Турция е на прага на „нова ера“

| от |

Специално за БТА от Нахиде Дениз

До късно през нощта десетки хиляди хора в Истанбул, Анкара и други градове празнуваха победата на Реджеп Тайип Ердоган на първите преки избори за президент в 90-годишната история на Република Турция.

Както се очакваше, Ердоган спечели вота с около 52 на сто, според неофициалните резултати. По този начин той изкачи най-високото стъпало в кариерата си, започнала като кмет на Истанбул и преминала през три мандата като министър-председател.
Ердоган разчупи статуквото, което досега господстваше в турската политика, със стремежа за осигуряване на подкрепа за разширяване на президентските правомощия – амбиции, които той много ясно изрази в предизборната си програма. Така че избирателите, които го подкрепиха на тези избори, може да се каже, че съзнателно се обявиха за промяната.
След като гласува в Истанбул, Ердоган отиде в Анкара. От балкона на централата на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) той произнесе станалата вече традиция след избори „балконна реч“, в която обяви, че „започва нова ера в Турция“ .

Ердоган призова към „нов социален процес на помирение“. „Благодаря на всеки гражданин, който гласува, без значение дали за мен или за някой друг, защото той участва в писането на историята в този исторически ден“, каза още той, като подчерта, че „споровете от миналото“ ще бъдат забравени.

„Дали и доколко опонентите на Ердоган ще повярват в тази реч“, пита анализаторът Исмет Беркан. „И в предишните си балконни речи Ердоган даваше подобни обещания, но след това не ги изпълняваше. В турското общество цари дълбока поляризация, има сериозна криза на доверието“, коментира анализаторът.

Избирането на Ердоган за президент му дава възможност да остане във властта още десет години, тъй като според конституцията има право да бъде избиран по два пъти за срок от пет години.

В същото време обаче анализатори отбелязват, че на президентските избори има спад от около 3 милиона в гласовете за Ердоган в сравнение с вота през 2011 г. /около 21 млн. гласове са подадени на тези избори за Ердоган и около 15 млн. за Екмеледин Ихсаноглу, което показва и поляризацията в турското общество/

„Полученият резултат /около 52 на сто, според предварителните данни/ може да затрудни амбицията на Ердоган да предприеме разширяване на президентските правомощия, за което е необходима промяна на конституцията. 55-57 процента биха му осигурили по-големи шансове“, смята анализаторът Исмет Беркант.

Приключилите избори се преценяват като изключително важни, защото за пръв път от 90 години насам на турските избиратели се даде възможност да гласуват пряко за държавния глава. И тъй като имаше трима кандидати, те имаха и възможността да избират. За пръв път също имаше и кандидат на кюрдското малцинство – нещо, което само допреди няколко години бе немислимо. За пръв път турските граждани гласуваха зад граница. В този контекст, може да се каже, че в Турция се направи една важна крачка в процеса на демократизация.

Въпреки някои инциденти, изборите преминаха спокойно. По принцип турските граждани проявяват висока избирателна активност, което говори за трайно чувство на отговорност към изборите, които са висша форма на демокрация. Много хора прекъснаха лятната си почивка и пристигнаха специално от курорти и вили, за да гласуват. Но избирателната активност остана в рамките на 70-75 процента, според неофициалните резултати. На местните избори през март т. г. бе около 89 на сто. Ако се бе запазила тази активност, Ердоган нямаше да спечели на първия тур.

Около 55 млн. избиратели имаха право на глас. Но близо 12 млн. души не са се явили да гласуват, главно избиратели на опозицията, която претърпя пореден крах на тези избори. Кандидатът на опозицията Екмеледин Ихсаноглу очаквано остана доста зад Ердоган /с около 40 на сто, според неофициалните резултати./

Успех на тези избори безспорно постигна кандидатът на кюрдите Селяхаттин Демирташ. Той увеличи кюрдските гласове на над 9 на сто /на местните избори прокюрдската партия ПДН бе спечелила малко над 7 процента/. Това означава около 5 млн. кюрдски гласове – сигнал за засилване на активността на кюрдите. От този резултат може да се очаква, че при следващите парламентарни избори /те ще бъдат през 2015 г., но не е изключено да бъдат изтеглени преди края на тази година/, една кюрдска партия има всички шансове да прескочи 10 процентовия праг.

За кого гласуваха българските турци

В Турция има голям електорат, който е с изселнически корени от България. Това са хора, които са се изселили в различни периоди, някои са второ, трето, че и четвърто поколение изселници. Официални статистики за техните нагласи при изборите няма. Анализите се правят на базата на данни от изселническите организации, а също и на базата на изборните резултати в районите, където живеят компактно български турци.

С един от известните активисти на българските изселници – Лютфи Йозгюр, председател на организацията на балканските турци Балгьоч в Ялова, разговаряхме по темата и се опитахме да очертаем „избирателния профил“ на българските изселници на базата на неофициалните резултати.

„Не може да се твърди, че българските изселници навсякъде масово гласуват за един или друг кандидат“, казва той. „Смятам, че на тези избори гласовете на изселниците се разпределиха между Ердоган и общия кандидат на опозицията Екмеледин Ихсаноглу, на места надхвърляха 50 процента за единия, на места – за другия“.

Според Лютфи Йозгюр данните от преброяването на подадените гласове в населените компактно с български турци Тракийска област /Одрин, Люлебургаз, Къркларели/ и егейския регион /Измир,Маниса, Балъкесир/ показват, че там около 55-60 на сто от българските изселници са гласували за кандидата на опозицията Екмеледин Ихсаноглу. Всъщност това не е изненадващо, тъй като там са силни структурите на опозиционната Народнорепубликанска партия.

Данните от гласуването в Бурса, който също е населен компактно с български изселници, показват преднина за Ердоган /Ердоган – 50 на сто, Ихсаноглу – 40 на сто/.

„В Бурса кметът на града Реджеп Алтепе /който също е изселник/ от ПСР е много активна фигура, поддържа много активни връзки със сънародниците в България, реализират общи проекти с общините. Подобна е ситуацията и в Коджаели. В някои по-малки населени места изселниците традиционно гласуват за Ердоган, защото одобряват икономическата и социалната политика на ПСР. Нашите хора държат на онази партия, която обслужва техните интереси. Но в големите градове, като Истанбул, Измир, предпочитанията са за опозицията – сблъсък между проевропейски настроените изселници и консервативния електорат на Ердоган. В Анкара изселниците са сравнително малко, не до такава степен, че да окажат влияние на изборните резултати“, коментира Лютфи Йозгюр.

Според него при определянето на нагласите на изселническия електорат има значение и отношението на управляващата партия към България.

„Изселниците след 1989 г., мнозинството от които са двойни граждани, държат на връзките с България, която е наша родина и ние искаме да бъдат защитавани нашите права, а също така и нашите близки там да просперират икономически. Това е възможно и може да има успех само тогава, когато управляващата в Турция сила поддържа добри отношения с институциите в България“, смята изселническият активист.

Интересно е, че българските изселници по принцип стоят далеч от кюрдския проблем. Предполага се, че не гласуват за кюрдите.

 
 

Женските неща, които мъжете искат

| от chronicle.bg |

Да бъдеш възприет като „нежен“, „женствен“ или „чувствителен“, когато си мъж, е върховна обида, ругатня и унижение. Преди няколко дни потребител в сайта Reddit задава уместния въпрос: „Мъже, какво „женско“ нещо бихте правили, ако никой нямаше да ви съди?“ И се оказва, че въпросът има много отговори.

Някои мъже казват, че би им било приятно те да са „малката лъжичка“, когато спят с приятелките си (има се предвид позата, в която и двамата сте легнали на една страна и единият е гушнал другия – гушнатият е „малката лъжичка“, а гушкащият – „голямата“).

Друг от отговорилите казва: „Ако нямах пенис, щях да нося клинове.“

Прави впечатление, че много от мъжете са объркани по въпроса със срамното си окосмение – хем искат да го махнат, хем се тревожат дали няма да им се подиграват. Същевременно други са сигурни какво ще правят: „Ще си счупя ръцете от плетене, братле“

Никой не споменава цветните коктейли в чаша за Мартини със захар по ръба, но… да, цветните коктейли.

Много от марките се възползват от крехката мъжественост на някои хора, за да брандират продуктите си така, че те да вдъхват сила и увереност.

 

This absolutely necessary product:

„Забравих, че мъжете и жените имат различен вид зъби“

 
 

Мила, няма такива реклама

| от |

Когато гледате телевизия, прави ли ви впечатление, че понякога дългото тъпо нещо спира и пускат няколко кратки тъпи неща? Това са рекламите. В последно време има нови бисери, диаманти и въглища, на които сега ще обърнем взискателното си, претенциозно внимание.

Преди да започнем с похвалите, трябва да уточним, че за рекламните провали не са виновни рекламистите, а рекламодателите. В крайна сметка те избират какво да и какво не.

„Името запомни, важното забрави“

„Краварката в левия ъгъл“ стана ехо, което говори добре за кампанията. Екстравагантността на домовете обаче е халюциногенно абсурдна. Ако забравиш да купиш масло, хора с такива педантични домове обикновено те закарват в мазето и там заплащаш за грешките си с болка. Освен това в една от рекламите (розовата, с „Майка ми взе ли?“) мъжът се прибира, слизайки от горния етаж. Карлсон.

„Мила, няма такъв мъж.“

Мила, да я махаш тая червенокосата щета от вкъщи веднага! Има такива мъже, но са заети да слагат завеси на лебеди. Не! На еднорози. И килимът да е от онези – пухкавите.

Имунобор с котката.

Рекламите на Имунобор за като генетично заболяване. Още от времето на спота с баскетбола, който се задържа унизително дълго, рекламите на Имунобор, парадоксално за продукта, разболяват. Първо, котката прилича на разширена вена в лицето. Второ, цялото изпълнение е като снимано с Блекбери и монтирано на Paint.

Лекарства за гъбички.

Не съм вярвал, че ще го кажа, но – взимайте пример от рекламите за превръзки. Там всичко си е обяснено прилично, без да пречи на никого и без да показваме срамотии.

„Пак цистит“

Момиче, не взимай нищо, ами иди на преглед. Всички се притесняваме.

Рекламите на всички сайтове са скучни.

Но нищо чудно да са ефективни, затова не сме се сетили за тях.

„Това е Христос Аргиров от Пловдив“

Теленор правиха доста хубави реклами, докато не кривнаха леко с Христос от Пловдив. Христос е добро момче, графичен дизайнер. Тази година ще стане на 24 години, намерихме му фейсбука. Истината е, че Теленор го предадоха.

„Липсва само излишното“

Преди да реклама на продукта, фирмата ти е добре да има някакъв имидж, защото иначе все едно купуваме от непознат. Като видите Мерцедес, БМВ или Ферари, винаги се сещате за нещо. Като видите Дачия, за какво се сещате? Как Чаушеску върви по Дунав мост? За нищо не се сещате.

Като направим имидж, след това рекламите стават по-лесни за измисляне и няма да имат креативната стойност на саксия. Както и предния спот, в който различни хора пееха „Another one bites the duster“.

Има и един вид реклами, в които марката на продукта по никакъв начин не си личи, докато не я кажат накрая. Аз ги наричам Филм фест реклами. Рекламата на лебеди, не, на еднорози, е в тази графа. Такава е и на Хайдушка ракия, в която е тъмно и мъж гледа едно грозде на светлината все едно е паднало на пода и се чуди да го яде ли. Гледа го така, за да втълпи на зрителя, че гроздето е висок клас, но това е грозде все пак. Хората си гледат грозде по балконите. Ако няма да го ядеш, хвърляй го обратно в джибрито да не отиде фира. Чашата накрая обаче е страшно красива. Между другото, рекламата не е на Хайдушка. Нямам идея на какво е.

 
 

Samsung Galaxy S8 за селфи маниаци

| от chronicle.bg |

Вероятно знаете, особено ако сте селфи маниаци, че Samsung A серия има подобрена предна камера, а сега слуховете твърдят, че Samsung планира да продължи да подобрява селфи камерата в някои свои модели.

Следващата голяма премиера, която предстои на компанията, е на флагмана Galaxy S8 и се говори, че предната камера ще има по-добър автофокус и модул за разпознаване на зениците.

Samsung ще аутсорсне дейността по подобряване на предната камера, възлагайки изработката й на външна компания, чието име все още не е известно.

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).