„Война по разписание“ или внезапна катастрофа?

| от |

Преди 100 години, на 28 юни 1914 година, в босненския град Сараево беше убит австрийския ерцхерцог Франц Фердинанд. След малко повече от един месец започна Първата световна война, в която загинаха трите главни империи на онова време – Руската, Австро-Унгарската и Османската.


 

По каква ли причина едно такова на пръв поглед обикновено покушение стана причина на толкова глобални последици? – пише нашият наблюдател Пьотър Искендеров. През последните години зачестиха опиите да се представи Сърбия и стоящата зад гърба й Русия като главни виновници за военния конфликт, като с това се засенчат плановете на Берлин, Виена, Лондон, Париж и други световни играчи за преразпределяне сферите на влияние, получаване на източници на суровина, въвеждане на контрол върху транспортните коридори.

Опитите за стоварване на главната отговорност за избухването на Първата световна война върху Сърбия и Русия поразително съвпадат с процеса на новото засилване на икономическата мощ и геополитическите претенции на Германия. През последните две десетилетия в Германия се наблюдава ясната тенденция към отказ от наследството на „школата на Фишер“, която съществува там от 1960-те години. Фриц Фишер – един от големите германски историци – убедително доказа, че именно Германия е тласнала човечеството във водовъртежа на Първата световна война заради преразпределяне сферите за влияние. Превземане на колонии и източници за суровина.

Никакви нови документи, позволяващи да се свали от Берлин отговорността за развързването на Първата световна война, така и не са открити. Затова пък активно се използват повече от съмнителни исторически паралели с днешни събития. Например, британският учен Крис Кларк смята, че трагичните събития в Сребреница през лятото на 1995 изискват кардинално преразглеждане на историческата роля в Европа на Сърбия и нейната съюзничка Русия.

Тук е уместно да се върнем към документите. Генералният щаб на Австро-Унгария имаше подробно изработени планове за превантивно едновременно нападение срещу Сърбия и Русия още през октомври 1912 година – т.е. почти 2 години преди сараевското убийство. А за оправдаване на подобна операция бдеше нужен предлог, който прави Русия и Сърбия отговорни за войната. Началник Генералния щаб на германската армия Хелмут фон Молтке беше писал на своя австро-унгарски колега: „Необходимо е да се изнамери предлог за война, трябва поводът да идва от славяните“. Такъв повод (а не причина!) станаха юнските изстрели на босненския националист Гаврило Принцип.

Ако пък се говори за причините на Първата световна война, тук продължава спорът между две основни концепции. Първата говори за „война по разписание“ – понятие, въведено през 1969 година от историка Тейлър. Неговите опоненти пък настояват, че до общоевропейския конфликт са довери верига от трагични случайности, недоверие между държавите и отсъствие на координация между монарсите. Но и двете концепции са единни, че тогавашните противоречия между великите държави едва ли са могли да бъдат уредени по мирен начин. И опитите да се обвиняват във всичко Русия и Сърбия означават да се отрича обективността на историческия процес.
Гласът на Русия

 
 

Технологиите са чудо: само прекомпилирай ядрото и ще видиш

| от леля Ц. |

Снощи се случи нещо съвсем обикновено.

Прясно зарибена от сериала на BBC „Шерлок“, изпитах желание да си дръпна саундтрака и да си сложа една от мелодиите като рингтон на телефона. Знам, че сега е модерно телефоните на хората да звънят с противните вградени мелодии на марката и само назадничавите хора си свалят нашумели поп парчета, с които да стряскат хората в трамвая, но получих импулс и реших да го реализирам.

Колко трудно може да бъде? Преди десет години исках телефонът ми да звъни с интрото на „Сексът и градът“, влязох в Data.bg, дръпнах мелодията и десеткилограмовата Motorola, която ползвах, звънеше с този тон цялото лято на 2005г.

Тъй като обаче за десет години технологиите са напреднали значително, свалянето на мелодия за рингтон се оказа адска борба между неравностойни противници.

Първо установих, че не мога просто да дам download, а се нуждая от програма, която да ми позволи да вкарам нещо в телефона си. След това, тази програма трябва да се „pair-не“ с друга. Двете да се рестартират. За всяка една да си измисля парола. Паролата нямаше как да е „password4″, нито дори „password123″. Трябваше да съдържа една малка буква, една голяма, един символ и поне 8 знака. След като се спрях на „487skromnipingvinaotzimbabve_*“ и проклетата машина реши, че паролата е достатъчно сигурна, вярвах, че съм на крачка от изпълнение на задачата.

И наистина, оставаше само да отворя SSH терминала през криптирания VPN тунел, да прекомпилирам ядрото и да пусна цялата система да се рендира.

Въведох още една парола за „back-up-ване“, потвърдих я на три имейла и написах в Google „download sherlock soundtrack“. Мъжът ми, който разбира от компютри, е сигурен, че да напишеш в Google „download нещо си“ е сигурен начин да хванеш остър вирус на горните дихателни пътища. Аз обаче поех риска и четири часа по-късно бях готова да открия проклетата мелодия в „Ringtones“ на телефона. Докато на някой от стоте екрана, които ползвах за висшата си IT цел, не се появи изискване да въведа номер на банковата си карта.

Затова затворих лаптопа и аз, като Кари Брадшоу, се замислих:

„Улесниха ли напредналите технологии живота ни“?

или

„Защо се борим като прасета с тикви да ползваме компютрите, при положение че те трябва да ни служат?“

Умелото използване на всички джаджи (като под тази дума обединявам компютри, телевизори, миялни машини, вентилатори и изобщо всякакви уреди, които работят с ток и са сложни) е необходимо, за да може човек да си проправя път в модерния живот. Дори служителите на Център за градска мобилност се разхождат с дяволски джаджи, по които отчитат кой автомобил заслужава скоба, а всички знаем, че те не пишат дипломна работа, за да започнат да работят това. Защо обаче боравенето с технологиите трябва да изисква такива усилия?

За телевизора у дома има три дистанционни, всяко от което изисква да го познаваш персонално. Подът се чисти от прахосмукачка с изкуствен интелект, която е достатъчно умна, за да обиколи къщата и да събере боклуците, но не и достатъчно самостоятелна, за да не се залее с няколко литра вода, когато бутне ваза. Телефонът ми показва мръсните си тайни, само когато го открехна с моя пръстов отпечатък. Вентилаторът в офиса се опъва на десет човека, които по цял ден невротично натискат копчетата му, само за да стане ясно, че половината персонал загива от студ, а другата половина лее пот и се попива с кърпички.

Поклон пред всички Шерлок-умове, които мислят в посока развитие на технологиите, но все пак времето, в което пералнята не рецитираше Е.Е.Къмингс, а телефоните служеха, за да се обадиш по телефона, бяха чудесни и винаги ще ми липсват.

С трепереща ръка и носталгичен почерк,

Леля Ц.

 
 

Нов робот се намесва в борбата със сърдечната недостатъчност

| от chronicle.bg |

Учени от Харвардския университет и Детската болница на Бостън са разработили нов тип робот, който помага на сърцето да тупти.

Роботът е направен от специална мека тъкан и се увива около сърцето, без да използва механични компоненти (какъвто е случаят със сегашните помпи за сърце).

Уникалността на робота идва от липсата на нужда от вмешателство в сърцето или кръвта. Тоест, пациентите не бива да се притесняват от запушване на помпата и да пият лекарства за разреждане на кръвта, които изискват редовно лабораторно контролиране и съответно създават дискомфорт.

Роботът до голяма степен пресъздава самото сърце.

Той е направен от тънък силиконов ръкав, в който са сложени малки пневматични моторчета. Те се захранват от въздушна помпа. Част от моторчетата разширяват и свиват ръкава, а друга част леко го завъртат. Така движението на сърцето по време на тупнете се симулира максимално точно.

При клинични тестове със сърца на прасета, които са имали капацитет 45% от нормалния, роботът е успял да ги възстанови до 97% от капацитета им.

Учените вече са изчислили, че роботът им може да помогне на 140 000 души със сърдечни проблеми. Устройството може да се използва и за поддържане на минимални жизнени показатели на сърцето докато пациентът чака донор.

Учените казаха, че роботът все още не е тестван с човешко сърце и предстои още работа преди да е готов за това. Те смятат, че са доказали концепцията и че технологията ще може да се използва и за други органи, които се нуждаят от асистенция, за да функционират.

Източник: Engadget

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).

 

 
 

Двойката не е за Радев

| от Радостина Хлебарова |

Речта пред парламента по случай встъпването в длъжност бе първото сериозно политическо изпитание за г-н Радев.

Преди да поставяме оценки обаче, трябва да си зададем въпроса какво прави неговият екип през трите месеца между изборите и встъпването в длъжност. За самия Радев знаем – отиде на пленум на БСП, на опера и се разходи до Хитрино. Толкова.

Три месеца са достатъчно време за него и екипа му, за да напишат една смислена реч и той да я репетира, за да не остави впечатление за неувереност.

Това време бе достатъчно и да се прочете и осмисли конституцията и правомощията на президента, което очевидно не е направено, щом г-н Радев остави впечатлението, че не е съвсем наясно със собствените си, вече влезли в сила, правомощия, както и със съдържанието на Конституцията.

В допълнение, непознаването на политическия етикет и протокол, що се отнася до най-елементарните му аспекти – обръщението към патриарха и пропуска да поздрави мюфтията, са очевидни гафове. Те лесно могат да бъдат избегнати на цената на малко усилия, в името на онези 2,5 милиона гласоподаватели, които делегираха доверие на г-н Радев. Как да се обърнеш към някого е един от на-лесните въпроси, не е от онези сложните като например кой трябва да излезе пръв – кралицата или министър-председателя. Това са по-сложни въпроси, но г-н Радев ще се сблъска и с тях в най-скоро време. Какъв ще бъде резултатът, ако екипът му продължава да не си върши добре работата, е ясно.

Да сгрешиш не е порок, неговата грешка лесно може да бъде отдадена на напрежение, липса на опит в публичните изяви и пр. и лесно можеше да бъде подмината, ако бе последвала адекватна реакция.

Но реакцията на г-н Радев бе меко казано смехотворна. Той си изпусна нервите и показа неувереност и тревожност. Не гафът сам по себе си е проблема, а реакцията, с която той не заслужава уважение.

Какво са правили г-н Радев и екипа му през последните 3 месеца, не е много ясно, но това, което е съвсем очевидно, е какво не са правили. Не са се подготвили. А това време беше за това. Да се надяваме, че ще извадят поука и че насочат усилията си в подготовка, макар и закъсняла. Иначе лошо, ще се смеем, ама с криви усмивки.

Заслужава висока оценка фактът, че г-жа Радева е работила усилено по въпроса за стайлинга си и нейните усилия са се увенчали с успех.

Шестица за стилиста й и за това, че е следвала неговите/нейните съвети. Сега остава и някой да обясни на тази дама, че не тя е избрана за президент, а съпруга й. И да престане да го води под ръка като някое 6-годишно синче, което властната му майка го побутва в стаята за изпит със заплахата „Ще влезеш в това училище – иначе пердах и никакво колело!“

Госпожа Радева е добре да озаптява поривите си за собственическо и покровителствено поведение.

Поне в публичните прояви, пък какво прави тя по домашному с президента си е тяхна работа. Госпожата, макар и самозвано да се смята за PR, като такъв беше редно не само да коригира собственото си поведение (което в някаква степен направи като изтри фейсбук профила си с грубите си махленски изказвания), но и да помогне на съпруга си в подготовката за президентския пост. Нещо, което не се случи.

Засега оценката на работата на екипа на г-н Радев е двойка.

Можем да се надяваме и да бъдем оптимисти, че ще има прогрес. Иначе все едно сме избрали продавачка за министър. Възможно е да бъде добър министър, но е малко вероятно.