“Войната в Чечения още не е приключила“

| от |

Близо двайсет години след началото на Първата чеченска война, следите от разрушенията в Грозни до голяма степен са изчезнали. Привидното спокойствие обаче няма как да заличи страховете и проблемите на местните хора, пише Дойче веле.

grozny_city_complex_fire_russia_04_03

В Грозни кипи активна строителна дейност. Един от многобройните проекти е строежът на 400-метров небостъргач, който би трябвало да стане най-високата сграда в Европа. Москва и чеченските ръководители явно на всяка цена искат да изтикат от съзнанието на хората спомените за миналото, за войната и за престъпленията, извършени спрямо собствения народ.

Днес Грозни, чието население наброява 277 000 жители, де факто разполага с по-добра инфраструктура от редица други подобно големи градове в Руската федерация. Блестящите кулиси обаче са измамни. Безработицата сред чеченското население, наброяващо 1,3 милиона жители, възлиза на поне 30%, като особено силно е засегнато младото поколение. Чечения е бедняшка колиба, която изцяло зависи от щедростта на Москва.

За Русия Чечения е най-вече източник на разходи. През миналата година цели 86% от чеченския бюджет бяха покрити със субсидии на Руската федерация. Във връзка с актуалните събития в Крим, бившият заместник-премер на Руската федерация Борис Немцов написа наскоро във Фейсбук, че обвързването на Москва с Крим по всяка вероятност ще струва на Русия дори двойно повече, отколкото възстановяването на бившата размирна провинция Чечения. Така например пенсиите на стотици хиляди пенсионери в отпускарския рай Крим ще трябва моментално да бъдат двойно увеличени. Затова и не всички руснаци са готови да посрещнат кримчани с открити обятия.

Измамното спокойствие

Междувременно раните от войната в Чечения са почти заличени, сигурността там е и относително по-голяма, отколкото в съседен Дагестан например. В Чечения междувременно има и по-голяма етническа хетерогенност, а епицентърът на терористичните действия отдавна се е изместил на изток – към Дагестан. И все пак: спокойствието в Чечения е измамно и крехко.

Все още се стига и до сблъсъци с екстремисти, ограничена е и свободата на придвижване. Из Грозни постоянно могат да се видят специални части на руското вътрешно министерство, в покрайнините на града навсякъде има въоръжена охрана, а само на няколко километра от столицата се намират и първите контролни постове на армията и на руските тайни служби. Контролът е повсеместен и това се усеща твърде добре и от всеки чуждестранен журналист. Молбите за достъп до по-отдалечените райони на Чечения обикновено се отхвърлят.

Чечения се е превърнала в държава в държавата. Дори членове на руската президентска служба признават в поверителни разговори, че „републиката на практика вече не принадлежи на Русия“ и че ставало все по-трудно да се контролира „местното величие“. Става въпрос за 37-годишния президент на Чечения Рамзан Кадиров, който е настанил по всички ключови ръководни постове в управлението свои роднини. В Южна Русия кланът на Кадиров е изградил изгоден бизнес с недвижими имоти, транспорт и енергия. В самата Чечения правозащитни организации обвиняват Кадиров за това, че създава „климат на произвол и безправие“.

Chechnya-War-Desctruction

Чеченски национализъм и вярност към Русия

Рамзан Кадиров „наследи“ политическия си пост от баща си Ахмад – верния на Русия президент на републиката, който беше убит при бомбен атентат през 2004 година. В политическо отношение Кадиров изповядва смесица от чеченски национализъм и вярност към Русия. Пред чеченците той обича да играе ролята на скромен слуга на националната кауза. В медиите постоянно изтъква привързаността си към традиционните семейни ценности и обявява желанието си да вижда повече жени с мюсюлмански забрадки, но в същото време се изказва и в подкрепа на полигамията.

И до днес в Чечения има между 5000 и 8000 безследно изчезнали, чиито роднини продължават да ги издирват. Мнозина от тях сматат, че биячите на Кадиров носят пряка отговорност за съдбата на тези изчезнали хора. Твърди се, че самият Кадиров едно време е участвал в изтезаването, убийствата и отвличанията на чеченци. „В крайна сметка тъкмо в това се състои техният бизнес“, казва една жена по адрес на „кадировците“ и споделя, че мнозина се страхуват от онзи политически вакуум, който неизбежно ще настане, ако „силният човек“ в Чечения някой ден слезе от властта. „Войната в Чечения все още не е приключила“, казва тя.

 
 

Suzuki Ignis: от града, през неолита, до Възраждането

| от |

На пръв поглед Suzuki Ignis попада в спорно добрата категория „симпатичен автомобил“.

Това може да не звучи обидно, но представете си цял живот да ви наричат „симпатичен“. Нито един път „красив“, нито един път „уникален“, нито един път „превъзходен“. Самочувствието ви едва ли ще хвърчи в облаците.

Затова подхождам към Suzuki Ignis с амбицията да видя този автомобил отвъд симпатичното. Персоналната ми симпатия се ражда от визуалната му прилика с първия ми автомобил, ексцентрична Mazda Demio, и от особено приплеснатата задница. Само японци могат да създадат такава задница, в това няма съмнение.

Докато се отправям към центъра на София, веднага става ясно, че шофирам един много сгоден градски автомобил.

Градското шофиране е удоволствие – нещо, което редовните шофьори знаем, че в последно време е сериозно предизвикателство. Задръстванията и малоумните шофьори са си факт, но когато човек се сблъсква с тях зад стъклото на един приятен, елегантен интериор, всичко се понася по-лесно.

интериор, кола

 Другото градско достойнство на Ignis е паркирането.

Едно време се чудех как така 10-годишни деца шофират гаргантюански пикапи в американските филми, докато не установих, че в Щатите почти всички коли са автоматик. По същия начин смятам, че и второкласник може ловко да маневрира с Ignis, заради добрата задна камера за ясна видимост и габаритите, които позволяват вмъкване на изключително тесни места. Дължината му е 3,7 метра, а радиусът на завиване е само 4,7 м, което го прави изключително маневрен.

Ловко вкарвам Игнасио между два спрели гиганта на улица „Париж“. След час в офиса се връщам в него, за да потегля към избраната дестинация.

Необходимо е да спомена, че въпросната дестинация е малко особена. Тръгваме към неолитно селище „Тополница“, което се намира до известното с европейския си вид село Чавдар. По пътя става ясно, че управлението на Игнасио се случва с лекота – както на пътя, така и извън него. За това ще стане дума по-късно.

Поведението му на асфалта е достатъчно стабилно и сигурно, за да го класира като удачен избор за дълго извънградско пътуване.

Много полезно допълнение са системата за предупреждение за напускане на лентата и класическия автопилот. Завоите на Гълъбец, които обичайно предизвикват стомаха ми да се свие като ощипан таралеж, се понасят доста прилично. Пъргаво, с изобилие от пасивни и активни елементи за сигурност, шофирането на Ignis става все по-увличащо.

кола, сузуки

Когато стигаме до мястото, където ще спим, изживявам лек шок. Подготвена съм за неолитните условия, но съм пропуснала, че колибата ни има един метър свободно преминаващ вятър между покрива и наровете, одрани котки по столчетата и тоалетна – клекало на километър и половина. Оставяме Игнасио да червенее красиво на хълма на неолитното селище, малко под параклиса, и се опитваме да се приспособим към къщата ни за вечерта. Пропуснах да спомена, че денят е рожденият ден на съпруга ми и съм решила, че ще му спретна хипервълнуваща изненада, за която той по пътя закачливо пита да не би да съм решила да спим в някоя плевня. Е, да. Понякога шегата е вярна.

IMG_5994

Към 11 ч. вечерта установяваме, че единственото живо същество в радиус от 10 км, е автомобилът, а когато лягаме на наровете, романтиката бързо бива поставена под въпрос заради ураганния вятър, който блъска главите ни в сламата.

След бърза преценка на ситуацията с огромно облекчение и с обещание, че ще се върнем в „Тополница“ през лятото с компания, потегляме към Копривщица. Тук трябва да споменем, че на вратите на Ignis гордо стои надписа Made in Japan – гарант за високо качество, а моделът има 5 звезди за безопасност от Euro NCAP. Таблото е изключително опростено, което ми харесва, тъй като се изпотявам от вида на твърде много копчета, а големият сензорен дисплей по средата е доста приятен.

Докато се движим към Копривщица по тъмно, слушаме саундтрака на „Twin Peaks“.

Леко се вкарваме във филма, очаквайки вместо надписа „Копривщица“ някак да видим табелата от шапката на сериала.

Докато луната се показва иззад облак на Audrey`s Dance, стигаме до меката на българското гостоприемство в най-чистия му вид, паркираме (разбира се, безпроблемно) Игнасио на една от тесните улички и отиваме да празнуваме рожден ден в „Дедо Либен“, където местни хора пеят народни песни и танцуват хора, демонстрирайки толкова естествен патриотизъм, че биха засрамили всеки наричащ себе си „патриот“ в политиката и извън нея.

сузуки

Нощта преваля и слънцето се хързулва над Копривщенските поляни, в двора на хазяите ни тича пекинез, спали сме на вятър под 120м/сек и светът е чудесен. Предимно защото днес ще тестваме офроуд възможностите на Ignis. Казват, че са подходящи за лека разходка „по нивата“ и за живущи в ниско-планински квартали през зимата, но някак имам чувството, че малкият може повече.

Изкарвам го на въпросните поляни.

Оказва се, че благодарение на високия просвет, Игнасио може почти безпроблемно да се придвижва по леко пресечен терен, включително пасбищна нива.

сузуки

Асистентът при спускане и потегляне при наклон помага за офроуд частта и с ръка на сърцето мога да кажа, че Ignis може да накара повече от половината кросоувъри, които са два сегмента над него да се червят от срам.

сузуки

Кросоувър дизайн, дръзки дизайнерски решения (ама наистина, погледнете тази задница) и ниско тегло, Ignis е завидно добър градски автомобил с „още нещо“. Той не претендира за някакви изключително-невероятно-мега-гига-хипер качества, но е чаровен и комфортен градски пичага с опция да отведе неговия шофьор – вероятно също градски пичага, извън града и извън пътя.

IMG_6012

Когато го връщам в шоурума на Сузуки, се случва немислимото – изгубвам се в София.

Все пак съм жена. Навигацията, която до този момент винаги съм възприемала като най-ненужната джаджа, която може да съществува под слънцето, се оказва спасителен инструмент, който ме отвежда до желаната дестинация, и то през място, до което не бих отишла по друг повод – столичният квартал „Христо Ботев“, където по стените на постройките има надписи като „Мангал рапер“, а аз шофирам по улица „Мими Балканска“.

сузуки

Връщам Ignis с кал по стените и гумите и леко погалвам трите дизайнерски резки до страничното огледало, които ми напомнят за началото на „Джурасик парк“ . Ще се видим отново.

 
 

Няма да повярвате на колко години са!

| от chronicle.bg |

Холивуд винаги е 21 години! Или поне така изглежда – след операции, грим, тренировки и алхимия. Ето няколко звезди с постоянен брой свещи върху тортата.

Но на колко години са всъщност едни от най-големите актриси в света? Не е прилично да се питата такива неща, разбира се. Те обаче вкарват достатъчно усилия, за да не се притесняват, когато ги питат така.

И така – едни от най-младоликите на екрана. Или поне част от тях . Галерията ни съдържа само жени, които ще ви очароват и изненадат. Често това, което ни подмладява най-много, е щастието!

 
 

Помните ли тези сериали? А бихте ли ги гледали пак?

| от chronicle.bg |

В последните години телевизията направи бум в създаването на сериали.

Епизодите не отстъпват по качество на многомилиардни холивудски продукции, а зрителите им се умножават.

Имаше обаче и друго време в телевизионната история – времето на ситкомите.

Не че сега няма комедийни сериали като The Big Bang Theory („Теория за Големия взрив“). Преди 10-20 години обаче всички теми можеха да бъдат поставени на малкия екран през епизоди.

Повечето от тях днес изглеждат архаични и малко странни. Макар че наскоро стана ясно, че ще има нови епизоди от „Уил и Грейс“, колко от вас биха седнали да гледат сериала днес и то – след „Как се запознах с майка ви“ и „Модерно семейство“, които по съвсем различен начин гледат и на странните семейства, и на приятелствата.

Предлагаме ви в галерията списък със ситкоми, които може би не бихте гледали днес. Все пак обаче се надяваме, че помните поне най-знаковите от тях.

 
 

Илон Мъск основа нова компания, която ще сближава човешкия мозък с компютрите

| от chronicle.bg |

Очевидно на Илон Мъск му остава твърде много време покрай Tesla, SpaceX и Hyperloop, защото основа още една компания.

Според информация на The Wall Street Journal (WSJ) новият проект на Мъск се казва Neuralink и целта му е да създаде технология, която може да направи пряка връзка между човешкия мозък и компютрите.

Neuralink цели създаването на чипове, които могат да се имплантират в мозъка. Идеята е да се лекуват заболявания, а може би и да се създаде  по-силна връзка между човек и компютър. Така може да се стигне до директна комуникация между нас и компютрите, а командите ще стават само чрез мисълта ни.

Neuralink е регистрирана в Калифорния като медицинска изследователска компания и според слухове вече е наела няколко академици с висок профил в областта на неврологията и гъвкави електроди, сред които експерта по нано технологии д-р Венеса Толоса, професора от UCSF Филип Сабес и професора от Бостънския университет Тимъти Гарднър, който изучава невронните пътеки и мозъците на пойните птици.

Прототипът вероятно ще бъде под формата на мозъчен имплант, който ще може да лекува заболявания като епилепсия, Паркинсон или депресия.