Война и надежда в Диарбекир

| от | | |

Един текст на Руслан Трад ( http://ruslantrad.com/ ) от октомври 2012 година. Към момента положението не е много по-различно. А ние като че ли имаме навика да забравяме бързо „старите“ новини, за да ги заменим с нови.

През последната седмица* се намирах в югоизточна Турция. Район, който в мнозина на Балканите предизвиква неприятни асоциации. В интерес на истината, подобни емоции извиква и у турското общество.

*запазено в оригинал въпреки, че се отнаяся за октомври 2012, както казахме почти нищо не се е променило, сякаш времето е спряло в тази част на света, не толкова далеч от нас (бел.ред.)

Диарбекир все още има славата на мрачно място, в което не са добре приети чужденци. В продължение на 10 дни успях да се убедя, че второто твърдение не се оказа вярно. Или, ако можем да кажем така, чужденците са проблем повече за властите, отколкото за местното население. Властите са израз на турската държава в този размирен район, а местните са почти изцяло кюрди.

IMAG0208

За сблъсъка между ПКК, Кюрдската работническа партия, и турската страна се е говорило много и най-вероятно ще продължи да се говори и през следващите десет години. Имах възможността да се убедя колко силно въздействие има конфликта за своите 20 години и как се отразява на хората в Диарбекир, Батман, Хасанкейф, Шърнар и други места. Лицата на хората говорят – там е изписано всичко, което трябва да знае някой отвън. Животът в южна Турция е като песен на емблематичния за кюрдите Ахмет Кая – тъжна, тежка, караща човек да мисли, да се завие с емоциите си и да не излезе изпод тях с дни.

Минаващите над главите ни военни хеликоптери, патрулиращите бронирани коли на полицията, играещите на табла по улиците кюрди и турци, замисленият асирийски свещеник, мирисът на подправки, агнешко и кафе – това накратко е Диарбекир. Амед, Амида, Диар-и Бакир, Диярбакър, Диарбекир – различни нюанси на едно и също име, използвано от всеки за различни цели.

IMAG0190

Горните снимки показват само една малка част от чувството, което изпитва човек, когато посети югоизточна Турция. Всъщност, иска ми се да поговорим за двете най-силни емоции, които изпитах аз и останалите в групата от експедицията в района: война и надежда.

IMAG0214

Война.

Войната е част от живота в Диарбекир. Тя е еднакво съставна част от бита и на турци, и на кюрди. От едната страна седят роднините на убитите от ПКК турски войници, а от другата – онези кюрди, убити или арестувани от турските власти. От започването на анти-турските действия на ПКК през 1984 година до днес, живота си са загубили над 40 000 души. Точно, когато пристигнах в Диарбекир, в затвора на града имаше стартирала гладна стачка на политически затворници и про-кюрдски активисти. Тяхното състояние са влошаваше и това предизвика протести пред затвора, което от своя страна доведе до по-голяма стагнация в самия град. Към момента над 300 затворници от над 30 затвора из цяла Турция са в гладна стачка като символ на солидарност към стачкуващите в диарбекирския затвор. Броят на политическите затворници и про-кюрдските активисти в затворите е над 10 000 души. Това е една от причините Турция да бъде критикувана за нивото на човешките права в страната.

В Диарбекир празненствата не се провеждат както в други части на Турция. По време на експедицията беше големият мюсюлмански празник Ейд ал-адха или Курбан Байрам. По принцип това събитие се отбелязва с множество мероприятия, събирания по площади и улици, веселба. Това не се случи в Диарбекир. Заради напрежението, събиранията са забранени или поне заплахата е скрепена с неписания закон на постоянно преминаващите бронирани “крепости” на местната полиция – военна, бронирана техника и коли с прикрепени радари. Станеше ли 20:00 – 21:00 ч., бронираните коли започваха да обикалят стария град, където магазините затваряха именно по това време. Нямаше събирания, нямаше тържества.

Трябва да се каже, че главната опасност за турската полиция идва именно от стария град на Диарбекир и близките бедни квартали, които от групата нарекохме описателно“диарбекирски фавели” – подобно на бразилските гъсто заселени квартали, които представляват най-големия проблем за властите, заради ширещата се бедност и престъпност.

IMAG0227

Населението на тези квартали е почти изцяло съставено от кюрди, които открито показват неприязънта си към турската полиция. Затова и често стават проблеми – има нападения върху полицаи, както и ответни арести, а полицията има позволение за стрелба. Най-вероятно именно тези квартали са опорният стълб на ПКК в самия град, освен самата идея за Кюрдистан. Според идеологията на бунтовническото движение, Диарбекир е столица на неродената кюрдска държава. Самото споменаване на тази идея води със себе си последствия – главно арест или цензура. По време на експедицията имахме проект за късометражен филм, в който да става дума за културата в Диарбекир. На едно място се споменаваше за връзката на Диарбекир с Кюрдистан и тази част беше отрязана. За щастие я запазихме като файл – не, за да правим напук на някого, а защото е важен елемент от една идея, която продължава да се развива и, която има значително влияние върху двете страни. Сега, когато сирийската гражданска война е в разгара си, ПКК става по-активна в Турция, която пък е разтърсена от бежански вълни и вътрешни политически спорове. Нестабилната турско-сирийска граница дава възможност за връзка и с кюрдите в Сирия. От друга страна, уредените вече в автономия кюрди в северен Ирак, Иракски Кюрдистан, дават пари за развитието на отделни градове в югоизточна Турция, като град Батман (на кюрдски – Êlih), който за своите 300 000 души население, има няколко търговски центъра, а надписите са почти изцяло на кюрдски. На всичкото отгоре областта около Батман е богата на петрол – още една причина за политически сблъсъци и желание на всяка от страните да има влияние тук.

IMAG0215

Още от слизането на летището на Диарбекир могат да се видят оръдия и бодлива тел, а мерките за сигурност за изключителни. Една от причините за това е защото летището на Диарбекир е едно от най-големите военни летища в района и център на турските военновъздушни сили. Оттук често турските части потеглят за Северен Ирак, където се водят операции срещу крепости на кюрдските бунтовници от ПКК. Затова и самото летище често е цел на ПКК, като се залагат крайпътни бомби около пистата на самолетите.

Надежда.

Сега, захвърлете всичко написано по-горе.

Или най-малкото го прекройте в по-светли нюанси. Защото Диарбекир всъщност се развива с всяка изминала година. Местните хора споделяха вижданията си за района и за конфликта. При един момент, когато беше станало дума за турската държава и отношението й към кюрдския въпрос, един от кюрдите в компанията каза:

“Аз не искам да имаме проблеми с турците. Ние сме били заедно винаги. Но искам промяна в третирането на институциите към нас.”

И може би именно в това се корени самият проблем на битово равнище. Докато обикновените хора, онези по улиците, продавачите на пазара и децата, играещи футбол пред магазините искат един нормален живот, то различни политически фракции използват основата на конфликта за свои цели. Диарбекир граничи с богат на природни ресурси район, един от тях е петролът. Именно в тези части, намиращи се в близост до иракската и сирийската граница, днес ПКК е най-активна и често биват нападани военни пунктове и техника. Което, разбира се, води до репресии срещу обикновените хора по селата и малките градове.

Но всичко това не е достатъчно, за да спре желанието за живот в тези размирни части на Турция – нито за турците, нито за кюрдите. Важно е да се каже, че ПКК имат противници дори сред местните кюрди. Всъщност, те продължават да живеят заедно, този път напук на желанието на политиците да се възползват от бедността и несгодите. Спирането на тока в определен час също не помрачаваше настроението – вадеха се лампите и разговорите продължаваха, а уханието на кафе се носеше навсякъде.

IMAG0138

Надеждата е човешко чувство, което е по-силно от всичко останало. Все повече се убеждавам в това, особено след като бях в този далечен край. Вярата, че ще дойде нещо по-хубаво. Наистина, доброто е по-малко от лошото, но именно, когато дойде то държи човешката надежда напук на всичко черно, ставащо наоколо. Аз бях удивен как хората се усмихваха, как вървяха по улиците, как общуваха помежду си. Може би заради това изгубихме представа за времето – ние, които идвахме от място, където времето е мерна единица за успех, загубихме представа за него, защото тук, в Диарбекир, то беше просто миг, престоящ, отминал и настоящ. Всичко се сливаше в бита и ежедневието на хората, за които нямаше значение нищо друго, освен щастието.

IMAG0164

В играта на футбол пред супермаркета, намиращ се встрани от хотела ни, виждах символизъм. Младежите играха на нетипично място, а част от групата ни се присъедини към тях. Никой не им правеше забележка, въпреки, че минаваше голяма улица от там. Възрастните дори се наслаждаваха, виждайки, че младите намират с какво да се забавляват и то насред улицата. Наистина имаше нещо силно в тази гледка.

IMAG0194

И накрая, символът на противоречията можехме да видим най-добре във въпроса около селището Хасанкейф, намиращо се на изток към границите с Ирак и Сирия.

Хасанкейф.

За запазването на древното селище Хасанкейф (на кюрдски – Heskîf) и района му има много кампании в миналото и днес. Причината за това е, че има реална опасност Хасанкейф да бъде пометен от корпоративното цунами, заливащо цяла Турция.

Едно от местата, които трябваше да се посетят по време на експедицията беше именно Хасанкейф, защото той представлява изключително културно наследство не само за Диярбакир и Батман, а и за човешката история.

IMAG0248

В миналото главно арменско – арабски град, днес Хасанкейф има почти изцяло кюрдско население. Геноцидът срещу арменци и асирийци в началото на XX век е една от причините за промяната в етническия баланс на областта, като през последните 20-30 години кюрдската миграция се засилва. Но истинският проблем за Хасанкейф е язовирът Илису.

Язовирът се строи в близост до селището Илису, на река Тигър,  и е част от проект за 22 язовира в югоизточна Турция, които да снабдяват с вода района. Започнат през 2006 година, язовирът се очаква да бъде готов през 2015 година. Но строежът е придружен с международна полемика – за да се завърши, част от Хасанкейф ще бъде потопен под водата и населението трябва да бъде преместено. Заради това проектът губи международното си финансиране през 2008 година. Местните хора смятат, че ако бъде завършен язовирът Илису, това ще е краят на над 10 000 годишната история на Хасанкейф – около 185 населени места ще бъдат наводнени, а над 50 000 души ще трябва да бъдат преселени. Някои критици заявяват, че чрез язовира се цели и ограничаване дейността на ПКК.

От своя страна правителството в Анкара защитава проекта, като заявява, че така ще бъдат открити над 10 000 нови работни места в иначе бедния югоизток. Според властите, местните хора ще бъдат компенсирани, но реално има засегнати вече 19 села, а само на няколко души са били дадени компенсации.

Защо има петиция за включване на Хасанкейф в културното наследство на ЮНЕСКО?

IMAG0252

Хасанкейф е древен град и данните за него датират още от времето на плочките на Мари (около 1800 г. пр. Хр.). Римляните построяват крепост, а по време на византийското управление крепостта става епископия под името Кифас. Тя е завладяна от арабите около 640 година, които дават на града името Хисн Кайф. През 12 век градът е завладян от Ортокидите и превърнат в тяхна столица. През този период в Хасанкейф Ортокиди и Аюбиди построяват мост над р. Тигър и два двореца. Подобрената инфраструктура позволява на селището да се превърне в спирка по Пътя на коприната, а през 1232 г. Аюбидите, наследници на Салах ад-Дин, го превръщат във важен ислямски център.

През 1260 година градът е разграбен от монголите. Той възкръсва за живот, макар и вече не като главен град, при управление на Ак Куюнлу. През 1515 година е превзет от османците, когато отново има възход.

Днес селището Хасанкейф има население от около 3 000 души, които се издържат главно от земеделие и туристи, идващи да разгледат различните археологически обекти и интересните скални жилища. Те са горди с наследството върху което живеят и затова желанието им е то да бъде запазено. Дори с цената на липсата на работа и развитие. Според местните жители язовирът в Илису може да бъде спрян и това да не попречи да се изгради системата от язовири в Източна Анадола. В решенията на правителството жителите на Хасанкейф виждат най-вече политически цели и страховете им са, че до 2015 година Хасанкейф ще потъне под водата, те ще загубят жилищата си, а този процес ще изглежда кулминация на усилията на управляващите да се разправят с бунтовниците на юг.

В опитите за запазване на Хасанкейф има нещо, което може да опише цялата ситуация в южна Турция – борба. За всеки – турци, кюрди, арменци, асирийци, араби. Този район е толкова смесен, че е трудно да кажеш кой какъв е. Играта на колониалните сили от началото на XX век, след това на турския и арабския национализъм, а днес на кюрдската национална идеология, е преплела съдбите на милиони хора в тази древна земя. Проблемите следват един след друг, но сякаш липса политическа воля те да бъдат разрешени. Не става дума за Кюрдистан, ПКК, управлението в Анкара или интересите на външните Русия и САЩ – тук голямото бреме, тежестта на годините и грешките на редица управления, пада върху плещите на обикновения човек. Онзи, който става всяка сутрин, за да отвори магазинчето си за подправки, върху децата, които си играят с автомати, върху стареца, отиващ бавно към джамията. Именно тези лица са есенцията на древния Диарбекир.

IMAG0193

 
 

Видяхте ли тийзъра на „Castle rock“ на Стивън Кинг?

| от chronicle.bg |

Нов проект на Стивън Кинг, съвместно с Джей Джей Ейбрамс, ще радва феновете на Краля.

Той се казва „Castle Rock” и това, което се знае към момента е, че става дума за антология, която ще включва герои и теми от всички творби на Кинг, които се развиват в Касъл Рок.

Знае се още, че  всеки сезон ще следва отделна група герои и сюжетни линии, но част от тях ще се появяват и в следващите сезони.

Ето го и тийзъра, който според нас изглежда доста обещаващо:

 
 

Излиза римейк на „Цар Лъв“

| от chronicle.bg |

Дисни реши – Доналд Глъвър ще играе Симба в римейка на великия „Цар Лъв“. Джеймс Ърл Джоунс пък се завръща в иконичната си роля на Муфаса.

Режисьор ще е Джон Фавро. Миналата година той направи римейка на „Книга за джунглата“. Решено е „Цар Лъв“ да бъде микс от жива игра и 3D анимация.

Доналд Глъвър има много нови проекти през тази година. Той трябва да разработи няколко телевизионни продукции за САЩ, както и да играе Ландо Калрисиан във филма за младия Хан Соло, който в момента се снима. През декември той издаде и третия си албум под псевдонима Чайлдиш Гамбино.

Повече информация за римейка на „Цар Лъв“ предстои.

 
 

Сладкодумният разказвач, който ви къса нервите

| от Констанс Бонасьо |

И вие сте го виждали. Нещо повече – срещате го всеки ден, и още по-лошо – чувате го.

Той няма конкретен образ, претворява се и се видоизменя, сякаш крие магьосническа пръчка в джоба си. В битката за вашия слух и съзнание, той е готов на всичко – да прави циганско колело; да търси на мобилното си приложение сграда, която се вижда, само и само да ви разкаже защо отива до нея; да жонглира с портокали от промоционалната витрина, за да ви разкаже, че цитрус пресата му се е прецакала.

Въобще – където ви свари, там ще ви облъчва с тегавите си безкрайни разкази.

Вече не ни преследват само досадни бабички, за да ни омагьосват с ишиаса си, с темерутщината на зетя си и следването на внучката в Америка. Те разказват надълго и нашироко своето житие-битие, защото сте имали неблагоразумието да ги подкрепите на слизане от трамвая. В отплата на това, че сте прихванали костеливата им ръчица, можете да изслушате какви ли не истории – колко лъжат на Женския пазар; как вече и медът не е истински; как „Топлофикация” казала, че ще ги компенсира, но не ги компенсирала; колко вярвали на Радан Кънев; как такава зима не е имало от 30 години насам…

Сладкодумният разказвач има много лица, а и обхватът на темите му постоянно се разширява.

Той може да е чичката в метрото, който обяснява как е оставил колата на паркинга, за да не се навира в задръстванията. Следват биографични данни на автомобила – година на производство, година на покупка, марка, кубатура на двигателя, цвят, тапицерия…И всичко това, само защото си му казал на коя спирка да слезе.

Друга разновидност на сладкодумния разказвач е съседката – грижовна къщовница и домакиня.

Тя ще ви изпили нервите докрай. Само заради непридвидливостта ви да носите снопче розмарин в ръка, се започва, та не се свършва. И тя готвела – пък как нарязала лука, пък как задушила гъбите, пък изпекла спанак с ориз. И докато готвела, пуснала една пералня и прахосмукачка, извела кучето, изгладила, изплела пуловер с еленче. И всичко това, само защото й казахте, че в магазина има пресни подправки.

За сладкодумния разказвач от социалните мрежи хич няма да отваряме и дума. Той е описван подробно и многократно.
В заключение можем да кажем, че сладкодумният разказвач, не е никакъв разказвач, още по-малко сладкодумен. Той си е една жива досада…

И нашият съвет на патил и препатил човек, магнит за сладкодумния разказвач, е веднага, щом го разпознаете, да побегнете. Друго спасение няма.

 
 

„За тялото и душата“ е най-добър филм на кинофестивала в Берлин

| от chronicle.bg |

Унгарската лента „За тялото и душата“ на режисьорката Илдико Енеди получи наградата за най-добър филм „Златна мечка“ на международния кинофестивал в Берлин, предадоха Франс прес и ДПА.

Церемонията по обявяването на победителите на тазгодишното издание на Берлиналето – един от най-престижните кинофестивали в света – се състоя тази вечер.

„За тялото и душата“ не бе смятан предварително за един от фаворитите за „Златна мечка“. Унгарският филм разказва за любовната история на мъж и жена в кланица в Будапеща. Те се желаят, но не могат да общуват, освен в съня, който и двамата сънуват. В съня мъжът се превъплъщава в елен, а жената – в кошута.

Първата лента на Илдико Енеди, „Моят 20-и век“, печели наградата за най-добър дебютен филм „Златна камера“ на кинофестивала в Кан през 1989 г.

Финландецът Аки Каурисмеки получи наградата „Сребърна мечка“ за най-добър режисьор за своя филм „Другата страна на надеждата“. Лентата разказва за сирийския бежанец Халед, озовал се пряко волята си в „сивата“ Финландия, и местен собственик на ресторант, разделен със съпругата си алкохоличка, който му идва на помощ.

Това е повече от добра утеха за Каурисмеки, чийто филм в подкрепа на мигрантите бе приет много добре от критиката и бе смятана за основен претендент за „Златна мечка“ наред с чилийския „Фантастична жена“.

Лентата на режисьора Себастиан Лелио повдига въпроса за равноправието на хората с нетрадиционна сексуална ориентация, разказвайки за транссексуална жена, която трябва да се пребори със загубата на своя партньор.

Миналата година наградата за най-добър филм на Берлиналето спечели „Огън в морето“ на италианеца Джанфранко Рози, който е в подкрепа на мигрантите.

Австриецът Георг Фридрих и южнокорейката Ким Мин-хи бяха удостоени с награда „Сребърна мечка“ съответно за най-добър актьор и актриса.

Фридрих бе отличен за ролята си във филма „Светли нощи“ на германския режисьор от турски произход Томас Арслан. Той играе ролята на баща, който се опитва да възстанови връзката си със своя син тийнейджър. Двамата поемат на пътешествие в Северна Норвегия, за да се преоткрият, след като почти не са общували помежду си.

Ким Мин-хи спечели „Сребърна мечка“ за най-добра актриса за ролята си във филма „Нощем на брега сама“ на южнокорейския режисьор Хон Сан-су.

Лентата разказва за жена, решила да си „почине“ от връзка. Героинята на Ким Мин-хи, една от водещите актриси в Южна Корея, се скита из северния пристанищен германски град Хамбург, търсейки смисъла на любовта.

Наградата „Сребърна мечка“ за най-добър документален филм спечели „Лов на духове“ на палестинеца Раед Андони. Лентата показва бивши затворници, които правят възстановка на случки в главния център за разпити в Израел.