Украйна – от една олигархия към друга

| от |

Жан-Арно Деран, Лоран Жеслен / Монд Дипломатик

След отделянето на Крим новата украинска власт се намира в катастрофална икономическа, демографска и социална обстановка. Олигархичната система, изграждана от двадесет години, води до бедност и поражда озлобление и страхове. Няма обаче никакви признаци тя реално да е поставена под съмнение.

grande_carte_ukraine_V5-bg2-2-59a66

СЪВСЕМ близо до площад „Ленин“ в Донецк се намира „Донбас Палас“, най-луксозният хотел в Източна Украйна. Тук нощувката струва 350 евро на стая, което е доста повече от средната месечна заплата. Хотелът е част от империята на Ринат Ахметов. Най-богатият човек в страната беше приближен на сваления президент Виктор Янукович, а сега предпазливо подкрепя властта, установена след бунта в Киев. Освен този хотел и многобройни недвижими имоти, милиардерът притежава футболния клуб на града – „Шахтьор“ (Донецк), и най-вече редица мини, стоманодобивни и други заводи. Най-големите богаташи в клановете на националната олигархия са родени именно в индустриалния и минен Донецки басейн. Тези земи в Донецка и Луганска област бяха един от основните промишлени центрове на Съветския съюз.

Донецкият басейн продължава да носи една четвърт от валутните постъпления на Украйна, макар че са останали само 95 официално действащи мини, срещу 230 преди двадесет години. За същия период страната е загубила седем милиона жители. Скоро след постигането на независимостта – в края на 1991 г., поради икономическия хаос и закриването на първите държавни мини хората започнаха да дълбаят земята, за да оцелеят. „Тук е достатъчно да копаеш на метър дълбочина, за да намериш въглища“, казва възрастен миньор от съседния Торез — промишлен град, който продължава да носи името на бившия френски комунистически ръководител. В тези импровизирани минни галерии, зле укрепени с дървени подпори, често стават нещастия. Подтиквани от надеждата да припечелят по 200-300 евро на месец, миньорите поемат риска да изчезнат в земните недра. Когато Янукович дойде на власт през 2010 г., мрежата от незаконни мини, наричани копанки, се структурира и организира.

„Въглищата от копанките се продаваха на ниска цена на държавните мини, които след това ги препродаваха по пазарни цени“, разказва Анатолий Акимошин, заместник-председател на Независимия профсъюз на украинските миньори. Към тези печалби се прибавяха субсидиите, отпускани от правителството, за да се поддържа изкуствено платежоспособността на държавните мини. „Голяма част от сумите потъваше в джобовете на управниците“, изтъква Акимошин. Според националните експерти 10% от въглищата, произведени в страната през последните години, идват от незаконните мини. Зад тази мрежа се прокрадва сянката на Александър Янукович (големия син на бившия президент). Той пое риска да се конкурира със собствениците на приватизираните мини, сред които се откроява Ахметов.

„Революция ли? Не, чисто и просто отново се раздават картите.“ Социологът Володимир Ищенко, ръководител на Центъра за изследване на обществото в Киев, не крие разочарованието си няколко седмици след бягството на Янукович и установяването на новия режим. „Това управление защитава същите ценности като предишното – икономически либерализъм и лично облагодетелстване. Не всеки бунт е революция. Малко е вероятно движението от Майдана да доведе до дълбоки промени, за да претендира да се нарече революция. Най-сериозният кандидат в президентските изброи на 25 май е не друг, а „кралят на шоколада“ Петро Порошенко, един от най-богатите мъже в страната…“ Докато куршумите още поваляха демонстранти на Площада на независимостта (Майдан) – епицентър на народния гняв след 22 ноември, в преддверията на властта се обсъждаше един странен преход с участието на влиятелните бизнесмени, поели контрола над Украйна.

През последните двадесет години Украйна изживя специфична форма на развитие, често окачествявана като „олигархически плурализъм“. Много бизнесмени, които натрупаха огромно богатство, купувайки на безценица мините и заводите, приватизирани след края на СССР, влязоха в политиката. Така търговци на петрол и газ можеха да станат министри или да оглавят цели клонове на държавната администрация. Самата бивша министър-председателка Юлия Тимошенко, главна фигура на „Оранжевата революция“ през 2004 г. и обявена от Запада за мъченица, след като беше вкарана в затвора през август 2011 г., натрупа състояние в газовата промишленост.

Съвместяването на бизнес и държавна служба гради кариери. Някои крупни предприемачи се задоволяват с по-дискретна позиция – финансират предизборните кампании на политици, които по този начин стават техни длъжници, готови да отстояват интересите им. Тази система, добила форма при управлението на президента Леонид Кучма (1994-2005), предполага постоянно пренареждане в зависимост от конкуриращите се интереси на влиятелни фигури, сключените съюзи и разривите.

На две крачки от „Донбас Палас“, над луксозната сграда, подслонила седалищата на „Метинвест“ и Д.ТЕК, две от компаниите на Ахметов, светеше емблемата на „Мако“, холдинг за износ на украински въглища, регистриран в Швейцария от сина на Янукович. Няколко дни след като бащата падна от власт, тя беше дискретно демонтирана. Това беше знак, че съюзът между господаря на Донецкия басейн и хората на президента се е разпаднал.

Полицаите вече не знаят на кого да се подчиняват

След 2010 г. президентът Янукович, смятан от 90-те години насам за политически представител на интересите на Донецкия клан, реши да добие известна автономност спрямо могъщия си покровител. Той постави на ключови държавни постове доверени хора, членове на „Фамилията“ му, както украинците бързо ги нарекоха. Сред тях е Сергей Арбузов, смятан за негов личен банкер, който застана начело на централната банка в края на 2010 г. В разгара на кризата – на 28 януари т.г., за кратко беше назначен и за министър-председател, след като Микола Азаров освободи поста. Президентът разчиташе също на Виталий Захарченко, близък приятел на сина му Александър. Назначи го начело на данъчната администрация през декември 2010 г., а през ноември 2011 г. го направи министър на вътрешните работи. И най-сетне, веднага след като дойде на власт, Янукович реши да даде рамо на бизнеса на друг влиятелен мъж – Дмитро Фирташ, който за известно време държеше монопола над вноса на руски газ, а по-късно разшири дейността си в области като химическата промишленост и банковия сектор. Захарченко избяга в Русия, а Фирташ беше арестуван във Виена на 13 март.

„Фамилията“ помогна също така за създаването на групата на „младите олигарси“, сред които изгряваща звезда е Сергей Курченко. Този млад мъж (роден през 1985 г. в Харков) е определен за „откритие“ в света на бизнеса през 2012 г. Собственик е на компанията „Газ Украйна“, която контролираше 18% от пазара на втечнен газ и реализираше оборот от 10 милиарда долара. През 2012 г. Курченко се сдоби с рафинерията в Одеса и футболния клуб на родния си град – „Металист“ (Харков). Това скоростно издигане почива преди всичко на тесните му връзки със сина на бившия главен прокурор Виктор Пшонка, друг виден член на „Фамилията“. Когато купи рафинерията в Одеса, младият собственик на „Газ Украйна“ влезе в открито съперничество с Игор Коломойски, смятан за третия най-богат човек в страната, със силно присъствие на петролния пазар. „Конкуренцията не беше лоялна, понеже Курченко имаше подкрепата на режима“, обяснява журналистката Анна Бабинец.

След падането на „Фамилията“ Курченко избяга в Русия, подобно на Пшонка – баща и син. На 2 март 2014 г. новите власти назначиха съперника му Коломойски за областен управител на Днепропетровска област. Същия ден Сергей Тарута, главно действащо лице в черната металургия и собственик на „Индустриалния съюз на Донбас“, беше поставен като областен управител на Донецка област. Той беше един от хората, финансирали „Оранжевата революция“, но винаги се е стремял да не афишира политическата си ангажираност. „Тарута и Ахметов никога не са били приятели. След редица конфликти обаче те съумяха да сключат своеобразно споразумение за контрол над нашия регион, обяснява политологът Валентин Кокорски, професор в университета в Донецк. Няма как Ахметов да не е дал своето съгласие за назначението на съперника си.“ И все пак, битката между двамата дълго време беше ожесточена – Ахметов увеличаваше цените си, за да застави Тарута да отстъпи контрола над компанията си.

Едно от малкото предимства на олигархичната система било, че предпазвала страната от влиянието на руските капитали. „Въпреки това, уточнява Кокорски, илюзорно е да се мисли, че украинската икономика, особено в Донецкия басейн, може да мине без Русия. Всички наши преработвателни индустрии са насочени към този пазар и много често не съответстват на нормите на Европейския съюз. Олигарсите ни много добре знаят, че единственото спасение за Украйна е да играе пълноценно ролята си на мост между Европейския съюз и Русия.“ Например, богатството на Ахметов е пуснало корени в Донецкия басейн, но се простира до Русия и редица страни от Европейския съюз (България, Италия, Обединеното кралство). Там олигархът притежава заводи, кръстосани дялови участия и куп дружества паравани.

От своя страна, Тарута произлиза от гръцкото малцинство по бреговете на Азовско море. Родният му град, голямото пристанище Мариупол, е бастион на бизнес групата на Ахметов. Тя притежава металургичните комбинати „Азовстал“ и „Илич“, както и завода за вагони и локомотиви „Азовмаш“, който изнася почти цялата си продукция в Русия. Няколко дни след назначението си Тарута е ходил в Мариупол, за да се срещне с представителите на икономическите среди. „Срещата беше плодотворна. Никой няма интерес Украйна да се разпадне“, уверява директорът на влиятелния местен всекидневник Приазовский рабочий Николай Токарски, взел участие в срещата. Вестникът е собственост на холдинга СКМ на Ахметов. Токарски е и депутат в областния съвет на Донецка област, където под етикета „независим“ представлява пряко интересите на олигарсите. С риск да не се понрави на читателите си, които са много чувствителни към сигналите, идващи от Русия, Приазовский рабочий защитава „териториалната цялост“на Украйна и така показва, че Ахметов се е приобщил към новите власти в Киев.

Правителството се опитва да се справи с фалита и почти пълното изчезване на държавния апарат, като за това разчита на олигарсите. То се стреми да ги привлече най-вече срещу „руската заплаха“. Знае се, че един траен конфликт би бил пагубен за интересите им. Ахметов и Тарута изглежда добре съзнават опасността и многократно призоваха за спокойствие. След острите стълкновения от 13 март, които струваха живота на един демонстрант в центъра на Донецк, Ахметов излезе с комюнике, че„Донецкият басейн е един отговорен регион“, където живеят „смели и работливи хора“, които няма да се поддадат на демоните на насилието.

През март проруски настроените демонстранти и силите на реда се впуснаха в странна битка за държавните сгради в източната част на страната. Първо те бяха окупирани от протестиращите, но няколко дни по-късно полицията си върна контрола над тях. Когато на 9 март беше щурмувана областната администрация в Луганск, триста полицаи с щитове, вместо да защитават сградата, излязоха от нея под одобрителните възгласи на събралото се множество от две хиляди души, основно жени и пенсионери. Мнозина полицаи се усмихваха в знак на съучастие с онези, които току-що ги бяха накарали да напуснат сградата. Този сценарий се повтори неколкократно в Донецк. „Полицаите вече не знаят на кого да се подчиняват. Ръководителите им служеха на предишната власт“, обяснява Денис Казански, известен блогър от Донецк.

Йерархията вече е неясна по всички етажи на силите за сигурност. Централните администрации, където бяха назначени нови кадри, вече не са функционални. „По отношение на корупцията прокуратурата разчита на данните, които ние, журналистите, можем да ѝ дадем, тъй като архивите изчезнаха“, обяснява Бабинец. И докато според временно изпълняващия длъжността президент на Украйна Александър Турчинов армията разполагала с едва „шест хиляди души в бойна готовност“, парламентът гласува на 13 март да се създаде Национална гвардия. Тази войска, в която биха могли да влязат най-радикалните националисти, като тези от крайно дясната групировка „Десен сектор“, няма особени шансове да отговори на предизвикателствата на сигурността. Тя обаче рискува да засили недоверието на населението в Източна Украйна. На 14 март в Харков членове на „Десен сектор“ и проруски настроени граждани влязоха в кърваво стълкновение.

„Мир на колибите, война на дворците“, един забравен лозунг

В действителност, държавата изглежда, че се разпада, а историята на украинската „революция“ вече прилича на една пропусната възможност. Александър Ткаченко, представител на Партията на регионите в Луганск, на тридесетина километра от границата с Русия, признава, че е бил шокиран, „като всички“, от луксозната резиденция на Янукович с прословутата „тоалетна от масивно злато“ (по-късно се оказа, че снимката на „златната тоалетна“ е взета от другаде — бел. на бълг. ред.). „Когато бяхме млади, ни учеха на стария лозунг „Мир на колибите, война на дворците“, въздъхва той.Но корупцията разяде цялата страна.“

Населението на Източна Украйна несъмнено можеше да се присъедини към протестиращите срещу олигархията и корупцията в Западна Украйна. Изстъпленията на украинския национализъм обаче отблъснаха рускоговорящите в източната част, докато привържениците на бившия президент Янукович размахват „фашистката заплаха“. Само за няколко седмици манипулирането на страха на хората и на чувството за идентичност доведе страната до ръба на гражданска война.

 
 

Най-злите мъже в модерното кино

| от |

Едно клише гласи, че добрите момичета харесват лоши момчета. А лошите момичета… те също харесвали лоши момчета. Ако разгледаме това клише малко по-обширно, можем спокойно да кажем, че антагонизмът като цяло е най-малкото любопитен за хората. И доста харесван.

Тъмните страни от характера привличат хората така, както светлината привлича насекомите. Те се приближават все повече и повече, за да виждат по-добре, докато не се опарят. Или не изгорят.

Седмото изкуство не остава по-назад в тази тенденция. От по-стандартните филми, борещи се с доброто и злото, през задължителните супергерои, до обширните и силно многопластови модерни шедьоври, киното на новия век може да се похвали с антагонисти, за които злото е станало понятие с много по-дълбок смисъл.

В последните години, в голяма част от хубавото кино лошият властва. Антагонизмът е издигнат почти в култ, който привлича многолюдни почитатели от всякакъв пол и възраст. Сложността и харизмата на лошото, облечено и поднесено чрез великолепна актьорска игра от едни от най-големите имена в киното, е едно от нещата, които правят добрите филми, това, което са.

В навечерието на Оскарите ние сме събрали за вас каймака на най-лошите. Онези мъже в модерното кино, от които ни е страх и печелят адмирации, заради това, че ни карат дори да се подмокрим понякога.

В галерията горе.

 
 

Новата Nokia 3310 не работи

| от chronicle.bg |

Nokia, както знаем, отново пусна в производство легендата 3310. Новият телефон издържа 22 часа на разговори, а оставен така ще изхаби батерията си чак след месец.

И това е чудесно, обаче има един проблем. Телефонът работа с 2G мрежа, а тези мрежи са изключени почти навсякъде. Канада, САЩ, Сингапур, Австралия, Швейцария и Тайван или са изключили 2G мрежите си или ще го направят в съвсем близко бъдеще. Това означава, че телефонът става напълно ненужен.

Въпросните честоти от 900 MHz и 1800 MHZ в момента се използват от повечето страни в Европа, Близкия изток, Африка и Азия. Но Северна, Централна и Южна Америка ползват честоти 850 MHz и 1900 MHz, към които 3310 не може да се свърже.

 
 

Суетата на Оскарите: снимки от червения килим

| от chronicle.bg |

Тези Оскари вероятно ще останат в историята с небивалия гаф по време на връчването на наградата за най-добър филм.

A може би все пак и с победителите. Тук няма да разсъждаваме по въпросите за изборите на Академията, качеството на воденето на Джими Кемъл и справедливостта на наградите -а ще се фокусираме върху блясъка и външния вид на звездите.

Вижте в галерията най-интересно, стилно или скандално облечените звезди.

 
 

Новият ни любим сериал: „Големите малки лъжи“

| от |

Известният слоган, превърнал се в нарицателно и съответно лека форма на клише, на един от най-големите тв канали в момента, гласи, че „това не е телевизия, това е НВО“. Много самодоволно биха казали някои и може би щяха да са прави, ако не бяха гледали нищо от това, което каналът е произвел в последните години.

Да, това не е телевизия. Поне не в смисъла, в който повечето хора, включително и у нас, възприемат малката синя кутия, излъчваща съдържание 24/7. HBO правят нещо тотално различно и най-новото им амбициозно шоу, натъпкано до горе със звезди, красиви гледки и адаптиращо модерен криминален, но – О, ужас – женски роман, е поредното доказателство за това.

„Големите малки лъжи“ е онова, което ще ви държи влажно тази пролет. Едносезонният сериал е скъпа, красива и рискова продукция, която заради лъскавата пудра, която си е сложила, под формата на много звезди и комерсиално успешна книга, може да се провали с гръм и трясък.

Но не го прави, спокойно. Защото това не е телевизия, това е… сещате се.

„Големите малки лъжи“ е предпоследен роман в кариерата на австралийката Лиан Мориарти. Той излиза през 2014-а и става хит на родния й континент, а впоследствие и по света. Самата Мориарти специализира в писането на така наречените „женски кримки“. Основните й персонажи винаги са семейни двойки или хора с деца, като действието се върти предимно около жените, които често се забъркват в интриги, лъжи и строго пазени тайни. Защото всички имаме такива и в повече случаи те са доста срамни.

Лиан Мориарти е специалист във „ваденето на мръсно бельо“ ала модерна сапунена сага на хартия. Преди „Големите малки лъжи“ тя има още 5 романа, като най-известният сред тях е „Тайната на моя съпруг“.

„Лъжите“ обаче са онова, което я изстрелва към Холивуд и привлича вниманието на Рийз Уидърспуун.

Актрисата решава, че иска да адаптира книгата първо на филм, впоследствие на сериал и кани Никол Кидман да се присъедини. Двете стават продуценти на проекта, заедно със самата Мориарти, а Дейвид Е. Кели – сценаристът и създател на „Али Макбийл“ – се връща в редиците на телевизията, за да адаптира романа за екран.

Комбинацията между всички тези свръхсили дава желания резултат – „Големите малки лъжи“ е доза качествена телевизия, която всеки заслужава да си причини от време на време, за да си почине от плетките и уринотерапията сутрин, обед и вечер.

Към суперотбора на Кидман и Уидърспуун, които правят тв шоу за първи път в кариерата си, се присъединяват Александър Скарсгард, Шайлийн Удли, Лора Дърн и екзотичната, като екстравагантна русалка, Зоуи Кравиц. Към групата на тези толкова различни жени и един изключително здрав, сексапилен и разгонен през повечето време мъж, се присъединяват и още куп великолепни актьори, залези с цвят на мед и няколко деца, точно толкова уникални, колкото и техните родители.

Разбъркан, като приятна модерна гурме кухня, „Големите малки лъжи“ има всичко, което искате да чуете и видите от едно, на пръв поглед, мирно и красиво общество. Перфектните двойки се пребиват, децата се хапят, мирните жени са в покой с природата, но са жестоки с близките си, тихите брюнетки носят пистолети в чантата си, а добрите и верни мъже не могат да го вдигнат.

И в периферията на всичко това, като набъбващ балон, който ще се спука всеки момент, стои едно убийство. Кой е убит и защо, никой не казва, но всички малки катастрофи, които се разтилят пред очите на зрителя в рамките на 7 епизода, водят към финалното гръмване на пушката, след което връщане няма.

Сериалът скача назад и напред във времето – преди и след убийството – за да те кара да си гризеш ноктите в чудене на „какво, по дяволите, се случва“. А каймакът на Уидърспуун, Кидман, Удли, Скарскгард, Кравиц и Дърн само допринасят за по-добрия вкус на този телевизионен бонбон и води след себе си нуждата да искаш да поглъщаш епизод след епизод.

Маскировката от лъскаво женско шоу е само привидна. Животът е еднакво скапан за всички ни понякога, като и полът, и възрастта не променят отношението ни към фунтаменталните неща в живота. Напротив, само го обострят.

„Големите малки лъжи“ е телевизионен свят, в който може да се потопите с удоволствие, дори и само за да се уверите, че нито един от нас не е това, което показва на света. А е чудовището, което умело крие под пластове от хубави костюми, красиви снимки и добри дела.