За разлика от други европейски страни крайнодесните в Испания нямат успех засега

| от |

Ингрид Базине / Франс прес

„Предпочитам да помагат на семейството ми, отколкото на чужденците, въпреки че не е хубаво да се говори така“, признава Вероника Талая, която е част от испанците, подпомагани от „Испания 2000″, една от малките крайнодесни партии, която си остава маргинална в Испания въпреки кризата.

españa 2000 obtiene concejales en alcala de henares (3) copia

Вероника Талая е на 27 години и има три деца. Тя е дошла, за да получи количка за двегодишното си бебе. В началото на всеки месец тя идва в централата на партията „Испания 2000″ във Валенсия, за да получава хранителни продукти. В същата сграда се помещава и асоциацията „Патриотичен социален дом Мария Луиса Наваро“. Тази неправителствена организация породи в края на март възмущението на местните власти, които внесоха жалба срещу нея заради дискриминация, защото тя раздавала хранителни продукти в беден квартал на града, но само на испанци, представящи документ за самоличност.

„За нас националният приоритет е ясен“, казва Асусена Пелайо Санс, сърдечна 48-годишна блондинка, която е председател на асоциацията, подпомагаща 154 семейства.“От две години ситуацията се влошава с всеки ден“, допълва тя.

„Имаме много ясно послание. С 6 милиона безработни ние не можем да имаме повече от 6 милиона имигранти“, казва от своя страна председателят на „Испания 2000″ Хосе Луис Роберто, дошъл да сподели обяда си с активисти.

Но тези приказки противно на други европейски страни нямат много успех в Испания въпреки 26-процентната безработица.

Нито „Испания 2000″, нито други крайнодесни групи претендират за място в Европейския парламент на изборите през май.

„Испания 2000″ твърди, че има връзки с френския Национален фронт. Партията наброява едва 4000 членове и има само петима общински съветници. Друга група, базирана в Каталония – „Платформа за Каталония“ – има само шейсетина общински съветници.

„Испания е добър пример, доколкото тя показва подобно на други страни, които бяха предмет на спасителен план /Ирландия, Португалия/, че икономическата криза не поражда сама по себе си възхода на крайната десница“, посочва историкът Хавиер Касалс, специалист по екстремистките движения.

„Защо ли? Защото населението на Испания на практика допреди 10 години беше все още  население на емигранти“, посочва експертът.

„А и през 90-те години на 20 век и първото десетилетие на 21 век имигрантите бяха описвани в положителна светлина, подпомагащи икономическото развитие на страната“, допълва социологът Фермин Буса.

Привлечени по онова време от икономическия подем, доста чужденци напуснаха Испания в началото на кризата. През 2013 г. броят на чужденците по официални данни е възлизал на 5 милиона души, тоест близо 11 процента от населението.

Социологът Буса припомня, че крайната десница в Испания идва от гражданската война и от франкизма /1939 г. – 1975 г./. Освен това дясната Народна партия, днес на власт, успя да задържи крайната десница под контрол, допълва експертът и посочва, че една четвърт или една трета от електората на Народната партия, тоест около 3 милиона души, твърдят, че са с крайнодесни убеждения.

Част от привържениците на Народната партия се въздържат да възприемат ксенофобско поведение, което противоречи на тяхната политическа култура, белязана от католицизма, защитаващ ценностите на равенството, както и от „испанското естество“, обединяващо испаноезичните народи, а в Испания всеки пети чужденец идва от страна от Латинка Америка, посочва Хавиер Касалс.

Извън Народната партия ситуацията с крайната десница в Испания се характеризира със своята разпокъсаност, допълва експертът.

„Има борба за власт между лидерите“, посочва Карлос Ромеро, 52-годишен фалангист и лидер на „Испания 2000″, седнал на една маса с бивш франкист, бивш синдикалист и с пламенен католик, организирал великденските процесии.

Но председателят на „Испания 2000″,  който е бивш военен, е уверен, че ще настъпи часът за създаването на фронт на идентичността, който други ще наричат антиимигрантски фронт.

Лидерът на партията е адвокат по образование и собственик на охранителна фирма. Той подчертава, че в Испания нараства чувството за несправедливост  при вида на все по-дългите списъци на чакащите за социални помощи.

„Асоциациите дават приоритет на имигрантите, защото те казват, че ние си имаме семейства, които могат да ни помагат“, разказва Вероника.

„При равни условия и при такава безработица, ако човек трябва да избира между испанец и семейството на имигранти, то той трябва да отдаде приоритет на националното“, твърди 53-годишният Хуан Антонио Серано, представящ се като разочарован синдикалист, който днес е активист на „Испания 2000″.

Хавиер Касалс не изключва между впрочем, че ксенофобските приказки най-накрая ще дадат резултат, тъй като ситуацията в Испания е много несигурна.

 
 

Полетите на Ryanair на Терминал 2 от утре

| от CHR Aero |

От понеделник, 16 януари, всички полети на Ryanair ще се изпълняват от Терминал 2 на летище София, съобщиха от пресцентъра на летището.

Досега Ryanair, както и всички останали нискотарифни авиокомпании, използваше стария и по-малък Терминал 1. Това доведе до затруднение при обслужването на пътниците при наличие на повече полети по едно и също време.

Не се предвиждат промени в полетното разписание.

 
 

Най-доброто от Мартин Скорсезе

| от |

Мартин Скорсезе е един от най-великите живи режисьори на нашето време. За своите 74 години този дребен американец от италиански произход е променил основните правила на седмото изкуство повече пъти, отколкото всеки друг режисьор.

С над 50 заглавия във филмовата си кариера, един спечелен „Оскар“ и близо 60 продуцентски проекта Мартин Скорсезе прави от киното онова, заради което хората го наричат „изкуство“. Остри кадри, близки планове, тишината в сцените, динамичният разказ, неконвенционалните персонажи са онези неща, които правят Скорсезе отличителен, запомнящ се, забележителен. Гледате ли негов филм, дори само един, няма връщане назад и така трябва да бъде.

Скорсезе прави кино в чист вид. Епични шедьоври, удоволствие за сетивата за всеки киноман, които ще останат в историята на седмото изкуство, много след като нас и него няма да ни има. И отново – така трябва да бъде.

Мартин Скорсезе е един от най-великите режисьори покорили Холивуд и всеки, който мисли различно е или голям глупак или не разбира от кино. Толкова е просто.

След две години тишина Скорсезе се завръща на голям екран с „Мълчание“ – един проект, който иска да направи от много години. История за безпрецедентната, безкористна вяра и религията, както той я разбира. Защото религията и вярата имат много малко общо. И „Мълчание“ е тук, за да разкаже това.

Адаптация по романа на японеца Шюсако Ендо „Мълчание“ е трудна, бавна, тъжна и мълчалива история. Тя подлага на съмнение и дълги и мъчителни изпитания най-фундаменталните въпроси и чувства заложени в човека.

Тишина ли е Бог? Ако Него изобщо го има. Защо остава мълчалив, дори когато ти говориш с него? Трябва ли да продължиш да го търсиш и да вярваш, дори когато той не ти отговаря със същото? „Am I just praying to silence?“ е основният мотив загнезден в тази тъжна приказка за божественото и отвъд него. И отговорът на всички тези въпроси е „да“.

Религията, вярата и изпитанията, които идват след като се отдадеш на тях, са теми, които вълнуват Скорсезе и той често ги прокарва по един или друг начин във филмите си. Понякога го прави директно, взима религията, чопли я, унищожава я, показва най-лошото й, най-хубавото й и накрая оставя зрителят да реши сам за себе си. Като в „Последното изкушение на Христос“.

Религията според Скорсезе е много по-многопластова и интересна, отколкото според църквата, която винаги се опитва да ни я пробуда с една по-ведра, но някак назидателна страна. Вярата от друга страна е нещо, което всички ние носим в себе си. Тя е заложена в ДНК-то ни и само ние можем да изберем как и накъде да я насочим. Да вярваме или не изобщо не е въпросът! Въпросът е „в какво“?

В този ред на мисли „Мълчание“ е някак задължителен за гледане, защото е кино в чист вид, защото е по една от любимите теми на своя режисьор и защото ще подложи на изпитание и вас, като зрители.

По повод премиерата на „Мълчание“, която е на 14.01. в зала 1 на НДК, като част от програмата на „Киномания“, ние се обръщаме към Мартин Скорсезе и аплодираме неговото величие на голям екран. Защото този дребен мъж с проблемен, странен и динамичен живот е създал повече кино, отколкото някои хора ще успеят да видят в живота си.

Вие се подгответе за „Мълчание“, а дотогава 10 от най-добрите заглавия на маестро Скорсезе са от нас за вас. В галерията горе. Наздраве!

 
 

Дженифър Лорънс си има ново гадже – интернет не одобрява

| от chronicle.bg |

Дженифър Лорънс си има ново гадже и хората не пропуснаха да го нагрубят за външният му вид и най-вече заради годините му. 26-годишната актриса излиза с режисьора Дарън Аронофски („Реквием за една мечта“, „Черният лебед“, „Пи“). Той е на 47 години.

Носеха се слухове, че двамата са заедно, което накара публиката да се разбунтува, но сега когато връзката им се потвърди, интернет направо полудя.

Съмнения за отношенията им са започнали на сета на „Майка“, където работят заедно. Подозренията се циментират след като били забелязани в Ню Йорк да споделят една и съща близалка.

 

 

 

Хейтът по адрес на двойката е непростим и отвратителен. В Туитър бяха публикувани техни снимки с коментари, които критикуват Дженифър за избора й.

Явно хората често забравят, че не е тяхна работа кой с кого излиза.

 

„Ию! Дженифър Лорънс и Дарън Аронофски. Июююююю, какво по дяволите е това, Джен“    

 

„Знам, че не трябва да съдим за книгата по корицата, но Дженифър Лорънс излизаше с това, а сега излиза с онова.“

 

„Медиите: Дженифър Лорънс и Дарън Ароновски излизат!

Аз: ХАХА, не.

Медиите: Ето снимки в ресторант

Аз: …

Дженифър и Дарън споделят близалка

Аз (Текст от снимката): Майната му. Приключих. Приключих тотално.“

 
 

Поемете дъх! Том Харди е в „Табу“

| от |

Том Харди е един от чудесните британски екземпляри, които Обединеното кралство е внесло в редиците на Холивуд за последните няколко години. До него гордо стоят Том Хидълстън, Бенедикт Къмбърбач, великолепният Хю Лори, Джак О`Конъл и още, и още, и още… Том Харди обаче е единственият сред тях, който може да предизвика у теб възбуда и страх едновременно. Той е като заешката дупка от Алиса – искаш да скочиш, защото знаеш, че ще е вълнуващо и същевременно се притесняваш какво ще намериш на дъното.

След година на мълчание, номинация за „Оскар“ – за „Завръщането“ – и поява само в два епизода на третия сезон на Peaky Blinders Харди прави мрачно завръщане в калния и свръхестествен сериал “Табу“.

Какво е „Табу“? Сериал, продуциран от Ридли Скот, самият Харди и сценаристът на Peaky Blinders Стивън Найт. Той е мрачна и мърлява история за отмъщението, примесена с древни африкански магии, подмолни британски чиновници и Уна Чаплин за разкош. Всички те позиционирани в стар Лондон.

Историята проследява Джеймс Дилейни – буквално завърнал се от мъртвите мъж, където са го пратили злите езици преди 10 години, чийто баща умира внезапно, а Джеймс се оказва единственият наследник на парче каменна земя, което група британски чиновници и политици желаят силно, за да решат набързо лека неуредица с правителството на САЩ и Канада.

Дилейни, изглеждащ точно толкова смахнат за хората, колкото и баща му приживе, не планира нито да дава, нито да продава купчината камъни, които му се падат по право. Към този основен казус и очевидно основен конфликт в сериала, който се точи и разточва във всичките 56 минути в началото, се добавят бързата смърт на бащата, за която синът вярва, че не е случайна и любовта към полу-сестра му, в чиято роля е грациозната Уна Чаплин.

„Табу“ има великолепна атмосфера. Лондон в началото на IXX век е мърляв, кален, пълен с курви, бардаци и отхвърлени деца. Кучетата ядат трупове, а хората се отдават на низки страсти с дебелани. Между всички тях Том Харди крачи класно, потънал в кал до колене, в компанията на хрътка и сложил на главата си голям цилиндър.

Към тази среда се добавят и африкански митове и легенди, тъй като персонажът на Харди е прекарал последните 10 години в Африка под опеката на вуду магьосници и страшни жени с боядисани лица, които го преследват в сънищата му в късните доби на нощта, и неговата химия с останалите персонажи – от Уна Чаплин до Франка Потенте, която е похотлива и долна съдържателка на публичен дом, наместил се удобно в един от имотите му.

Първи епизод на „Табу“ обаче не ти казва нищо повече. Той само те въвежда в мрачната магическа обстановка, която смята да разгърне пред зрителите си впоследствие. Той създава среда, която да те възбуди или поне да ти стане любопитно, поставя възлите на всички връзки, които смята да развърже нататък и ти казва да чакаш. Седмица след седмица той, в компанията на Харди, ще ти разкрива нови и нови тайни от мрачния свят, в който живи и мъртви се срещат, а британецът, като блюстител на правдата, ще раздаде правосъдие накрая.

„Табу“ е един от вълнуващите сериали този януари, спор няма. Той носи големи очаквания и дава големи заявки. Дали без участието на Том Харди – като продуцент, актьор и един от създателите на шоуто – щеше да е толкова любопитен? Едва ли. Но Харди е класната британска чаша чай, която всеки е редно да изпие в един момент. А осем мрачни и възбуждащи епизода, звучат като добра идея да го направите именно сега.