Западът не бива да приема натрапваната му нова Студена война

| от |

Срещата на Г20 в Бризбейн не измисли решение на конфликта в Източна Украйна. Западът се нуждае от нова преценка и стратегия, пише по този повод в коментара си Инго Мантойфел, цитиран от Дойче Веле.

Макар да беше посветен на глобалните финансови и икономически въпроси, още първият ден от срещата на Г20 в Бризбейн премина изцяло под знака на конфликта в Украйна. Също и германската канцлерка Ангела Меркел (безуспешно) обсъди с руския президент Владимир Путин кризата в Европа, за която мнозина се опасяват, че води към нова Студена война.

Безспорно новата конфронтация между Русия и Запада възникна заради политическото бъдеще на Украйна, след което беше задълбочена от анексирането на Крим и политиката, водеща Източна Украйна към дестабилизация. И въпреки това Западът не бива да приема натрапваната му от руските „соколи“ нова Студена война. Необходими са сдържаност, нова преценка на реалните възможности и опасностите, както и нова стратегия. В тази връзка е много важно и съвършено правилно това, което виждаме да прави Ангела Меркел: тя се опитва да поддържа всички пътища за общуване с Кремъл и лично с президента Путин, дори и когато разговорите по тези канали в първия момент не носят някакви резултати.

Преценка на опасностите и възможностите

Руската политика създаде много недоверие и предизвика възмущение. Независимо от това, важна цел на западната дипломация си остава да продължи да си говори с Путин. Защото усточиви решения са възможни само ако двете страни съумеят да възстановят макар и минимално доверие помежду си. Необходимостта от това личи не само от крехкото споразумение за примирие от Минск, но и от наново и наново подновяваните сражения в района на Донецк. Най-голямата опасност за световния мир произтича от това, че руската демонстрация на сила – бомбардировачи над северния Атлантически океан или бойни кораби край бреговете на Австралия – произвежда нови напрежения. Ще се наложи също така Западът и украинското правителство да приемат неприятната истина, че без активното участие на Русия фактически няма да е възможно подобряване на икономическото и социално положение в Украйна. Кремъл не само държи в ръцете си силни козове: доставките на газ за Украйна, транзитните такси, пазара за украинските промишлени стоки и преводите в рубли на работещите в Русия украински граждани, но и очевидно е решен да ги използва максимално за своята игра, както показват събитията в Крим и Донбас.

Целите на Русия и отговорът на Киев и Запада

Затова е необходимо украинското ръководство и западните правителства да съгласуват помежду си концепция за това, как да предложат на Кремъл перспектива относно стратегическите цели на руската политика. Разбира се, тя трябва да изключва създаването на нови неоимперски зони на влияние, нито пък трябва да позволява външни намеси по пътя на Украйна към пазарна икономика и правова държава по европейски образец.

Един от възможните компромиси може да се състои в даването на гаранции, че в бъдеще Украйна ще остане независима и на този етап няма да се присъединява към НАТО, че Споразумението за асоцииране с ЕС няма да носи на Русия икономически негативи, както и че Украйна ще се децентрализира и ще делегира повече права на регионите си. Последното вече беше принципно обещано от президента Петро Порошенко, а с решението за отглагане на Споразумението за асоцииране с Украйна за началото на 2016 година Брюксел фактически дава отговор на опасенията за икономически неизгоди за Русия, произтичащи от това споразумение.

Все още е дълъг пътят до постигане и на политически компромис. Няма да е никак лесно Кремъл да бъде убеден и отклонен от агресивната си линия на поведение. Но вместо да отправят нови и нови заплахи за санкции и да затягат режима на икономически ограничения, западните правителства трябва да използват това свое „оръжие“ за постигането на политически компромис. Тогава стъпка по стъпка санкциите могат да бъдат затягани, или обратното – да бъдат разхлабвани или направо отменяни.

Ясно е, че бързо няма да бъдат възстановени отношенията между Запада и Русия от преди кризата. Преди да говорим отново за стратегическо партньорство, трябва да се променят доста неща. Също така вече е ясно, че не е възможно стабилизирането на Украйна без един нов западен „план Маршал“. Нещо повече – САЩ и ЕС дължат тази жертва на Украйна. Без постигането на компромис с Русия обаче всички тези усилия ще бъдат напразни. Руският президент Путин знае това отлично. Затова и той може да си позволи такава решимост и твърдост, каквито той демонстрира на срещата на Г20 в Бризбейн.

 
 

Suzuki Ignis: от града, през неолита, до Възраждането

| от |

На пръв поглед Suzuki Ignis попада в спорно добрата категория „симпатичен автомобил“.

Това може да не звучи обидно, но представете си цял живот да ви наричат „симпатичен“. Нито един път „красив“, нито един път „уникален“, нито един път „превъзходен“. Самочувствието ви едва ли ще хвърчи в облаците.

Затова подхождам към Suzuki Ignis с амбицията да видя този автомобил отвъд симпатичното. Персоналната ми симпатия се ражда от визуалната му прилика с първия ми автомобил, ексцентрична Mazda Demio, и от особено приплеснатата задница. Само японци могат да създадат такава задница, в това няма съмнение.

Докато се отправям към центъра на София, веднага става ясно, че шофирам един много сгоден градски автомобил.

Градското шофиране е удоволствие – нещо, което редовните шофьори знаем, че в последно време е сериозно предизвикателство. Задръстванията и малоумните шофьори са си факт, но когато човек се сблъсква с тях зад стъклото на един приятен, елегантен интериор, всичко се понася по-лесно.

интериор, кола

 Другото градско достойнство на Ignis е паркирането.

Едно време се чудех как така 10-годишни деца шофират гаргантюански пикапи в американските филми, докато не установих, че в Щатите почти всички коли са автоматик. По същия начин смятам, че и второкласник може ловко да маневрира с Ignis, заради добрата задна камера за ясна видимост и габаритите, които позволяват вмъкване на изключително тесни места. Дължината му е 3,7 метра, а радиусът на завиване е само 4,7 м, което го прави изключително маневрен.

Ловко вкарвам Игнасио между два спрели гиганта на улица „Париж“. След час в офиса се връщам в него, за да потегля към избраната дестинация.

Необходимо е да спомена, че въпросната дестинация е малко особена. Тръгваме към неолитно селище „Тополница“, което се намира до известното с европейския си вид село Чавдар. По пътя става ясно, че управлението на Игнасио се случва с лекота – както на пътя, така и извън него. За това ще стане дума по-късно.

Поведението му на асфалта е достатъчно стабилно и сигурно, за да го класира като удачен избор за дълго извънградско пътуване.

Много полезно допълнение са системата за предупреждение за напускане на лентата и класическия автопилот. Завоите на Гълъбец, които обичайно предизвикват стомаха ми да се свие като ощипан таралеж, се понасят доста прилично. Пъргаво, с изобилие от пасивни и активни елементи за сигурност, шофирането на Ignis става все по-увличащо.

кола, сузуки

Когато стигаме до мястото, където ще спим, изживявам лек шок. Подготвена съм за неолитните условия, но съм пропуснала, че колибата ни има един метър свободно преминаващ вятър между покрива и наровете, одрани котки по столчетата и тоалетна – клекало на километър и половина. Оставяме Игнасио да червенее красиво на хълма на неолитното селище, малко под параклиса, и се опитваме да се приспособим към къщата ни за вечерта. Пропуснах да спомена, че денят е рожденият ден на съпруга ми и съм решила, че ще му спретна хипервълнуваща изненада, за която той по пътя закачливо пита да не би да съм решила да спим в някоя плевня. Е, да. Понякога шегата е вярна.

IMG_5994

Към 11 ч. вечерта установяваме, че единственото живо същество в радиус от 10 км, е автомобилът, а когато лягаме на наровете, романтиката бързо бива поставена под въпрос заради ураганния вятър, който блъска главите ни в сламата.

След бърза преценка на ситуацията с огромно облекчение и с обещание, че ще се върнем в „Тополница“ през лятото с компания, потегляме към Копривщица. Тук трябва да споменем, че на вратите на Ignis гордо стои надписа Made in Japan – гарант за високо качество, а моделът има 5 звезди за безопасност от Euro NCAP. Таблото е изключително опростено, което ми харесва, тъй като се изпотявам от вида на твърде много копчета, а големият сензорен дисплей по средата е доста приятен.

Докато се движим към Копривщица по тъмно, слушаме саундтрака на „Twin Peaks“.

Леко се вкарваме във филма, очаквайки вместо надписа „Копривщица“ някак да видим табелата от шапката на сериала.

Докато луната се показва иззад облак на Audrey`s Dance, стигаме до меката на българското гостоприемство в най-чистия му вид, паркираме (разбира се, безпроблемно) Игнасио на една от тесните улички и отиваме да празнуваме рожден ден в „Дедо Либен“, където местни хора пеят народни песни и танцуват хора, демонстрирайки толкова естествен патриотизъм, че биха засрамили всеки наричащ себе си „патриот“ в политиката и извън нея.

сузуки

Нощта преваля и слънцето се хързулва над Копривщенските поляни, в двора на хазяите ни тича пекинез, спали сме на вятър под 120м/сек и светът е чудесен. Предимно защото днес ще тестваме офроуд възможностите на Ignis. Казват, че са подходящи за лека разходка „по нивата“ и за живущи в ниско-планински квартали през зимата, но някак имам чувството, че малкият може повече.

Изкарвам го на въпросните поляни.

Оказва се, че благодарение на високия просвет, Игнасио може почти безпроблемно да се придвижва по леко пресечен терен, включително пасбищна нива.

сузуки

Асистентът при спускане и потегляне при наклон помага за офроуд частта и с ръка на сърцето мога да кажа, че Ignis може да накара повече от половината кросоувъри, които са два сегмента над него да се червят от срам.

сузуки

Кросоувър дизайн, дръзки дизайнерски решения (ама наистина, погледнете тази задница) и ниско тегло, Ignis е завидно добър градски автомобил с „още нещо“. Той не претендира за някакви изключително-невероятно-мега-гига-хипер качества, но е чаровен и комфортен градски пичага с опция да отведе неговия шофьор – вероятно също градски пичага, извън града и извън пътя.

IMG_6012

Когато го връщам в шоурума на Сузуки, се случва немислимото – изгубвам се в София.

Все пак съм жена. Навигацията, която до този момент винаги съм възприемала като най-ненужната джаджа, която може да съществува под слънцето, се оказва спасителен инструмент, който ме отвежда до желаната дестинация, и то през място, до което не бих отишла по друг повод – столичният квартал „Христо Ботев“, където по стените на постройките има надписи като „Мангал рапер“, а аз шофирам по улица „Мими Балканска“.

сузуки

Връщам Ignis с кал по стените и гумите и леко погалвам трите дизайнерски резки до страничното огледало, които ми напомнят за началото на „Джурасик парк“ . Ще се видим отново.

 
 

Apple не допуска „безплатни“ приложения

| от chronicle.bg |

Apple вече не дава одобрение за приложения, които се промотират чрез своята „безплатност“.

Компанията отказва приемане в магазина за приложения App Store на всички програми, които съдържат думата „free“ в заглавието си.

От Apple информират разработчиците, че e необходимо да премахнат всякакви референции към това дали едно приложение е безплатно или с намалена цена. Apple предлага, ако разработчиците държат да се рекламират с цената, да го правят в описанието на приложението.

И все пак, в магазина за приложения все още има хиляди приложения с думата „free“ в заглавието. Изглежда новото правило се прилага само за новодобавените програми.

Източник: Venture Beat

 
 

Оставете Копривщица на мира!

| от |

Хората много обичат да говорят за промяната. 

Това беше и думата, която политиците предизборно дъвчеха в слоганите си. “Гласувайте за промяната!”

Само дето някои неща нямат нужда от промяна. Ето, като Копривщица, например. За нея всъщност е чудесно да остане в „зоната си на комфорт“. В този случай това означава да бъде запазен статутът й на архитектурно-исторически резерват.

Нещо, което един местен бизнесмен – Радослав Йовков, и хората от общинския съвет в града (7 от 11), не искат да се случи. Те искат промяна – високи сгради, мотописта, ски писта и други нововъведения, които да превърнат възрожденското градче в ново Банско, претрупано като китайски магазин от кича на псевдоразбирането за туризъм.

копривщица

В “зоната на комфорт” на Копривщица живее магията на тесните калдаръмени улички – магия, която би вдъхновила Джоан Роулинг да роди още поне две книги за Хари Потър. В тази зона на комфорт стоят дребните забрадени баби, които продават сладка от диви ягоди на площада. В нея е тишината над паметника на Георги Бенковски и папурите в блатото под него. Есенните листа на брезите над църквата „Успение на Св. Богородица“.

Почернялата пейка пред Догановата къща, която от векове гледа с дървените си очи. Ябълковите дървета, надвиснали над улиците, от които децата крадат ябълки и тичат със смях. Чардаците на Ослековата къща. Вятърът, който докосва статуята на майката на Димчо Дебелянов пред „бащината къща, в която той се завръща“. Августовската топлина на камъните, с които е построен мостът, на който е гръмнала първата пушка на Априлското въстание. Носталгичното настроение на отминалата епоха. Сцената, на която се снимаха „Под игото“, „Хитър Петър“, „Шибил“ и „Записки по българските въстания“ . Конете, които пасат под боровете на Копривщенските поляни.

Ски писта на тези поляни? Come on.

Кой нормален скиор ще предпочете Копривщица като ски дестинация пред Банско или Боровец? Мотописта? Бучене на двигателя на Harley Davidson вместо конски тропот по калдъръма? Напред, юнаци! С гръмовен звук на ATV-то до паметника на Бенковски!

Не, нямаме нужда от това. Не защото някой иска да възпрепятства процеса на развитие на града и да лиши местните от индустриалния устрем на един загрижен бизнесмен, а защото това място е една от малкото останали крепости на българското, на истинския патриотизъм – такъв, в който не се мразят чуждоземци, не се връзват бежанци със свински опашки, не се лансират кухи политически лозунги и не се демонстрира любов към отечеството посредством селска агресия, татуирани лица на национални герои по плешките и вербална шизофазия по телевизията.

Идете до Копривщица този уикенд – ще видите българския флаг, закачен на повечето къщи.

копривщица

Ще видите в „Дедо Либен“ и другите кръчми местни хора, които пеят „Притури се планината“ и танцуват ръченица. Ще видите деца да пеят български народни песни, не защото трябва да го правят в час по музика, а защото родителите им го правят  – с желание, със страст. С две думи – ще видите урок по национална гордост и патриотизъм.

Копривщица не е само природа. Тя е и дух, и история, и култура. И намесата с цел „промяна“, водена от частни бизнес интереси и политическо навеждане на главица, би разрушила много повече от един възрожденски град-музей.

копривщица

 
 
Слави Трифонов, цензура

Цен*ура

Помните ли тези сериали? А бихте ли ги гледали пак?

| от chronicle.bg |

В последните години телевизията направи бум в създаването на сериали.

Епизодите не отстъпват по качество на многомилиардни холивудски продукции, а зрителите им се умножават.

Имаше обаче и друго време в телевизионната история – времето на ситкомите.

Не че сега няма комедийни сериали като The Big Bang Theory („Теория за Големия взрив“). Преди 10-20 години обаче всички теми можеха да бъдат поставени на малкия екран през епизоди.

Повечето от тях днес изглеждат архаични и малко странни. Макар че наскоро стана ясно, че ще има нови епизоди от „Уил и Грейс“, колко от вас биха седнали да гледат сериала днес и то – след „Как се запознах с майка ви“ и „Модерно семейство“, които по съвсем различен начин гледат и на странните семейства, и на приятелствата.

Предлагаме ви в галерията списък със ситкоми, които може би не бихте гледали днес. Все пак обаче се надяваме, че помните поне най-знаковите от тях.