Ужасът от смъртта още е в очите им

| от | |

Част от историите на сирийските бежанци, които Мария Георгиева разказва в новия брой на ELLE, пускаме само в chronicle.bg ден преди списанието да излезе!

Можете ли да си представите какво е бомба да срути къщата ви, докато спите? А бебето ви да е в съседната стая, откъснато от вас, а може би и от живота… И два месеца да живеете на транквиланти в банята, защото само тя е останала с четири стени? Докато на улицата избиват приятелите ви, чичо ви, братята ви… Никой не може да си представи този ужас, от който бягат сирийците, никой! А Линда, с която ELLE България се среща в София, е една от тези, които са го преживяли…

Fatima

Всъщност, историята, с която ще започна, я няма в ELLE. Защото я чух оня ден. От известно време неделите си ги посвещавам на стари и нови приятели от Сирия. Няма конкретна причина, просто така се случва. И след поредното неделно кафе с мои дългогодишни приятели от Дамаск отново настръхнах! И отново плаках, и отново сънувах кошмари цяла нощ…

Та виждаме се в неделя с Хусам и Саусан, за да си говорим за обичайните неща – децата, времето, положението в България… България ли казах? Не стигнахме даже до времето, защото пустият ми мазохизъм само въпроси за Сирия ми натрапва на езика! Тук ще отворя една скоба, че Хусам и Саусан физически са далеч от събитията в родината им – Хусам живее от трийсетина години в България, съпругата му – почти 15 (именно тяхната сватба, завършила в гей-бара „Спартакус“, ме вдъхнови за разказа ми „Отвъд мас(к)ите“ от сборника „Истории от бутилката“, който може да видите и тук ) Но сега няма да ви разказвам за тях, а за случката с 12 сирийски деца от Дараа, с която те ме оставиха безмълвна, хълцаща и в пълен шок!

Историята е от март 2011 година. Няколко седмици по-рано по „Ал Джазира“ излъчват репортажи от събитията в Египет, довели до свалянето на Хосни Мубарак. Децата са чули песен от протестиращите в Кайро, харесали са мелодията, но едва ли са вникнали толкова дълбоко в посланията от текста – били са едва десетина годишни, все пак. Един следобед, прибирайки се от училище, те запяват песента от египетските протести по улиците на Дараа. „Една песен, чута по телевизията, не позволи на 12 деца да се приберат от училище, представяш ли си?!“, пита ме в яда си Хусам, без да очаква отговор от мен. В този момент аз вече виждам как очите на жена му се насълзяват и тя безмълвно му се моли да спре с историята дотук, защото продължението е… няма думи, с които може да се опишат зверствата над деца!

След като арестуват учениците от Дараа, бащите им отиват да се молят за освобождаването им. В отговор чуват само: „Забравете ги! Доведете жените си, ние ще ви направим нови!“

Няколко месеца по-късно все пак пускат децата от ареста. Три от тях ги няма. Завинаги! Останалите са живи трупове. Измъчвани и изтезавани едва ли са най-точните думи, с които могат да се опишат зверствата, които изтърпяват тези десетгодишни деца – пребивани, кълцани, горени, с извадени нокти… Родителите на едно от момчетата намират начин да избягат в Лондон, за да го лекуват. Хусам дори е гледал филм по една от британските телевизии за това дете, което в детайли е разказвало какво са правили с тях в ареста. „Едно от момчетата е умряло по жесток начин – отрязали му половите органи и го оставили в агонията си в килията при останалите…“

Тук аз вече моля Хусам да спре. Не мога, не искам, не издържам! Паля цигара след цигара, опитвам се да намеря успокоение в погледа на мъжа ми, но и неговите очи всеки момент ще се предадат на сълзите… Хусам обаче е свикнал с тези истории, които всеки ден чува от близките и роднините си, останали в Дамаск. „Наскоро брат ми трябваше да пътува с колата извън града. Армията го спряла за проверка на документите в местност, в която са направили барикади с трупове. Войниците били с маски, за да не усещат миризмата от разлагащите се трупове на бунтовници, но всеки, когото спирали, се опитвали да го задържат максимално дълго – ей така, за назидание да гледа какво може да се случи с него и семейството му, ако се противопоставя на Башар Асад…“

Тук някъде нашето неделно кафе приключи. По-горчиво от обикновено, но кой е казал, че животът ни поднася само бонбони?! За финал се усмихнахме, защото едно от сирийските момичета, които познаваме, е в „Музикална академия“ от няколко дни. Казва се Линда, има българска баба и участие в новия брой на ELLE България. Ето част от текста, който ще излезе утре в списанието:

Linda&Fatima „Ракета уби петима“, „Две трети от сирийския град Хомс са необитаеми“ „Танкове са открили стрелба в Хомс“, „Взрив в Хомс – 40 са загинали, а 120 са ранени“… Това са заглавия, които няма да се появят в сирийските медии, но са ежедневие за световните. Вече твърде дълго… От март 2011 г, когато в Сирия се надигнаха протести срещу режима на Башар Асад. Черната статистика показва, че над 110 000 са жертвите на гражданската война до момента. Над 2 милиона са бежанците, които са успели да напуснат страната от началото на конфликта, а близо 6 милиона са мигрантите в страната по данни на Сирийската обсерватория на човешките права.

„Значението на думата бежанец идва от бягащ! Бягащи в добрия смисъл на думата са само тези, които тичат за здраве. Останалите бягат за самосъхранение. От страх. Сирийските бежанци бягат от ужас!“, написа преди месец режисьорът Нидал Алгафари. Добре известен факт е, че майка му е българка, баща му – сириец. Един от братята му – Басел Алгафари – наскоро се спаси от затвора и бомбардировките в Сирия. Арестуван в края на април, той е изтърпял жестоки побоища. Спасил се е от смъртта, благодарение на усилията на брат си от България, и днес заедно със семейството си е сред сирийските бежанци у нас. Нидал Алгафари пък е от онези достойни хора, които помагат не само на близките си, но и на десетки други бежанци във всяка свободна минута, без да го изтъкват. Благодарение на него, се срещнахме с две сирийски жени, които идват от „столицата на революцията“ – град Хомс. Не идват, а бягат. За да оцелеят!

Линда е християнка от Хомс. Името й обаче е португалско и означава „красива“. Кръстена е на баба си по бащина линия, но и тя не е португалка – сирийка е. Другата й баба обаче е българка. „Невероятна жена, от която се надявам да съм наследила поне малко – говори седем езика, била е доктор, има изключителен талант да шие гоблени и един от най-ерудираните хора, които познавам“, хвали я Линда, която близките й на галено наричат със сирйското име Лулу. Сега тя е от щастливките, на които не им се налага да са в бежански лагер – живее в София при баба си, която е жива и здрава, на 75 години.

Линда е само на 19, но отдавна ги е надраснала. Може би заради ужаса, който е изживяла в родния си град. „Преди да дойде армията Хомс беше истински пример за мир и разбирателство между религиите с население от равни части на мюсюлмани сунити, християни и алавити. Всички живеехме щастливо. Когато дойде армията на Асад, започна да насажда религиозна омраза. Избиваха семейство от християнски квартал и тиражираха лъжата, че е дело на мюсюлмани. И обратното“, обяснява Линда. За да докаже думите си, че в Хомс не е имало религиозно напрежение, тя ми разказа и една история от последния Великден, който е празнувала в родния си град: малко след началото на конфликтите един от християнските свещеници е изпратил официално писмо, за да помоли поне за час армията на Асад да спре бомбардировките в Хомс и спокойно да бъде отслужена Великденската литургия.

Linda1

„Светът едва ли е виждал друг Великден, в който християнският храм да приюти хора от всички религии… Просълзих се, когато свещеникът, молейки се за мира в района, благослови всички в църквата и поднесе чашата с вино на всички. Просълзих се и защото дори забулени жени, на които религията не им позволява да пият, отпиха глътка вино, за да демонстрират, че всички сме заедно!“

В района на Хомс живее и още един християнски духовник, който дава подслон в манастира си на всеки, който е преследван от режима на Асад, независимо от религията. „Сигурна съм, че дори всички да избягат от този град, подложен на яростни разрушения от армията, отец Паоло ще остане последен! Той е светец!“, казва Линда.

Тя напуска Хомс преди две години. Заедно с майка си. Те са от малкото късметлийки, които успяват по легален начин, защото имат български паспорти. „Последните седмици преди да тръгнем за София бяха кошмарни. Конфликтът се разрасна много бързо. Аз бях на първия протест в Хомс заедно с всичките ми връстници и приятели“, спомня си Линда.

„Първия ден демонстрациите бяха мирни, но на следващия вече стреляха по нас. Започнаха също да арестуват, безпричинно… Най-добрият ми приятел го държаха 11 дни в претъпкана килия, в която не е можел да мръдне, камо ли да седне или да легне. Когато го пуснаха, не можеше да говори. Влезе в болница… В града вече имаше армия, която стреляше не само по демонстрантите, но и по случайни хора. Майка ми се уплаши и въпреки, че аз настоявах да бъда на протестите заедно със съучениците ми, тя не ме пускаше. Много скоро училището, в което бях, остана празно… Децата не ги пускаха да излизат навън и всички се въоръжаваха, защото трябваше да се защитават по някакъв начин от армията.“ Докато Линда ми разказва това, явно погледът ми в един момент е станал толкова красноречив, че и без да я питам с думи как тя, крехкото момиче, носи автомат или пистолет, бърза да ми отговори: „Не, не – спокойно, аз нямах оръжие. Не исках мама да се притеснява. Брат ми беше заминал да учи кинематография в Ливан при татко и аз бях единствената й утеха в този момент. Иначе щях да продължа да излизам на протести…“

Няколко седмици след началото на конфликта Линда и майка й изживяват истински кошмар. „Имахме голяма хубава къща в центъра на Хомс. Една вечер, както спяхме, започна бомбардировка. Не помня много ясно какво се случи и дори не знам как оцеляхме, защото бомбата, която падна върху къщата ни, я срути почти до основи… Остана ни само банята – единственото помещение с четири здрави стени! Можеш ли да си представиш, че два месеца с мама сме живели в банята на транквиланти, за да оцелеем не само физически, но и психически?“, пита ме Линда с треперещ глас. Не само, че не бих могла да си го представя, но никой, който не го е изживял, не би могъл! Никой!

И в мига, в който погледите ни с Линда отново се срещат, виждаме напиращите сълзи – нейните заради спомените й от Хомс, моите – заради факта, че едно младо момиче в XXI век вместо да се вълнува с каква рокля ще е на абитуриентския си бал, е принудено да мисли за оръжия, да трепери за живота си и да погребва приятели. „Всеки ден убиваха хора… Изчезваха хора… Всяка седмица губех приятел… Завинаги…“, промълвява Линда

Странно ми е как след такива кошмари човек продължава живота си. Майката на Линда, която е с нас, ми го обяснява така: „Представи си журналиста, който има камера между него и събитията. В живота идва момент, в който и ти трябва да поставиш камера между психиката си и трагедията, за да продължиш напред. Винаги повтарям на дъщеря ми, че има и по-лошо!“

Сега Линда учи Политология в Нов български университет. „Исках да продължа да се развивам в областта на изкуствата, но заради събитията в Сирия интересът ми към политическите науки надделя“, обяснява ми чаровното къдрокосо момиче, което има нежен и красив глас. Оказва се, че се е занимавала с пеене, а откакто е в България, е участвала в музикален фестивал в Балчик. Освен че учи, Линда работи и като преподавател по изкуства в палестинското училище в София, където повечето от децата са сирийски бежанци. В Сирия майка й също е била учителка в начално училище.

„Мечтата ни е един ден да се върнем в Хомс“, казва ми Линда. „Макар че и тук се чувстваме прекрасно. Българите са много мили. С мама сме ходили в Германия, където брат ми продължава обучението си от няколко месеца. Там хората се отнасят един към друг така, както им подсказва главата, а не сърцето. Вярно е, че западните политици са по-гостоприемни в изявленията си, но в действията на обикновените хора това гостоприемство не се усеща – те са бедни на емоции. Докато българите имат топли сърца“, убеждават ме Линда и майка й. След няколко минути ще чуя това признание още веднъж – от другата ми събеседничка, която съвсем наскоро е успяла да избяга от кошмара в Сирия – 23-годишната Фатима ал Мухабени, мюсюлманка и майка на две деца от Хомс…

 1

Разтърсващата история на Фатима може да прочетете единствено в новия брой на ELLE!

Още от новия брой на ELLE:

  • Уникални кадри с Нети от парка „Гези“ и площад „Таксим“ в Истанбул – най-горещата точка на Балканите от това лято след сблъсъците на протестиращи с турската полиция. Въпреки чувствителността на управляващите в страната към събитията от лятото, ELLE България получи разрешение за снимки, благодарение на Културно-информационния център към Турското посолство у нас!
  • Лесно ли му е на Симо от БГ Радио да прави спаринг интервю с блондинка, но не коя да е, а 15-кратната европейска шампионка по таекуондо и световен шампион с женския национален отбор в дисциплината „Отборен спаринг“ Албена Малчева?
  • Фотошоп кремовете и всички революционни разработки, които ще влязат в бъдещето на козметиката.
  • Без задръжки за секс курсовете, които все по-често привличат жени на средна възраст, с добро образование и кариера.
  • 100 страници допълнително с навигация за Коледния шопинг и интересна провокация за подарък според зодията!Neti_2
 
 

14 кинодейци на косъм от „голям шлем“

| от chronicle.bg |

Няма по-голямо постижение в Холивуд от това да получиш статуетка на четирите най-големи церемонии. Става въпрос за Еми, Грами, Оскар и Тони (EGOT).

С такава висота могат да се похвалят хора като Лайза Минели, Упи Голдбърг, Барбара Стрейзънд, „Магьосникът от Оз“ и други.

Ние събрахме 14 личности, които са на косъм, само на една награда разстояние от постигането на „голям шлем“ в кино индустрията.

 
 

„La La Land”, Мерил Стрийп и още 7 интересни факта преди „Оскар”-ите

| от chronicle.bg |

Освен към изравнения с „Титаник“ и „Всичко за Ева“ рекорд на мюзикъла „La La Land“ с 14 номинации и рекордната 20-а актьорска номинация за Мерил Стрийп, ви предлагаме поглед към още няколко любопитни факта за тазгодишните участници в надпреварата за „Оскар“:

Мат Деймън, номиниран в качеството си на продуцент на „Манчестър до морето“, е едва третият след Уорън Бийти и Джордж Клуни, получавал номинации в категориите за актьор, сценарист и филм.

Дензъл Уошингтън, който изпълнява главната роля и е режисьор и съпродуцент на лентата „Огради“ („Fences“), е едва седмият след Уорън Бийти, Кевин Костнър, Клинт Истууд, Брад Пит, Леонардо ди Каприо и Брадли Купър с актьорска номинация и номинация за най-добър филм за една и съща продукция.

– С времетраене от 7 часа и 47 минути документалната лента „О Джей: Произведено в Америка“ е най-дългият номиниран филм в историята на наградите „Оскар“.

Кевин О’Конъл („Възражение по съвест“) и Анди Нелсън („La La Land“) си поделят рекорда с по 21 номинации за звуков мишунг, откакто от 1961 г. в категорията се обявяват индивидуални претенденти. Кевин О’Конъл е човекът с най-много номинации за „Оскар“, без нито една спечелена награда на Академията. Анди Нелсън е печелил два пъти награда „Оскар“.

– Тази година за първи път в историята на наградите има номирирани чернокожи изпълнители във всички актьорски категории. Рекордните четирима чернокожи режисьори са номинирани в категорията за пълнометражен документален филм. За 84-и път в историята на наградите няма номинирана жена в категорията за най-добър режисьор.

– На номинация в категорията за най-добър филм са имали право 336 игрални филма в сравнение с 305 миналата година. Предложение за категорията най-добър чуждоезичен филм са изпратили 85 държави.

– Церемонията за наградите „Оскар“ се излъчва по телевизията по целия свят. Американската киноакадемия е издала повече от 1600 акредитации на журналисти за тазгодишната 89-а церемония. Звездите ще позират на червения килим пред повече от 70 фотографи.

 
 

Най-злите мъже в модерното кино

| от |

Едно клише гласи, че добрите момичета харесват лоши момчета. А лошите момичета… те също харесвали лоши момчета. Ако разгледаме това клише малко по-обширно, можем спокойно да кажем, че антагонизмът като цяло е най-малкото любопитен за хората. И доста харесван.

Тъмните страни от характера привличат хората така, както светлината привлича насекомите. Те се приближават все повече и повече, за да виждат по-добре, докато не се опарят. Или не изгорят.

Седмото изкуство не остава по-назад в тази тенденция. От по-стандартните филми, борещи се с доброто и злото, през задължителните супергерои, до обширните и силно многопластови модерни шедьоври, киното на новия век може да се похвали с антагонисти, за които злото е станало понятие с много по-дълбок смисъл.

В последните години, в голяма част от хубавото кино лошият властва. Антагонизмът е издигнат почти в култ, който привлича многолюдни почитатели от всякакъв пол и възраст. Сложността и харизмата на лошото, облечено и поднесено чрез великолепна актьорска игра от едни от най-големите имена в киното, е едно от нещата, които правят добрите филми, това, което са.

В навечерието на Оскарите ние сме събрали за вас каймака на най-лошите. Онези мъже в модерното кино, от които ни е страх и печелят адмирации, заради това, че ни карат дори да се подмокрим понякога.

В галерията горе.

 
 

Моника Белучи открива белградския филмов фестивал

| от chronicle.bg, по БТА |

Актрисата Моника Белучи и филмът на Емир Кустурица „На млечния път“ ще открият днес 45-ия Международен филмов фестивал ФЕСТ в Белград, на който ще бъдат представени 95 филма, съобщи белградската агенция Бета.

В главната програма са 15 филма от 12 страни. До 5 март, когато на тържественото закриване на фестивала ще бъде показан филмът на американския режисьор Мартин Скорсезе „Тишина“, ще могат да се видят най-добрите филми от световните фестивали и почти всички фаворити за Оскар.

Днес сръбският премиер Александър Вучич ще приеме в сградата на правителството италианската актриса Моника Белучи и режисьора Емир Кустурица, съобщи Танюг.