За да работите по-добре, работете по-малко

| от | |

Коуди Делистрати, сп. „Атлантик“

Ако работи по-малко и има повече време за почивка, човек е склонен да работи по-добре и с по-висока производителност.

Между 1853 и 1870 г. барон Осман наредил голяма част от Париж да бъде разрушена. Коптори били изравнени със земята и градът, който някога бил истински лабиринт, се превърнал в добре подредено място, пълно с широки булеварди (например, „Сен Жермен“) и ъгловати авенюта („Шан-з-Елизе“). Бедните парижани се опитали да окажат съпротива, но в крайна сметка били принудени да напуснат, като техните домове били сринати за съвсем кратки срокове след съответното отправено предупреждение и срещу малко или никакво обезщетение. Френската столица претърпяла пълно преобразяване – от град на работническата класа със средновековен облик тя станала буржоазен и модерен и то за по-малко от две десетилетия.

Всеки август Париж сега става свидетел на друга бърза трансформация. Туристите са господари на живописните улици. Магазините са затворени. Обичайната френска монотонна реч отстъпва място по улиците на напевен английски, италиански и испански говор. При условие че френските работници са задължени да си вземат най-малко 31 дни отпуска всяка година, почти всички те избраха тази година „да избягат“ в Кан или Италия, Испания или Гърция, където средиземноморските фарове и живот не са спрели както тук.

Някои наричат това мързел, но като почиват през целия август, французите избягват преработването. Точно както Париж се преобразува за една нощ, това става и с трудовите навици в страната – и този ваканционен период дава дивиденти. Това е така, защото въпреки че времето, което работите, е правопропорционално на вашата продуктивност, това съотношение става обратнопропорционално в определена точка. С други думи от един момент нататък, колкото повече работите, толкова по-малко продуктивни ставате.

Например, полагането на труд в продължение на дълги часове често води до разсеяност, която убива производителността. Тази теза е поддържана от т. нар. Закон на Паркинсон, който гласи, че работата се върши за времето, определено за нейното свършване. Работете по-малко и ще сте склонни да работите по-добре.

Нещата стоят по същия начин и с практикуването на занимания. Андерс Ериксон, професор по психология във Флоридския щатски университет, проведе проучване в Берлин и установи, че количеството време, което успелите музиканти свирят всеки ден, е изненадващо малко – само 90 минути. В действителност най-успелите музиканти не само свирят по-малко, но и си взимат повече почивки през деня и прекъсват своите репетиции, когато се почувстват уморени или стресирани.

Отдавна е известно, че прекомерното работене причинява съкращаващ живота стрес. То води и до загуба на интерес към работния процес, тъй като вниманието просто не може да поддържано повече от 50 часа седмично. Дори Хенри Форд е бил наясно с проблема с преработването, след като е намалил работната седмица на своите служители от 48 на 40 часа. Той мислел, че полагането на труд повече от 40 часа седмично кара служителите да допускат много грешки, както пише в своята автобиография „Моят живот и работа“.

Разбира се, някои работници с ниски доходи са принудени да работят дълги часове и на няколко места просто за да свързват двата края. Защо обаче много други служители – включително такива, които получават невероятно добри възнаграждения – продължават да се преработват дори когато често не им се налага?

Александра Мичел, съдружник в Goldman Sachs, която сега преподава в Университета на Пенсилвания, е установила, че в две много добре известни инвестиционни банки (които не назова) служителите работят средно по 120 часа седмично (т. е. по 17 часа на ден всеки ден). Така, както пише Мичел, те не само „пренебрегват семейството и здравето“, но и работят дълги часове, дори когато шефовете им не ги принуждават и при условие че знаят, че 16-ият и 17-ият работен час няма да ги направи по-продуктивни.

Мичел стигнала до заключението, че хората, които работят здраво, „бъхтят“ дълги часове не заради „възнаграждения, наказания или по задължение“, а „защото не могат да си представят нещата другояче, дори когато няма смисъл да правят така“.

Изглежда глупаво да работиш дълги часове просто самоцелно. Причината, поради която хората може би се преработват не заради „възнаграждение, наказание или по задължение“, е, че това носи голям социален престиж. Заетостта предполага здрава работа, което предполага добър характер, сериозно образование и заможност сега или в бъдеще. Фразата „Не мога, зает съм“ изпраща сигнал, че не само сте сериозен, но и важен човек.

В много страни, по-специално в Съединените щати, освен това е разпространено убеждението, че работата по презумпция е благородно занимание. Мнозина се чувстват екзистенциално загубени без водещата функция на работата в своя живот, дори когато тази работа не е пропорционално печеливша, нито здравословна във физически и психически план.

Всички вероятно ще се съгласят с Аристотел, че „ние работим, за да имаме свободно време, от което зависи щастието“. Мотивацията за служителите да работят здраво е морковът на отмората след пенсиониране. Причинно-следствената връзка обаче често се обръща, тъй като ние нагаждаме нашия живот към работата, а не обратното. Широко разпространеното убеждение, че щастието и удовлетвореността от живота могат да бъдат намерени изключително чрез упорит труд, по същество е повече мениджърски мит, създаден да мотивира работниците, отколкото философска истина.

В своето есе от 1932 г. „Във възхвала на безделието“ британският философ Бъртранд Ръсел коригира тази идея, като пише: „Голяма вреда бе нанесена в съвременния свят от вярата в добродетелността на труда“. По-скоро „пътят към щастието и просперитета минава през едно организирано намаляване на работата“.

Иначе казано щастието в крайна сметка е откривано не в дългите вечери, прекарани в работа, а в намирането на начин да се работи по-малко. Дори това да означава да се купуват по-малко неща намаляването на перспективите за постигане на професионален успех в живота в името на свободното време вече не говори за морални недостатъци.

Икономистите пишат от доста дълго време за това колко просто би било да намалим работните си дни, с повишаването на ефективността на технологиите. Теорията на Адам Смит за карфиците гласи, че ако на работниците по принцип са им необходими 8 часа, за да изработят определян брой карфици, едно откритие, което удвои или утрои скоростта на производството, трябва да намали пропорционално количеството време, което работниците прекарват на работа. Според тази теория ние би трябвало, както допуска големият британски икономист Джон Мейнард Кейнс в своята книга „Икономическите възможности за нашите внуци“, да работим по-малко. Може би ние не можем да постигнем 15-часовата работна седмица, която той предложил, но по-малкото работни часове така или иначе ще са добре дошли.

В някои професии, като правото, има смисъл човек да работи повече от необходимото, тъй като възнагражденията са изчислявани почасово, а не като обща сума. Това, разбира се, вреди на клиента, който в крайна сметка плаща за непродуктивна работа, но в краткосрочен план е изгодно за юридическите фирми. Също така, въпреки че преработването води до рязко понижаване на трудовата ефективност (което струва на американските компании между 450 и 550 милиарда долара годишно в загубена производителност) и повишава стреса и заболеваемостта, то все пак излиза по-евтино да наемеш един служител да работи 80 часа седмично, отколкото двама по 40 часа седмично.

Някои компании обаче започваха да се отклоняват от този начин на мислене, като възприеха философията „работи по-малко, работи по-добре“. Мичиганската софтуерна фирма Menlo Innovations гледа с лошо око на служителите, които работят повече от 40 часа седмично, като възприема преработването не като знак за отдаденост, а като признак на неефективност. Извънредният труд дори довел до някои съкращения в компанията, твърди Бриджит Шулте, автор на книгата „Смазани: работа, любов и игра, когато никой няма време“. Най-сетне, има една проста причина за преработването: културната инерция. Американците са работили дълги часове в миналото, така че, независимо от новите технологии или скокообразното повишаване на ефективността, ние продължаваме да работим същото количество часове, дори това да няма видим ефект или да има негативни последици за производителността. Освен това всеки е здраво приклещен в своя коловоз: да бъдеш първият човек в офиса, който започва да „краде“ от работното време „в името на продуктивността“, без да се страхуваш от ответни мерки, ще изисква смелост и малко наивност.

Много хора все още не могат да се отърсят от разбирането за фундаменталната важност на работата в сравнение с работното време: подреждането на живота, което дава, целта, която осигурява, и етиката, която изразява. Какво ще стане обаче, ако ние гледаме на свободното време не като на размотаване, а като на необходимо време за размишляване, за вдъхновяване на креативността и за спестяване на мозъчни клетки и енергия за бъдеща работа?

Въпреки че Франция има своите икономически проблеми, по-малко от 9% от служителите в страната работят „много дълги часове“ (в контраст това се отнася за 11% от американците, а този дял е най-голям в Турция – цели 43%). Тя освен това Франция е една от страните в света, където балансът между работата и личния живот е най-добър. Прекомерното работене е, в най-добрия случай, безсмислено, а в най-лошия – действително вредно. То диктува нашето физическо и психическо здраве, времето, което прекарваме със семейството, и често се корени в собственото ни желание да придадем благороден характер на работата, да се чувстваме продуктивни (дори да не сме такива) и да сме в състояние да кажем на другите хора: „Зает съм“, като признак на социален престиж.

Построяването на съвременен Париж е изисквало сериозен труд. Барон Осман е бил мразен от голям брой парижани заради своята визия за един по-ефективен Париж и неговият 17-годишен план бил обект на силна съпротива през цялото време, както разказва Патрис дьо Монкан в своята книга „Париж на Осман“. Той обаче не си взел нито една продължителна почивка по време на целия проект, тъй като Наполеон Трети непрекъснато го карал да приключи колкото се може по-бързо. В началото на 70-те години на 19-и век барон Осман завършил Площада на Операта и се подготвял да започне строителството на самата Национална опера.

След като обаче Наполеон Трети назначил Емил Оливие, яростен критик на Осман, за премиер, императорът попаднал под влиянието на противниците на барона и го освободил от длъжност. Осман изпаднал в затруднено положение, прекарал известно време в чужбина и останал извън общественото внимание до края на 70-те години на 19-и век, когато се завърнал в Париж и влязъл отново в политиката. Година преди неговото завръщане, Операта била довършена.
Превод от английски: Николай Станоев / БТА

 
 

Пет начина да изглеждате умни на обществени места

| от |

Човек е същество, което има навика да изпада в крайности. За много неща. Но ако трябва да сведем лашкането от една посока в друга на чисто базисно ниво, то можем да кажем, че най-често човек се надценява или подценява жестоко. Ако сте от втория тип, вие виждате себе си като едни чудесни, общителни и великолепни хора. Или поне така се случват нещата в главата ви. Но някъде там, най-отзад, във фронталния лоб, едно гласче тихичко ви нашепва, че това май не е точно така. Тоест, вие си мислите, че сте умни, готини и сърдечни, казано с думи прости – вие сте направо супер и най-желаната компания за всяко по-елитарно и приятно събиране, но всъщност май не е точно така.

Спокойно. Има нещо, което хората винаги приемат с отворени обятия и това са умните хора. Те наистина са желана компания в почти всяка ситуация. От събиране на книжния клуб до пиене в бар, един наистина интелигентен човек, придава истинска осанка на плеядата от характери в този мини социум.

И вие искате да блеснете в него. Ама не знаете как. Ние ще ви дадем пет изпипани метода. Приложете ги и ще живеете щастливо.

  1. Не говорете много. Или просто не говорете изобщо и просто кимайте. Няма нищо по-елитарно от човек с напрегната физиономия, който слуша, но не си отваря устата. В редките случаи, когато това се наложи все пак, казвайте неща от сорта на: „Ти казваш, че аз ти казах, че той ти е казал…“ или нещо в този ред на мисли. Дълги изречения, без реална информация в тях, които да объркат противника. Но наистина – не говорете много. Ще изглеждате зашеметяващо потайни и дори малко студени. Но се усмихвайте в редки моменти. Защото един по-умен от вас човек е казал, че „когато не знаеш какво да кажеш, е по-добре да си замълчиш“. А вие наистина не знаете, нали?
  2. Говорете много. Този съвет реално се бие с предния. Затова трябва да изберете един от двата метода. Изборът най-често зависи от личната ви натура и начина, по който се чувствате в конкретния момент. При този създаването на вербална плява винаги оставя околните с впечатлението, че знаете много. Най-често много думи. Но думите са важни. Не случайно езикът се е развил до такива нива и е най-лесният начин за комуникация между различните хора и видове. Многото говорене, подобно на липсата на такова, винаги обърква другите – дали просто дрънкате празни приказки или реално казвате съществени неща? Не е ясно. Думите ви излизат по 100 в минута и дори да са просто дърдорене, никой не може да хване нишката толкова бързо. Учете се от политиците – казвайте нищо с много думи. Или най-добре – повтаряйте едно и също с различни думи. Единстеният проблем на този начин е, че все пак се налага да имате поне средно богат речник. Ако не сте сред тези индивиди, то изберете първия метод.
  3. Бъдете шумни. Първо и много важно нещо, шумните хора се забелязват от 100 километра. Когато влезете в една стая, винаги има един човек, който е по-ярък от останалите. И той винаги говори с няколко тона по-високо от всички. Смятате, че това е случайност? Не. Той вече е открил този метод и той работи за него. Казвайте и правете с аплом всичко – от поръчването на питие до разказването на виц. Нека всички знаят, че сте там или на съседната пряка или някъде много близо. И да се чувстват застрашени от вас и харизмата ви. Защото шумът винаги предизвиква внимание. А ако този шум е облечен в нещо по-така, още по-добре. Избирайте ярки тоалети, интересен грим или най-малкото – по-различна прическа. Обвийте тези неща в шум, звуци и силен тактилен контакт с околната среда и имате перфектната комбинация на мозък, обвит в чудесна и ярка опаковка.
  4. Цитирайте всичко. Една жена беше оставила с впечатлението свои познати, че е изчела цялата руска класика, само защото беше запомнила десет цитата на Толстой и Достоевски, които е прочела във фейсбук. За да развиете този метод до съвършенство трябва да се подготвите малко. Първо, лайкнете във фейсбук всякакви страници с цитати, мъдри мисли, анти мъдри мисли и Word porn. Започвайте да наизустявате, като тук подбирането е от голямо значение. Нека да са цитати от важни хора, но все пак и да са близки до вашата емоционална същност. Все пак хората, пред които смятате да ги употребявате ви познават поне малко. След това, от време на време, цитирайте тези хора и онлайн. Нека публичният и личният ви живот се слеят в едно. Цитирате умни хора онлайн, правите го и на живо, значи съответно четете безспир и имате слонска памет. Друго много важно – винаги комбинирайте цитати на български с такива на английски. Полиглозите са новите секссимволи. Пък и това може да заблуди останалите, че всъщност четете книги на няколко езика. Което винаги е плюс.
  5. Бъдете нихилист. Смята се, че ироничните хейтъри по дифолд са по-умни от обикновените простаци, гадняри, невъзпитани отрепки или онези позитивни загубеняци. Вие сте повече от всички тях и хейтите ярко онова, което те харесват, а онова, което не харесват – го хейтите повече с интелект. Пффф, сакразмът е секси и ви придава осанка на изключителна умност. Тъй като обаче сакразмът е висша форма на чувство за хумор, може и да ви е малко трудно. Затова се придържайте към простичкия нихилизъм, в който всичко е кофти, ама пък вие сте супер. Просто, защото вече сте му хванали цаката. Другото, което може да ви помогне тук е лайкването на нихилистични мемета. Тоест, лайквате, съответно схващате скритите послания и древната истина, заключени с тези две прости изречения. Понякога и шервайте, ама по рядко. По-често може да откраднете нещо, тоест да го заемете, и да го перефразирате като за вас си. Не се отклонявайте много от оригинала, че може и да ви хванат. Също така статусите, в които се оплаквате от хората, тъпотията, тъпаците, свалячите, които, да им се незнае, не ви оставят просто намира, винаги са чудесен начин да сте извисен нихилист и умник в едно. При това красавец, бе!

Следвайте тези прости съвети и ще пребъдете. Успех!

 
 

Крис Прат вече има звезда на Алеята на славата

| от chronicle.bg |

Звездата от екшъни Крис Прат получи звезда на Холивудската алея на славата, съобщи БТА.

Прат дойде на церемонията заедно със съпругата си Ана Фарис и сина им Джак.

„Имах добри родители, които ме възпитаха да почитам другите – каза 37-годишният актьор. – Не бяхме богати, но в семейството ни винаги имаше много любов. Аз съм вярващ и смятам, че някои неща са дар от Бога.“

Сред присъстващите на церемонията знаменитости бяха Зоуи Салдана, Дейв Батиста и Майкъл Рукър, които му партнират в сагата „Пазители на галактиката“.

Прат благодари на режисьора Джеймс Гън, който му повери главна роля в „Пазители на галактиката“ и на студиата „Марвел“, филиала на „Дисни“, задето даде шанс на дебеличък по онова време актьор, който до този момент бе известен най-вече с ролята си в сериала „Паркове и отдих“.

Впоследствие Прат се превърна в търсен в Холивуд екшън актьор. Сред по-известните филми, в които се е снимал, са също „Враг номер едно“, „Джурасик свят“, „Великолепната седморка“, „Пасажери“.

 
 

„Бързи и яростни“ с възможен спиноф

| от chronicle.bg |

Universal празнува още един успех с „Бързи и яростни 8″. Франчайзът обаче е толкова налят с силни актьори, че става задушно. Усещайки възможност за печалба, студиото може би ще пусне Люк Хобс (Дуейн Джонсън) и Декард Шоу (Джейсън Стейтъм) по собствен филмов път. Героите на Скалата и Стейтъм станаха доста популярни, дори се конкурират с Дом (Вин Дизел) и останалите от семейството.

Феновете искат подобен спиноф още от „Бързи и яростни 5″, но след последния филм тази вероятност сякаш намаля. Очертаваше се Хобс да стане баща и да си остане вкъщи. Плановете обаче се чертаят в посока филм.

Всъщност, и трети доста изненадващ герой от поредица може да участва в спинофа: самата Сайфър, Шарлиз Терон.

Чарлийз Терон, Шарлиз Терон

Химията между Джонсън и Стейтъм е невероятна. Голям плюс е, че двамата могат да преминат от екшън роля към комедия рязко, неочаквано и доста успешно. Тази комбинация, заедно със студената сериозност на Терон, може да донесе сериозно вълнение.

Има няколко неща, които трябва да се. Евентуалния филм ще отвори пространство за един милион въпроси. Ще участват ли в „Бързи и яростни 9″? Ще има ли нещо общо с действието на поредицата или ще си е отделен, самостоятелен филм? Сега ли ще бъде пуснат или когато серията свърши с „Бързи и яростни 10″? Сайфър ли ще е лошият герой или тримата заедно ще се борят срещу по-голямо зло? Ще видим.

Трйлър на „Бързи и яростни 8″:

 

 
 

Cheers! В очакване на „Гепи“

| от |

 През 2000 година британският режисьор Гай Ричи прави най-добрия филм в кариерата си до момента – ганстреската черна комедия „Гепи“. „Две димящи дула“ са излезли две години по-рано и са показали Ричи като хрисим мъж, който има интересна визия и различен начин на киноразказ.

Гай Ричи е черно и саркастично откровение за модерното кино, именно заради „Гепи“.

Брад Пит сам отива при него за роля, а Джейсън Стейтъм става звездата, която е, именно благодарение на рижия британец.

В „Гепи“ се псува („Fuck“ присъства точно 163 пъти) и се убива (26 трупа, ако трябва да сме точни), Бенисио Дел Торо умира в самото начало, въпреки че е една от звездите на филма, а имената на Джейсън Стейтъм, Денис Фарина, Вини Джоунс и Алън Форд блесват ярко.

„Гепи“ е великански филм, изтупал гангстерския жанр по приятен начин и прекроил го в нещо различно. Може да си го причините няколко пъти и всеки един ще е все така нелепо як.

Оттогава са изминали 17 години. „Гепи“ не печели нито една важна награда, но е поп-културен култ и ще остане във времето като пример за добро кино. Малко филми могат да се похвалят с това в действителност. Евала, Гай Ричи!

Само след няколко дни на малкия екран ще се появи британски сериал, пронстранствено адаптиращ този вкусен кървав и нелеп филм. В цели 10 серии „Гепи“ ще разказва за група дребни ганстрери, които се забъркват в голяма схема без да го осъзнават.

Дали тънкият ироничен хумор на Ричи, динамичният му диалог и великолепните му сцени ще бъдат претворени адекватно на телевизионния екран, още не е ясно. Ще го разберем на 25 април, когато „Гепи“ прави премиера на родния екран по AXN. Дотогава можем само да се надяваме.

Няколко млади британски звезди са облекли нелепи костюми и халати, взели са пушки и са извадили най-добрия кокни акцент, който вербалният им диапазон притежава, за да направят този сериал визуалното и ментално удоволствие, което филмът беше през 2000-та и все още е, 17 години по-късно.

Най-голямата звезда на шоуто е Рупърт Гринт. И той е такъв, заради дългогодишното си участие в поредицата за Хари Потър. За разлика от Даниел Радклиф и Ема Уотсън, Рубърт все още има жесток проблем с излизането от образа на Рон Уизли, толкова години по-късно. Може би ролята в „Гепи“ е онази, която ще го извади от недрата на британските клишета най-после.

Истината е, че Рубърт Гринт е чудесен актьор и порасна добре, за разлика от много деца-звезди. Големият му проблем е, че е толкова специфичен и образи като Рон Уизли му се лепват като неприятна дъвка за обувката. Той така и не намери своето място в киното и може би затова, това е и първото му телевизионно шоу. Да се надяваме, че малкият екран е неговото лоби и той ще се развие подобаващо за таланта си там.

Към него добавяме не по-малко чудесните Люк Паскуалино и Ед Уестуик, и много, много други британски имена, разбира се, които тепърва ще показват какво могат. Люк се появява за първи път пред широката публика в британската истерия „Skins“ и съответно нейните 3 и 4 сезон. „Skins“ не е лъжица за всяка уста, защото е хистерично и депресиращо шоу за младите хора в Бристъл, но е един от поп-феномените на модерната британска телевизия. Част от актьорите на Game of Thrones са дошли оттам, а най-големите звезди, с които може да се похвали са Дев Пател, Никълъс Холт и Джак О`Конъл – всички минали през школовката на шарения „Skins“.

Ед Уестуик от друга страна има дългогодишна практика в телевизията. Младите почитатели на сериалите го познават добре от „Клюкарката“, където играе надутия женкар Чък Бас. Именно благодарение на Ед Чък е един от най-обичаните копелдаци в модерната тийн-сапупена телевизия.

Всички тези младежи, в комбинация с няколко прелестни дами, правят телевизионния коктейл „Гепи“. Отделни групи от малки ганстери, участват в престъпни схеми, които се връщат, за да ги захапят отзад. Звучи като нещо, което няма как да се обърка. Особено при наличието на оригинал като този на Гай Ричи. Не, сериалът няма да задмине филма и никой не очаква това от него, но пък се надяваме да се постарае да е поне на същото ниво.

Дотогава (датата на премиерата е 25.04.) ето ви един трейлър пълен с мехурчета и зле прикрити мъжки задници и няколко снимки от шоуто в галерията горе. Cheers, mates!