В търсене на изчезналата луканка

| от | |

Ако някой все още не е чувал за Лола Монтескьо (много смях от нея тук) значи е пропуснал доста смях. И тъй като ние сме тук, за да не пропускате нищо, намерихме Лола в едно родопско село. Оказа се, че докато ние търсим нея, тя търси изчезналата луканка. Е, ние няма как да не се включим в издирването на този деликатес.

Нищо вече не е така, както беше едно време. Казвам ви. Даже и луканката вече не е. За последните 20 години съм изяла тонове суджуци и луканки в търсене на онази, истинската, дето преди Десети всяка зима висеше по просторите и аз едва изчаквах да изсъхне. Но така и не намерих дори бегло нейно подобие.

DSC_9935

В онези хубави за българската луканка времена баба ми имаше сериозни връзки в една кланица. Тя е бивша детска учителка, а в соцвремената тази позиция си беше абсолютен фейсбук – пълно омрежване с всички в градчето, което живее. Та една от бившите й възпитанички се бе добрала до ужасно лукративната по време на соца позиция „месарка в „Родопите”, и осигуряваше на всички роднини и познати доволно количество кокали с месо по тях. Организацията бе изключително конспиративна, а в нея освен всички учителки и продавачката на чорапогащници участваха и много бивши партизани, ятаци, партийни секретари, военни, както и жената на кмета. Така че нелегалната дейност бе практически недосегаема за закона, щото и той се беше увъртял до лакти в нея.

В това градче ноември беше призрачен месец. Вечерите всичко живо изчезваше от улиците и панелните кухни се превръщаха в мини-месарски цехове. Всеки си правеше сам суджуците и затова те си бяха истински. След промяната българският вариант на севернокорейското чучхе* изчезна барабар с истинските луканки, истинските домати и истинското кисело мляко. От тогава в свободното си време съм се превърнала в Индиана Джоунс на луканката.

Търся, търся истинска по магазините и така и не я намирам. През всичките тия 20 години съм си задавала въпроса какво е по-различното в суджуците на новото време?

Е, оня ден съобщиха. Вместо телешко, в тях имало конско. За някои тази новина може да е предизвикала шок, ама за мен си бе беше истински празник! По две причини.

Първо, тя най-сетне доказа, че и ние сме европейци като баш европейците. На тях им пробутват конче-вихрогонче в лазанята, а на нас – в луканката. Дето се вика, поне в прецакването стандартът ни се е изравнил. И второ: оказа се, че все пак в луканката има МЕСО! При това не е кучешко…

Природозащитниците и младите ездачки-любителки вероятно ще протестират срещу излапването на кончета във вид на суджучета, но преди да организират кръгла маса, искам да ги успокоя. Всеки, който е хапвал луканка през последните години, е наясно, че дори и в нея да е имала месо – то е било минимално количество. Аз, като експерт, преценявам, че тоя век всички дружно да сме хапнали има-няма пет до шест кончета. Другото е било тонове подобрители с мас. И сол. Сега ме гложди обаче следният въпрос : луканките са от конско, хубаво.  А конете в луканките от какво са?

horse-in-farm-wide-hd-wallpapers

Щото опитът ми с хранителните продукти показва, че нищо не е онова, което си мислиш, че е. Примерно сиренето. На етикета пише сирене, гледаш го сирене, на пипане също е сирене… Ама ако го сложиш в саламура в хладилника до пет дни е изчезнало. Егати фокусът! Разтваря се като тебешир. Направих си дори експеримент, от едно сиренце оставих парченце навън да изсъхне. Сега синът ми рисува на асфалта с него. Не е и тебешир обаче, щото дъждът не го мие.

А пък оня трик с бройлерите? Баба ми като видя за първи път пиле в кварталния магазин и спонтанно попита продавачката: „Извинете, туй пиле от какво е?” То се беше надуло до размерите на малко щраусче, та затова и продавачката почна първо да търси етикета, за да прочете аджеба от какво е. По-късно се разбра, че всъщност вече не продавали пилета, ми вода с малко бройлер в нея.

За киселото мляко, което, ако го забравите в хладилника, ще надживее и вас и децата ви, няма що да си говорим. Единственото предимство на храните на новото време е в неочакваните им ефекти. Примерно в прясното мляко в една европейска държава открили следи от лекарства срещу гъбички по царевицата. Не било обаче опасно, даже се препоръчвало при сърбеж между пръстите на краката. В свинските пържоли пък имало толкова много остатъчен аналгетик, че били прекрасно средство срещу главоболие. Аз, ако съм на мястото на вегетарианците, ще спра да си купувам зеленчуци от магазина, защото не се знае кво има в тях. Току-виж се окаже, че не са кошер.

Ама не само храните са пълни с изненади. И козметиката също е с подобрители. Някои учени предупреждават, че шампоаните са натъпкани с женски хормони и това се отразявало на животинките в реките и езерата. Което не е непременно лоша новина, особено за рибарите. Може и да не хващат вече шарани, но пък има шанс да се приберат у дома с русалка.

И въобще, нека погледнем на новостите в хранителния бизнес положително и с творчески плам. Какви необятни възможности ни откриват съвременните алхимици, забъркващи хляб, кисело мляко или пастет от съставки, с които миналия век можеше да направиш най-много ремонт на трабанта. Представете си само водка, от която не само не ослепяваш, ами започваш да виждаш и в тъмното? Или диня, която не се налага да мъкнеш едва-едва до вкъщи, защото тя сама си подтичва след теб… Кашкавалче, което ако детето не иска да яде му го правиш на плажна топка? И кренвирши, които ако сложиш в саксия на слънчево и проветриво място до месец покълва соя? Та тези кренвирши биха могли да спасят природата! Няма да има нужда да изсичат джунглите на Азамонка. Българският колбасар ще спаси индианците! Би могло това да се увековечи дори в следващото лого на България.

Глобалният пазар на хранителни продукти има и друго предимство за българите. Не знам дали сте си давали сметка, но една най-обикновена вечеря у дома си е едно цяло околосветско пътешествие.

Може вие да имате пари най-много за седмица в Ахтопол, но вечерната салатка с ракия и цър-пър ви докарва света на крака. Директно на масата пред телевизора със сериала. Значи свинското е от (вероятно свинското, де) е от Австралия (или от Румъния, но миналата година са го доставили във Великобритания, оттам са го пратили до Сидни и от Сидни е внесено преди има няма месец в България), доматите са от Еквадор, лукът е от Китай, краставиците са от Холандия, виното е от Южна Африка, а е бутилирано в Испания… Ако не ядете свинско и предпочитате телешко, разходката може от околосветска да се превърне в историческа. Помните ли онова телешко, дето се оказа пълнолетно говеждо? Което ме навежда на мисълта да попитам и още нещо за луканките. Кончетата в тях последно кой ги е яздил? Да не се окаже, че сме си изяли реликвите, не за друго.

DSC_9931

 
 

Технологиите са чудо: само прекомпилирай ядрото и ще видиш

| от леля Ц. |

Снощи се случи нещо съвсем обикновено.

Прясно зарибена от сериала на BBC „Шерлок“, изпитах желание да си дръпна саундтрака и да си сложа една от мелодиите като рингтон на телефона. Знам, че сега е модерно телефоните на хората да звънят с противните вградени мелодии на марката и само назадничавите хора си свалят нашумели поп парчета, с които да стряскат хората в трамвая, но получих импулс и реших да го реализирам.

Колко трудно може да бъде? Преди десет години исках телефонът ми да звъни с интрото на „Сексът и градът“, влязох в Data.bg, дръпнах мелодията и десеткилограмовата Motorola, която ползвах, звънеше с този тон цялото лято на 2005г.

Тъй като обаче за десет години технологиите са напреднали значително, свалянето на мелодия за рингтон се оказа адска борба между неравностойни противници.

Първо установих, че не мога просто да дам download, а се нуждая от програма, която да ми позволи да вкарам нещо в телефона си. След това, тази програма трябва да се „pair-не“ с друга. Двете да се рестартират. За всяка една да си измисля парола. Паролата нямаше как да е „password4″, нито дори „password123″. Трябваше да съдържа една малка буква, една голяма, един символ и поне 8 знака. След като се спрях на „487skromnipingvinaotzimbabve_*“ и проклетата машина реши, че паролата е достатъчно сигурна, вярвах, че съм на крачка от изпълнение на задачата.

И наистина, оставаше само да отворя SSH терминала през криптирания VPN тунел, да прекомпилирам ядрото и да пусна цялата система да се рендира.

Въведох още една парола за „back-up-ване“, потвърдих я на три имейла и написах в Google „download sherlock soundtrack“. Мъжът ми, който разбира от компютри, е сигурен, че да напишеш в Google „download нещо си“ е сигурен начин да хванеш остър вирус на горните дихателни пътища. Аз обаче поех риска и четири часа по-късно бях готова да открия проклетата мелодия в „Ringtones“ на телефона. Докато на някой от стоте екрана, които ползвах за висшата си IT цел, не се появи изискване да въведа номер на банковата си карта.

Затова затворих лаптопа и аз, като Кари Брадшоу, се замислих:

„Улесниха ли напредналите технологии живота ни“?

или

„Защо се борим като прасета с тикви да ползваме компютрите, при положение че те трябва да ни служат?“

Умелото използване на всички джаджи (като под тази дума обединявам компютри, телевизори, миялни машини, вентилатори и изобщо всякакви уреди, които работят с ток и са сложни) е необходимо, за да може човек да си проправя път в модерния живот. Дори служителите на Център за градска мобилност се разхождат с дяволски джаджи, по които отчитат кой автомобил заслужава скоба, а всички знаем, че те не пишат дипломна работа, за да започнат да работят това. Защо обаче боравенето с технологиите трябва да изисква такива усилия?

За телевизора у дома има три дистанционни, всяко от което изисква да го познаваш персонално. Подът се чисти от прахосмукачка с изкуствен интелект, която е достатъчно умна, за да обиколи къщата и да събере боклуците, но не и достатъчно самостоятелна, за да не се залее с няколко литра вода, когато бутне ваза. Телефонът ми показва мръсните си тайни, само когато го открехна с моя пръстов отпечатък. Вентилаторът в офиса се опъва на десет човека, които по цял ден невротично натискат копчетата му, само за да стане ясно, че половината персонал загива от студ, а другата половина лее пот и се попива с кърпички.

Поклон пред всички Шерлок-умове, които мислят в посока развитие на технологиите, но все пак времето, в което пералнята не рецитираше Е.Е.Къмингс, а телефоните служеха, за да се обадиш по телефона, бяха чудесни и винаги ще ми липсват.

С трепереща ръка и носталгичен почерк,

Леля Ц.

 
 

Първи поглед към Марго Роби като Тоня Хардинг

| от chronicle.bg |

През март миналата година стана ясно, че Марго Роби ще влезе в ролята на лошото момиче на фигурното пързаляне Тоня Хардинг. Роби ще бъде в главната роля в биографичния филм „Аз, Тоня”.

След месеци на спекулации Марго Роби беше уловена в ролята си за предстоящия филм.

*EXCLUSIVE* Margot Robbie tranforms into Tonya Harding for "I, Tonya" **WEB MUST CALL FOR PRICING**

Големият скандал в кариерата на Хардинг е свързана с наемането на човек, който да рани в крака конкурентката й Нанси Кериган, за не може да се състезава на Зимната олимпиада през 1994 година. Лесно се доказва, че нападателят, намушкал Кериган по време на тренировка, е нает от бодигарда на Хардинг.

Филмът, посветен на фигуристката, ще излезе през 2018 година.

За ролята си Марго Роби носи деветдесетарски дънки, протези на лицето и костюм, с който тялото й да изглежда по-едро.

 
 

Какво прави Скарлет Йохансон в телефона на Гери Турийска

| от chronicle.bg |

Ако с тиха усмивка сте си тананикали „Ще те хапя по мустака и гола кафе ще ти правя у вас“, значи прекрасният глас на Гери Турийска и чувството за хумор в текстовете й вече са ви застигнали. Гери е част от група Rubikub и създател на „Пощенска кутия за приказки“.

Концепцията е следната – известни лица четат текстове на автори, които все още не са познати за публиката. Резултатът винаги е забавен. Няма нужда да ви я представяме повече, вижте отговорите й в рубриката на Chronicle и Samsung България.

Кой е последният набран номер в телефона ти?

На съпруга ми. Но разговорът беше с дъщеря ни Аника, която каза: „Мамо, дойдеш ли?“. Време е да затварям лаптопа и да слизам да правя кус-кус.

Най-известният човек в телефонния ти указател?

Хахаха, имам българския номер на Скарлет Йохансон от 2005 година. Тогава тя снимаше „Черната Далия“ в София и се размотавахме постоянно.

За какво най-често използваш мобилния си телефон?

За Фейсбук, май. Никак не обичам да говоря по телефона. Предпочитам месинджърите.

Как реагираш, когато го забравиш вкъщи?

О, това би бил края на света. Слава Богу, не ми се случва. Може би веднъж съм си го забравяла и бях в тиха паника.

Приложението, без което не можеш?

Фейсбук месинджър, Whats up, Viber, Instagram.

Коя е твоята социална медия?

Е, ще се повторя, но Фейсбук. Цялата ми дейност покрай „Пощенска кутия за приказки“ минава през него. Нещо като офис ми е.