Всъщност китайците никога няма да ни завладеят

| от | |

През 19-ти век Америка се индустриализира с невиждани темпове. Освен индустриализацията, американците започват да се заселват на запад, колонизирайки огромни територии и накрая достигат до Западното крайбрежие и почват да строят градове. Единственият тогава възможен начин на доставки през обширните степи освен дилижансите на „Уестърн юниън” е новооткритата железница. Така американското правителство решава да построи.

1

Трансамериканската железопътна магистрала, която свързва двата бряга, тъй като индустриална революция без стабилни транспортни и съобщителни връзки не може да се получи. Гигантският  инфраструктурен проект започва от Атлантика и се разтяга по протежение на континента чак до мексиканското село Лос Анхелос, превърнало се в наши дни в мегаполиса Ел Ей. Но освен инженерната мисъл и технологиите, този проект се нуждае и от работна ръка, огромно количество работна ръка, която да копае скалите и да полага релсите и траверсите. Стотици хиляди работници. Такъв ресурс, обаче се оказва че е трудно достижим. Тогава предприемачите се сещат за една страна, която ако не друго, поне има безкрайно изобилие от човешка работна ръка, която не знае какво е свобода, работи безропотно и консумира малко, предимно ориз. Това е Китай.

И Америка започва да внася стотици хиляди китайски работници, благодарение на които железопътната линия е построена, а страната се индустриализира с невиждани темпове. Тогава обаче се появява и изразът „китайците никога не умират”. Не че не умират физически, просто на мястото на починалия идва друг китаец но с документите на починалия, щото и китайците явно са си имали „американска мечта”. Тогава технологиите не са позволявали да се различават еднотипните в очите на биля човек китайски лица, и номерът е проработил. Така Америка се е населила с доволно количество китайци и във всеки що-годе по-голям град е възникнал така познатия „чайна таун”. Но те не завладяват Америка, просто си стоят в квартала, а познанията на западният свят за китайската култура и бит си остават на нивото от филмите на Брус Лий и пилето в сладко-кисел сос.

По-късно и Европа и Америка откриват един хитър способ за използване на китайската способност да работиш без пари и почти без храна. Решават че е добра идея вместо да внасяш китайци за да ти вършат работата, то е по-добре да си изнесеш работата в Китай. А там, както знаем е пълно с китайци, има ги много повече отколкото във всички държави от Западът взети заедно. Така малко по малко, традиционни производства на какво ли не напускат западният свят, родината на индустриалната революция и високата заплата и отиват в Поднебесната империя, където трудът е евтин, няма кой да ти държи сметка за каквото и да било, а самият Китай дори не е подписал Протоколът от Киото, та да се съобразяваш с вредните емисии или природното замърсяване. Източната страна е превръща в рай за производителите на каквото се сетите, а местните са толкова находчиви че започват да създават свои копия на западните стоки, изключително некачествени в началото, но достатъчно евтини за да залеят пазарите. Тази подробност ражда страхотни вицове и една трагедия. Трагедията на кризата. Тази криза, кояато дойде всъщност от това че хората на запад след двадесет години няма да има какво да работят, ако нещата продължават в този дух. Дойде и един страх че ето, виждате ли, китайците ще ни завладеят.
Не, няма да ни завладеят. И ще се опитам да обясня защо. Защото, по принцип завоевателните народи са се състояли изключително от свободни хора и са завладявали другите с културата си. Китайците от своя страна винаги са били интровертни и столетия наред са строели китайски стени за да се запазят от чуждо влияние, нежели те да тръгнат да завладяват други народи. През Средните векове има записани опити на китайска флотилия да колонизира крайбрежието Персийския залив и Арабския полуостров. Но нещата са си останали само до опити и няколко записа върху оризова хартия.
Междувременно Европа е покорила почти целият познат свят и освен начина си на живот е успяла да наложи и нещо много важно, което си мисля че е основната причина за успеха. Това е езикът. Както навремето Римската империя е накарала цялото Средиземноморие да говори латински, така по късно Испания, а след това и Англия успяват да наложат езиците си на цял свят. Защото Английският и Испанският езици са лесни за проговаряне, а азбуката им (която между впрочем е една и съща – латинската) се състои от 26 знака.

Хайде сега се замислете, ако някой туземец попадне на двама конкурентни колонизатори, кой от двамата ще възлюби? Този, който му предлага да пише с 26 букви или онзи дето ще го насилва да научи 2-3 000 в леката форма и над 30 000 в разширен формат? Състезание с очакван край. Аз лично познавам двама-трима приятели, които могат да говорят китайски. И почти всичките ми познати говорят който и да е европейски език, различен от родният им. Фактът че на изток носят костюми на „Гучи”, а ние не носим кимона е повече от показателен. Най-малкото за да ни завладеят, китайците трябва да ни накарат да научим езика им. Това аз в обозримо бъдеще, не го виждам.

Нещо друго. Преди няколко дни ми попадна някакво изследване, което твърди че в близките десетина години, стойността на стоките произведени в Китай ще достигне нивото на тези, произведени на Запад. Тогава „китайското чудо” просто ще изчезне., а поднебесната империя ще се превърне в една нормална, Дай Боже страна.

В момента Китай търси легитимация на световната икономическа сцена, съзнавайки че е просто една работилница на богатия Запад и че този икономически балон, рано или късно ще се спука. За това трескаво търси възможности за инвестиции в обратна посока. Както и Русия, Китай участва активно в приватизационни сделки на Стария континент, където успее да влезе. Опитите да купи пристанища и летища в Гърция през последния месец са показателни. Изкараните пари трябва да бъда инвестирани някъде, защото рано или късно, интересът на западните производители в страната ще секне.
Иначе май китайците наистина не умират. Някой виждал ли е китайско гробище? Гробища не знам да имат, но виж, ресторанти имат много…..

И никой никого няма да завладява. Междувременно китайците усърдно учат английски.

Текстът е написан от нашия приятел, журналистът Иван Петрински, повече от него може да видите ТУК.

 
 

Дейвид Боуи взе посмъртно две награди БРИТ за 2017 г.

| от chronicle.bg |

Британският поп изпълнител Дейвид Боуи спечели посмъртно две от годишните музикални награди БРИТ на церемонията в лондонската концертната зала О2 (Оу ту) Арена снощи, предаде Асошиейтед прес.

Той бе обявен за най-добър британски соло изпълнител за годината, а неговата тава Blackstar, издадена броени дни преди смъртта му от рак през януари м.г., спечели и наградата за британски албум на годината.

Боуи, който си отиде от този свят на 69 г., печели за трети път соло наградата на Британската асоциация на звукозаписната индустрия, учредена през 1977 г. Тя се смята за британски аналог на американската награда „Грами“.

Наградата за най-добър албум снощи вместо него получи синът му – филмовия режисьор Дънкан Джоунс, който отбеляза, че баща му е починал в годината, когато самият Джоунс е станал баща. Посмъртната награда за соло изпълнител на Боуи вместо него получи актьорът Майкъл Хол.

Наградата БРИТ за най-добра соло изпълнителка отиде при Емели Санд, която през годината издаде соло албумa Long Live the Angels, включващ и популярния й сингъл Hurts.

За най-добър британски сингъл за миналата година бе избрана песента Shout Out to My Ex на британската дамска група Little Mix. Това бе групата, която откри снощният спектакъл с феерично изпълнение, включващо танцьори, облети със сребриста боя.

За най-добра британска поп група за годината бе обявена бандата от Манчестър The 1975, чийто последен албум имаше дългото название I Like It When You Sleep, for You Are so Beautiful Yet so Unaware of It, който включваше и популярната им песен Somebody Else.

Наградата за пробив през годината спечели изпълнителят Rag’n’Bone Man, британец с мощен глас, чието истинско име е Рори Греъм. Той е започнал кариерата си с хип-хоп, преди да започне да пее блус и соул. Неговият сингъл Human стана популярен от двете страни на Атлантика.

За най-добра международна изпълнителка бе обявена американската попзвезда Бионсе, която надделя над сестра си Соланж Ноулс, над Риана, Кристин енд дъ Куинс и Сиа. Същата награда при мъжете грабна Дрейк, а за най-добра международна попгрупа бе обявена A Tribe Called West. Нито Бионсе, нито Дрейк обаче не дойдоха, за да получат трофеите си.

Може би най-популярната в момента британска попзвезда Адел, която миналата седмица спечели четири американски награди „Грами“, не бе в категориите на номинациите за тази година, след като последният й популярен албум 25 обра 4 награди БРИТ миналата година. Тя обаче взе тазгодишната обща награда за Глобален успех, връчвана за най-много продадени плочи по света.

 
 

Моника Белучи открива белградския филмов фестивал

| от chronicle.bg, по БТА |

Актрисата Моника Белучи и филмът на Емир Кустурица „На млечния път“ ще открият днес 45-ия Международен филмов фестивал ФЕСТ в Белград, на който ще бъдат представени 95 филма, съобщи белградската агенция Бета.

В главната програма са 15 филма от 12 страни. До 5 март, когато на тържественото закриване на фестивала ще бъде показан филмът на американския режисьор Мартин Скорсезе „Тишина“, ще могат да се видят най-добрите филми от световните фестивали и почти всички фаворити за Оскар.

Днес сръбският премиер Александър Вучич ще приеме в сградата на правителството италианската актриса Моника Белучи и режисьора Емир Кустурица, съобщи Танюг.

 
 

Рецепта за кокосови гофрети

| от Росица Гърджелийска |

Роси успява да осъществи мечтата на мнозина, които страдат от различни алергии – тя успява да създаде гофрети без глутен, без лактоза и без ядки. Тайната – банани.

Росица Гърджелийска работи във филмовата индустрия, но обича да готви и да пътува. Живее няколко години във Великобритания, преди да се завърне в България. Обича да посещава интересни места по света. В блога на Роси www.primalyum.co.uk може да намерите рецепти за интересна и здравословна храна, както и истории за пътешествия.

Ето и нейната рецепта за кокосови гофрети.

 

Нужни продукти:

3 банана;
4 яйца;
1/3 ч.ч. кокосово брашно;
2 щипки бакпулвер;
олио за гофретника.

Начин на приготвяне:

Загрейте гофретника.
Блиндирайте бананите, яйцата и кокосовото брашно.
Оставете на престои 10 мин. и блиндирайте пак.
Добавете бакпулвера и разбъркайте добре.
Намазнете добре гофретника, изсипете черпак от сместа в него и го затворете.
Гответе няколко минутки и след това бавно започнете да отваряте гофретника. Ако гофретата е готова, би трябвало да се отвори лесно и да не залепне.

Прекрасни са сервирани с вишни и кокосови стърготини.

гофрети роси

 
 

Матю Макконъхи: Златното момче от Тексас

| от |

Повечето хора откриват магията на Матю Макконъхи едва когато го открива и Академията и му връчва заслужен „Оскар“ за безспорно най-доброто му изпълнение до момента в „Клубът на купувачите от Далас“.

Възходът на Макконъхи обаче започва малко по-рано. Дори още преди „Истински детектив“, където той печели адмирации и фенове.

Още преди да се впусне в аферата на „Клубът на купувачите от Далас“, която му отнема години, заради намирането на финанси и свалянето на безброй килограми, Макконъхи вече се е заявил като мъж, който може да играе почти всичко, в продукциите „Адвокатът с Линкълна“, „Кал“ и „Весникарчето“.

Този тексаски рейнджър сменя рязко кино имижда си някъде през 2009-а, когато прави и последната романтична комедия във филмографията си до момента. И това са „Призраци на бивши гаджета“. Но ако сте почитатели на захаросания жанр, ще успеете да оцените чудесния Макконъхи и химията му с Дженифър Гарднър и Ема Стоун в този guilty pleasure филм, който може да ви донесе удоволствие, ако се освободите от предразсъдъците си.

През 2010-а Макконъхи поема към света на сериозното кино, като първо влиза в ролята на Мик Халър, персонаж написан и измислен от писателя Майкъл Конъли, който го поставя в центъра на своята книжна спин-офф поредица, която да подкрепи най-известните му книги – тези за детектив Хари Бош. Почитателите на Конъли харесват Макконъхи в ролята на адвоката аутсайдер и така възходът на чудото, което днес познаваме като Матю Макконъхи „един от любимите ми актьори“, започва.

Следват независимите „Кал“, „Вестникарчето“ и сериалът Eastbound & Down. Във всички тях тексасецът е различен и адски добър, което по някакъв необясним начин учудва публиката. Може би не са го очаквали от мъж, наречен „мистър тяло“ преди няколко години.

И да, Матю Макконъхи е и „мистър тяло“ и безобразен актьор с потенциал на лъв на голям екран. Той смело поема роли и се гмурка в тях с ожесточеност на олимпийски шампион. И това му носи само положителни неща.

Краткото му появяване във „Вълкът от Уолстрийт“ остава един от многото адски добри моменти във филма. Разбира се, че шоуто там принадлежи на Ди Каприо, но Макконъхи е мини бог в своята мини пет минутна вселена, дадена му от Скорсезе.

Оттам насетне следват „Интерстелар“ и „Истински детектив“, а от другата седмица ще може да го гледате и в чудесния Gold, който някак минава незабелязано от повечето хора. А не трябва. Матю Макконъхи е титаничен в него.

След рязката промяна в актьорския си имидж и кариерното си развитие, Макконъхи става малко по-избирателен в ролите си. Той подбира внимателно сценариите, които да чете и режисьорите, с които да снима. Затова някак нямаме търпение да го гледаме в „Тъмната кула“ по Стивън Кинг, където това златно момче играе Мъжът в черно. Иначе ви го препоръчваме в Gold, от другата седмица обаче.

Междувременно ви черпим с най-добрите му роли. Някои сте гледали, а някои сигурно сте пропуснали, но ние сме тук за да ви ги покажем. В галерията горе.