Шест мистериозни места на Земята

| от |

11

Има места на планетата, където властват странни сили и често се случват странни събития. Въпреки, че по правило те са предизвикателство за учените, все още няма обяснение за мистериозните събития, които се случват.

Дяволско море

 

Дяволското море, популярно още като Тихоокеанския Бермудски триъгълник, е регион от Тихия океан около остров Мияке, на около 100 километра от Токио. Морето е познато и като Драконовия триъгълник заради древните легенди за митологичните змейове, които живеели в него.

В този триъгълник, който се намира на брега на Япония са се случили много нерешени събития като магнитни аномалии, странно явление на яркостта и разбира се мистериозни изчезвания.

В края на 80-те години на миналия век излиза едноименна книга, посветена на паранормалните явления, които се случват в Драконовия триъгълник. Авторът Чарлз Белитц разказва за множество кораби, изчезнали във водите на Дяволското море. В периода от 1952 до 1954 година, в мирно време, Япония изгубва пет военни кораба с по повече от 700 души в тези опасни води.

Дори и японското министерство на мореплаване и риболова в тази област го обявява за опасно. През 1952 г. японското правителство изпраща изследователски кораб на това място, за да открие какво точно се случва там, но за съжаление всички членове на екипажа и кораба, мистериозно изчезват.

 

Ранчото Бигълоу

 

Това ранчо, което е с площ от 480 хектара, се намира в щата Юта. Тайнствените събития започнали да се случват на това място  от началото на 50-те години на миналия век, но това с което се прослави ранчото е съдбата на неговите собственици Теря и Гуен Шърман, които са закупили ранчото в началото на 1994 година.

Веднага след като се нанасят в новото си имение на собствениците започват да им се случват странни неща. В пасищата видели вълк, който на пръв поглед  бил симпатичен, но когато се приближил, той веднага нападнал собственичката на ранчото. Теря стрелял с пистолет по животното, но без успех, тъй като куршумите не могли да го улучат, стреляли по вълка и с пушка, но и това не помогнало.

Две години след това събитие, собствениците разказвали, че са забелязали различни летящи обекти, но и мутация при новородените домашни животни, поради което през 1996 г. решили да продадат ранчото на Робърт Бигълоу, който основал институт и се опитва да обясни божествените събития, които се случват на това място.

Долината Сейнт Луис

 

Намира се в южната част на Колорадо и става дума за област, в която се наблюдават хиляди НЛО и стотици необясними мутации при животните.

НЛО в тази част на планетата са нормално явление, факт е , че Джуди Месолине отворил кафе, от което докато пие чай или кафе може да наблюдава идването на Летящи обекти.

За тези, които са скептични по отношение на НЛО, тук са необяснимите мутации при животните. За тези мутации се съобщава за първи път през 1967 г., когато конят Снипи бил намерен без мозък. По тялото му не се забелязвали никакви рани или ужилвания, които да посочват по какъв начин може мозъкът да изчезнат от тялото на животното. След това събитие, се съобщава за много мутации и странно изтребване  на животните. Общото за всички е, че няма следи от кръв, нито от ужилвания или някакви други наранявания, а всички са се случили през нощта при здрави животни.

Извършени са няколко разследвания, но без резултат, а тайнствените неща се случват и днес.

12

 Бенингтънския триъгълник

 

Това място се намира в Югозападен Върмънт  и е център на мистериозни изчезвания в периода между 1945 и 1950 година. През ноември 1945 г. Миди Риверс, който води група ловци, в един момент се отделил от тях и повече никой не го видял. Открити са само втулки от куршуми.

Само една година по-късно на 1-ви декември, Паула Велден тръгнала на разходка, от която се губи всяка следа. Точно три години след това е докладвано и изчезването на ветерана Джеймс Тетфорд, който се връщал с автобус  от посещение на роднини. Той се „изпарил“ във въздуха в присъствието на четиринайсет свидетели в автобус. Всички пътници видели как той заел мястото си и задрямал веднага, след като автобусът тръгнал от гара в покрайнините на Бенингтън. След един час, когато возилото пристигнало в града, Тетфорд го нямало. Чантата му била все още на седалката, но на мястото на Джеймс имало само един смачкан вестник.

Най-младата жертва на Бенингтънския триъгълник станал осемгодишният Пол Джексън, който изчезнал на 12 октомври 1950 година, докато си играел в двора.

Майка му отишла до обора, за да нахрани животните, но когато излязла, не открила сина си. От него нямало следа из цялата ферма, нито при съседите.

През следващите години на същото място са изчезнали още няколко души, които не са открити. Това, което е интересно е, че всички изчезнали в периода между 1 ноември и 20 декември.

Tриъгълникът Бриджуотър

 

Областта обхваща площ от около 250 кв. км, в щата Масачузетс. На тази територия се наблюдават, малки зелени, големи космати летящи чинии, двуглави животни, а също така се съобщава и за многобройни изчезвания на хора. От 1970 г. има няколко доклада за високи, космати същества, подобни на маймуни, които се скитат из блатата. Също така има сведения за същества, подобни на птеродактили. През 1976 г. един мъж съобщава за гигантско куче с червени очи, което разкъсва две от понитата му.
Има много сведения за осакатени животни (главно крави и телета).  Наблюдават се и имного срещи с НЛО. Първата среща е била през 1760 г., когато „огнена сфера“ е била наблюдавана в небето. Оттогава има множество необясними обекти в небето, които включват и мистериозни черни хеликоптери. През 1998 г., в навечерието на Хелоуин, двама гробари, които пътували към
Бриджуатър, забелязали, че на небето има нещо, което прилича на „огромен фенер“. Те го
наблюдавали цели 40 минути преди да изчезне.

13

Езерото Ангикуни

 

За разлика от местата, където изчезват по няколко души, в езерото Ангикуни е място на изчезването на цяло село. Жителите на селото варират от 30 до 2000, отново в зависимост от историята. Всичко се е случило през ноември 1930 г., когато ловец на име Джо Лабеле търси подслон за нощта. Лабеле знаел за съществуването на ескимоското село. Той стигнал до там и се озовал в доста мрачна и зловеща сцена – селяните ги нямало. Всичко останало, като храна и оръжия, било оставено. Лабеле телеграфирал до полицията и започнало разследване.

В гробището на селото било открито, че поне един (информацията варира) гроб е бил отворен, и то не от животни, и изпразнен. На около 100 метра от селото са намерени телата на 7 кучета, умрели от глад, въпреки наличието на храна в селото. Някои версии на историята дори разказват за странни светлини над езерото по време на изчезването. Какво се е случило всъщност? Има различни отговори на този въпрос, включващи извънземни, призраци, дори вампири. От полицията твърдят, че това са градски легенди.

1

 

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).

 

 
 

Топ ролите на Кевин Костнър

| от chronicle.bg |

Знаете много добре кой е Кевин Костнър. Носител на „Сезар“, „Еми“, „Оскар“ и „Златен глобус“, номиниран е за по две награди „Сатурн“ и „Сателит“ и три награди на „БАФТА“.

Едно от най-големите имена в Холивуд, Костнър е познат по целия свят с участията си в легедарни филми като „Танцуващият с вълци“, „Недосегаемите“, „Воден свят“ и още.

Днес Костнър навършва 62 години (една чудесна актьорска възраст) и по случай този светъл холивудски празник, ви черпим в галерия с най-добрите му роли. Според нас. Чувствайте се свободни да ни нахулите, ако сме забравили някоя или да допълните в коментари вашите любими роли на този кино гигант.

 
 

Първи поглед към Марго Роби като Тоня Хардинг

| от chronicle.bg |

През март миналата година стана ясно, че Марго Роби ще влезе в ролята на лошото момиче на фигурното пързаляне Тоня Хардинг. Роби ще бъде в главната роля в биографичния филм „Аз, Тоня”.

След месеци на спекулации Марго Роби беше уловена в ролята си за предстоящия филм.

*EXCLUSIVE* Margot Robbie tranforms into Tonya Harding for "I, Tonya" **WEB MUST CALL FOR PRICING**

Големият скандал в кариерата на Хардинг е свързана с наемането на човек, който да рани в крака конкурентката й Нанси Кериган, за не може да се състезава на Зимната олимпиада през 1994 година. Лесно се доказва, че нападателят, намушкал Кериган по време на тренировка, е нает от бодигарда на Хардинг.

Филмът, посветен на фигуристката, ще излезе през 2018 година.

За ролята си Марго Роби носи деветдесетарски дънки, протези на лицето и костюм, с който тялото й да изглежда по-едро.

 
 

Най-неприятните жени в Холивуд

| от chronicle.bg |

Да бъдеш актриса в Холивуд не е лесно. Трябва да си секси, красива, талантлива и да даваш всичко от себе си, за да израснеш в една силно конкурентна среда.

Ако успееш в същото време да запазиш някаква човечност и да не изглеждаш супер надута, тогава ставаш истинска звезда. Ако не успееш, израстваш в кариерата си, но разочароваш онези, които имат късмета или нещастието да те познават.

В галерията долу сме събрали онези знаменитости, които по мнение на хората, които имат досег до тях, са изключително капризни, арогантни и се държат като принцеси. Иначе казано – кифли.

Вижте 10 известни, брилянтни в професията си жени, които са се провалили в отношението си към фенове и колеги.