В годината на коня… да запазим коня

| от | |

Автор: Невена Гачева

DSC_7847up„…Айа се позасили и без мъка, като сърна, прескочи високата каменна ограда. Слугите извикаха от учудване и възхищение, а Айа с развяна грива, с раздиплена във въздуха опашка се понесе като вятър из полето. „Трап-трап-трап!“ се чуваха мерно донейде ударите на копитата и след туй заглъхнаха.“

Помним червената млада кобилка Айа от разказа на Йовков, която ако можеше да говори, би ни казала, че не е неизлечимо болна и колко много живот има още в нея. Тази прекрасна Айа, която като сърна, с лекота прескача висока каменна ограда…

Ала на нас, човеците, не ни е необходимо те, животните, да ни говорят с човешки слова, защото те ни говорят с очите си. И ни казват сякаш отново и отново колко сме свързани, колко неразделни са нашите общи земни съдби. Поне така е било, защото е тъжно да знаеш, че в земята на коня, това великолепно животно много често е поругавано, бито и унизявано.

Не е нужно да ви убеждавам, че няма друг народ, който да олицетворява присъствието на коня в създаването си и неговия просперитет така категорично както българския. Потребността от срастването с духа на коня е и една от причините за създаването на държавата ни. Конската опашка не е „идолопоклоничество”, а знаме което съхранява орендата. А орендата е онази божествена частица, кото ни дава индивидуалността – народът на Тангра. Гордеем се с Мадарския конник, с внушителния древен скален релеф, признат от ЮНЕСКО и с още много изображения на тракийския конник. Но това е само вековна история, която подхранва националното ни самочувствие.

А какво става в Годината на Коня в България, земята на коня? Действителността много често е различна от героичното ни минало.

DSC_7820Виждаме мрачни, садистични и потискащи картини. Почти ежедневие са станали сцени на измъчени, гладни, болни и изтощени коне, влачещи товари в пъти на мощта на конските им сили. С очите съм си виждала как наши състезатели по конен спорт малтретират конете си. Не казвам, че е масово, но след като беше публична тайна години наред, най- накрая бе наказан Светлин Иванов с шест месеца лишаване от състезателни права и глоба за малтретиране на два коня в едно и също състезание пред очите на много хора.

Друг конен „деятел” преди няколко години закла коня си насред конната база в Овча купел, защото животното бе контузено и вече „не ставало” за нищо.

Малцина знаят, че националните ни и частни конни бази приличат на концлагери – пропити от поне петдесетгодишна урина, занемарени и рушащи се, без препарати за дезинфекция и профилактика, а зимата – при десетки минусови температури без покриващи завивки за коне, с мизерни хранителни дажби… Оттам ни гледат тъжните очи на изстрадали животни.

Ерго, в съвременна България трябва да имаме Закон за коневъдството със съпътстваща национална програма за развитие, представителна конна войска, силен конен спорт, чисти и спретнати конни бази и най- вече добре гледани и обгрижвани коне. А защо не и да доразвием музей на коня в „Кабиюк” или да създадем втори по-съвременен в голям административен център, който да привлича повече посетители.

Сънувам често Айа, която спира, вдига глава и поглежда полето.

Два-три пъти тя дълбоко пое въздух и силно изпръхтяваше, като че снемаше нещо тежко от себе си. После заскача и заигра като дете, като момиче.
– Ех, ех, Айа! Ех!… – подвикваше й чичо Митуш и усещаше как се наливат със сълзи очите му.

И сякаш виждaм всеки кон с подобна съдба. Не мисля, че патриотизмът е в това да изписваме във форумите тонове хвалебствени слова за славата на народа на Тангра, а да сме безразлични към съдбата на нашите страдащите коне.

Иска ми се хората у нас да виждат не само красотата на тези животни, да ги приемат не само като символ, а и като част от нас. Така се роди и идеята за този проект, който носи работното заглавие „Да запазим КОНЯ” и представлява многосерийни фотографии от различни автори, които ще ни провокират по различен начин, представяйки различни теми от ежедневието на български коне.

DSC_7810upПървата фотографска сесия е с тема: „Градски любимец”, автор и модел на проекта: Невена Гачева, фотограф: Даниел Ахчиев, кон: Изабел.

Тази първа сесия е насочена към опазване на конната база в Борисовата градина, около която са направени кадрите.

Факти от миналото:
1892: Законът за допълнение на Закона за коневъдството от 1892 г.“, утвърден с Указ № 12/24.02.1897 г. Тези два до¬кумента фактически полагат основите на бъдещото културно коневъдство в страната, като посочват формата на управле-ние, начините за породното подобряване и целите за постига¬не на определено равнище по отношение на ръста и качест¬вата на конете. В изпълнение на първия закон е бил учреден Върховен съвет по коневъдство, който е обсъждал и контролирал състоянието както на държавните, така и на частните коневъдни стопанства.
Коневъдният съюз, който е учреден през 1914 г. Съюзът е обхващал 243 дружества с над 16 000 членове, които са развивали активна дейност по места и са били в помощ на държавните органи.

Факти от настоящето:
2013: Садисти убиват масово коне в подножието на Стара планина и Средна гора. Само месец, след като в брезовското с. Розовец бяха разстреляни 140 коня, по зверски начин в Карловско са убити четири животни, сред които и бременна кобила.
От 23 години Иван отглежда животни. Преди няколко дни води конете си на паша в местността „Лозова могила“, край карловското с. Васил Левски, и ги оставя сами през деня. Той е потресен, когато вечерта ги открива зверски заклани с по две прободни рани в сърцето. Полицията в Карлово разследва престъплението. Данните до момента сочат, че конете са били намушкани с остър предмет.

 
 

Технологиите са чудо: само прекомпилирай ядрото и ще видиш

| от леля Ц. |

Снощи се случи нещо съвсем обикновено.

Прясно зарибена от сериала на BBC „Шерлок“, изпитах желание да си дръпна саундтрака и да си сложа една от мелодиите като рингтон на телефона. Знам, че сега е модерно телефоните на хората да звънят с противните вградени мелодии на марката и само назадничавите хора си свалят нашумели поп парчета, с които да стряскат хората в трамвая, но получих импулс и реших да го реализирам.

Колко трудно може да бъде? Преди десет години исках телефонът ми да звъни с интрото на „Сексът и градът“, влязох в Data.bg, дръпнах мелодията и десеткилограмовата Motorola, която ползвах, звънеше с този тон цялото лято на 2005г.

Тъй като обаче за десет години технологиите са напреднали значително, свалянето на мелодия за рингтон се оказа адска борба между неравностойни противници.

Първо установих, че не мога просто да дам download, а се нуждая от програма, която да ми позволи да вкарам нещо в телефона си. След това, тази програма трябва да се „pair-не“ с друга. Двете да се рестартират. За всяка една да си измисля парола. Паролата нямаше как да е „password4″, нито дори „password123″. Трябваше да съдържа една малка буква, една голяма, един символ и поне 8 знака. След като се спрях на „487skromnipingvinaotzimbabve_*“ и проклетата машина реши, че паролата е достатъчно сигурна, вярвах, че съм на крачка от изпълнение на задачата.

И наистина, оставаше само да отворя SSH терминала през криптирания VPN тунел, да прекомпилирам ядрото и да пусна цялата система да се рендира.

Въведох още една парола за „back-up-ване“, потвърдих я на три имейла и написах в Google „download sherlock soundtrack“. Мъжът ми, който разбира от компютри, е сигурен, че да напишеш в Google „download нещо си“ е сигурен начин да хванеш остър вирус на горните дихателни пътища. Аз обаче поех риска и четири часа по-късно бях готова да открия проклетата мелодия в „Ringtones“ на телефона. Докато на някой от стоте екрана, които ползвах за висшата си IT цел, не се появи изискване да въведа номер на банковата си карта.

Затова затворих лаптопа и аз, като Кари Брадшоу, се замислих:

„Улесниха ли напредналите технологии живота ни“?

или

„Защо се борим като прасета с тикви да ползваме компютрите, при положение че те трябва да ни служат?“

Умелото използване на всички джаджи (като под тази дума обединявам компютри, телевизори, миялни машини, вентилатори и изобщо всякакви уреди, които работят с ток и са сложни) е необходимо, за да може човек да си проправя път в модерния живот. Дори служителите на Център за градска мобилност се разхождат с дяволски джаджи, по които отчитат кой автомобил заслужава скоба, а всички знаем, че те не пишат дипломна работа, за да започнат да работят това. Защо обаче боравенето с технологиите трябва да изисква такива усилия?

За телевизора у дома има три дистанционни, всяко от което изисква да го познаваш персонално. Подът се чисти от прахосмукачка с изкуствен интелект, която е достатъчно умна, за да обиколи къщата и да събере боклуците, но не и достатъчно самостоятелна, за да не се залее с няколко литра вода, когато бутне ваза. Телефонът ми показва мръсните си тайни, само когато го открехна с моя пръстов отпечатък. Вентилаторът в офиса се опъва на десет човека, които по цял ден невротично натискат копчетата му, само за да стане ясно, че половината персонал загива от студ, а другата половина лее пот и се попива с кърпички.

Поклон пред всички Шерлок-умове, които мислят в посока развитие на технологиите, но все пак времето, в което пералнята не рецитираше Е.Е.Къмингс, а телефоните служеха, за да се обадиш по телефона, бяха чудесни и винаги ще ми липсват.

С трепереща ръка и носталгичен почерк,

Леля Ц.

 
 

Българското представление „Паякът“ заминава на американско турне

| от chronicle.bg |

Ако не сте гледали представлението „Паякът“ на режисьорския тандем Йордан Славейков и Димитър Касабов, сте пропуснали едно от значимите събития в българския театър през последното десетилетие.

Историята на сиамските близнаци Марта и Мартин, така прецизно, пълнокръвно и въздействащо пресъздадена от Пенко Господинов и Анастасия Лютова, е от онези театрални представления, които стискат зрителя за гърлото и не отслабват безпощадната си хватка много след излизането от салона.

Ако сте от театралните фенове, които харесват „Комиците“ и обичат да ходят на театър „да се посмеят малко“, може да спрете да четете този текст веднага. „Паякът“ е метафорична илюстрация на най-черните човешки характеристики и разказ за начините, по които те изпълзяват навън и изменят реалността. Иначе казано – постановката едва ли ще ви разсмее и разсее.

„Паякът“ е едно от най-награждаваните български театрални представления и сега заминава на 20-дневно турне в Америка.

Презокеанската обиколка на „Паякът“ е по покана на няколко родни институции и организации в Америка – Българския културен център в Сиатъл със съдействието на Генералното Консулство на РБ в Лос Анджелис, BG Voice Chicago и BG Еvents NYC.

Както вече споменахме, пиесата е написана и режисирана от Йордан Славейков и Димитър Касабов, а актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова, които са тандем и в живота, влизат в кожата на брат и сестра, сиамски близнаци, непосредствено преди операция по разделянето им.

Преди американските дати постановката ще бъде показана на 20 януари, петък, на сцената на ТР „Сфумато“.

The-Spider-American-Poster-270872-500x0

Пътуването на „Паякът“ до Америка е своеобразно завръщане след като през лятото на 2013 г. проектът беше показана на престижната сцена на Бродуей в рамките на 17-тото издание на международния театрален фестивал New York International Fringe Festival.

Тогава актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова изиграха общо 5 представления със субтитри изиграха пред американска публика.

Пиесата беше отличена от американските театроведи и журналисти, като получи блестящи рецензии в изданията на New York Times и The Village Voice. Популярният нюйорски безплатен седмичник за култура и изкуство The Village Voice излъчи българската пиеса „Паякът” като най-добра сред 10 топ спектакъла, показани на най-големия мултиартистичен фестивал в Сверна Америка – New York International Fringe Festival. Играта на българските актьори  Пенко Господинов и Анастасия Лютова беше аплодирана и от журналистът Scott Heller в неделно издание на New York Times, където в пространствена рецензия обсипа със суперлативи българската постановка.

Заглавието се играе вече 6 години на българската сцена с над 65 представления. Има в портфолиото си номинация А’Аскеер 2011 за съвременна българска драматургия, номинация за “Полет в изкуството” 2012 от Фондация Стоян Камбарев. Награди за ней-добър театрален експеримент и за най-добра актриса на Анастасия Лютова от фестивал „Артокраина“ Санкт Петербург 2013, приз за най-добър театрален дует от театрален фестивал „Славянский венец“ – Москва 2013.

Какво каза един от режисьорите, Йордан Славейков, за предстоящото турне:

Това пътуване стана възможно благодарение на енергията на една българка, която живее отдавна в Америка – г-жа Елка Русков. Още преди  три години и половина тя прочела в New York Times рецензия за нас и си казала, че иска да се срещнем. През 2015-та тя дойде в София и гледа „Паякът“. Около една година организира това турне – свърза българските общности и българските културни институции зад граница. Тя направи мрежа от контакти, за да се случи това пътуване. В Чикаго, където живее значителна част от българската общност зад океана, вероятно ще имаме две представления – едно след друго.

Едновременно ще вървят субтитри на английски на всички места, за да може и местна публика да има възможност да ни гледа. В Ню Йорк билетите вече  чудесно се продават сред англоговорящи. Може би това се дължи на факта, че по някакъв начин сме познати в този град и че имаме имаме професионални и бизнес отношения с хората, които представляват театралната общност. Те с голяма радост канят свои приятели англоговорящи. В Ню Йорк публиката ще бъде минимум 50 на 50 – наши сънародници и американци с отношение към театъра.

Преди всичко искам да подчертая, че не отиваме в Америка, за да  умиляваме родната българска публика.

Отиваме да покажем една различна гледна точка на темата за отношенията в двойка. Опитахме се много критично и честно да сложим на масата проблемите в едно партньорство – в случая са брат и сестра, могат да бъдат и син-баща, майка-дъщеря и т.н..  Подходихме към тях честно и безкомпромисно, говорим за неизричани, непомислени, премълчавани неща.  За неща, за които обикновено не се говори, тъй като хората обичат да замитат боклука под килима и да се правят, че боклук няма.

 
 

Женските неща, които мъжете искат

| от chronicle.bg |

Да бъдеш възприет като „нежен“, „женствен“ или „чувствителен“, когато си мъж, е върховна обида, ругатня и унижение. Преди няколко дни потребител в сайта Reddit задава уместния въпрос: „Мъже, какво „женско“ нещо бихте правили, ако никой нямаше да ви съди?“ И се оказва, че въпросът има много отговори.

Някои мъже казват, че би им било приятно те да са „малката лъжичка“, когато спят с приятелките си (има се предвид позата, в която и двамата сте легнали на една страна и единият е гушнал другия – гушнатият е „малката лъжичка“, а гушкащият – „голямата“).

Друг от отговорилите казва: „Ако нямах пенис, щях да нося клинове.“

Прави впечатление, че много от мъжете са объркани по въпроса със срамното си окосмение – хем искат да го махнат, хем се тревожат дали няма да им се подиграват. Същевременно други са сигурни какво ще правят: „Ще си счупя ръцете от плетене, братле“

Никой не споменава цветните коктейли в чаша за Мартини със захар по ръба, но… да, цветните коктейли.

Много от марките се възползват от крехката мъжественост на някои хора, за да брандират продуктите си така, че те да вдъхват сила и увереност.

 

This absolutely necessary product:

„Забравих, че мъжете и жените имат различен вид зъби“