За да работите по-добре, работете по-малко

| от | |

Коуди Делистрати, сп. „Атлантик“

Ако работи по-малко и има повече време за почивка, човек е склонен да работи по-добре и с по-висока производителност.

Между 1853 и 1870 г. барон Осман наредил голяма част от Париж да бъде разрушена. Коптори били изравнени със земята и градът, който някога бил истински лабиринт, се превърнал в добре подредено място, пълно с широки булеварди (например, „Сен Жермен“) и ъгловати авенюта („Шан-з-Елизе“). Бедните парижани се опитали да окажат съпротива, но в крайна сметка били принудени да напуснат, като техните домове били сринати за съвсем кратки срокове след съответното отправено предупреждение и срещу малко или никакво обезщетение. Френската столица претърпяла пълно преобразяване – от град на работническата класа със средновековен облик тя станала буржоазен и модерен и то за по-малко от две десетилетия.

Всеки август Париж сега става свидетел на друга бърза трансформация. Туристите са господари на живописните улици. Магазините са затворени. Обичайната френска монотонна реч отстъпва място по улиците на напевен английски, италиански и испански говор. При условие че френските работници са задължени да си вземат най-малко 31 дни отпуска всяка година, почти всички те избраха тази година „да избягат“ в Кан или Италия, Испания или Гърция, където средиземноморските фарове и живот не са спрели както тук.

Някои наричат това мързел, но като почиват през целия август, французите избягват преработването. Точно както Париж се преобразува за една нощ, това става и с трудовите навици в страната – и този ваканционен период дава дивиденти. Това е така, защото въпреки че времето, което работите, е правопропорционално на вашата продуктивност, това съотношение става обратнопропорционално в определена точка. С други думи от един момент нататък, колкото повече работите, толкова по-малко продуктивни ставате.

Например, полагането на труд в продължение на дълги часове често води до разсеяност, която убива производителността. Тази теза е поддържана от т. нар. Закон на Паркинсон, който гласи, че работата се върши за времето, определено за нейното свършване. Работете по-малко и ще сте склонни да работите по-добре.

Нещата стоят по същия начин и с практикуването на занимания. Андерс Ериксон, професор по психология във Флоридския щатски университет, проведе проучване в Берлин и установи, че количеството време, което успелите музиканти свирят всеки ден, е изненадващо малко – само 90 минути. В действителност най-успелите музиканти не само свирят по-малко, но и си взимат повече почивки през деня и прекъсват своите репетиции, когато се почувстват уморени или стресирани.

Отдавна е известно, че прекомерното работене причинява съкращаващ живота стрес. То води и до загуба на интерес към работния процес, тъй като вниманието просто не може да поддържано повече от 50 часа седмично. Дори Хенри Форд е бил наясно с проблема с преработването, след като е намалил работната седмица на своите служители от 48 на 40 часа. Той мислел, че полагането на труд повече от 40 часа седмично кара служителите да допускат много грешки, както пише в своята автобиография „Моят живот и работа“.

Разбира се, някои работници с ниски доходи са принудени да работят дълги часове и на няколко места просто за да свързват двата края. Защо обаче много други служители – включително такива, които получават невероятно добри възнаграждения – продължават да се преработват дори когато често не им се налага?

Александра Мичел, съдружник в Goldman Sachs, която сега преподава в Университета на Пенсилвания, е установила, че в две много добре известни инвестиционни банки (които не назова) служителите работят средно по 120 часа седмично (т. е. по 17 часа на ден всеки ден). Така, както пише Мичел, те не само „пренебрегват семейството и здравето“, но и работят дълги часове, дори когато шефовете им не ги принуждават и при условие че знаят, че 16-ият и 17-ият работен час няма да ги направи по-продуктивни.

Мичел стигнала до заключението, че хората, които работят здраво, „бъхтят“ дълги часове не заради „възнаграждения, наказания или по задължение“, а „защото не могат да си представят нещата другояче, дори когато няма смисъл да правят така“.

Изглежда глупаво да работиш дълги часове просто самоцелно. Причината, поради която хората може би се преработват не заради „възнаграждение, наказание или по задължение“, е, че това носи голям социален престиж. Заетостта предполага здрава работа, което предполага добър характер, сериозно образование и заможност сега или в бъдеще. Фразата „Не мога, зает съм“ изпраща сигнал, че не само сте сериозен, но и важен човек.

В много страни, по-специално в Съединените щати, освен това е разпространено убеждението, че работата по презумпция е благородно занимание. Мнозина се чувстват екзистенциално загубени без водещата функция на работата в своя живот, дори когато тази работа не е пропорционално печеливша, нито здравословна във физически и психически план.

Всички вероятно ще се съгласят с Аристотел, че „ние работим, за да имаме свободно време, от което зависи щастието“. Мотивацията за служителите да работят здраво е морковът на отмората след пенсиониране. Причинно-следствената връзка обаче често се обръща, тъй като ние нагаждаме нашия живот към работата, а не обратното. Широко разпространеното убеждение, че щастието и удовлетвореността от живота могат да бъдат намерени изключително чрез упорит труд, по същество е повече мениджърски мит, създаден да мотивира работниците, отколкото философска истина.

В своето есе от 1932 г. „Във възхвала на безделието“ британският философ Бъртранд Ръсел коригира тази идея, като пише: „Голяма вреда бе нанесена в съвременния свят от вярата в добродетелността на труда“. По-скоро „пътят към щастието и просперитета минава през едно организирано намаляване на работата“.

Иначе казано щастието в крайна сметка е откривано не в дългите вечери, прекарани в работа, а в намирането на начин да се работи по-малко. Дори това да означава да се купуват по-малко неща намаляването на перспективите за постигане на професионален успех в живота в името на свободното време вече не говори за морални недостатъци.

Икономистите пишат от доста дълго време за това колко просто би било да намалим работните си дни, с повишаването на ефективността на технологиите. Теорията на Адам Смит за карфиците гласи, че ако на работниците по принцип са им необходими 8 часа, за да изработят определян брой карфици, едно откритие, което удвои или утрои скоростта на производството, трябва да намали пропорционално количеството време, което работниците прекарват на работа. Според тази теория ние би трябвало, както допуска големият британски икономист Джон Мейнард Кейнс в своята книга „Икономическите възможности за нашите внуци“, да работим по-малко. Може би ние не можем да постигнем 15-часовата работна седмица, която той предложил, но по-малкото работни часове така или иначе ще са добре дошли.

В някои професии, като правото, има смисъл човек да работи повече от необходимото, тъй като възнагражденията са изчислявани почасово, а не като обща сума. Това, разбира се, вреди на клиента, който в крайна сметка плаща за непродуктивна работа, но в краткосрочен план е изгодно за юридическите фирми. Също така, въпреки че преработването води до рязко понижаване на трудовата ефективност (което струва на американските компании между 450 и 550 милиарда долара годишно в загубена производителност) и повишава стреса и заболеваемостта, то все пак излиза по-евтино да наемеш един служител да работи 80 часа седмично, отколкото двама по 40 часа седмично.

Някои компании обаче започваха да се отклоняват от този начин на мислене, като възприеха философията „работи по-малко, работи по-добре“. Мичиганската софтуерна фирма Menlo Innovations гледа с лошо око на служителите, които работят повече от 40 часа седмично, като възприема преработването не като знак за отдаденост, а като признак на неефективност. Извънредният труд дори довел до някои съкращения в компанията, твърди Бриджит Шулте, автор на книгата „Смазани: работа, любов и игра, когато никой няма време“. Най-сетне, има една проста причина за преработването: културната инерция. Американците са работили дълги часове в миналото, така че, независимо от новите технологии или скокообразното повишаване на ефективността, ние продължаваме да работим същото количество часове, дори това да няма видим ефект или да има негативни последици за производителността. Освен това всеки е здраво приклещен в своя коловоз: да бъдеш първият човек в офиса, който започва да „краде“ от работното време „в името на продуктивността“, без да се страхуваш от ответни мерки, ще изисква смелост и малко наивност.

Много хора все още не могат да се отърсят от разбирането за фундаменталната важност на работата в сравнение с работното време: подреждането на живота, което дава, целта, която осигурява, и етиката, която изразява. Какво ще стане обаче, ако ние гледаме на свободното време не като на размотаване, а като на необходимо време за размишляване, за вдъхновяване на креативността и за спестяване на мозъчни клетки и енергия за бъдеща работа?

Въпреки че Франция има своите икономически проблеми, по-малко от 9% от служителите в страната работят „много дълги часове“ (в контраст това се отнася за 11% от американците, а този дял е най-голям в Турция – цели 43%). Тя освен това Франция е една от страните в света, където балансът между работата и личния живот е най-добър. Прекомерното работене е, в най-добрия случай, безсмислено, а в най-лошия – действително вредно. То диктува нашето физическо и психическо здраве, времето, което прекарваме със семейството, и често се корени в собственото ни желание да придадем благороден характер на работата, да се чувстваме продуктивни (дори да не сме такива) и да сме в състояние да кажем на другите хора: „Зает съм“, като признак на социален престиж.

Построяването на съвременен Париж е изисквало сериозен труд. Барон Осман е бил мразен от голям брой парижани заради своята визия за един по-ефективен Париж и неговият 17-годишен план бил обект на силна съпротива през цялото време, както разказва Патрис дьо Монкан в своята книга „Париж на Осман“. Той обаче не си взел нито една продължителна почивка по време на целия проект, тъй като Наполеон Трети непрекъснато го карал да приключи колкото се може по-бързо. В началото на 70-те години на 19-и век барон Осман завършил Площада на Операта и се подготвял да започне строителството на самата Национална опера.

След като обаче Наполеон Трети назначил Емил Оливие, яростен критик на Осман, за премиер, императорът попаднал под влиянието на противниците на барона и го освободил от длъжност. Осман изпаднал в затруднено положение, прекарал известно време в чужбина и останал извън общественото внимание до края на 70-те години на 19-и век, когато се завърнал в Париж и влязъл отново в политиката. Година преди неговото завръщане, Операта била довършена.
Превод от английски: Николай Станоев / БТА

 
 

Ще вземе ли „La La Land“ 11 награди „Оскар“?

| от chronicle.bg |

Мюзикълът „La La Land“ ще вземе 11 награди „Оскар“ на предстоящата церемония за най-престижните киноотличия, сочат прогнозите на специализирания сайт ГолдДерби, съобщава БТА.

Очаква се филмът на Деймиън Шазел да спечели почти всички призове, за които е номиниран. Мюзикълът е с 14 номинации за „Оскар“ в 13 категории – две от номинациите са в категорията за песен от филм. Според прогнозите на ГолдДерби филмът ще грабне 11 отличия.

Експертите и феновете очакват „La La Land“ да получи наградите за най-добър филм, режисьор (Деймиън Шазел), актриса (Eма Стоун), оригинален сценарий, сценография, операторско майсторство, костюми, монтаж, звуков мишунг, оригинална музика и песен от филм („City of Stars“).

Според прогнозите мюзикълът ще се размине с отличията за най-добър актьор (Райън Гослинг) и монтаж на звукови ефекти. В категорията за най-добър актьор ще бъде предпочетен Кейси Афлек за „Манчестър до морето“, а в тази за монтаж на звукови ефекти се очаква да надделее военната драма „Възражение по съвест“.

Експертите на сайта отчитат и минимална възможност мюзикълът да не получи наградата и за оригинален сценарий, която да бъде присъдена на „Манчестър до морето“.

Деймиън Шазел е фаворит за режисьорския приз, следван от Бари Дженкинс за „Лунна светлина“. Ема Стоун е основна претендентка за отличието за най-добра актриса, следвана от Изабел Юпер за „Тя“.

Сред вероятните победители на наградите „Оскар“ сайтът ГолдДерби откроява и номинираните в поддържащите актьорски категории Махершала Али за „Лунна светлина“ и Вайола Дейвис за „Огради“ („Fences).

 
 

Страхотен актьорски състав в първия трейлър на „Song to Song”

| от chronicle.bg |

„Song to Song“ е новият проект на Терънс Малик, който е събрал в едно Райън Гослинг, Натали Портман, Майкъл Фасбендър и Руни Мара. Честно казано, дори във филма да се разказваше за война между лоши извънземни и генно модифицирани питекантропи, пак бихме го гледали, при този актьорски състав.

„Song to Song“ е съвременна любовна история, която се развива на фона на музикалната сцена в Остин, Тексас. Две отдалечени двойки – сценаристите Фей (Руни Мара) и BV (Райън Гослинг) и музикалния магнат Куук (Майкъл Фасбендър) и сервитьорката, която омайва (Натали Портман) – преследват успеха, по време на рокендрол, прелъстяване и предателство.

Преди да видите трейлъра, ще ви зарадваме с още нещо: оператор на филма (както ще забележите в трейлъра, ако познавате творчеството му), е не друг, а Еманюел Любецки („Завръщането“, „Бърдмен“, „Гравитация“, „Дървото на живота“, „Новият свят“ – също на Терънс Малик, и много др.)

А сега…трейлърът.

 
 

Той не е чудовище

| от chronicle.bg |

До преди седмици той беше най-популярния човек в YouTube. Тази седмица обаче Disney се отказаха от сътрудничество с шведската YouTube звезда Феликс “PewDiePie” Кйелберг, след като Wall Street Journal повдигнаха въпроса за антисемитските послания в няколко от неговите видеа, пише „Бъзфийд“. В тях той експериментира какво би направил човек за 5 долара и кара различни хора на различни места по света да отправят расистки послания, обидни дори за тях самите, за да покаже колко лесно се поддават на алчността.

YouTube последваха примера на Disney скоро след това, като отмениха предстоящия втори сезон от неговата уеб поредица, Scare PewDiePie. Някои от неговите видеа с по-скандално съдържание бяха изтрити, и той вече не е “Google Preferred” продуцент в YouTube — но както отбелязва Kotaku, Кйелберг получава все още рекламни приходи от записите си.

За тези, които не ги харесват, видеата на Кйелберг, в които той прави коментари, докато играе видеоигри, все така са дразнещи, дори и да не включват нацистки отправки. 

Едната история, която бихме могли да разкажем, е за технологиите, парите и сферата на знаменитости, които познаваме, слели се в най-наболелия въпрос на 2017: възходът на белия национализъм и фашизъм в Америка. Това е хитова тема, но не е истинската история.

Истинската история с PewDiePie не е, че някой, когото мразите на база предразсъдъци — заради лично неодобрение на неговата евро-DJ несъзнателност и крещяща енергия, или защото като цяло отхвърляте неговия бранш, или защото не вярвате, че някой може да спечели толкова много пари, като реално не прави нищо особено — си е получил заслуженото. Това е бягство от реалния проблем, защото самият PewDiePie не е самият проблем. Той е един от 50 милиона и една капки в океана, уловени във вълна към противен бряг.

Връзката на PewDiePie с неговите последователи е и реципрочна система на признание, и мъжки култ към личността, не го диагностицираме като нещо необичайно: приемаме го за естествено, защото “мъжете са си мъже”. Можем да демонизираме “тях” (тези, които отиват твърде далеч) като идея, да продължаваме да ги игнорираме в реалността, и да се правим после на шокирани, когато нуждата им от внимание най-накрая съвпадне със способността им да бият на очи.

Въпросът не е в правотата. Естествено, шегаджиите-расисти, тролове и начинаещи фашисти не са прави; естествено, те са неконтролируеми, подпомагани от корпорации, които им осигуряват платформа за организация и трибуна за изказ. Въпросът е в разбирането какво стои зад тази тъмна страна на интернет и как да го спрем.

Кйелберг не е първият или единственият създател на видеа от този тип, но отпечатъкът от него е навсякъде. Огромната част от “Let’s Play” видеата и друго косвено свързано с игрите съдържание, което представлява мнозинството от съдържнаието с много абонати в YouTube, носи неговата следа, неговите идиоми, неговата сбита реч. Донякъде от късмет и шанс, неговият ефект върху доминиращия зараждащ се медиен формат на XXI век е постоянен, като поражда тропи и формати и стандарти за изразяване, които са сравними с неговата слава. Ако YouTube видеата са изкуство, той е случайно появил се Пикасо.

Повечето хора, които говорят за Кйелберг сега, обаче всъщност не го познават толкова. Хората са склонни да надценяват колко разпространени са техните собствени позиции и интереси, феномен, наречен “фалшив консенсус”. Той обяснява защо близките ви постоянно се шокират от неща във Facebook; той обяснява в голяма част защо левицата и десницата са шокирани от реакциите на президентите Тръмп и Обама. Той обяснява и защо Феликс Кйелберг е толкова лесна табула раза за собствените ни есета и анализи: защото той е значим основно за младежите, чиито идеи и обсесии все още не се приемат насериозно от масовия дискурс.

Сред младежите между 13 и 18 години, според сп. Variety през 2014, PewDiePie е по-разпознаваем от Дженифър Лорънс. Ако това ви се струва невъзможно, стигате до разбирането на “фалшивия консенсус”. Децата пред екраните — които като цяло игнорират развлекателното съдържание, новините и културата, които вие считате за важни, света такъв, какъвто останалите като нас го разбират — изграждат свой собствен свят: те изграждат бъдещето. 50 милиона от тях. И феновете на PewDiePie, независимо дали това ви харесва, получават нещо реално от него.

“Много хора ме приемат за приятел, с който могат да релаксират за 15 минути дневно,” обяснява Кйелберг през 2014. “Самотата пред компютърния екран ни обединява. Аз обаче никога не съм се опитвал да бъда модел за подражание; просто искам да ги поканя да дойдат при мен.”

Като се има предвид тази връзка, не напълно симулирана интимност, няма нищо толкова разочароващо като YouTube знаменитост, изпадаща в подсъзнателни предразсъдъци или непривлекателни нагласи. В първите седмици на 2017, нереконструираното разбиране на Кйелберг за социална и политическа динамика доведе, както често се случва, до катастрофа, пише „Бъзфийд“.

Първо The Sun изолира аудио от видео, в което Кйелберг използва расова обида по време на особено триумфален момент. Няколко дни по-късно, стабилно нарастваща склонност към упоменаване на нацистите, Хитлер и антисемитски теми – Wall Street Journal преброява девет такива случая – експлодира под формата на скеч, в който Кйелберг наема двама души в Индия да държат плакат, призоваващ към смъртта на всички евреи (нещо, което по думите на Кйелберг той никога не е смятал, че те наистина ще сторят).

Кйелберг никога не е бил особено интелектуален. Неговият разсеян, пронизителен говор винаги е съдържал твърде много “кучки”; неговото настояване да се обръща към последователите си с “братлета” е част от нереалистично фокусираното върху мъжете възприятие, че гейминг културата има собствена демография (отново случай на фалшив консенсус). Като влиятелна фигура и инфлуенсър, това означава, че Кйелберг допринася за това, като подстрекава към това: той е едновременно създание и лидер на мислене във формално мъжки бранш и култура, изживяващ дълбока криза на идентичността.

Шокиращите онлайн активисти са породени от култура, изолирана от реалния живот. Шегите за Хитлер и изнасилвания идват първоначално от наивност, и в крайна сметка се слягат в убеждения: има безброй стендъп комици, хванати със свалени гащи, които са силно засегнати от негативната реакция и отвръщат с двойно по-голямо озлобление и стават зли. Проектирането на нашата културна сянка върху тяхното друго аз — ние, добрите хора, търсещи и стъпкващи тези, които тайно не са добри — ни пречи да видим как тези общности се зараждат, разрастват и се подхранват от нашето отхвърляне.

Това не е аргумент срещу политическата коректност като зла концепция, породена от консерватизма, не е и призив за съчувствие към интернет троловете по света. Слънчевата светлина обаче е най-добрият дезинфектант, и това, което не можете да видите — или отказвате да видите — е нещо, което не можете да поправите. Криенето от най-грозните части на нашата собствена култура ги поставя в позиция да причиняват най-голяма вреда.

Приучени сме да се дистанцираме от троловете с аниме аватари, така че те остават невидими — докато изведнъж не спрат да бъдат. Те стават колективи, в който момент изглежда сякаш са се зародили от нищото. Те обаче идват отнякъде: скука, самота, всеобщото усещане (което повечето от нас имат късмета да преодолеят в детинството) да бъдеш главният герой във вселената, който е жертва на лошо отношение въпреки че е най-добрият.

За тези момчета изнасилването и Ане Франк са еднакво призрачни истории, еднакъв път към екстремното. Този тип дълбоко огорчени мъже винаги ще говорят по-шумно, ще се надвикват, и ще надвикват жените. Нърдовете крещят, защото се чувстват незабележими и нечути. Това е единствената причина, поради която някой го прави.

Това не е далеч от стъпката мислещи еднакво герои-жертви се свързват с “еджлордовете” и се радикализират взаимно, точно както активистите за правата на мъжете, или противните свалячи: никой друг не разбира тяхната отбранителна перспектива, нуждата им от признание, нуждата им от помощ. Всъщност те биват оплювани за това. И те съответно се насърчават един друг, и тъй като всичкият хумор е базиран на усещане за дискомфорт, и семената рано или късно покълват, омразата чрез шеги в крайна сметка еволюира в реална омраза.

Представете си приемливото ниво на омраза в хумора, дори само преди няколко десетилетия, от черните лица на белите, играещи черни, до семеен тормоз и “испанската муха” — и как те биха еволюирали, без натиск от обществото като цяло за спирането им. Представете си, че хората зад тези така наречени шеги в момента съществуват в свят, доколкото те го разбират и емоционално го ценят, пълен с хора, които ги насърчават.

Тъй като пренебрегваме тези хора, докато те изминават пътя от точка A до точка B, приемаме, че A е равно на B; те никога не са се “променяли,” просто прикритието им е изчезнало. Гледали сме настрани в реалността, достатъчно дълго, за да се случи промяната извън периферното ни зрение. Реалността е, че те са имали нужда от граници, и ние не сме им ги дали, защото са били твърде противни, за да ги гледаме. Очертаването на самоуспокояваща граница между “Reddit нърдовете” от една страна и “чудовищата” от друга не прави нищо, за да ги спре, още по-малко, за да им помогне. То работи само в наша полза.

Представете си колко лесно би било да идолизирате някой, на който толкова редовно може да се разчита да променя личния ви прозорец на Овертон — категорията на нещата, които сте смятали за немислими — така че да включва неща, които вие не бихте казали преди шест месеца… на всеки шест месеца. Това е прекрасно усещане на свобода и престъпване на граници, и то никога не спира: това, което ви дава тръпка, сега вече звучи като ежедневие, всички го казват, всички са го нормализирани, и трябва да преминете към нещо друго. Нещо по-лошо, иначе никой няма да обърне внимание. Този възвратно-постъпателен дискурс осигурява невероятно признание, като учи, че най-лошото, което някой може да помисли, не го прави кофти човек, а герой.

Тази стратегия на групова терапия също така означава своеобразно взаимно упълномощаване: ние игнорираме степента, в която мъжете постоянно се нагаждат едни към други, или към “алфата” в дадена ситуация, за да видят къде е границата — примерно както Тръмп казва на Били Буш, че “те” позволяват да правиш всичко — и когато нито една от страните в този разговор няма усещане за авторитет, това се превръща в самозатвърждаваща се система на съгласие и консенсус.

Оспорването на тази базова рамка — на съвместна идеология, на сложни ориентири, които момчетата и мъжете използват, за да определят и насочват поведението на себе си и другите — означава да се нарушат правилата на “момчешкия клуб”. Невъзможно е да бъде зададен този въпрос, без да се изправим пред “мъжката крехкост”, пред защитата на мъжествеността в духа на #NotAllMen: “Как може да твърдиш, че следвам лидера?”

Със знаменитост като Кйелберг, това води до идеята, че ако да бъдеш “фен” е част от идентичността ти, всякакво оспорване на него е присъда за теб на поне две нива: като героичен независим мислител, и като човек с достатъчно изтънчен вкус, за да харесва нещата, които харесваш. Изследването на въпросната култура, независимо дали тя е на видеоигрите, или YouTube, или бялото расово превъзходство, е абсолютна атака срещу членовете й, от посока, която те не могат да видят или разберат. Защото като всеки въпрос, засягащ привилегия, ефектът й е екзистенциален, в духа на Лъвкрафт: за всяка група светът изглежда по един начин, но реално той изглежда другояче, а мозъкът ни е неспособен да осмисли другия начин.

Това се превръща в самозащитаващо се, самоподдържащо се статукво, което изпада в безумие, като всеки от тълпата убеждава другите, че това е нормално, че е редно: всъщност другите са тези, които не го разбират. Всеки “еджлорд” и начинаещ фашист си представя, че е Нео, отварящ очите си за тайната истина.

Фантазията за “Избрания” е най-невъзможна за разчупване или спиране, защото подхранва силно егото — и защото няма никакви “доказателства”, аргументи или срам, които да работят срещу нея; тя поглъща всичко. Това е нещото, което някои мъже в тези не твърде тясно свързани кръгове на привилегированост и скандалност сами признават като “гамбит на Ксанатос” — каквото и да стане, аз печеля. Можете да видите версия на това в отговора на PewDiePie на критиките срещу него: “Мисля, че да ставаме полиция на политическата коректност на практика ще ни прецака всички,” казва той в едно видео, “и тази година, 2017, реших да се боря. Ще бъда верен на себе си.”

Добавете към това и факта, че мъжете в нашата култура са приучени да виждат себе си като единствения обективен и рационален играч, и виждате специфично американска форма на радикализация, за която още нямаме понятие, защото е съвсем нова. В другите държави, ако млад мъж се чувства толкова важен и прав, и нечут от другите, че да е склонен да наруши законите или да навреди на хората, за да ги накара да разберат, имаме понятие за това: тероризъм. Просто не можем да го видим в самите нас.

Някъде в последните 10–20 поста на Facebook потока ви — не е нужно да скролвате твърде много — вероятно ще видите пост от човек, който обичате, който пуска с лекота шега за газови камери, или подмята нещо за изнасилване в или от видеоигра, или тайно/не толкова тайно смята, че Хилъри е кучка и това не подлежи на оспорване.

Чудовища ли са тези хора? Не. Но използвате определението “чудовище”, за да не се налага да признавате тази тяхна страна, за да избегнете да говорите с тях за нея, за да ви предпази от това да отворите кутията на Пандора и да видите какво има вътре. Бихте предпочели да изчакате и да се надявате ендшпилът в този случай да е нещо различно. Насилието, омразата и организираният активизъм са за тези, с които се асоциират другите хора, не за тези, които познавате и обичате.

PewDiePie е симптом на болест на мнозинството, но защото той случайно е забогатял, се задоволяваме да стоварваме отговорността единствено върху него. Неговото падение изглежда антикапиталистическо, неконформистко, кара ни да изпитваме всичко, което обичаме да изпитваме, когато се опитваме да докажем, че сме по-добри от другите. Истината обаче е, че почвата, на която расте този плевел, е реалността на Америка и съвременния свят, и ще насърчаваме и занапред това поведение, и този начин на мислене, докато те не дадат преки резултати.

Причината за това е ужасна и крайно проста: защото хленчещото самомнение и самоугаждане на белия мъжки гняв — от Геймъргейт до “Анонимните”, от WikiLeaks до The Fappening, всички разпространяващи се форми на объркване и гняв от “алтернативната десница”, които не бихте могли да разграничите от тезези на дори най-малко радикалната реална десница — са толкова отблъскващи, че е почти невъзможно да ги гледате или анализирате. Ние обаче няма да се избавим, както и те няма да се избавят от проблема, ако не опитаме. Болката им може и да е жалка, но наблюдавайте как тя се разпространява.

 
 

Apple започва производство в Индия с iPhone SE

| от chronicle.bg |

В следващите няколко месеца Apple ще започне слобяването на iPhone SE смартфони в Индия чрез контрактор в Бангалор, съобщи Reuters.

Това е поредният ход на компанията за намаляване на цените на производството на iPhone. Идеята на преместването е да се намалят разходите и да се увеличи пазарният дял на телефоните, които са скъпи за стандартите в Индия. И въпреки това, почти половината от телефоните на индийците са на Apple.