За Летище София : Killing me (SOF)tly

| от | |

Продължаваме с различни мнения за Летище София и качеството на услугите, които предлага. Осъзнаваме, че мненията ще са от едната крайност в другата и сме готови да публикуваме всяка една гледна точка. Днес публикуваме гледната точка на Милко Георгиев   (http://georgievs.net), а в неговия блог можете да откриете още доста интересни статии на тема пътуване и не само.

Знаете ли как се казва Аерогара София? Враждебна. И с право. Мисля, че трябва непременно да запазим това име поне до момента, в който характера на това летище не бъде променен по някакво магическо стечение на обстоятелствата.

Решението да напиша този материал е предизвикано от статията на Веселин Николов. Разбирам и уважавам неговата позиция, но като човек, който на практика всяка седмица ползва тази инфраструктура имам свое, малко по-различно мнение.

С цел да бъда обективен, ще се опитам колкото ми е възможно безпристрастно да обсъдя силните и слабите страни на летище София от гледна точка на професионалния пътешественик.

Sofia-Airport-Terminal-1

Основна силна страна на Аерогара София е, че това е малко, провинциално летище. Провинциално, защото е далеч от големите маршрути и не се използва често за прекачване в други направления. Тази роля в региона играе истанбулското летище Ататюрк (IST), а с навлизането на Qatar Airlines на регионалния пазар отчасти и Букурещ (OTР), който се превърна в техен хъб за Азия.

Летище София е сравнително добре екипирано за зимни условия като пистата е сертицифирана по ICAO Category 3, което включва навигационна система за кацане в мъгла и две площадки за обезледяване (de-icing). Същевременно според Wikipedia системата за навигация не работи поради интерференции със системата за сигурност и паркинг за товарни камиони близо до летището, нещо което не успях да проверя от независим източник. В резюме, Враждебна разполага с общо 7 ръкава, 38 гишета за регистрация и паркинг за 820 автомобила.

Аерогара София обслужва един доста умерен пътникопоток. Според IATA през 2013 през него са преминали малко повече от 3.5 милиона пътници. За сравнение Ататюрк в Истанбул обслужва годишно 51.3 милиона, Букурещ 7,6 милиона, а Атина малко над 12 милиона.

Наблюденията ми през последните три години показват стабилност на наземните операции. За този период съм имал общо три отменени полета, от които един поради метеорологичните условия в София. Справянето на летище София със снега е по-добро от големи летища като LHR (Хийтроу), AMS (Амстердам) или по-малки, като LYS (Лион). За съжаление не мога да подплатя това усещане с обективни данни, защото не намерих такива.

Малкия човекопоток помага значително бързото преминаване през летището. Единственото тясно място е проверката за сигурност, която в натоварени моменти, поради ограничения си капацитет на 3 до максимум 4 индукционни рамки понякога води до опашка, която се извива до ескалаторите на летището. Като цяло максималния ми престой на опашки за проверки не е превишавал 25-30 минути. Тук е важно да се отбележи, че аз (почти) никога не регистрирам багаж и пътувам само с ръчен такъв (виж The Ultimate Travel Guide part 12 and 3).

С това положителните аспекти на летището, поне за мен, свършват. Летището не е обикновена обществена сграда. Това е абсолютно първата точка на контакт на пристигащите и последна за заминаващите. Това е първото и последното впечатление за държавата. Поддръжката, външния вид, миризмата, чистотата са нарицателни за тези на държавата. Така например, първия контакт на пристигащите в София е с потресаващите катодни телевизионни монитори в помещението за получаване на багаж, които са там със сигурност от пускането на Терминал 2 през 2006 година. Всеки опит да бъде различено нещо на тях на разстояние повече от метър е обречен на неуспех и за най-зоркия поглед. Същите „екрани“ посрещат пътниците на изхода от паспортната проверка, а като цяло модерните LCD екрани в коридорите на аерогарата са собственост на рекламна агенция, която показва изключително неадекватни self-promotion клипове на самото летище на тях. Ако имате неблагоразумието да забравите да проверите гейта си на телевизорите Велико Търново при паспортната проверка, може да ви се наложи да извървите над 250 метра обратно до последния източник на актуална информация на летището.

Следващия контакт на пътниците на летище София е постоянната миризма на цигари. Една от видимите причини за това, независимо от абсолютната забрана за пушене на обществени места е, че се пуши непосредствено пред въртящите се врати на Терминал 2, а димът спокойно влиза и осмърдява цялото помещение чак до ръкавите за качване. Втора, публична тайна е, че персоналът на летището пуши. Ставал съм многократно свидетел на това в помещение, което се ползва от персонала и Гранична Полиция, което се намира до гейт А1. Не се съмнявам, че това се случва и на други места, поне съдейки по миризмата. На значително по- „екзотични“, поне в българските представи летища като Рияд (Саудитска Арабия), Казабланка (Мароко) или Доха (Катар) би било абсолютно немислимо да се носят такива миазми.

Като куриоз мога да спомена как се отнасят към това други летища. Преди няколко месеца се оплаках в Туитър, че на летището в Мюнхен (което признавам, е едно от любимите ми), поради недостатъчна вентилация около „душегубките“ за пушачи (кабинки, в които е възможно да се пуши) миризмата е силна и осезаема на десетки метри. Не само, че ми бе отговорено по-малко от 5 минути след изпращането на съобщението, но и проблемът изчезна в рамките на седмица, до завръщането ми отново през същото летище.

Нека поговорим за транспорта от и до летището. От атентата в Сарафово насам, на летище София са в сила „антитерористични“ мерки, които се измерват с мръсни полицейски ленти, преграждащи разширенията за спиране пред Терминал 2 и скучаещ пост от гранични полицаи на входа на летището. Докато за второто може да има някакъв смисъл, смисълът на първото е единствено и само да се ограничи родния селски тарикатлък на тези, които не искат да плаща за паркинг. С тази антитерористична дейност е нагърбена гранична полиция, която дебне всеки спрял и въз основа на някакви свои критерии решава кой престой е допустим и кой – не. За сведение на посрещачите и изпращачите, на всички нормални летища има зона за бързо паркиране (до 5 минути). Тя се регулира по много начини – с талони, с контролни коли, с паяци – но никъде не съм се сблъсквал с такава висока степен на идиотизъм в организацията на движението.

Втори елемент на красотата на транспорта до летището е паркинга за 820 автомобила, с който то разполага. Ще пропусна дългите перипетии по ръчното таксуване без касови бележки, продължило години наред, основен повод за роптаенето ми е изключително западналото състояние, в което той се намира. Голяма заслуга за това имат самите посрещачи и изпращачи, които систематично спират под големите счупени светлинни забранителни знаци, снабдени със звукова сигнализация. Като резултат паркингът е една непрекъсната какафония от сърдити звуци под тъжния поглед на изтърбушени пластмасови светлинни кутии. Особено внимание в паркинга трябва да бъде обърнато на вратите, които водят към летището. Рядко съм виждал по-мръсни и разбити врати, но никога на летище. И за да допълним това, направете опит да минете с количка за багаж през тях. С цел максимално затрудняване на пътуващите, те са направени точно с 5 см по-малки, което изисква отварянето и на двете крила, което от своя страна изисква наличието на двама души. Всичко в името на пътника.

Ако вече сте допуснали грешката да спрете на паркинга, следващото предизвикателство е да платите за него. Това става на един автомат за плащане, тъй като вторият такъв е винаги развален. Автоматът приема само банкноти и монети, при това доста селективно за банкнотите. Ако трябва да ви върне ресто, то непременно ще е в монети по един лев. Няма опция за плащане с карта, което особено радва чужденците.

Sofia-airport

И като си заговорихме за чужденци, част от очарованието на софийското летище е да наблюдаваш лицето на току-що пристигнал чужденец, когато трябва да му бъде обяснено, че билети за градския транспорт се купуват само срещу левове, по възможност стотинки, а след това същия ръчно се перфорира. Ако съчетаете това и с познанията по чужди езици на персонала и най-вече на шофьорите в Градския Транспорт (както и липсата на всякакви обяснителни надписи, даже и на български), то преживяването е достойно за най-добрите примери на stand-up comedy. Няма карти на градския транспорт, няма ясна идея къде точно ще ги заведе култовия автобус 84, всичко е като в много екзотично пътешествие по National Geographic.

Взимането на такси също е част от това екзотично пътешествие. Още щом се насочите към изхода на такситата, двама-трима угрижени типа непременно ще ви попитат дали ви трябва такова. Това са така наречените „копърки“ с които летището няма никакво желание да се справи от години. Независимо от договора си с небезизвестна софийска компания таксита, тези откровени мошеници във фоайето на летището продължават необезпокоявано да примамват неподозиращи пътници. А ако успеете да се измъкнете от тях, вероятността да попаднете в „легално“ такси- газова камера на пушач, който в най-добрия случай ще ви попита „пречи ли ви цигарата?“ е 50/50.

Но за да заслужи напълно името си Враждебна, основната причина за това са работещите на летището. Правя уговорката, че на аерогара София работят много хора, които са мили, симпатични и дружелюбни. За съжаление не те се набиват на очи. Видими, както за мен, така и за чужденците са намусените, недружелюбни, говорещи изключително лош какъвто и да е чужд език служители. Последния пример, на който станах свидетел тази сутрин беше служител на проверката за сигурност, който повтаряше следния рефрен: „Комютър? Ликуид? Козметик? Покет емпти? Шуус!“. Последното, трудно за разбиране, е императив да си свалите обувките за проверка. Никъде по света служителите за сигурност не се отличават с особена любезност. Минавал съм проверки, някои от които доста ожесточени – както в Европа, Щатите, така и например в Израел. Навсякъде, макар и без особена топлина, тези служители се отнасят почтително, диалогично и обясняват какво и защо правят. Е, разбира се има и по-зле, особено в източна посока, но това е отделна тема за друг текст.

Сега бих искал да се върна на аргументите от статията, която стана причина за написването на този текст. Макар и да съм съгласен с много от забележките за други летища, в частност определено няма как да не се съглася, че Шарл Де Гол (CDG) е може би едно от най-лошо организираните европейски летища, смятам, че аргументацията му е по-скоро в посока, че софийското летище е малко, незначително и печели най-вече от това. Никъде не съм срещал радикално по-лоши тоалетни от тези в София, които, съгласен съм, са напълно приемливи. Що се отнася до храната, с изключение на няколко американски летища като IAD (Вашингтон – Дълес), LAX (Лос Анджелис) Commuter Terminal, отчасти SFO (Сан Франциско), повечето европейски летища предлагат доста широк избор от храна, повечето от която е топла, за разлика от пресъхналите, макар и относително евтини сандвичи на SOF. А безплатния интернет на летището е по-скоро добро пожелание, отколкото нещо, което може да се използва действително. За разлика например от този на летището във Виена, който ми е позволявал и видео-конферентен разговор.

В заключение искам само да допълня, че всяко летище отразява до голяма степен характера на държавата, която представлява. Летище София няма как да избяга по-далеч от дупките по пътищата и бездомните кучета, защото, за да е различно, трябва да се промени манталитетът на хората, които работят или пътуват през него.

 
 

Бързите коли на 21-ви век

| от chronicle.bg |

Днес рожден ден има Феручо Ламборгини! Той, разбира се, е създателят на колите Ламборгини и днес щеше да стане на 101.

Живеем в ерата на скоростта. Колие са естествен бенефициент от развитието на компютърните технологии. Преди компютрите контролираха колко по-малко неудобна да е седалката на пасажера и правеха шибидаха да се чупи по-лесно. Сега контролират диференциали, скоростни кутии, двигатели, всичко. При това с надхирургическа прецизност и бързина. В следствие на това колите станаха безобразно бързи.

По тези два повода в днешната ни галерия сме събрали най-бързите коли на 21 век. За сега. Насладете им се и съжалявайте, че си купихте закуска сутринта вместо да си заделите парите.

 
 

„Давай пари за бакшиша, отрепко!“: 25 години „Глутница кучета“

| от |

Нека ви разкажа за „Like A Virgin“. Това е за девойка, която иска момче с голяма патка. Цялата песен е метафора за големи патки.

Годината е 1992-ра и благодарение на фестивала Sundance светът научава за Куентин Тарантино. На 21 януари седмото изкуство се запознава с „Глутница кучета“, чиято първа мощна ударна сцена се открива с тази реплика. Тя принадлежи на самия Тарантино и служи за opening на чудесната мини кървава вселена на този филм. Метафората с музиката, Мадона, патките и закусвалнята, в която се провежда този разговор, е толкова ярка, че е показателна за онова, което следва впоследствие.

В рамките на час и половина Тарантино пълни екрана с кръв, черва и расистки шеги, обиди към жените, псувни и още кръв и черва. Някъде между всички тези неща има и един злощастен обир на диаманти.  

„Глутница кучета“ прави Тарантино рокзвезда. Младият режисьор работи в индустрията и се опитва да пробие, като пише купчини сценарии за кой ли не, с идеята, че един ден ще направи собствен филм. И няколко години преди „Глутница кучета“ да се случат той снима My Best Friend’s Birthday без особен успех.

В едно свое интервю по онова време разказва, че когато дал на свой приятел продуцент и режисьор сценария на криминалната кървава баня, той веднага му предложил режисьор, който може да го направи. Но Тарантино отговорил: „Не, човече, този филм ще го снимам аз.“ Минава известно време, Тарантино едва събира пари, кани Харви Кайтел, който става и ко-продуцент и „Глутница кучета“ поема по дългия път към големия екран.

Хората обичат да използват думата „култов“ за много неща, често не на място и още по-често, за да илюстрират баналната нужда да окачествят нещо като готино. Може би, затова „култов“ е такова клише. В случая с „Глутница кучета“ обаче понятието лепва толкова добре, колкото теорията на относителността на физиката. Ако някой филм може да бъде определен като „култов“, то това е този.

Тарантино има толкова малко пари, които използва за камери, кръв и помещения, че актьорите носят част от домашните си дрехи в повечето сцени. Крис Пен го прави от самото начало до самия финал. Но нито един от актьорския състав обаче и за секунда не съжалява, че се е подписал на сделката. Само Тарантино може да ти направи предложение за малко пари, на което не може да откажеш. Всички ние го знаем сега, но тези момчета са го знаели още тогава.

„Глутница кучета“ обагря в кръв и псувни пътя на Тарантино към Холивуд и бележи яркото начало на чудесното му творчество. Куентин прави много добри филми след това, но „Глутница кучета“ е неговият култов момент. Точното време, точното място, точните хора, точният сценарий.

Група от шест изтупани отрепки, начело с мазен мафиот и неговият още по-мазен син, се събират, за да осъществят обир на диаманти. Те не се познават, затова използват прякори – Mr. Pink, Mr. White, Mr. Brown, Mr. Blond, Mr. Orange и Mr. Blue – влизат в играта, облечени в черни костюми и RayBan-и, придружени от зъл чичко и неговия син по анцунг.

Тим Рот, Стив Бушеми, Харви Кайтел, Майкъл Медсън, Крис Пен, Лорънс Тиърни, Еди Бункър и самият Куентин Тарантино са основното звено на чудната група, допълнени от един полицай, гласът Стивън Райт и озвучени с музика от 70-те.

„Глутница кучета“ прави отварящата си сцена в закусвалня, за която Тарантино казва, че ако слушаш внимателно, може и да схванеш повечето неща. Трите кафета на Стив Бушеми, патки и Мадона, история за китайци и спор за един бакшиш, ти казват всичко, което трябва да знаеш, че следва. Сцената е снимана в рамките на ден, а закусвалнята, като генерално място, се превръща във важен елемент в ранните филми на Тарантино. Може да видите подобни сцени в „Джаки Браун“ и разбира се, в „Криминале“.

Начинът, по който Тарантино решава да разкаже, иначе на пръв поглед тривиалната история на „Глутница кучета“, се превръща в негова отличителна марка. Като печат на задника, който те прави специален. Филмът има едно огромно предимство пред останалите криминални истории, появили се до момента, той не ти показва най-важното в историята – обирът. Ти само слушаш за него. Какво се е объркало, кого са убили, кой се е измъкнал и къде са диамантите. Първо, защото Тарантино няма пари, за да направи пуцане, каквото този обир предогажда и второ, и по-важно, защото не иска. Не обирът е значителен за историята, а онова, което се случва преди и след него. Най-вече след. Именно там се намират кръвта и червата. Частта преди обирът е изобразена с доза силни и качествени псувни и расистки шеги. Четири важни елемента във филмите на Тарантино. Освен закусвалнята.

Под формата на уж случайно пръснати сцени, Тарантино сглобява през зрителя пъзела, който довежда до кървавата баня, в която Тим Рот има дупка в корема, а Майкъл Медсън реже нечие ухо. Междувременно Стив Бушеми почти се напикава от напрежение, а Харви Кайтел иска да е якият пич, спогоден с всички и може би затова не оцелява. Все тая. В киното на Тарантино някой рядко остава цял и жив, за да разкаже какво точно се е объркало, по дяволите. Не, то е като добър секс – трябва да се преживее, за да се разбере.

Скоците назад-напред във времето – от откриващата сцена, минути преди обира, през резултата, който се разиграва в един склад, до начина, по който всички се събират, за да вземат участие в тази злополучна история – нареждат пред драгия зрител, чудесно замислен, почти мистериозен пъзел, от типа „кой-го-направи“. Верният отговор е даден някъде в средата на историята, а след това гледаш само резултата от него. Но най-важното, филмовият пъзел, който „Глутница кучета“ представлява, е добро кино. Без пренапъване, без престараване, без излишни елементи. Добра драматургия, още по-добър диалог и чудесен актьорски състав.

Тази година, този филм прави 25 години на екран и ако го гледаш днес пак, ще ти се стори, че не е минала и минута от 1992-ра. Той е като застинал във времето. Като важен loop в пронстранствено-времевия континиум, който не може да бъде променен. И не трябва. Той е важен, както за кариерата на Тарантино и половината актьори вътре, така и за седмото изкуство само по себе си.

Пак се връщаме в началото на филма, в закусвалнята. Където група от 8 мъже спорят дали трябва да се дава бакшиш на сервитьорката, половин час преди да бъдат обърнати с червата навън.

Нали знаете какво казват: „Денят е хубав и всичко върви по план, освен когато не върви.“  За Mr. Pink, Mr. White, Mr. Brown, Mr. Blond, Mr. Orange и Mr. Blue всичко се прецаква, за да му провърви на Тарантино.

 
 

Довечера очакваме Омара Портуондо в София

| от chronicle.bg |

За последно ще чуем песни от репертоара на Buena Vista Social Club днес.

Сензацията на Куба – Омара Портуондо, ще изпълни най-известните и обичани песни на Buena Vista Social Club днес зала 1 на НДК, както и част от богатия си личен репертоар.

Концертът ще отпразнува дългите ѝ 70 години на сцена и ще ни припомни какво означава да се наслаждаваш на живота през призмата на музиката и кубинския темперамент. Само преди броени дни неуморната Омара пя в Букурещ в препълнената зала Палатуй, като 4 хиляди души я аплодираха на крака над 15 минути и я връщаха няколко пъти на сцена. Несъмнено незабравима ще остане и прощалната ѝ среща с българската публика, която предстои на 28-и април.

Винаги облечена с цветна регалия, енергична и изглеждаща много по-млада от 85, автентичната дива няма как да се раздели с музиката буквално:„Пеенето ме зарежда с енергия, само една песен е нужна, за да се преодоляват различия, за да изживееш хиляди истории.“

омара портуондо

Световната обиколка на Омара започна през миналата 2016-а и премина през страни от Северна и Латинска Америка, като я срещна с хиляди фенове от няколко континента, готови да се докоснат до носталгията по старите улици на Хавана.

У нас любителите на кубинските ритми ще се насладят и на музиканти като Роландо Луна. Брилянтният пианист е свирил с артисти като Амаури Перез, Силвио Родригез и Пабло Миланес, но определя работата си с Омара като преломен момент в кариерата, който го обогатява и му помага да открие гласа, с който иска да си партнира. До кубинската легенда ще застане и ненадминатият с челото Гастон Хоя, който е плътно до Портуондо през последните години в мисията да споделя със света безценното богатство на тази музика. Най-пoпулярната певица в Куба ще се качи на българската сцена за последен път, за да изпълни любимите на цели поколения песни от репертоара на Buena Vista Social Club – Veinte años, Quizas, Quizas, Quizas, Besame Mucho и много други, които ще ни пренесат в магичната и пълна с любов към живота Хавана.

Билети за концерта на 28 април все още могат да се закупят в бензиностанции OMV, The Mall, Билетен център НДК, Български пощи и мрежата на Eventim.bg на цени от 45 до 100 лв.

 
 

Сериали, базирани на филми

| от |

Качественото кино има навика да се провира дори и през най-малките пролуки, които комерсиалните бомбастични заглавия му оставят. То намира своите почитатели и оставя приятна следа и послевкус в зрителя.

Доброто кино ще съществува, независимо колко комерсиални екшъна и филми за надяждане с пуканки се направят. Същото важи и за добрата телевизия.

В нашата селекция днес двете се срещат. Някъде по средата, където е най-удобно.

Избрали сме шест сериала, които са базирани на шест качествени филма, които ако не сте гледали, е добре да се засрамите.

За останалите – всичко е горе в галерията.