Владо Черноземски, който застреля сръбската хегемония

| от |

На 9 октомври 1934 г. крайцерът „Дубровник“ акостира в Марсилия. Започва официалното посещение на югославския крал Александър I Караджорджевич във Франция – Великата европейска сила, която носи основната отговорност за създаването на неговата многонационална държава след края на Първата световна война /1914-1918/.

Последното пътуване

Кралят е настанен в открит автомобил заедно със своя домакин френския външен министър Луи Барту. С тях пътува и генерал Жорж. Ескортиран от почетен кавалерийски конвой, автомобилът тръгва по улиците на средиземноморския град за префектурата. По пътя ръководителят на френската дипломация и югославския монарх са приветствани от местното население.

Крал Александър е спокоен и с удоволствие приема поздравите на французите. Едва ли е предполагал, че това ще бъде неговото последно пътуване. Възползвайки се от ситуацията млад мъж пробива полицейския кордон и се качва на външното стъпало на автомобила. Той стреля от упор и убива на място югославския монарх. При стрелбата е ранен тежко и Луи Барту, който също издъхва. Един от кавалеристите успява да удари със сабята си стрелеца по главата. Открита е безразборна стрелба от охраната, нападателят е тежко ранен и няколко часа по-късно умира. Разследването по-късно ще установи, че това е българинът Владо Черноземски… Световната преса гръмва и нарича тези събития „атентатът на века“.

„Когато обсъждаме някаква част от историята е много важно да подходим исторически“, заяви пред БГНЕС кинорежисьорът Костадин Бонев. Той е автор на документалния филм „1934“, който разказва за случилото се преди 80 години в Марсилия.

Бонев смята, че от днешна гледна точка, извършеното от Владо Черноземски би било осъдително. „Ако подходим исторически и се замислим за епохата, в която са проехтели тези изстрели, тогава нещата стават много по-сложни. Гледната точка в никакъв случай не може да бъде толкова едностранчива“, категоричен е творецът.

Кралство СХС/Югославия = Сърбия Иска Всичко

Сърбия е възнаградена пребогато след края на Първата световна война, в която тя се бие на страната на Антантата. Под скиптъра на династията Караджорджевич е реализирана мечтата за „южнославянския Пиемонт“. Към старите земи на кралството, които вече включват населените с българи Македония и с албанци Косово и Метохия, са присъединени Хърватия, Словения, Черна гора, Босна и Херцеговина и Войводина. Но много скоро става ясно, че новосъздаденото държавно образование е на светлинни години от мечтата за страна, в която населяващите я нации живеят равноправно. Нещо повече голяма част от тях даже са изключени от официалното наименование на държавата – Кралството на Сърби, хървати и словенци, което след преврата от 1929 г. се преименува в Югославия.

Българите в Македония са лишени от своите църкви и училища, нещо на което дори османските турци не са посягали. Най-прогресивната част от тях е избрала да емигрира в България и да се сражава срещу сръбските окупатори под червено-черното знаме на Вътрешната македонска революционна организация, начело с Тодор Александров и Ванче Михайлов. Много тежка е ситуацията в Косово и Черна гора, където местният елит също е подложен на гонения и сърбизация.

Сръбският хегемонизъм, олицетворяван от възкачилия се на престола през 1921 г. Александър I и от премиера Никола Пашич, започва настъпление и срещу правата на хърватите. На 8 август в Скупщината сръбският депутат Пуниша Рачич разстрелва водача на Хърватската селска партия доктор Степан Радич. Това е ясен сигнал, че какъвто и да било компромис или мирно съществование със сърбите е невъзможен. Жителите на страната разчитат абревиатурата СХС като Сърбия иска всичко /в превод от сърбохърватски – бел.ред./. Година по-късно крал Александър I извършва преврат и установява терористична диктатура спрямо българите в Македония и хърватите.

Наказанието

„През 20-те и 30-те години на ХХ век положението на Балканския полуостров е изключително сложно. Със създаването на Кралство Югославия се образува един уникален организъм, който в крайна сметка се оказва доста агресивен и допълнително усложнява геополитическата ситуация в региона. Това само по себе си е вече достатъчно, за да предизвика конфликти между балканските държави“, коментира Костадин Бонев.

Той припомни, че крал Александър I се опитва да наложи сръбската доминация не само над Югославия и нейните народи, но и над България и Албания, като ги погълне. „Прави се опит на преден план да излезе Кралство Югославия. В България действа много сериозна агентурна мрежа. Нейният двигател е сръбското посолство в София. Създават се много на пръв поглед безобидни организации като Дружеството за приятелство с Югославия или Дружеството на студентите приятели на Югославия. Техни членове изнасят лекции в цяла България за това как трябва да се създаде една интегрална държава, която да включва и нашата страна „, заяви Костадин Бонев.

„Това ще бъде една държава от Адриатическо до Черно море под скиптъра на Караджорджевич. Този замисъл, ползващ се с подкрепата на Франция, е съсипан само с един удар“, изстрелите на Владо Черноземски в Марсилия, добавя кинорежисьорът.

Костадин Бонев не е съгласен с определението, което дава световната преса на убийството на крал Александър. „Атентатът на века е в Сараево, който доведе до началото на Първата световна война през 1914 г. Марсилският атентат не доведе до нова война“, отбелязва режисьорът и добавя: „За изненада на някои от големите играчи, той не доведе и до сътресения, които да са фатални за цяла Европа“.

Дали в убийството на югославския тиранин има пръст и чуждо разузнаване /италианско или германско/, както ще напишат по-късно историците, е само щрих за Костадин Бонев.

„Наистина пише се за връзка между хърватската организация „Усташа“ и германското разузнаване – така наречената операция „Тевтонски меч“. За нас е важно, че прекият извършител е българинът Владо Черноземски и че ВМРО под водачеството на Иван Михайлов е организирала този атентат“, подчертава кинодокументалистът.

Костадин Бонев смята, че не трябва да се надценяват качествата на дадена личност, включително и на Владо Черноземски.

„Той е такъв, какъвто е. Не знам дали е полезно излишното му героизиране. Но Владо Черноземски е ръката, която натиска спусъка срещу Александър Караджорджевич. Същият този Александър, който по време на Балканските войни /1912-1913/ зашлеви плесница на едно българско момиче, само защото то е българче“, припомни Костадин Бонев и подчерта: „Тази плесница не е забравена“, заяви той.

За Владо Черноземски режисьорът отбелязва:“Той избира българската кауза. Да не забравяме, че тя е и каузата на големия поет Пейо Яворов, който също не е роден в Македония. Колкото назад се връщаме във времето, толкова по-тясна е връзката между хора, родени във всички краища на България и македонската кауза.“ /БГНЕС

 
 

Какво да очакваме от новия сезон на сериала „Короната“?

| от chronicle.bg |

 Амбициозният проект на Netflix с рекорден бюджет (над 100 млн. долара), историческата драма „Короната“, се нарежда сред най-добрите заглавия в телевизията за последния телевизионен сезон. Сериалът спечели 2 статуетки „Златен Глобус“, беше номиниран в 12 категории за награда БАФТА, и се спряга за един от фаворитите на таздгодишните награди Еми през есента.

Феновете вече с нетърпение очакват втория сезон през ноември.

Сюжетът на първия сезон обхващаше периода от 1951-ва до 1955-а и на фокус бяха първите години от управлението на кралица Елизабет II. Вторият сезон ще се концентрира върху образите на принц Филип и принц Чарлз. Разбира се, кралицата отново ще бъде в центъра, но ще виждаме повече от мъжете в живота й.

„Ще се фокусираме върху принц Чарлз, неговото детство и образование, както и върху принц Филип и личната му биография. Сложността на образа му е душата на втория сезон. Намирам го за много интересна личност.“ – това заявява Питър Морган, създател на хитовата поредица. През годините е имало много спекулации и слухове относно интимните връзки на херцога на Единбург. Дали те ще бъдат застъпени в сюжета, Морган поне засега отказва да разкрие. Актьорът Пат Смит, който влиза в ролята на принц Филип казва за The Hollywood Reporter: „Ще научите много за миналото на прин Филип във втория сезон. Истината е, че той е имал много „лудо“ минало и ние го описваме в детайли.“

the-crown-julian-broad-ss06
По-голямата част от актьорският състав ще остане същата. Клеър Фой ще играе кралица Елизабет II, Мат Смит – принц Филип, Ванеса Кирби –  принцеса Марагрет и Виктория Хамилтън ще бъде кралицата-майка. По всяка вероятност няма да видим Джон Литгоу като Уинстън Чърчил във втория сезон. В ролята на министър-председател ще влезе Джеръми Нортън (Антъни Идън, който поема властта след оставката на Чърчил).

И в този сезон в ролята на кралица Елизабет II влиза Клеър Фой. Но за последен път. Проектът на Netflix ще бъде дългосрочен и по неофициална информация ще обхваща шест сезона, което значи, че ще видим кралица Елизабет във всички етапи на нейното управление.

Действието този път ще се развива в продължение на почти десет години и върховата точка е 1964-та.  „Мисля, че в момента, в който достигнем до 1963-та и 64-та, няма да можем да използваме Клеър Фой, без да прибягваме до абсурден грим, за да не изглежда млада. Просто не можем да променим факта, че е млада.“ Морган планира скок във времето между втори и трети сезон и един между четвърти и пети, което по всяка вероятност ще наложи промяна в състава повече от веднъж.

the-crown-netflix-release
Британският елит ще срещне американския в лицето на Джон Кенеди и неговата съпруга Джаки. В ролите влизат Майкъл Хол и Джоди Балфур. Двете години, в които Кенеди е президент, влизат в периода, в който се развива действието, което означава, че встъпването му в длъжност, първата му вечеря в Бъкингамският дворец през 1961 и убийството му могат да бъдат застъпени в сюжета. Все още не е ясно до каква степен.

Ново попълнение в актьорския състав ще бъде Матю Гуд, познат на публиката от шедьовъра на PBS „Имението Даунтън“. Там той играе втория съпруг на аристократичната лейди Мери Кроули, а в „Короната“ ще се превъплъти в ухажора на принцеса Маргарет, лорд Суонтън, който впоследствие става неин съпруг.

Все още не е обявена официална дата, на която сезонът ще стартира, макар че по непотвърдена информация става дума за началото на ноември. По това време на годината се появи първият сезон.

Когато и да се случи това, можем да бъдем сигурни, че вторият  сезон на поредицата ще оправдае очакванията – поне всички предпоставки за това са налице.

 
 

Дъщерята на Еминем порасна

| от chronicle.bg |

За първи път чухме за Хейли Скот през 2002 година, когато татко й пусна „Hailie’s Song“. В нея Еминем обяснява как тя е дала смисъл и стойност на живота му и колко се гордее, че е неин баща. Тогава тя беше едва на 7.

В песента осен любовта към дъщеря си, Еминем изразява и омразата към майка й – Кимбърли Ан Скот или накратко Ким.

Въпреки, че знаем за Хейли още от началото на рап кариерата на баща й, тя води изключително личен живот. До скоро – когато реши да се появи в социалните мрежи.

Еминем и майката на Хейли – Ким, се запознават в гимназията. През 1999 година се женят, 4 години след като се ражда дъщеричката им. През 2001 обаче семейството се развежда. Горе-долу по това време Маршал получава обвинения, че текстовете на песните му са агресивни към жените, и в частност към Ким, която той твърди, че ще убие. Да не говорим, че по същото време рапърът трябва да се справя и със зависимостта си.

През 2006 година Еминем и Ким се женят отново, но и се развеждат отново само след няколко месеца. До 2010 година успяват да се помирят, а 4 години по-късно в песента си „Headlights“ той й се извинява публично и казва, че я обича. В момента двамата продължават да са разделени.

Това идва да ни покаже колко трудно детство е имала Хейли. Днес тя е на 21 години и най-накрая е смятана за възрастен от законите на САЩ. Акаунтът й в Instagram е на около 6 месеца, но напоследък тя започна да поства в него все повече и повече снимки.

Какво знаем за нея можете да видите в галерията ни.

 
 

RIP, авторско право

| от |

Днес е Световният ден на авторското право. Ура! По принцип, на световния ден на СПИН раздават презервативи. На Св. Валентин се раздават презервативи. На световния ден на авторското право съответно трябва да се раздават авторски договори. Искаме авторски договори. Презервативите не са като бананите по комунизма – има ги целогодишно. Тоест са като бананите по демокрацията. Авторското право обаче не е.

Скоро ми подариха грамофон. Лошото на грамофона е, че не можеш да дърпаш нелегално плочи. Можеш да дърпаш нелегално чанти и да си купуваш плочи, но това не е елегантно. Тоест, в последно време плащам за музика. Хубаво ли ми е? Не. Ще отида ли тази събота на битака на лов за грамофонни плочи? Да. Хайде, съдете ме!

Чувството отново да се допреш до този най-екзотичен елемент в света на музиката – авторското право, е приятно. Дали заради ретро тръпката, която някои хора, най-често млади, наивни момичета, изпитват, когато вдишат завладяващия аромат на плесента в старите книги. Или заради латентна хипстърия. Няма значение – кеф цена няма, нали? Затова ставаме рано-рано сутрин за работа. Със сигурност не се чувствам по-добре, когато плащам за музика, все едно съм спасил дърво или съм бил веган 10 минути, пощадявайки половин кокошка, или съм изключил водата, докато си мия зъбите, за да не вземе да остане планетата без вода, не. Просто има нещо приключенско в самия процес на търсене, а и звукът е готин. Нали знаете приказката „Ако отидете в дома на някого и там няма книги, не правете секс с него“. Позволете да парафразирам: „Ако отидете в дома на някого и там има грамофон, вижте за книги и ако няма книги, подхвърлете му няколко и след това правете секс“. Разбира се, това не означава, че всичко, което слушам, е от грамофон. Къде ще намеря плоча на Ку-ку бенд и Слави Трифонов?

Което ни довежда до: Денят на влюбените си има Св. Валентин, а денят на авторското право си има Св. Сиромахов. Да, ще засегнем и това, няма как. Нека разясним с две думи казуса „Народа срещу Иво Сиромахов“ – нашата теза е, че той ни краде статусите, неговата теза е, че веднъж щом си изложил нещо в социалната мрежа, то става народно творчество и е свободно от права.

И все пак… Когато някой напише например шега във фейсбук, отгоре седи името му, отдолу шегата му. Когато Иво вземе тази шега – отгоре седи името, отдолу шегата на човека. Едно е да препечаташ „Дракула“ от Брам Стокър, която няма авторски, и да я продаваш в книжарниците си. Съвсем друго е да я препечаташ и вместо Брам Стокър да пише „Автор: Сиромаха“. Иначе всички мебели, които имам от Икеа, ще са марка „Мартин“.

Не ви карам, очевидно, да спазвате на хората авторското право. Ако бях взел някакви пари по някаква програма – да, но иначе би било глупаво и наивно. Но това, което бих поискал от вас е: идете днес след работа в някой бар, поръчайте си едно уиски и го ударете на екс за правото хората да защитават интелектуалния си труд. После идете в друг бар, където уискито е менте, ударете отново едно на екс и избягайте. Така пазите алкохола оригинален и подпомагате творците по най-добрия начин.

 
 

#Bookclub: Непокорният Недим Гюрсел и „Мехмед Завоевателя“

| от Спонсорирано съдържание |

В интервю за „Пари Мач” от 2015 г. турският писател Недим Гюрсел заяви: „Ердоган не харесва карикатуристи”.

Известен застъпник на светската държава, заклеймяващ намесата на армията в политиката, сега той пристига в България по повод премиерата на „Мехмед Завоевателя” и е повече от любопитно как ще се произнесе за актуалната обстановка в родната си страна.

Но да започнем от книгата. „Мехмед Завоевателя” е виртуозно построен роман в романа, избуял от плодородното въображение на своя автор. Някои от сцените в него са така майсторски обрисувани, че блестят като самородни късове художествена проза от най-висока проба. Сюжетните линии са две.

Разказвачът Фатих Хазнедар се уединява в стара вила на брега на Босфора (точно срещу крепостта Боазкесен, построена от Мехмед II), за да напише исторически роман за превземането на Константинопол от Завоевателя, когато в живота му нахлува млада жена, жертва на преследванията след военния преврат през 1980 година. В паралелната сюжетна линия оживяват войнственият Султан, неговият антураж, придворните сановници, дервиши, евнуси, еничари, защитниците и разрушителите на великия град.

Романът възкресява епопеята по превземането на Константинопол от султан Мехмед II през май 1453 година, променило завинаги хода на европейската история. Битките са ожесточени, начинът, по който разказвачът ги пресъздава – смайващ. На страниците оживяват важни фигури от епохата – султан Мехмед ІІ, великият му везир Чандърлъ Халил паша, редица учени от епохата, духовни наставници, дервиши, философи; унгарецът Урбан, изработил най-мощния топ на своето време; защитниците на Константинопол като император Константин ХІ Палеолог, историка Георгий Сфрандзис, генуезеца Джовани Джустиниани, учения Теодор Каристин, германеца Йоханес Грант…

„Защо наистина, защо героите на този роман са били убити, преди да им дойде времето? Всеки човек в себе си носи смъртта, собствената си смърт. По-точно собствената си гибел. Носи я още преди да се е ​​родил, свит в корема на майка си, с огромна глава, със сбръчкано личице, с блеснали от любопитство, невиждащи нищо наоколо очета. Не след дълго той започва да се върти в своето топло убежище, в което живее, храни се и расте, после пожелава да се измъкне навън с малките си длани, с тъничките си като клонки ръчички, с кривите си крачета, да стигне до светлина, да се появи на света. Щастливото рождение е първата крачка към смъртта.”

Cover-Mehmed-Zavoevatelya

Гюрсел освежава подхода към темата за военните подвизи, като съчетава наситеното със събития повествование с отношението на днешния човек.

След дълга и кръвопролитна схватка между османци и византийци, Мехмед II завладява този митичен град, където от векове се кръстосват пътищата и където Азия и Европа, Изтокът и Западът, мюсюлмани и християни влизат в стълкновение. Авторът неслучайно избира за мото на книгата цитат от „По следите на изгубеното време“ на Пруст, защото разказвачът е разпънат на кръст между родилните мъки на творчеството и ласките на любимата жена, а изборът се оказва невъзможен…

Недим Гюрсел е добре известен в средите на френските литератори и интелектуалци и сред ценителите на съвременна европейска проза. Тук ще възкликнете: турски писател с такова влияние във Франция? Да, това е безспорен факт, и не само защото преподава турска литература в Сорбоната. Когато фактите говорят, даже и религиозните фанатици мълчат. (Или поне така ни се иска.) След преврата през 1980 г. Гюрсел емигрира във Франция, където живее и твори и досега. Автор е на 30 книги, в това число романи, новели, пътеписи и есета. Носител е на множество турски и международни литературни отличия. Една от любимите му теми е Истанбул, столица на две велики империи: Византийската и Османската.

На български език е излизала скандалната „Едно тъй дълго лято”, която е била забранена в Турция, заради съпротивата на писателя срещу тиранията на армията. Делото срещу него се води от военен съд и продължава няколко години. Подобна е съдбата на „Дъщерите на Аллах” – обвиняват Гюрсел в обида към религията, процесът трае една година. Обвиненията произтичат от опита на автора да очовечи образа на пророка Мохамед. По-важното е, че в резултат на скандала книгата е преведена на десетки езици.

През 2012 г. авторът гостува в България и му е присъдена наградата на Фондация „Балканика“.

В едно свое интервю тогава той казва: „Войните от миналия век са белязали и литературите на балканските държави. Затова писателите от тези територии днес трябва да се изразяват свободно и открито и преди всичко да избягват национализма, който продължава да прави поразии. Важно е как се интерпретира темата за завоевателя. Дълг на писателя е да покаже какво се случва в главата на победения.”

Недим Гюрсел обича да назовава нещата с истинските им имена. Счита за пагубна тенденцията идеологиите да се заместват с псевдодуховни течения.

За съжаление, религиите вървят ръка за ръка с религиозния фанатизъм, а там където се шири религиозен произвол, изкуството се задушава.

Срещата с Недим Гюрсел е на 26 април от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото”. Вход свободен.