За да имат шанс

| от |

Консултанти, подготвителни класове за децата, които не знаят немски език – германските общини се опитват да приобщят прииждащите от България и Румъния роми. Трудната им интеграция е тема в няколко германски медии. Репортаж на Дойче веле.

Дортмунд полага много усилия, за да приобщи децата на бедните пришълци. Това е всекидневна борба за интеграция, отбелязва ФАЦ в обширен материал за проблемите с прииждащите в града ромски семейства от България и Румъния.

След присъединяването на двете страни към ЕС преди седем години в Дортмунд се отбелязва наплив на български и румънски роми. За справка, живеещите през 2006 година българи и румънци там са близо 570, днес са вече 6 000. Градът е предпочитан от ромските семейства по ред причини, пише изданието. Първо, защото в него вече живеят други роми. Второ, защото повечето от тях разбират турски език и трето – поради редовните автобусни линии от Югоизточна Европа към Дортмунд.

Какво сочи статистиката?

Нараства и броят на пристигащите ромски деца и юноши в града. Само през първата половина на годината местните власти са отчели 120% ръст на новорегистрираните на възраст между 1 и 17 години. 2 120 деца от Югоизточна Европа живеят в Дортмунд. Но това е официалната статистика. Отделно има и неизвестен брой нерегистрирани.

Нерядко социалните работници в Дортмунд се натъкват на нерегистрирани деца по време на седмичните си инспекции в „мизерните жилищни сгради” на пришълците. Липсата на информация за местоживеенето им затруднява социалните работници и те се опитват да съберат данни включително за нерегистрираните семейства, за да могат да им оказват помощ. „Много от тях се страхуват от службите и институциите заради лошия си опит с властите в родната си страна. Така че трябва да бъде спечелено доверието им ”, отбелязва изданието.

„За Дортмунд интеграцията на ромските деца и семейства е истинско предизвикателство“, казва общинската съветничка по въпросите на образователната политика, младежта и семейството Валтраут Бонекамп, цитирана от изданието. „Това са бедни и окаяни хора, дошли в Германия с надеждата за по-добър живот. Много от тях не могат нито да четат, нито да пишат“, отбелязва ФАЦ.

Предизвикателство и шанс

За да се справи с предизвикателството, градската управа е организирала т. нар. подвижни консултации, при които социални работници обикалят проблемните райони, както и детски градини, на които родителите могат да поверят дететето си след първата му годинка. Има и лични семейни асистенти, говорещи родния език на имигрантите, както и 53 подготвителни класа, предназначени за многото ромски деца, които в повечето случаи не знаят и една дума немски.

На социалните работници обаче им е изключително трудно да обяснят на ромските семейства, че е тяхно задължение да пращат децата си на училище. „Ако не успеем да приобщим включително тези деца, обществото ни е изправено пред огромен проблем”, смята бившата учителка Марлис Хенеман, цитирана от ФАЦ.

По същата тема онлайн-изданието „Дер Вестен“ акцентира върху още един аспект – грижата за здравното осигуряване на имигрантските семейства. Много деца от такива семейства нямат здравна осигуровка. В Дуисбург например живеят близо 10 000 българи и румънци, от които 4000 са деца и юноши. Повечето от тях не са здравно осигурени, посочва изданието. За да гарантира поне базисния им достъп до медицинско обслужване, градската управа е организирала консултационната мрежа „Мединет“, обслужвана безплатно от медицински работници и асистенти, които владеят родния език на пациентите и помагат в комуникацията между тях и медицинския персонал. Това е важно, включително когато в даден случай се налага да се търси помощта на специалист. Консултационната мрежа разполага само с базисно медицинско оборудване, а много често идващите за преглед имат здравни проблеми, които не могат да се лекуват само амбулаторно, отбелязва изданието.

В Германия се полагат не малко усилия за интегрирането на ромите, пише „Тагесшпигел“. Сериозна пречка за успешната им интеграция обаче са и ширещи се предубеждения; бедните пришълци от България и Румъния например често се възприемат като заплаха и социално бреме за страната. Вместо истеричен ропот срещу техния „наплив“, е необходимо да им се даде шанс, обобщава изданието.

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).

 

 
 

Българското представление „Паякът“ заминава на американско турне

| от chronicle.bg |

Ако не сте гледали представлението „Паякът“ на режисьорския тандем Йордан Славейков и Димитър Касабов, сте пропуснали едно от значимите събития в българския театър през последното десетилетие.

Историята на сиамските близнаци Марта и Мартин, така прецизно, пълнокръвно и въздействащо пресъздадена от Пенко Господинов и Анастасия Лютова, е от онези театрални представления, които стискат зрителя за гърлото и не отслабват безпощадната си хватка много след излизането от салона.

Ако сте от театралните фенове, които харесват „Комиците“ и обичат да ходят на театър „да се посмеят малко“, може да спрете да четете този текст веднага. „Паякът“ е метафорична илюстрация на най-черните човешки характеристики и разказ за начините, по които те изпълзяват навън и изменят реалността. Иначе казано – постановката едва ли ще ви разсмее и разсее.

„Паякът“ е едно от най-награждаваните български театрални представления и сега заминава на 20-дневно турне в Америка.

Презокеанската обиколка на „Паякът“ е по покана на няколко родни институции и организации в Америка – Българския културен център в Сиатъл със съдействието на Генералното Консулство на РБ в Лос Анджелис, BG Voice Chicago и BG Еvents NYC.

Както вече споменахме, пиесата е написана и режисирана от Йордан Славейков и Димитър Касабов, а актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова, които са тандем и в живота, влизат в кожата на брат и сестра, сиамски близнаци, непосредствено преди операция по разделянето им.

Преди американските дати постановката ще бъде показана на 20 януари, петък, на сцената на ТР „Сфумато“.

The-Spider-American-Poster-270872-500x0

Пътуването на „Паякът“ до Америка е своеобразно завръщане след като през лятото на 2013 г. проектът беше показана на престижната сцена на Бродуей в рамките на 17-тото издание на международния театрален фестивал New York International Fringe Festival.

Тогава актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова изиграха общо 5 представления със субтитри изиграха пред американска публика.

Пиесата беше отличена от американските театроведи и журналисти, като получи блестящи рецензии в изданията на New York Times и The Village Voice. Популярният нюйорски безплатен седмичник за култура и изкуство The Village Voice излъчи българската пиеса „Паякът” като най-добра сред 10 топ спектакъла, показани на най-големия мултиартистичен фестивал в Сверна Америка – New York International Fringe Festival. Играта на българските актьори  Пенко Господинов и Анастасия Лютова беше аплодирана и от журналистът Scott Heller в неделно издание на New York Times, където в пространствена рецензия обсипа със суперлативи българската постановка.

Заглавието се играе вече 6 години на българската сцена с над 65 представления. Има в портфолиото си номинация А’Аскеер 2011 за съвременна българска драматургия, номинация за “Полет в изкуството” 2012 от Фондация Стоян Камбарев. Награди за ней-добър театрален експеримент и за най-добра актриса на Анастасия Лютова от фестивал „Артокраина“ Санкт Петербург 2013, приз за най-добър театрален дует от театрален фестивал „Славянский венец“ – Москва 2013.

Какво каза един от режисьорите, Йордан Славейков, за предстоящото турне:

Това пътуване стана възможно благодарение на енергията на една българка, която живее отдавна в Америка – г-жа Елка Русков. Още преди  три години и половина тя прочела в New York Times рецензия за нас и си казала, че иска да се срещнем. През 2015-та тя дойде в София и гледа „Паякът“. Около една година организира това турне – свърза българските общности и българските културни институции зад граница. Тя направи мрежа от контакти, за да се случи това пътуване. В Чикаго, където живее значителна част от българската общност зад океана, вероятно ще имаме две представления – едно след друго.

Едновременно ще вървят субтитри на английски на всички места, за да може и местна публика да има възможност да ни гледа. В Ню Йорк билетите вече  чудесно се продават сред англоговорящи. Може би това се дължи на факта, че по някакъв начин сме познати в този град и че имаме имаме професионални и бизнес отношения с хората, които представляват театралната общност. Те с голяма радост канят свои приятели англоговорящи. В Ню Йорк публиката ще бъде минимум 50 на 50 – наши сънародници и американци с отношение към театъра.

Преди всичко искам да подчертая, че не отиваме в Америка, за да  умиляваме родната българска публика.

Отиваме да покажем една различна гледна точка на темата за отношенията в двойка. Опитахме се много критично и честно да сложим на масата проблемите в едно партньорство – в случая са брат и сестра, могат да бъдат и син-баща, майка-дъщеря и т.н..  Подходихме към тях честно и безкомпромисно, говорим за неизричани, непомислени, премълчавани неща.  За неща, за които обикновено не се говори, тъй като хората обичат да замитат боклука под килима и да се правят, че боклук няма.

 
 

Топ ролите на Кевин Костнър

| от chronicle.bg |

Знаете много добре кой е Кевин Костнър. Носител на „Сезар“, „Еми“, „Оскар“ и „Златен глобус“, номиниран е за по две награди „Сатурн“ и „Сателит“ и три награди на „БАФТА“.

Едно от най-големите имена в Холивуд, Костнър е познат по целия свят с участията си в легедарни филми като „Танцуващият с вълци“, „Недосегаемите“, „Воден свят“ и още.

Днес Костнър навършва 62 години (една чудесна актьорска възраст) и по случай този светъл холивудски празник, ви черпим в галерия с най-добрите му роли. Според нас. Чувствайте се свободни да ни нахулите, ако сме забравили някоя или да допълните в коментари вашите любими роли на този кино гигант.

 
 

Омара Портуондо празнува 70 години на сцената в София

| от chronicle.bg |

Омара Портуондо Buena Vista Social Club, която прослави кубинската култура по целия свят, ще отпразнува живота и музиката по най-подходящия възможен начин – със специално турне.

Кубинката ще отбележи своя 85-и рожден ден и 70 динамични години на сцената заедно с изключителни гост-звезди и ще ни припомни, че изкуството няма възраст, а само качество. По изрично желание на легендарната певица, София е една от спирките в тази фиеста, която ще отрази различни аспекти на дългата ѝ кариера, минавайки през най-обичаните класики, любовта ѝ към елегантното кабаре, паметните години с Buena Vista Social Club и настоящите ѝ творчески търсения.

На 28-и април, в зала 1 на НДК, Омара Портуондо ще ни отведе на едно задушевно прощално пътешествие с кубинската музика.

Omara_Portuondo_Sofia

Омара израства в Хавана. На 15 години започва да работи като танцьорка в бляскавия клуб Тропикана, където сестра ѝ е певица. Силата ѝ обаче също се оказва пеенето – от работата ѝ с пианиста Франко Емилио се ражда нов стил  –  “fillin” (feeling), а Омара се превръща в Кралицата на филинга – тази симбиоза между джаз и бразилска боса нова.

Кариерата ѝ се развива в женската формация Cuarteto D’Aida. По това време квартетът подгрява едни от най-големите звезди като Бени Море, Едит Пиаф, Бола де Ниеве и Нат Кинг Кол, а клуб Тропикана е в своя пик на популярност и успех.

В кризисната точка от американско-кубинските отношения сестра ѝ и много други музиканти остават в Маями. Омара решава да се върне в Куба, а там се е отворила празнина, благодарение на която  кариерата ѝ процъфтява – първо с реформирания Cuarteto D’Aida, а след 1967 г. и като солов артист.

През 1997 г., когато се очаква да намали темпото, проектът Buena Vista Social Club се отразява на творческия ѝ живот и известност по целия свят. Едноименният филм на Вим Вендерс предизвиква фурор, а Салман Рушди нарича годината „лятото на Buena Vista”.

Соловият албум на Омара от 2000 г. взима Грами, следват редица записи и турнета, както и звездни колаборации, като тази с кубинския джаз пианист Чучо Валдес. Тя е първата жена на поста Международен посланик на Червения кръст. В последните години има концерти по целия свят, от Royal Opera House в Лондон до Latin Passion festival в Хонконг.

На 28-и април в зала 1 на НДК ще имаме възможността да се докоснем до една ера, чийто завеси бавно и елегантно се спускат, оставяйки публиката винаги да иска още.

Билетите за концерта на Омара Портуондо са на цени от 50 до 110 лв. и са достъпни в бензиностанции OMV, The Mall, Билетен център НДК, Български пощи и мрежата на Eventim.bg.