Трябваше ли да убиват Кадафи?

| от |

Ликвидирането на Муамар Кадафи на 20 октомври 2011 г. отбеляза края на деспотичния режим, но не и на хаоса в Либия. Щетите от въздушните удари на Запада днес засягат всички народи покрай Сахара. По онова време, за да се избегне катастрофата, Африканският съюз предложи политическо решение, което бе на път да даде резултат, но беше извършена чуждата интервенция. За това свидетелства едно от главните действащи лица.

ПРЕЗ 2011 г. в интервал от шестнадесет дни бяха извършени две сериозни чуждестранни военни интервенции в суверенното пространство на Африка, без консултации с Африканския съюз, който беше сметнат за маловажен. От 4 до 7 април френските войски се намесиха в Кот д`Ивоар. Няколко дни преди това, от 19 март, силите на НАТО, главно френски и британски, бяха започнали да бомбардират Либия. Според бившия южноафрикански президент Табо Мбеки тези събития илюстрираха „безсилието на Африканския съюз да защити правата на африканските народи пред международната общност“ . Но има един факт, за който медиите не знаят – в тези два конфликта организацията, чиято Комисия председателствах от 2008 до 2013 г., изработи конкретни мирни решения, които западните страни и съюзниците им властно отхвърлиха.

Още в първите дни на 2011 г. всичко в Северна Африка се преобърна. На 14 януари туниският президент Зин ал Абидин бен Али избяга. Сварена неподготвена, Европа не се намеси. На 10 февруари Хосни Мубарак подаде оставка в Египет. На 12 февруари протестите обхванаха съседна Либия. За западните държави либийското въстание беше добре дошло – то им даде лесна възможност да се представят за хуманитарни герои и да накарат хората да забравят подкрепата им за другите диктаторски режими. С гласуването на Резолюция 1973 в Съвета за сигурност на ООН на 17 март те счетоха, че са получили зелена светлина да започнат зловещ танц около либийския водач Муамар Кадафи.

„Афганистан близо до Европа“

СРЕД главните действащи лица в този конфликт на първо място беше Преходният национален съвет и революционерите му от всякакъв род, чиято единствена обща цел бе да се отърват от тирана. За да постигнат това, им беше нужна външна подкрепа.

На второ място идваше западната коалиция и НАТО, въоръжената ѝ ръка. Те се намесиха като висши съдници в тази нова битка в пясъците. Възнамеряваха да реагират жестоко на машинациите на Кадафи и, както в случая със Саддам Хюсеин, да го ликвидират окончателно. Но трябваше ли, за да се отърват от един-единствен човек и да спрат избиването на цивилни, да предприемат наказателна война от такъв мащаб и да избиват също толкова невинни цивилни? Играеха си с огъня и още тогава можеше да се предвиди хаосът, до който това щеше да доведе – както в Сомалия, Ирак, Афганистан и другаде.

Западният лагер, естествено, разчиташе на големия американски брат, „нацията, без която не може“, по израза на бившия държавен секретар Мадлин Олбрайт. Точно в този момент обаче Барак Обама излагаше новата си доктрина за „обръщане“ към Азиатско-тихоокеанския регион. Америка, затънала във вътрешните си проблеми, породени от икономическата и финансовата криза, изпитваше нужда да се затвори малко в себе си. Поради това тя беше решила занапред да упражнява световното си водачество „прикрито“. Франция пък изостави традициите на своята дипломация и оглави международната антикадафистка коалиция. Тя пое ръководството на военните действия „открито“, с международни пълномощия.

Но кой щеше да управлява Либия след Кадафи? Кой щеше да съумее да успокои междурегионалното, междуплеменното и междурелигиозното напрежение, което предстоящата страшна конфронтация неизбежно щеше да роди? Как да се избегне хаосът вътре и дестабилизацията отвън, главно в Сахел? Това бяха основните въпроси, които си задавахме ние, в Африканския съюз.

Резолюция 1973 се задоволяваше с искането за прекратяване на огъня и забрана на всички полети в либийското въздушно пространство, за да се защитят цивилните. Тя изключваше разполагането на окупационна армия. Русия и Китай не използваха правото си на вето, тъй като не получиха отговор относно средствата, предвиждани за прилагането на тази резолюция, и благоразумно предпочетоха да се въздържат (като Германия, Бразилия и Индия). Военната намеса с участието на специални части, помощта за бунтовниците и въздушните атаки срещу войските и командните центрове, беше за Русия и Китай тежка обида и процедурна злоупотреба. Нито за миг не беше ставало дума да се отстрани Кадафи или да се наложи смяна на режима.

Западните машинации – според мнозина незаконни и неморални – предизвикаха многобройни международни реакции. Особено остра беше реакцията на Мбеки: „Мислехме, че окончателно сме сложили край на петстотин години робство, империализъм, колониализъм и неоколониализъм. (…) Но западните сили си присвоиха едностранно и безсрамно правото да решават бъдещето на Либия.“ Това гневно изказване показваше широко споделяното чувство на унижение.

За нас беше напълно очевидно, че над Либия витае призракът на гражданската война, разпокъсването на страната, „сомализирането“, тероризма и наркотрафика. Защо тогава го виждахме само ние? За какво щяха да се бият там – в защита на демокрацията, за контрола над петрола, заради гнусни предизборни сметки (Никола Саркози вече водеше предварителна кампания за президентските избори на следващата година) или за всичко това едновременно? Нима нямаше на този етап други възможни пътища освен масираните бомбардировки?

Африканският съюз беше убеден, че има други пътища. Затова той предпочете повече политически, отколкото военни мерки и съсредоточи усилията си върху изработването на „пътен лист“, който бе приет на 10 март. Документът съдържаше три основни точки: „незабавно прекратяване на бойните действия“, диалог за постигане на „консенсусен преход“ (което следователно изключваше оставането на Кадафи на власт) и крайна цел – установяване на „демократична система“. Западът искаше да премахне един човек, Африканският съюз желаеше да промени системата.

За да бъде заобиколен Африканският съюз, започнаха бомбардировките на НАТО. Това стана на 20 март, в деня, когато се готвехме да отидем в Триполи, а после в Бенгази, за да се опитаме да приложим нашите предложения.

На 19 март Комитетът на посредниците, съставен от петима държавни ръководители и получил мандат от Съюза да убеди двете страни в либийския конфликт да приемат условията на едно политическо решение, се събра в Нуакшот, Мавритания, след първата си среща в централата на организацията в Адис Абеба, Етиопия. В разгара на разискванията генералният секретар на ООН Бан Ки Мун поиска спешно да говори по телефона с мен. Същия ден той участваше в Париж в друга международна среща на върха на арабски, европейски и северноамерикански ръководители, „за да се реши и действа колективно по прилагането на Резолюция 1973“. Представителите на правителствата, събрали се в Париж, ми съобщи той, изрично го натоварили да ме помоли да разубедя нашите представители да ходят в Триполи и в Бенгази. Той посочи ясно причината: „Военните действия на НАТО ще започнат днес.“ Подобен сценарий за изтикване встрани на ООН и на посредническите усилия на Африканския съюз беше приложен и в Кот д`Ивоар. Това доказва, че някои държави не признават никаква власт над тях.

За нас работата само се отлагаше. На 10 април представителите на Африканския съюз кацнаха в Триполи, за да се срещнат с Кадафи. На другия ден в Бенгази колите ни бяха обкръжени още от летището и бяхме освирквани, докато пристигнем в хотела, където трябваше да се проведат преговорите. „Бернар-Анри Леви несъмнено стои зад това, някъде тук, може би в хотела“, помислих си тогава. Председателят на Преходния национален съвет (ПНС) Мустафа Абделджалил и неговият екип започнаха разговорите под непрекъснатия натиск на тълпа агресивни демонстранти, които не престанаха да крещят до отпътуването ни. Резултатът – Кадафи прие нашето предложение, но отговорът на ПНС беше отрицателен. Пироманите надделяха над огнеборците и конфронтацията – над преговорите.

С перспективата на времето се вижда, че Африканският съюз беше единствената международна организация, която предложи политически изход. Несъмнено защото Африка беше преживявала подобни изпитания и имаше неизлечими белези. Нека си припомним драмата, която от двадесет години изживява Сомалия, изоставена от всички след катастрофалната американска операция „Възстановяване на надеждата“ през 1993 г. Да напомним също за хаоса в Ирак и разпадането на тази държава.

В Либия, както бяхме предвидили, европейската мечта също се провали. Държавните органи се разпаднаха в полза на въоръжени главатари, мафиотски кланове и ислямски терористи-аферисти. Разграбването на складове за боеприпаси превърна страната в гигантски арсенал на открито. Организираха се безброй канали за нелегална емиграция. Либия се превърна, по думите на бивш началник от френското разузнаване, в „Афганистан близо до Европа“.

Ние бяхме предупредили целия свят, че тази бомба със закъснител накрая ще избухне в ръцете на своите майстори, които не знаеха каква история пишат. Африканското предложение, за което никой не искаше да чуе, целеше да убеди Кадафи или да поеме пътя на изгнанието като Бен Али, или да се оттегли в страната като Мубарак. Той сам трябваше да се откаже от властта, която все още имаше, за да спести на своя народ нещастията и униженията на чуждата намеса, както и ужасите на гражданската война, чийто изход щеше да е фатален за него.

Зад хуманитарния претекст

НИЕ започнахме незабавно да търсим възможните места, където Кадафи да бъде приет. За оттегляне вътре в страната предложихме Сабха, главен град на района Фезан, близо до приятелски страни от Черна Африка – преди всичко Чад. Колкото до изгнанието в чужбина, Турция отклони предложението ни. Венецуела се предложи, но въпросът беше деликатен. Обърнахме се към Египет, но привържениците на Кадафи отхвърлиха предложението.

Дипломацията е главното оръжие на нашата организация. Ние се ръководим от логиката на „превантивния мир“, а не както доста често става на Запад, от логиката на „превантивната война“, която е лишена от всякаква легитимност. Защо не ни дадоха шанса да приложим нашия план, който в крайна сметка Кадафи беше приел? Странно, но днес не се чува много гласът на свръхактивния войнстващ френски философ Бернар-Анри Леви за положението в Либия. Сега той гледа към други фронтове – Сирия, Украйна (вж. статията на Матиас Реймон).

Сред другите стратегически фактори бяха арабските държави и тяхната регионална организация. Противно на Африканския съюз, Арабската лига на практика застана на позицията на Запада. Катар показа най-голяма войнственост. Колкото до самия Кадафи, той не можеше да разбере, че в един свят, превърнал се в планетарно село, всички народи се стремят към свобода, достойнство и справедливост. Реакцията му към народния бунт датираше от друго време – разправа и само разправа.

Този странен персонаж изглеждаше на върха на славата си. С него поддържаха връзки и той имаше най-добри отношения със силните на този свят. Да си спомним престоя му в Париж в края на 2007 г. и прословутата му бедуинска шатра, разпъната на няколко метра от „Шан-з-Елизе“, или пък посещението на Саркози в Триполи през юли същата година; добрите оценки от Международния валутен фонд или отличните отношения на либийския ръководител с Италия по времето на Силвио Берлускони. Кадафи дори сътрудничеше с американските, британските и френските разузнавателни служби. А после всички грандиозни мечти на „Вожда“ се сгромолясаха като замък от карти, отнесени от „арабското цунами“. Събужда се със света в краката си, но си ляга с дъжд от бомби над главата.

На 20 октомври френската авиация засича конвоя на либийския ръководител. Тогава Кадафи тръгва да бяга пеша, но е открит и жестоко пребит от група бунтовници, накрая е убит. Стана ясно, че „хуманитарната война“, накичена с добрите и благородните чувства на новия принцип за „отговорността за закрила“, приет от ООН през 2005 г., в действителност е измама. Той прикрива една политика на силата от класически тип, чията цел е да свали един режим и да убие един държавен глава. Този път със зелената светлина на ООН.

LE MONDE DIPLOMATIQUE

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).

 

 
 

Samsung Galaxy S8 за селфи маниаци

| от chronicle.bg |

Вероятно знаете, особено ако сте селфи маниаци, че Samsung A серия има подобрена предна камера, а сега слуховете твърдят, че Samsung планира да продължи да подобрява селфи камерата в някои свои модели.

Следващата голяма премиера, която предстои на компанията, е на флагмана Galaxy S8 и се говори, че предната камера ще има по-добър автофокус и модул за разпознаване на зениците.

Samsung ще аутсорсне дейността по подобряване на предната камера, възлагайки изработката й на външна компания, чието име все още не е известно.

 
 

Най-обещаващите сериали на 2017-а

| от chronicle.bg |

Докато филмовата индустрия все повече залага на блокбастъри, талантливи актьори и режисьори обръщат все по-голямо внимание на телевизията. В повечето случаи –зрителите печелят.

По информация на FX оригиналните сериали през 2017 година ще станат 500, а година по-рано те са били 455. Затова е невъзможно повечето от нас да следят всичко, което излиза по телевизията.

Затова ви предлагаме кратък списък с епизодите, които задължително да гледаме през новата година. Повечето от тях са нови, но включваме и няколко заглавия, които очакваме с нетърпение.

 
 

Красивата дъщеря на Младия папа

| от chronicle.bg |

В последната седмица луксозната модна къща „Бърбъри” обяви за свое ново лице Айрис Лоу. Ако това име не ви говори нищо, то нека ви разкажем за 16-годишната дъщеря на Джъд Лоу и Сейди Фрост.

Модата не и е чужда – най-малкото нейна кръстница е супермоделът Кейт Мос.

Преди година дъщерята на Джъд Лоу, който влезе в ролята на глава на римокатолическата църква в сериала „Младият папа“, се снима за корицата на тинейджърския вариант на Vogue. Тази година тя ще бъде лице на червило на „Бърбъри” – каквито в предишни години са били Кейт Мос, Кара Делевин и Лили Джеймс. Това е първата модна рекламна кампания, в която Лоу се снима.

„Бърбъри” и друг път са се оглеждали сред поколенията на световни звезди за кампаниите си. Преди две години Ромео Бекам участва заедно с Наоми Кембъл в реклама на марката, а миналото лято брат му Бруклин стана лице на британска кампания на „Бърбъри”.

Със сигурност кампанията ще отвори много врати и пред дъщерята на Джъд Лоу.

Вижте в галерията няколко факта от живота й.