Ужасът от смъртта още е в очите им

| от | |

Част от историите на сирийските бежанци, които Мария Георгиева разказва в новия брой на ELLE, пускаме само в chronicle.bg ден преди списанието да излезе!

Можете ли да си представите какво е бомба да срути къщата ви, докато спите? А бебето ви да е в съседната стая, откъснато от вас, а може би и от живота… И два месеца да живеете на транквиланти в банята, защото само тя е останала с четири стени? Докато на улицата избиват приятелите ви, чичо ви, братята ви… Никой не може да си представи този ужас, от който бягат сирийците, никой! А Линда, с която ELLE България се среща в София, е една от тези, които са го преживяли…

Fatima

Всъщност, историята, с която ще започна, я няма в ELLE. Защото я чух оня ден. От известно време неделите си ги посвещавам на стари и нови приятели от Сирия. Няма конкретна причина, просто така се случва. И след поредното неделно кафе с мои дългогодишни приятели от Дамаск отново настръхнах! И отново плаках, и отново сънувах кошмари цяла нощ…

Та виждаме се в неделя с Хусам и Саусан, за да си говорим за обичайните неща – децата, времето, положението в България… България ли казах? Не стигнахме даже до времето, защото пустият ми мазохизъм само въпроси за Сирия ми натрапва на езика! Тук ще отворя една скоба, че Хусам и Саусан физически са далеч от събитията в родината им – Хусам живее от трийсетина години в България, съпругата му – почти 15 (именно тяхната сватба, завършила в гей-бара „Спартакус“, ме вдъхнови за разказа ми „Отвъд мас(к)ите“ от сборника „Истории от бутилката“, който може да видите и тук ) Но сега няма да ви разказвам за тях, а за случката с 12 сирийски деца от Дараа, с която те ме оставиха безмълвна, хълцаща и в пълен шок!

Историята е от март 2011 година. Няколко седмици по-рано по „Ал Джазира“ излъчват репортажи от събитията в Египет, довели до свалянето на Хосни Мубарак. Децата са чули песен от протестиращите в Кайро, харесали са мелодията, но едва ли са вникнали толкова дълбоко в посланията от текста – били са едва десетина годишни, все пак. Един следобед, прибирайки се от училище, те запяват песента от египетските протести по улиците на Дараа. „Една песен, чута по телевизията, не позволи на 12 деца да се приберат от училище, представяш ли си?!“, пита ме в яда си Хусам, без да очаква отговор от мен. В този момент аз вече виждам как очите на жена му се насълзяват и тя безмълвно му се моли да спре с историята дотук, защото продължението е… няма думи, с които може да се опишат зверствата над деца!

След като арестуват учениците от Дараа, бащите им отиват да се молят за освобождаването им. В отговор чуват само: „Забравете ги! Доведете жените си, ние ще ви направим нови!“

Няколко месеца по-късно все пак пускат децата от ареста. Три от тях ги няма. Завинаги! Останалите са живи трупове. Измъчвани и изтезавани едва ли са най-точните думи, с които могат да се опишат зверствата, които изтърпяват тези десетгодишни деца – пребивани, кълцани, горени, с извадени нокти… Родителите на едно от момчетата намират начин да избягат в Лондон, за да го лекуват. Хусам дори е гледал филм по една от британските телевизии за това дете, което в детайли е разказвало какво са правили с тях в ареста. „Едно от момчетата е умряло по жесток начин – отрязали му половите органи и го оставили в агонията си в килията при останалите…“

Тук аз вече моля Хусам да спре. Не мога, не искам, не издържам! Паля цигара след цигара, опитвам се да намеря успокоение в погледа на мъжа ми, но и неговите очи всеки момент ще се предадат на сълзите… Хусам обаче е свикнал с тези истории, които всеки ден чува от близките и роднините си, останали в Дамаск. „Наскоро брат ми трябваше да пътува с колата извън града. Армията го спряла за проверка на документите в местност, в която са направили барикади с трупове. Войниците били с маски, за да не усещат миризмата от разлагащите се трупове на бунтовници, но всеки, когото спирали, се опитвали да го задържат максимално дълго – ей така, за назидание да гледа какво може да се случи с него и семейството му, ако се противопоставя на Башар Асад…“

Тук някъде нашето неделно кафе приключи. По-горчиво от обикновено, но кой е казал, че животът ни поднася само бонбони?! За финал се усмихнахме, защото едно от сирийските момичета, които познаваме, е в „Музикална академия“ от няколко дни. Казва се Линда, има българска баба и участие в новия брой на ELLE България. Ето част от текста, който ще излезе утре в списанието:

Linda&Fatima „Ракета уби петима“, „Две трети от сирийския град Хомс са необитаеми“ „Танкове са открили стрелба в Хомс“, „Взрив в Хомс – 40 са загинали, а 120 са ранени“… Това са заглавия, които няма да се появят в сирийските медии, но са ежедневие за световните. Вече твърде дълго… От март 2011 г, когато в Сирия се надигнаха протести срещу режима на Башар Асад. Черната статистика показва, че над 110 000 са жертвите на гражданската война до момента. Над 2 милиона са бежанците, които са успели да напуснат страната от началото на конфликта, а близо 6 милиона са мигрантите в страната по данни на Сирийската обсерватория на човешките права.

„Значението на думата бежанец идва от бягащ! Бягащи в добрия смисъл на думата са само тези, които тичат за здраве. Останалите бягат за самосъхранение. От страх. Сирийските бежанци бягат от ужас!“, написа преди месец режисьорът Нидал Алгафари. Добре известен факт е, че майка му е българка, баща му – сириец. Един от братята му – Басел Алгафари – наскоро се спаси от затвора и бомбардировките в Сирия. Арестуван в края на април, той е изтърпял жестоки побоища. Спасил се е от смъртта, благодарение на усилията на брат си от България, и днес заедно със семейството си е сред сирийските бежанци у нас. Нидал Алгафари пък е от онези достойни хора, които помагат не само на близките си, но и на десетки други бежанци във всяка свободна минута, без да го изтъкват. Благодарение на него, се срещнахме с две сирийски жени, които идват от „столицата на революцията“ – град Хомс. Не идват, а бягат. За да оцелеят!

Линда е християнка от Хомс. Името й обаче е португалско и означава „красива“. Кръстена е на баба си по бащина линия, но и тя не е португалка – сирийка е. Другата й баба обаче е българка. „Невероятна жена, от която се надявам да съм наследила поне малко – говори седем езика, била е доктор, има изключителен талант да шие гоблени и един от най-ерудираните хора, които познавам“, хвали я Линда, която близките й на галено наричат със сирйското име Лулу. Сега тя е от щастливките, на които не им се налага да са в бежански лагер – живее в София при баба си, която е жива и здрава, на 75 години.

Линда е само на 19, но отдавна ги е надраснала. Може би заради ужаса, който е изживяла в родния си град. „Преди да дойде армията Хомс беше истински пример за мир и разбирателство между религиите с население от равни части на мюсюлмани сунити, християни и алавити. Всички живеехме щастливо. Когато дойде армията на Асад, започна да насажда религиозна омраза. Избиваха семейство от християнски квартал и тиражираха лъжата, че е дело на мюсюлмани. И обратното“, обяснява Линда. За да докаже думите си, че в Хомс не е имало религиозно напрежение, тя ми разказа и една история от последния Великден, който е празнувала в родния си град: малко след началото на конфликтите един от християнските свещеници е изпратил официално писмо, за да помоли поне за час армията на Асад да спре бомбардировките в Хомс и спокойно да бъде отслужена Великденската литургия.

Linda1

„Светът едва ли е виждал друг Великден, в който християнският храм да приюти хора от всички религии… Просълзих се, когато свещеникът, молейки се за мира в района, благослови всички в църквата и поднесе чашата с вино на всички. Просълзих се и защото дори забулени жени, на които религията не им позволява да пият, отпиха глътка вино, за да демонстрират, че всички сме заедно!“

В района на Хомс живее и още един християнски духовник, който дава подслон в манастира си на всеки, който е преследван от режима на Асад, независимо от религията. „Сигурна съм, че дори всички да избягат от този град, подложен на яростни разрушения от армията, отец Паоло ще остане последен! Той е светец!“, казва Линда.

Тя напуска Хомс преди две години. Заедно с майка си. Те са от малкото късметлийки, които успяват по легален начин, защото имат български паспорти. „Последните седмици преди да тръгнем за София бяха кошмарни. Конфликтът се разрасна много бързо. Аз бях на първия протест в Хомс заедно с всичките ми връстници и приятели“, спомня си Линда.

„Първия ден демонстрациите бяха мирни, но на следващия вече стреляха по нас. Започнаха също да арестуват, безпричинно… Най-добрият ми приятел го държаха 11 дни в претъпкана килия, в която не е можел да мръдне, камо ли да седне или да легне. Когато го пуснаха, не можеше да говори. Влезе в болница… В града вече имаше армия, която стреляше не само по демонстрантите, но и по случайни хора. Майка ми се уплаши и въпреки, че аз настоявах да бъда на протестите заедно със съучениците ми, тя не ме пускаше. Много скоро училището, в което бях, остана празно… Децата не ги пускаха да излизат навън и всички се въоръжаваха, защото трябваше да се защитават по някакъв начин от армията.“ Докато Линда ми разказва това, явно погледът ми в един момент е станал толкова красноречив, че и без да я питам с думи как тя, крехкото момиче, носи автомат или пистолет, бърза да ми отговори: „Не, не – спокойно, аз нямах оръжие. Не исках мама да се притеснява. Брат ми беше заминал да учи кинематография в Ливан при татко и аз бях единствената й утеха в този момент. Иначе щях да продължа да излизам на протести…“

Няколко седмици след началото на конфликта Линда и майка й изживяват истински кошмар. „Имахме голяма хубава къща в центъра на Хомс. Една вечер, както спяхме, започна бомбардировка. Не помня много ясно какво се случи и дори не знам как оцеляхме, защото бомбата, която падна върху къщата ни, я срути почти до основи… Остана ни само банята – единственото помещение с четири здрави стени! Можеш ли да си представиш, че два месеца с мама сме живели в банята на транквиланти, за да оцелеем не само физически, но и психически?“, пита ме Линда с треперещ глас. Не само, че не бих могла да си го представя, но никой, който не го е изживял, не би могъл! Никой!

И в мига, в който погледите ни с Линда отново се срещат, виждаме напиращите сълзи – нейните заради спомените й от Хомс, моите – заради факта, че едно младо момиче в XXI век вместо да се вълнува с каква рокля ще е на абитуриентския си бал, е принудено да мисли за оръжия, да трепери за живота си и да погребва приятели. „Всеки ден убиваха хора… Изчезваха хора… Всяка седмица губех приятел… Завинаги…“, промълвява Линда

Странно ми е как след такива кошмари човек продължава живота си. Майката на Линда, която е с нас, ми го обяснява така: „Представи си журналиста, който има камера между него и събитията. В живота идва момент, в който и ти трябва да поставиш камера между психиката си и трагедията, за да продължиш напред. Винаги повтарям на дъщеря ми, че има и по-лошо!“

Сега Линда учи Политология в Нов български университет. „Исках да продължа да се развивам в областта на изкуствата, но заради събитията в Сирия интересът ми към политическите науки надделя“, обяснява ми чаровното къдрокосо момиче, което има нежен и красив глас. Оказва се, че се е занимавала с пеене, а откакто е в България, е участвала в музикален фестивал в Балчик. Освен че учи, Линда работи и като преподавател по изкуства в палестинското училище в София, където повечето от децата са сирийски бежанци. В Сирия майка й също е била учителка в начално училище.

„Мечтата ни е един ден да се върнем в Хомс“, казва ми Линда. „Макар че и тук се чувстваме прекрасно. Българите са много мили. С мама сме ходили в Германия, където брат ми продължава обучението си от няколко месеца. Там хората се отнасят един към друг така, както им подсказва главата, а не сърцето. Вярно е, че западните политици са по-гостоприемни в изявленията си, но в действията на обикновените хора това гостоприемство не се усеща – те са бедни на емоции. Докато българите имат топли сърца“, убеждават ме Линда и майка й. След няколко минути ще чуя това признание още веднъж – от другата ми събеседничка, която съвсем наскоро е успяла да избяга от кошмара в Сирия – 23-годишната Фатима ал Мухабени, мюсюлманка и майка на две деца от Хомс…

 1

Разтърсващата история на Фатима може да прочетете единствено в новия брой на ELLE!

Още от новия брой на ELLE:

  • Уникални кадри с Нети от парка „Гези“ и площад „Таксим“ в Истанбул – най-горещата точка на Балканите от това лято след сблъсъците на протестиращи с турската полиция. Въпреки чувствителността на управляващите в страната към събитията от лятото, ELLE България получи разрешение за снимки, благодарение на Културно-информационния център към Турското посолство у нас!
  • Лесно ли му е на Симо от БГ Радио да прави спаринг интервю с блондинка, но не коя да е, а 15-кратната европейска шампионка по таекуондо и световен шампион с женския национален отбор в дисциплината „Отборен спаринг“ Албена Малчева?
  • Фотошоп кремовете и всички революционни разработки, които ще влязат в бъдещето на козметиката.
  • Без задръжки за секс курсовете, които все по-често привличат жени на средна възраст, с добро образование и кариера.
  • 100 страници допълнително с навигация за Коледния шопинг и интересна провокация за подарък според зодията!Neti_2
 
 

Най-известният човек в телефона на…Никола Крумов

| от chronicle.bg |

774

 

 

Ако имате Facebook, значи ви е познато името на Никола Крумов. Това е онзи забавен човек, който е способен да ви разкаже за любимата си по такъв начин, че да не можете да спрете да четете.

Той определя себе си като 30 и няколко годишен мъж от северозападните села, четвъртият най-умен на своята улица. Външно прилича на Джордж Клуни, но без лицето и тялото. Вътрешно прилича на елен. Книгата му „Дневникът на панелните блокове“ през 2015 година и отбеляза рекордни продажби още преди появата си.

Той е вторият участник в технологичния експеримент на Chronicle в партньорство със Samsung България.

Кой е последният набран номер в телефона ти?

Аз се обаждам само майка си, защото нямам ваучер. Последно ме е набирала английската кралица Елизабет II – Нейно Превъзходителство имаше казус с киселото си зеле, но успях да разреша проблема (не го беше пресякла навреме).

Най-известният човек в телефонния ти указател?

Джорж Клуни. С него сме братя близнаци от различни майки и други бащи, като той е по-възрастен от мен, поради простата причина, че моята майка беше бремена с мен 16 години. Всъщност приличам повече на неговата, ако си я представите с брада. С Джо се чуваме често – помагам му за кариерата (брат брата не храни, но тежко му, който го няма).

За какво най-често използваш мобилния си телефон?

За да увъртам пред любимата. Звъни ми през час, защото ме обичала – аз я обичам и без да я слушам. Даже я обичам и без да я виждам, но няма как – налага се.

Как реагираш, когато го забравиш вкъщи?

За цялото си житие, съм забравял телефона си само един път.  Беше ранна пролет, около 3 сутринта, свърши ми бирата. Взех точно пари и тръгнах към денонощния. За нещастие и ключовете ми били забравени, а вратата на входа е автоматична и долните звънци не работят. С две кучета спахме във високите треви до блока.

Приложението, без което не можеш?

Не знам баш за какво ме питате, но вкъщи най-често си прилагаме ракия със салата.

Коя е твоята социална медия?

Във Фейсбук публикувам лични истории. Разказвам битови случки с мен, годеницата ми Нора и котката Ивелина.

 
 

Григоре, не знаеш ли български?

| от Александър Николов |

През септември миналата година Григор Димитров достигна до осминафиналите на US open. За да се поздравят с този успех, родните „патриоти“ си намериха повод да са сърдити. След мача със Соуса, Григор говорил на английски на корта и не поздравил българите по трибуните на български. 

Няколко дни след първата му титла от 2014 насам (в Бризбейн) и също толкова преди началото на Australian Open, родната ракета номер 1 даде кратко интервю за сайта на турнира, в което за пореден път казва колко е доволен да вижда български знамена и да чува родна реч от трибуните. На английски. И „гордите Българи“ отново подскочиха като ужилени.

„Запазили сме си езика под турско робство и византийско иго и за един световноизвестен спортист трябва да е гордост да говори на родния си език, защото преди всичко е Българин“, така изглежда най-безобидната критика в социалните мрежи навсякъде, където видеото е споделено.

В определени ситуации е нужно и редно да се говори на английски и това няма нищо общо с патриотизма.

Какъв език се говори в дадена ситуация не е въпрос нито на каприз, нито на лична преценка, а на традиция, писани или неписани правила и въпрос на протокол или добро възпитание.

Международният език, харесва ли ни или не, е английският. По-рядко с такъв статут се ползва френският и донякъде – испанският. Без значение колко са велики, немският, руският, китайският или българският – не са.

В ЕС официални са всички езици на общността и при официални изказвания (в ЕП например) няма проблем да се използва български, чешки или гръцки. Въпреки това тези държавни ръководители, които могат, използват английски или друг по-разпространен език. В дипломацията говоренето на езика на домакините отключва по-лесно вратите. Затова Росен Плевнелиев се разбираше толкова добре с немския президент Йоаким Гаук, а Ирина Бокова е добре приета във Франция. По същата причина Борис Джонсън говори на френски при посещението си в Париж, а Владимир Путин се обърна на немски към Бундестага. Британските дипломати във всяка една страна пък прекарват между 3 и 6 месеца преди мандата си в изучаването на местните език и традиции. До степен, че Джонатан Алън говореше по-добър български от някои родни депутати.

Всички международни организации имат ясни правила за езиците. В УЕФА и ФИФА освен на английски се говори и на френски и това няма нищо общо с бившите генерални секретари Сеп Блатер и Мишел Платини.

Ако песните на Евровизия могат да бъдат на всеки един език на страните участнички, то официалната церемония и гласуването е на английски и френски. Френският е използван от Франция, Андора, Монако, Люксембург, Белгия, Швейцария и доста често от Великобритания. Използването на френски от британската телевизия определят като приятелско намигване към съседите и спазването на традициите, тъй като дълго време това е езика, използван от Кралския двор.

В авиацията всички международни полети използват английски за комуникация. Дори когато кулата и екипажа говорят един и същ език, английският е предпочитан, а изключение се прави само за вътрешни полети.

Във футбола владеенето на местния език също е почти задължително за най-добрите футболисти и треньори. На пресконференция и португалецът Моуриньо, и французинът Венгер, и италианците Конте и Раниери, и германецът Клоп, и испанецът Гуардиола говорят на английски. Защото такива са неписаните правила на Висшата лига на Англия.

Ако се върнем на тениса, и в ATP, и във WTA се използва предимно английски – и на пресконференции, и в интервютата на корта. Изключения са само играчите, които участват на турнир в страна, използваща родния им език. Или при желание да зарадват публиката. Надал говори на испански на турнирите в Испания, но в знак на уважение към любимия му турнир – Ролан Гарос, използва френски на кортовете му, както и в Монте Карло. Но на US open, Wimbledon или Australian Open всички говорят на английски – и Джокович, и Надал, и Федерер, и Григор. Дори Нишикори не говори на японски, без това да е повод за драми в родината му.

На турнира в София Григор ще поздрави публиката на български, но всички останали ще говорят на английски. Освен ако някой не реши да зарадва родните фенове на тениса с едно „Здравейте, как сте“.

За човек, който прекарва по 10 дни годишно в България, Григор говори чудесен български. Наскоро използва Facebook профила си, за да поздрави българските си фенове на родния си език. 

А тези, които не говорят английски, могат да се сърдят само на себе си, защото онази гордост „знам само един език – български“, ми е непонятна.

Истинският патриотизъм се крие точно в това, което прави Григор. Защото и в САЩ, и в Австралия разпознават българския флаг, а китайци изписват „Khaide Grigor“ в негова подкрепа. И предпочитам да каже, че е българин на английски, така че да го разберат хилядите по трибуните. Дано още такива като него станат посланици на България. От другите – горди, че не знаят нито думичка на чужд език, ме е леко срам.

 
 

18 години H.M.S.U.

| от chronicle.bg |

Музикалното движение Hard Music and Sounds United празнува 18 години от началото си. По случай годишнината се организира събитие в две зали в комплекса на студио “Орфей”, което ще представи някои от най-актуалните гости на музикални лейбъли за Drum and Bass, получили световно признание. Добре дошли са всички drum & bass фенове.

Едната от залите ще бъде с участието на артисти от екипа на Critical Music, а другата – на Viper Recordings.

В програмата на Critical ще слушаме сетове от супер актуалния продуцент Mefjus, който вече се представи подобаващо по време на летния фестивал на H.M.S.U. С нетърпение очакваме участието на музикалния гений Current Value. За първи път в София ще имаме удоволствие да чуем и самия Kasra – основател на Critical и добре утвърден на световната сцена с първокласната си продукция.

В залата с артисти на Viper ще чуем хитовите Brookes Brothers, които поръсват с настроение “палави ликуид ролери”. Артистът с псевдоним Cyantific през годините беше част от най-големите лейбъли, а сега издава ексклузивно за английския Viper. В тази зала ще можем да се насладим и на сета на един от най-актуалните продуценти – InsideInfo.

През годините H.M.S.U. безспорно се отличава с качествен подбор на гости за своите партита. Те винаги са сред най-актуалните или изгряващи имена на световната сцена. Нещо повече – за времето на своето съществуване организацията е била домакин на над 400 гости от световната сцена и почти всички родни диджеи.

От страна на H.M.S.U. в програмата ще се включат Ogonek, Konspirator & Mocks с проекта High Roll, Targy, acidtrip и EXo със Salmon Flow. Специален гост ще бъде и родната гордост на световната Drum and Bass сцена – L 33. За визуалните инсталации по време на събитието ще се погрижат Elektrick.me.

Билети могат да бъдат закупени на цена от 25 лв., а в деня на събитието – на 30 лв. Всички промо ценови категории бяха изчерпани още преди началото на 2017. в мрежата на EVENTIM.bg и избрани магазини. Повече информация тук. 

18_YEARS_HMSU_2017_BACK

 
 

Най-доброто от Мартин Скорсезе

| от |

Мартин Скорсезе е един от най-великите живи режисьори на нашето време. За своите 74 години този дребен американец от италиански произход е променил основните правила на седмото изкуство повече пъти, отколкото всеки друг режисьор.

С над 50 заглавия във филмовата си кариера, един спечелен „Оскар“ и близо 60 продуцентски проекта Мартин Скорсезе прави от киното онова, заради което хората го наричат „изкуство“. Остри кадри, близки планове, тишината в сцените, динамичният разказ, неконвенционалните персонажи са онези неща, които правят Скорсезе отличителен, запомнящ се, забележителен. Гледате ли негов филм, дори само един, няма връщане назад и така трябва да бъде.

Скорсезе прави кино в чист вид. Епични шедьоври, удоволствие за сетивата за всеки киноман, които ще останат в историята на седмото изкуство, много след като нас и него няма да ни има. И отново – така трябва да бъде.

Мартин Скорсезе е един от най-великите режисьори покорили Холивуд и всеки, който мисли различно е или голям глупак или не разбира от кино. Толкова е просто.

След две години тишина Скорсезе се завръща на голям екран с „Мълчание“ – един проект, който иска да направи от много години. История за безпрецедентната, безкористна вяра и религията, както той я разбира. Защото религията и вярата имат много малко общо. И „Мълчание“ е тук, за да разкаже това.

Адаптация по романа на японеца Шюсако Ендо „Мълчание“ е трудна, бавна, тъжна и мълчалива история. Тя подлага на съмнение и дълги и мъчителни изпитания най-фундаменталните въпроси и чувства заложени в човека.

Тишина ли е Бог? Ако Него изобщо го има. Защо остава мълчалив, дори когато ти говориш с него? Трябва ли да продължиш да го търсиш и да вярваш, дори когато той не ти отговаря със същото? „Am I just praying to silence?“ е основният мотив загнезден в тази тъжна приказка за божественото и отвъд него. И отговорът на всички тези въпроси е „да“.

Религията, вярата и изпитанията, които идват след като се отдадеш на тях, са теми, които вълнуват Скорсезе и той често ги прокарва по един или друг начин във филмите си. Понякога го прави директно, взима религията, чопли я, унищожава я, показва най-лошото й, най-хубавото й и накрая оставя зрителят да реши сам за себе си. Като в „Последното изкушение на Христос“.

Религията според Скорсезе е много по-многопластова и интересна, отколкото според църквата, която винаги се опитва да ни я пробуда с една по-ведра, но някак назидателна страна. Вярата от друга страна е нещо, което всички ние носим в себе си. Тя е заложена в ДНК-то ни и само ние можем да изберем как и накъде да я насочим. Да вярваме или не изобщо не е въпросът! Въпросът е „в какво“?

В този ред на мисли „Мълчание“ е някак задължителен за гледане, защото е кино в чист вид, защото е по една от любимите теми на своя режисьор и защото ще подложи на изпитание и вас, като зрители.

По повод премиерата на „Мълчание“, която е на 14.01. в зала 1 на НДК, като част от програмата на „Киномания“, ние се обръщаме към Мартин Скорсезе и аплодираме неговото величие на голям екран. Защото този дребен мъж с проблемен, странен и динамичен живот е създал повече кино, отколкото някои хора ще успеят да видят в живота си.

Вие се подгответе за „Мълчание“, а дотогава 10 от най-добрите заглавия на маестро Скорсезе са от нас за вас. В галерията горе. Наздраве!