Защо арабският свят е обречен на изоставане от Запада?

| от |

Статията е публикувана в израелския в. „Аарец“, неин автор е публицистът Йегошуа Тайхер

По-голямата част от наблюдателите и специалистите по Близкия изток почти не обърнаха внимание на факта, че в основата на бурните политически и социални изменения в страните от арабския свят пред последните вече три години лежи идеологическа криза, която е най-тежка в историята на мюсюлманската цивилизация. Тази криза продължава над 250 години.

Всички идеи, които издигаха арабските интелектуалци от началото на XIX век, за да намерят отговор на стремителното нарастващия разрив между мюсюлманското общество и западната цивилизация, претърпяха фиаско. Това важи и за панарабизма (арабское национално единство), и за отделни националните арабски държави, и за движението БААС (светските идеологически режими в Ирак и Сирия), и за арабския социализъм в Египет.

В крайна сметка и последната надежда – радикалният ислям, укрепнал от провала на авторитарните арабски режими с тяхната претенциозна идеология – също се оказа напразна.

През целия този период арабският свят вложи огромни усилия и ресурси, за да извърши военна, политическа и структурна реформа – в отговор на предизвикателствата на европейската цивилизации с нейната военна мощ и идеите за свобода и демокрация. Мнозина арабски интелектуалци смятаха, че именно в тези идеи се крие тайната на превъзходството на Запада над Изтока. В западното влияние те виждаха огромна заплаха за религиозната идентичност на мюсюлманското общество и богатото историческо наследство на мюсюлманската империя, простирала се някога от Испания до Индия.

Наред с разбирането, че много от западните ценности са жизнено необходими като условия за формирането на стабилно мюсюлманско общество, ислямският свят чувства заплаха от пълна капитулация пред Запада и от загуба на своята идентичност. В основата на неуспехите на ислямския свят лежи присъщата му неспособност за модернизация, а по-точно – неспособността да отдели религията от властта, които зависят една от друга.

В историята на арабския изток не са протичали процеси на секуларизация на обществото, каквито е преживял Западът. Християнската теология изначално е признавала разделеното съществуване на небесната и земната власт. Това разделение се е превърнало в източник на плодотворен и напрегнат диалог между светото и ежедневното, което в крайна сметка е довело до отслабване авторитета на религиозната власт. Духовенството не получи в ръцете си цялата мощ на държавната власт. Затова спомогна и обществено-политическото движение на Реформацията, насочено към реформиране на католическото християнство през XVI веке. Реформация обезсмисли необходимостта на системата за посредничество между човека и Бога, която бе управлявана от католическата църква, и в рязка форма се обяви срещу претенциите на Светия престол да гарантира на вярващите божествено Спасение.

В миналото ислямът е съумявал да придава арабски облик – чрез езика и традицията – на онези ценности и знания, до които се е докосвал от други култури, било като ги е приемал, било като ги е отхвърля. Става дума за елинистичната, персийската, християнската, еврейската култури. Днес обаче, от гледна точка на някои пазители на чистата вяра, цялото това взаимстване подкопава основите ня вярата. С това се обяснява и сегашният стремеж на радикалите да изчистят светата традиция от „новаторството“ и от скептицизма, които застрашават да сринат стените на мюсюлманската сграда.

Съвременният вярващ мюсюлманин смирено приема всички ограничения, налагани му от религията. Той е склонен да принизява собствените си възможности и да намира успокоение в максимално точното съответствието с изискванията на Всевишния. При това положение шансовете за секуларизация на мюсюлманското обществото, за отделянето на религията от държавата в арабския свят са малки. С други думи, няма надежда, че ислямът ще приеме идеите на модернизацията, която поставя в основата на всичко автономията на човека, свободата на мисленето, критичното отношение към общественото устройство, признанието на важността от обществени промени и необходимостта от приспособяване към променящата се реалност.

Последните отчети за развитието на човечеството (Human Development Report, подготвяни от Програмата за развитие на ООН), свидетелстват за крайно печалното положение в арабските държави – почти във всички сфери на живота.

 
 

Мишел Пфайфър се появи на корицата на списание Interview

| от chronicle.bg |

Актрисата Мишел Пфайфър не е позирала за корицата на списание Interview от 1988 година.

Изглежда обаче сякаш изобщо не е минало толкова време, тъй като 58-годишната актриса изглежда прекрасно на априлската корица на списанието. Тя дава и интервю заедно с режисьора Дарън Аронофски, който стои зад филма „Mother!“ с нейно участие.

В интервюто за списанието тя разказва, че мрази да дава интервюта, защото се страхува, че е фалшива, а разговорът ще я разкрие.
Актрисата, номинирана три пъти за Оскар, разказва, че въпреки процъфтяващата си филмова кариера, няма зад гърба си официално обучение. Вместо това се е учила пред очите на целия свят.

„Чувствам се наистина у дома, когато съм на снимачната площадка“, казва актрисата. „По-балансирана съм, когато работя, наистина“, казва още тя.

В момента Пфайфър работи по три филмови проекта – „The Wizard of Lies” на HBO, “Mother!” на Ароновски и римейк на „Убийство в Ориент Експрес“.

 
 

Илон Мъск основа нова компания, която ще сближава човешкия мозък с компютрите

| от chronicle.bg |

Очевидно на Илон Мъск му остава твърде много време покрай Tesla, SpaceX и Hyperloop, защото основа още една компания.

Според информация на The Wall Street Journal (WSJ) новият проект на Мъск се казва Neuralink и целта му е да създаде технология, която може да направи пряка връзка между човешкия мозък и компютрите.

Neuralink цели създаването на чипове, които могат да се имплантират в мозъка. Идеята е да се лекуват заболявания, а може би и да се създаде  по-силна връзка между човек и компютър. Така може да се стигне до директна комуникация между нас и компютрите, а командите ще стават само чрез мисълта ни.

Neuralink е регистрирана в Калифорния като медицинска изследователска компания и според слухове вече е наела няколко академици с висок профил в областта на неврологията и гъвкави електроди, сред които експерта по нано технологии д-р Венеса Толоса, професора от UCSF Филип Сабес и професора от Бостънския университет Тимъти Гарднър, който изучава невронните пътеки и мозъците на пойните птици.

Прототипът вероятно ще бъде под формата на мозъчен имплант, който ще може да лекува заболявания като епилепсия, Паркинсон или депресия.

 
 

Намерената фотография на Жан-Мари Дона пристига в България

| от chronicle.bg |

Френският колекционер, издател и автор на фотокниги с „намерена фотография“ – Жан-Мари Дона, ще бъде специален гост на третата среща на платформата за фотокниги “ПУК!”.

Той ще представи част от колекцията си, наброяваща над 20 000 фотографии, които събира в продължение на близо 30 години, като ги изнамира по архиви, антикварни магазини и битаци по време на своите пътувания. В неговите проекти, тези анонимни наглед обикновени фотографии, придобиват нов артистичен смисъл.

По време на срещата, озаглавена „Photo Vernaculaire”, Жан-Мари Дона ще разкаже повече за намерената фотография, начина си на работа и фотокнигите си, публикувани в лимитиран тираж.

В една от тях озаглавена „Teddybär”, той поглежда към историята на Германия по едновременно особен, смущаващ и закачлив начин. Тя включва над 200 снимки на жени, деца и войници от Вермахта, позиращи до хора облечени като полярни мечки. Друга негова книга „Rorschach”, представя серия от банални природни пейзажи, отразяващи се във вода, обърнати на 90 градуса. Показани по такъв начин, тези кадри, заснети от различни фотографи между 1890 г. и 1950 г., изглеждат като концептуална работа на един и същ автор. Освен тях Жан-Мари Дона ще представи останалите свои книги „Blackface”, „Predator” и „Affreux Noël”.

Жан Мари Дона е роден в Париж през 1962 г. След повече от 30 години в издателския бизнес, през 2005 г. създава „Innocences” – свое издателство за фотокниги (www.innocences.net). Част от неговата колекция с намерена фотография е показвана по време на фестивала Rencontres d’Arles през 2015 и публикувана в някои от най-престижните издания като „The Guardian”, „Der Spiegel”, „Le Monde”, „Huffington Post”, „Vice” и „Vogue”.

„ПУК!“ е платформа за представяне на фотокниги с библиотека и поп-ъп книжарница, основана от Никола Михов, Тихомир Стоянов и Росен Кузманов. Целта на платформата е да създаде среда за популяризиране и издаване на фотокниги в България, като си сътрудничи с автори, издателства и фестивали в областта на фотографските и независимите издания.

Възползвахме се от случая, за да вземем блиц интервю от Жан-Мари Дона. Все пак на хората, които вадят части от миналото и ги показват в светлината на настоящето, създавайки изкуство, трябва да се дава път и гласност.

Ето какво ни разказа той:

За непросветените: що е то „намерена фотография“?

Най-общо казано това са снимки от неизвестни автори. Могат да бъдат семейни, студийни, паспортни и като цяло снимки за спомен. Освен любителски могат да бъдат професионални, които нямат естетически качества и са извадени от оригиналния им контекст. Да речем, аз колекционирам снимки от каталози на фризьорски салони, от застрахователни компании, на частни детективи, също и снимки от полицейски радари.

Къде най-често ги откриваш?

Най-много подобни снимки се намират по битаците и антикварните магазини. Понякога участвам и в търгове, където една фотография може да стигне до хиляди евро, но подобни интересни и скъпи кадри намирам на боклука, където са си безплатни.

Има ли хора, които ти дават свои снимки, за да ги включи във фотокнигите?

Да, изпращали са ми, но по-скоро вече след като хората са видели книгата и тогава ми изпращат подобни фоторафии.

Коя е най-старата фотография от колекцията? 

Най-старата фотография е от 1885 година, снимката е на забулени жени от Египет. А най-новата е панорамна рентгенова снимка на зъбите ми.

Коя ти е любимата фотография от твоята колекция?

Те са две! Първата ми любима снимка е на 6 годишно момче във военноморска униформа от 1920г., а втората е от 1945г. на 6 годишно момиче, която държи в ръка първата снимка.

Колко снимки наброява вашата колекция и колко време ви отне да я съберете?

Започнах колекцията преди 30 години и в момента наброява над 20 000 снимки. От тогава отделям по два часа всеки ден на архива си.

Откъде може да се купят фотокнигите?

Книгите и всичко около работата ми може да бъде открито тук,  а на предстоящата среща този четвъртък във Френски институт от 19:00 часа ще представя 5 от книгите ми и ще имате възможност да ги закупите на място.

В галерията може да видите част от снимките, които колекционира Жан-Мари Дона.

 
 

Оставете Копривщица на мира!

| от |

Хората много обичат да говорят за промяната. 

Това беше и думата, която политиците предизборно дъвчеха в слоганите си. “Гласувайте за промяната!”

Само дето някои неща нямат нужда от промяна. Ето, като Копривщица, например. За нея всъщност е чудесно да остане в „зоната си на комфорт“. В този случай това означава да бъде запазен статутът й на архитектурно-исторически резерват.

Нещо, което един местен бизнесмен – Радослав Йовков, и хората от общинския съвет в града (7 от 11), не искат да се случи. Те искат промяна – високи сгради, мотописта, ски писта и други нововъведения, които да превърнат възрожденското градче в ново Банско, претрупано като китайски магазин от кича на псевдоразбирането за туризъм.

копривщица

В “зоната на комфорт” на Копривщица живее магията на тесните калдаръмени улички – магия, която би вдъхновила Джоан Роулинг да роди още поне две книги за Хари Потър. В тази зона на комфорт стоят дребните забрадени баби, които продават сладка от диви ягоди на площада. В нея е тишината над паметника на Георги Бенковски и папурите в блатото под него. Есенните листа на брезите над църквата „Успение на Св. Богородица“. Почернялата пейка пред Догановата къща, която от векове гледа с дървените си очи. Ябълковите дървета, надвиснали над улиците, от които децата крадат ябълки и тичат със смях. Чардаците на Ослековата къща. Вятърът, който докосва статуята на майката на Димчо Дебелянов пред „бащината къща, в която той се завръща“. Августовската топлина на камъните, с които е построен мостът, на който е гръмнала първата пушка на Априлското въстание. Носталгичното настроение на отминалата епоха. Сцената, на която се снимаха „Под игото“, „Хитър Петър“, „Шибил“ и „Записки по българските въстания“ . Конете, които пасат под боровете на Копривщенските поляни.

Ски писта на тези поляни? Come on.

Кой нормален скиор ще предпочете Копривщица като ски дестинация пред Банско или Боровец? Мотописта? Бучене на двигателя на Harley Davidson вместо конски тропот по калдъръма? Напред, юнаци! С гръмовен звук на ATV-то до паметника на Бенковски!

копривщица

Не, нямаме нужда от това. Не защото някой иска да възпрепятства процеса на развитие на града и да лиши местните от индустриалния устрем на един загрижен бизнесмен, а защото това място е една от малкото останали крепости на българското, на истинския патриотизъм - такъв, в който не се мразят чуждоземци, не се връзват бежанци със свински опашки, не се лансират кухи политически лозунги и не се демонстрира любов към отечеството посредством селска агресия, татуирани лица на национални герои по плешките и вербална шизофазия по телевизията.

Идете до Копривщица този уикенд – ще видите българския флаг, закачен на повечето къщи.

копривщица

Ще видите в „Дедо Либен“ и другите кръчми местни хора, които пеят „Притури се планината“ и танцуват ръченица. Ще видите деца да пеят български народни песни, не защото трябва да го правят в час по музика, а защото родителите им го правят  – с желание, със страст. С две думи – ще видите урок по национална гордост и патриотизъм.

Копривщица не е само природа. Тя е и дух, и история, и култура. И намесата с цел „промяна“, водена от частни бизнес интереси и политическо навеждане на главица, би разрушила много повече от един възрожденски град-музей.

копривщица

 
 
Слави Трифонов, цензура

Цен*ура