Трябваше ли да убиват Кадафи?

| от |

Ликвидирането на Муамар Кадафи на 20 октомври 2011 г. отбеляза края на деспотичния режим, но не и на хаоса в Либия. Щетите от въздушните удари на Запада днес засягат всички народи покрай Сахара. По онова време, за да се избегне катастрофата, Африканският съюз предложи политическо решение, което бе на път да даде резултат, но беше извършена чуждата интервенция. За това свидетелства едно от главните действащи лица.

ПРЕЗ 2011 г. в интервал от шестнадесет дни бяха извършени две сериозни чуждестранни военни интервенции в суверенното пространство на Африка, без консултации с Африканския съюз, който беше сметнат за маловажен. От 4 до 7 април френските войски се намесиха в Кот д`Ивоар. Няколко дни преди това, от 19 март, силите на НАТО, главно френски и британски, бяха започнали да бомбардират Либия. Според бившия южноафрикански президент Табо Мбеки тези събития илюстрираха „безсилието на Африканския съюз да защити правата на африканските народи пред международната общност“ . Но има един факт, за който медиите не знаят – в тези два конфликта организацията, чиято Комисия председателствах от 2008 до 2013 г., изработи конкретни мирни решения, които западните страни и съюзниците им властно отхвърлиха.

Още в първите дни на 2011 г. всичко в Северна Африка се преобърна. На 14 януари туниският президент Зин ал Абидин бен Али избяга. Сварена неподготвена, Европа не се намеси. На 10 февруари Хосни Мубарак подаде оставка в Египет. На 12 февруари протестите обхванаха съседна Либия. За западните държави либийското въстание беше добре дошло – то им даде лесна възможност да се представят за хуманитарни герои и да накарат хората да забравят подкрепата им за другите диктаторски режими. С гласуването на Резолюция 1973 в Съвета за сигурност на ООН на 17 март те счетоха, че са получили зелена светлина да започнат зловещ танц около либийския водач Муамар Кадафи.

„Афганистан близо до Европа“

СРЕД главните действащи лица в този конфликт на първо място беше Преходният национален съвет и революционерите му от всякакъв род, чиято единствена обща цел бе да се отърват от тирана. За да постигнат това, им беше нужна външна подкрепа.

На второ място идваше западната коалиция и НАТО, въоръжената ѝ ръка. Те се намесиха като висши съдници в тази нова битка в пясъците. Възнамеряваха да реагират жестоко на машинациите на Кадафи и, както в случая със Саддам Хюсеин, да го ликвидират окончателно. Но трябваше ли, за да се отърват от един-единствен човек и да спрат избиването на цивилни, да предприемат наказателна война от такъв мащаб и да избиват също толкова невинни цивилни? Играеха си с огъня и още тогава можеше да се предвиди хаосът, до който това щеше да доведе – както в Сомалия, Ирак, Афганистан и другаде.

Западният лагер, естествено, разчиташе на големия американски брат, „нацията, без която не може“, по израза на бившия държавен секретар Мадлин Олбрайт. Точно в този момент обаче Барак Обама излагаше новата си доктрина за „обръщане“ към Азиатско-тихоокеанския регион. Америка, затънала във вътрешните си проблеми, породени от икономическата и финансовата криза, изпитваше нужда да се затвори малко в себе си. Поради това тя беше решила занапред да упражнява световното си водачество „прикрито“. Франция пък изостави традициите на своята дипломация и оглави международната антикадафистка коалиция. Тя пое ръководството на военните действия „открито“, с международни пълномощия.

Но кой щеше да управлява Либия след Кадафи? Кой щеше да съумее да успокои междурегионалното, междуплеменното и междурелигиозното напрежение, което предстоящата страшна конфронтация неизбежно щеше да роди? Как да се избегне хаосът вътре и дестабилизацията отвън, главно в Сахел? Това бяха основните въпроси, които си задавахме ние, в Африканския съюз.

Резолюция 1973 се задоволяваше с искането за прекратяване на огъня и забрана на всички полети в либийското въздушно пространство, за да се защитят цивилните. Тя изключваше разполагането на окупационна армия. Русия и Китай не използваха правото си на вето, тъй като не получиха отговор относно средствата, предвиждани за прилагането на тази резолюция, и благоразумно предпочетоха да се въздържат (като Германия, Бразилия и Индия). Военната намеса с участието на специални части, помощта за бунтовниците и въздушните атаки срещу войските и командните центрове, беше за Русия и Китай тежка обида и процедурна злоупотреба. Нито за миг не беше ставало дума да се отстрани Кадафи или да се наложи смяна на режима.

Западните машинации – според мнозина незаконни и неморални – предизвикаха многобройни международни реакции. Особено остра беше реакцията на Мбеки: „Мислехме, че окончателно сме сложили край на петстотин години робство, империализъм, колониализъм и неоколониализъм. (…) Но западните сили си присвоиха едностранно и безсрамно правото да решават бъдещето на Либия.“ Това гневно изказване показваше широко споделяното чувство на унижение.

За нас беше напълно очевидно, че над Либия витае призракът на гражданската война, разпокъсването на страната, „сомализирането“, тероризма и наркотрафика. Защо тогава го виждахме само ние? За какво щяха да се бият там – в защита на демокрацията, за контрола над петрола, заради гнусни предизборни сметки (Никола Саркози вече водеше предварителна кампания за президентските избори на следващата година) или за всичко това едновременно? Нима нямаше на този етап други възможни пътища освен масираните бомбардировки?

Африканският съюз беше убеден, че има други пътища. Затова той предпочете повече политически, отколкото военни мерки и съсредоточи усилията си върху изработването на „пътен лист“, който бе приет на 10 март. Документът съдържаше три основни точки: „незабавно прекратяване на бойните действия“, диалог за постигане на „консенсусен преход“ (което следователно изключваше оставането на Кадафи на власт) и крайна цел – установяване на „демократична система“. Западът искаше да премахне един човек, Африканският съюз желаеше да промени системата.

За да бъде заобиколен Африканският съюз, започнаха бомбардировките на НАТО. Това стана на 20 март, в деня, когато се готвехме да отидем в Триполи, а после в Бенгази, за да се опитаме да приложим нашите предложения.

На 19 март Комитетът на посредниците, съставен от петима държавни ръководители и получил мандат от Съюза да убеди двете страни в либийския конфликт да приемат условията на едно политическо решение, се събра в Нуакшот, Мавритания, след първата си среща в централата на организацията в Адис Абеба, Етиопия. В разгара на разискванията генералният секретар на ООН Бан Ки Мун поиска спешно да говори по телефона с мен. Същия ден той участваше в Париж в друга международна среща на върха на арабски, европейски и северноамерикански ръководители, „за да се реши и действа колективно по прилагането на Резолюция 1973“. Представителите на правителствата, събрали се в Париж, ми съобщи той, изрично го натоварили да ме помоли да разубедя нашите представители да ходят в Триполи и в Бенгази. Той посочи ясно причината: „Военните действия на НАТО ще започнат днес.“ Подобен сценарий за изтикване встрани на ООН и на посредническите усилия на Африканския съюз беше приложен и в Кот д`Ивоар. Това доказва, че някои държави не признават никаква власт над тях.

За нас работата само се отлагаше. На 10 април представителите на Африканския съюз кацнаха в Триполи, за да се срещнат с Кадафи. На другия ден в Бенгази колите ни бяха обкръжени още от летището и бяхме освирквани, докато пристигнем в хотела, където трябваше да се проведат преговорите. „Бернар-Анри Леви несъмнено стои зад това, някъде тук, може би в хотела“, помислих си тогава. Председателят на Преходния национален съвет (ПНС) Мустафа Абделджалил и неговият екип започнаха разговорите под непрекъснатия натиск на тълпа агресивни демонстранти, които не престанаха да крещят до отпътуването ни. Резултатът – Кадафи прие нашето предложение, но отговорът на ПНС беше отрицателен. Пироманите надделяха над огнеборците и конфронтацията – над преговорите.

С перспективата на времето се вижда, че Африканският съюз беше единствената международна организация, която предложи политически изход. Несъмнено защото Африка беше преживявала подобни изпитания и имаше неизлечими белези. Нека си припомним драмата, която от двадесет години изживява Сомалия, изоставена от всички след катастрофалната американска операция „Възстановяване на надеждата“ през 1993 г. Да напомним също за хаоса в Ирак и разпадането на тази държава.

В Либия, както бяхме предвидили, европейската мечта също се провали. Държавните органи се разпаднаха в полза на въоръжени главатари, мафиотски кланове и ислямски терористи-аферисти. Разграбването на складове за боеприпаси превърна страната в гигантски арсенал на открито. Организираха се безброй канали за нелегална емиграция. Либия се превърна, по думите на бивш началник от френското разузнаване, в „Афганистан близо до Европа“.

Ние бяхме предупредили целия свят, че тази бомба със закъснител накрая ще избухне в ръцете на своите майстори, които не знаеха каква история пишат. Африканското предложение, за което никой не искаше да чуе, целеше да убеди Кадафи или да поеме пътя на изгнанието като Бен Али, или да се оттегли в страната като Мубарак. Той сам трябваше да се откаже от властта, която все още имаше, за да спести на своя народ нещастията и униженията на чуждата намеса, както и ужасите на гражданската война, чийто изход щеше да е фатален за него.

Зад хуманитарния претекст

НИЕ започнахме незабавно да търсим възможните места, където Кадафи да бъде приет. За оттегляне вътре в страната предложихме Сабха, главен град на района Фезан, близо до приятелски страни от Черна Африка – преди всичко Чад. Колкото до изгнанието в чужбина, Турция отклони предложението ни. Венецуела се предложи, но въпросът беше деликатен. Обърнахме се към Египет, но привържениците на Кадафи отхвърлиха предложението.

Дипломацията е главното оръжие на нашата организация. Ние се ръководим от логиката на „превантивния мир“, а не както доста често става на Запад, от логиката на „превантивната война“, която е лишена от всякаква легитимност. Защо не ни дадоха шанса да приложим нашия план, който в крайна сметка Кадафи беше приел? Странно, но днес не се чува много гласът на свръхактивния войнстващ френски философ Бернар-Анри Леви за положението в Либия. Сега той гледа към други фронтове – Сирия, Украйна (вж. статията на Матиас Реймон).

Сред другите стратегически фактори бяха арабските държави и тяхната регионална организация. Противно на Африканския съюз, Арабската лига на практика застана на позицията на Запада. Катар показа най-голяма войнственост. Колкото до самия Кадафи, той не можеше да разбере, че в един свят, превърнал се в планетарно село, всички народи се стремят към свобода, достойнство и справедливост. Реакцията му към народния бунт датираше от друго време – разправа и само разправа.

Този странен персонаж изглеждаше на върха на славата си. С него поддържаха връзки и той имаше най-добри отношения със силните на този свят. Да си спомним престоя му в Париж в края на 2007 г. и прословутата му бедуинска шатра, разпъната на няколко метра от „Шан-з-Елизе“, или пък посещението на Саркози в Триполи през юли същата година; добрите оценки от Международния валутен фонд или отличните отношения на либийския ръководител с Италия по времето на Силвио Берлускони. Кадафи дори сътрудничеше с американските, британските и френските разузнавателни служби. А после всички грандиозни мечти на „Вожда“ се сгромолясаха като замък от карти, отнесени от „арабското цунами“. Събужда се със света в краката си, но си ляга с дъжд от бомби над главата.

На 20 октомври френската авиация засича конвоя на либийския ръководител. Тогава Кадафи тръгва да бяга пеша, но е открит и жестоко пребит от група бунтовници, накрая е убит. Стана ясно, че „хуманитарната война“, накичена с добрите и благородните чувства на новия принцип за „отговорността за закрила“, приет от ООН през 2005 г., в действителност е измама. Той прикрива една политика на силата от класически тип, чията цел е да свали един режим и да убие един държавен глава. Този път със зелената светлина на ООН.

LE MONDE DIPLOMATIQUE

 
 

Имат ли значение килограмите за външния вид?

| от chronicle.bg |

Когато стане дума за отслабване, повече хора разчитат на кантара да измерва резултатите им. Но тази майка и фитнес блогър доказва в Instagram профила си, че килограмите са просто цифра.

Ейдриън Осун споделя с последователите си „преди и след“ снимки на нейната драматична трансформация, която се случва благодарение на вдигане на тежести и пост. Въпреки огромната разлика в тялото й, Ейдриън губи точно 1 килограм.

„Кантарът не мери мазнините и мускулите, а показва общото тегло“, пише тя.

Тя топи мазнини и трупа мускули, а резултатите, които постига са супер впечатляващи. Разлика в теглото: точно един килограм. Може да я следвате в Instagram профила й тук.

А в галерията погледнете за каква разлика става въпрос.

 

 
 

Той не е чудовище

| от chronicle.bg |

До преди седмици той беше най-популярния човек в YouTube. Тази седмица обаче Disney се отказаха от сътрудничество с шведската YouTube звезда Феликс “PewDiePie” Кйелберг, след като Wall Street Journal повдигнаха въпроса за антисемитските послания в няколко от неговите видеа, пише „Бъзфийд“. В тях той експериментира какво би направил човек за 5 долара и кара различни хора на различни места по света да отправят расистки послания, обидни дори за тях самите, за да покаже колко лесно се поддават на алчността.

YouTube последваха примера на Disney скоро след това, като отмениха предстоящия втори сезон от неговата уеб поредица, Scare PewDiePie. Някои от неговите видеа с по-скандално съдържание бяха изтрити, и той вече не е “Google Preferred” продуцент в YouTube — но както отбелязва Kotaku, Кйелберг получава все още рекламни приходи от записите си.

За тези, които не ги харесват, видеата на Кйелберг, в които той прави коментари, докато играе видеоигри, все така са дразнещи, дори и да не включват нацистки отправки. 

Едната история, която бихме могли да разкажем, е за технологиите, парите и сферата на знаменитости, които познаваме, слели се в най-наболелия въпрос на 2017: възходът на белия национализъм и фашизъм в Америка. Това е хитова тема, но не е истинската история.

Истинската история с PewDiePie не е, че някой, когото мразите на база предразсъдъци — заради лично неодобрение на неговата евро-DJ несъзнателност и крещяща енергия, или защото като цяло отхвърляте неговия бранш, или защото не вярвате, че някой може да спечели толкова много пари, като реално не прави нищо особено — си е получил заслуженото. Това е бягство от реалния проблем, защото самият PewDiePie не е самият проблем. Той е един от 50 милиона и една капки в океана, уловени във вълна към противен бряг.

Връзката на PewDiePie с неговите последователи е и реципрочна система на признание, и мъжки култ към личността, не го диагностицираме като нещо необичайно: приемаме го за естествено, защото “мъжете са си мъже”. Можем да демонизираме “тях” (тези, които отиват твърде далеч) като идея, да продължаваме да ги игнорираме в реалността, и да се правим после на шокирани, когато нуждата им от внимание най-накрая съвпадне със способността им да бият на очи.

Въпросът не е в правотата. Естествено, шегаджиите-расисти, тролове и начинаещи фашисти не са прави; естествено, те са неконтролируеми, подпомагани от корпорации, които им осигуряват платформа за организация и трибуна за изказ. Въпросът е в разбирането какво стои зад тази тъмна страна на интернет и как да го спрем.

Кйелберг не е първият или единственият създател на видеа от този тип, но отпечатъкът от него е навсякъде. Огромната част от “Let’s Play” видеата и друго косвено свързано с игрите съдържание, което представлява мнозинството от съдържнаието с много абонати в YouTube, носи неговата следа, неговите идиоми, неговата сбита реч. Донякъде от късмет и шанс, неговият ефект върху доминиращия зараждащ се медиен формат на XXI век е постоянен, като поражда тропи и формати и стандарти за изразяване, които са сравними с неговата слава. Ако YouTube видеата са изкуство, той е случайно появил се Пикасо.

Повечето хора, които говорят за Кйелберг сега, обаче всъщност не го познават толкова. Хората са склонни да надценяват колко разпространени са техните собствени позиции и интереси, феномен, наречен “фалшив консенсус”. Той обяснява защо близките ви постоянно се шокират от неща във Facebook; той обяснява в голяма част защо левицата и десницата са шокирани от реакциите на президентите Тръмп и Обама. Той обяснява и защо Феликс Кйелберг е толкова лесна табула раза за собствените ни есета и анализи: защото той е значим основно за младежите, чиито идеи и обсесии все още не се приемат насериозно от масовия дискурс.

Сред младежите между 13 и 18 години, според сп. Variety през 2014, PewDiePie е по-разпознаваем от Дженифър Лорънс. Ако това ви се струва невъзможно, стигате до разбирането на “фалшивия консенсус”. Децата пред екраните — които като цяло игнорират развлекателното съдържание, новините и културата, които вие считате за важни, света такъв, какъвто останалите като нас го разбират — изграждат свой собствен свят: те изграждат бъдещето. 50 милиона от тях. И феновете на PewDiePie, независимо дали това ви харесва, получават нещо реално от него.

“Много хора ме приемат за приятел, с който могат да релаксират за 15 минути дневно,” обяснява Кйелберг през 2014. “Самотата пред компютърния екран ни обединява. Аз обаче никога не съм се опитвал да бъда модел за подражание; просто искам да ги поканя да дойдат при мен.”

Като се има предвид тази връзка, не напълно симулирана интимност, няма нищо толкова разочароващо като YouTube знаменитост, изпадаща в подсъзнателни предразсъдъци или непривлекателни нагласи. В първите седмици на 2017, нереконструираното разбиране на Кйелберг за социална и политическа динамика доведе, както често се случва, до катастрофа, пише „Бъзфийд“.

Първо The Sun изолира аудио от видео, в което Кйелберг използва расова обида по време на особено триумфален момент. Няколко дни по-късно, стабилно нарастваща склонност към упоменаване на нацистите, Хитлер и антисемитски теми – Wall Street Journal преброява девет такива случая – експлодира под формата на скеч, в който Кйелберг наема двама души в Индия да държат плакат, призоваващ към смъртта на всички евреи (нещо, което по думите на Кйелберг той никога не е смятал, че те наистина ще сторят).

Кйелберг никога не е бил особено интелектуален. Неговият разсеян, пронизителен говор винаги е съдържал твърде много “кучки”; неговото настояване да се обръща към последователите си с “братлета” е част от нереалистично фокусираното върху мъжете възприятие, че гейминг културата има собствена демография (отново случай на фалшив консенсус). Като влиятелна фигура и инфлуенсър, това означава, че Кйелберг допринася за това, като подстрекава към това: той е едновременно създание и лидер на мислене във формално мъжки бранш и култура, изживяващ дълбока криза на идентичността.

Шокиращите онлайн активисти са породени от култура, изолирана от реалния живот. Шегите за Хитлер и изнасилвания идват първоначално от наивност, и в крайна сметка се слягат в убеждения: има безброй стендъп комици, хванати със свалени гащи, които са силно засегнати от негативната реакция и отвръщат с двойно по-голямо озлобление и стават зли. Проектирането на нашата културна сянка върху тяхното друго аз — ние, добрите хора, търсещи и стъпкващи тези, които тайно не са добри — ни пречи да видим как тези общности се зараждат, разрастват и се подхранват от нашето отхвърляне.

Това не е аргумент срещу политическата коректност като зла концепция, породена от консерватизма, не е и призив за съчувствие към интернет троловете по света. Слънчевата светлина обаче е най-добрият дезинфектант, и това, което не можете да видите — или отказвате да видите — е нещо, което не можете да поправите. Криенето от най-грозните части на нашата собствена култура ги поставя в позиция да причиняват най-голяма вреда.

Приучени сме да се дистанцираме от троловете с аниме аватари, така че те остават невидими — докато изведнъж не спрат да бъдат. Те стават колективи, в който момент изглежда сякаш са се зародили от нищото. Те обаче идват отнякъде: скука, самота, всеобщото усещане (което повечето от нас имат късмета да преодолеят в детинството) да бъдеш главният герой във вселената, който е жертва на лошо отношение въпреки че е най-добрият.

За тези момчета изнасилването и Ане Франк са еднакво призрачни истории, еднакъв път към екстремното. Този тип дълбоко огорчени мъже винаги ще говорят по-шумно, ще се надвикват, и ще надвикват жените. Нърдовете крещят, защото се чувстват незабележими и нечути. Това е единствената причина, поради която някой го прави.

Това не е далеч от стъпката мислещи еднакво герои-жертви се свързват с “еджлордовете” и се радикализират взаимно, точно както активистите за правата на мъжете, или противните свалячи: никой друг не разбира тяхната отбранителна перспектива, нуждата им от признание, нуждата им от помощ. Всъщност те биват оплювани за това. И те съответно се насърчават един друг, и тъй като всичкият хумор е базиран на усещане за дискомфорт, и семената рано или късно покълват, омразата чрез шеги в крайна сметка еволюира в реална омраза.

Представете си приемливото ниво на омраза в хумора, дори само преди няколко десетилетия, от черните лица на белите, играещи черни, до семеен тормоз и “испанската муха” — и как те биха еволюирали, без натиск от обществото като цяло за спирането им. Представете си, че хората зад тези така наречени шеги в момента съществуват в свят, доколкото те го разбират и емоционално го ценят, пълен с хора, които ги насърчават.

Тъй като пренебрегваме тези хора, докато те изминават пътя от точка A до точка B, приемаме, че A е равно на B; те никога не са се “променяли,” просто прикритието им е изчезнало. Гледали сме настрани в реалността, достатъчно дълго, за да се случи промяната извън периферното ни зрение. Реалността е, че те са имали нужда от граници, и ние не сме им ги дали, защото са били твърде противни, за да ги гледаме. Очертаването на самоуспокояваща граница между “Reddit нърдовете” от една страна и “чудовищата” от друга не прави нищо, за да ги спре, още по-малко, за да им помогне. То работи само в наша полза.

Представете си колко лесно би било да идолизирате някой, на който толкова редовно може да се разчита да променя личния ви прозорец на Овертон — категорията на нещата, които сте смятали за немислими — така че да включва неща, които вие не бихте казали преди шест месеца… на всеки шест месеца. Това е прекрасно усещане на свобода и престъпване на граници, и то никога не спира: това, което ви дава тръпка, сега вече звучи като ежедневие, всички го казват, всички са го нормализирани, и трябва да преминете към нещо друго. Нещо по-лошо, иначе никой няма да обърне внимание. Този възвратно-постъпателен дискурс осигурява невероятно признание, като учи, че най-лошото, което някой може да помисли, не го прави кофти човек, а герой.

Тази стратегия на групова терапия също така означава своеобразно взаимно упълномощаване: ние игнорираме степента, в която мъжете постоянно се нагаждат едни към други, или към “алфата” в дадена ситуация, за да видят къде е границата — примерно както Тръмп казва на Били Буш, че “те” позволяват да правиш всичко — и когато нито една от страните в този разговор няма усещане за авторитет, това се превръща в самозатвърждаваща се система на съгласие и консенсус.

Оспорването на тази базова рамка — на съвместна идеология, на сложни ориентири, които момчетата и мъжете използват, за да определят и насочват поведението на себе си и другите — означава да се нарушат правилата на “момчешкия клуб”. Невъзможно е да бъде зададен този въпрос, без да се изправим пред “мъжката крехкост”, пред защитата на мъжествеността в духа на #NotAllMen: “Как може да твърдиш, че следвам лидера?”

Със знаменитост като Кйелберг, това води до идеята, че ако да бъдеш “фен” е част от идентичността ти, всякакво оспорване на него е присъда за теб на поне две нива: като героичен независим мислител, и като човек с достатъчно изтънчен вкус, за да харесва нещата, които харесваш. Изследването на въпросната култура, независимо дали тя е на видеоигрите, или YouTube, или бялото расово превъзходство, е абсолютна атака срещу членовете й, от посока, която те не могат да видят или разберат. Защото като всеки въпрос, засягащ привилегия, ефектът й е екзистенциален, в духа на Лъвкрафт: за всяка група светът изглежда по един начин, но реално той изглежда другояче, а мозъкът ни е неспособен да осмисли другия начин.

Това се превръща в самозащитаващо се, самоподдържащо се статукво, което изпада в безумие, като всеки от тълпата убеждава другите, че това е нормално, че е редно: всъщност другите са тези, които не го разбират. Всеки “еджлорд” и начинаещ фашист си представя, че е Нео, отварящ очите си за тайната истина.

Фантазията за “Избрания” е най-невъзможна за разчупване или спиране, защото подхранва силно егото — и защото няма никакви “доказателства”, аргументи или срам, които да работят срещу нея; тя поглъща всичко. Това е нещото, което някои мъже в тези не твърде тясно свързани кръгове на привилегированост и скандалност сами признават като “гамбит на Ксанатос” — каквото и да стане, аз печеля. Можете да видите версия на това в отговора на PewDiePie на критиките срещу него: “Мисля, че да ставаме полиция на политическата коректност на практика ще ни прецака всички,” казва той в едно видео, “и тази година, 2017, реших да се боря. Ще бъда верен на себе си.”

Добавете към това и факта, че мъжете в нашата култура са приучени да виждат себе си като единствения обективен и рационален играч, и виждате специфично американска форма на радикализация, за която още нямаме понятие, защото е съвсем нова. В другите държави, ако млад мъж се чувства толкова важен и прав, и нечут от другите, че да е склонен да наруши законите или да навреди на хората, за да ги накара да разберат, имаме понятие за това: тероризъм. Просто не можем да го видим в самите нас.

Някъде в последните 10–20 поста на Facebook потока ви — не е нужно да скролвате твърде много — вероятно ще видите пост от човек, който обичате, който пуска с лекота шега за газови камери, или подмята нещо за изнасилване в или от видеоигра, или тайно/не толкова тайно смята, че Хилъри е кучка и това не подлежи на оспорване.

Чудовища ли са тези хора? Не. Но използвате определението “чудовище”, за да не се налага да признавате тази тяхна страна, за да избегнете да говорите с тях за нея, за да ви предпази от това да отворите кутията на Пандора и да видите какво има вътре. Бихте предпочели да изчакате и да се надявате ендшпилът в този случай да е нещо различно. Насилието, омразата и организираният активизъм са за тези, с които се асоциират другите хора, не за тези, които познавате и обичате.

PewDiePie е симптом на болест на мнозинството, но защото той случайно е забогатял, се задоволяваме да стоварваме отговорността единствено върху него. Неговото падение изглежда антикапиталистическо, неконформистко, кара ни да изпитваме всичко, което обичаме да изпитваме, когато се опитваме да докажем, че сме по-добри от другите. Истината обаче е, че почвата, на която расте този плевел, е реалността на Америка и съвременния свят, и ще насърчаваме и занапред това поведение, и този начин на мислене, докато те не дадат преки резултати.

Причината за това е ужасна и крайно проста: защото хленчещото самомнение и самоугаждане на белия мъжки гняв — от Геймъргейт до “Анонимните”, от WikiLeaks до The Fappening, всички разпространяващи се форми на объркване и гняв от “алтернативната десница”, които не бихте могли да разграничите от тезези на дори най-малко радикалната реална десница — са толкова отблъскващи, че е почти невъзможно да ги гледате или анализирате. Ние обаче няма да се избавим, както и те няма да се избавят от проблема, ако не опитаме. Болката им може и да е жалка, но наблюдавайте как тя се разпространява.

 
 

5 професии, подходящи за кандидат-депутатите

| от |

Един съсед обича да казва: „Няма срамна работа, стига да е поне малко ръководна“. Но как да си избираме ръководните хора! Не по това, че са известни, разбира се, това би било глупаво. Какво може Ламбо – може да актьорства. Това какво общо има с дирижиране на държавните дела – нищо. Същото се отнася и за Луиза Григорова и Любомир Ковачев. Бихте ли пуснали който и да е да се разправя в която и да е от другите области на живота ви, само защото е известен?

Всеки може да критикува, разбира се. Не всеки го прави адекватно, но всеки го прави. Ние обаче сега ще дадем и акъл! Кои професии са най-подходящ източник за политически кадри:

Контрола в градския транспорт

Корави и търпеливи хора, които минават през всички прослойки на народа. Те знаят от какво имат нужда малки и големи, и следят дали средните работят достатъчно усърдно, за да го постигнат.

Евентуален дребен проблем: Свикнали са да пипат чужди карти.

Монаси

Най-модерните хора в България в последно време. Платонично либерални, както разбрахме от „Господари на ефира“. Това е чудесно и за прогреса на нацията, но най-вече защото ще подразни националистите.

Евентуален дребен проблем: С 12 последователи са за никъде.

Хазяи

Замислете се – тези хора идват да при теб със сметки, но когато им се обадиш за проблем, го решават. Не е ли това цялата философия на комуникацията между управлението и гражданите?

Евентуален дребен проблем: Понякога живеят на ваш гръб.

Хората, които отговарят за щандовете с плодове в супермаркета през зимата.

Да си изложен всеки гаден зимен ден на изкушението „череши за 80 лева на килограм“ и никога да не бракуваш поне едно кило за собствени нужди. От такива хора, мили сънародници, има нужда държавата.

Евентуален дребен проблем: Свикнали са да сортират нещата по цветове.

Първа ракета

Да работиш като първа ракета на държавата не е много лесно. С много труд обаче Григор Димитров в момента е на път да стане номер 1 в листата. Също така, Гришо е свикнал да дава.

Евентуален дребен проблем: Жестоки протести по селата, защото приятелката му е чужденка.

 
 

„Дракон“ на SpaceX се скачи с международната космическа станция

| от chronicle.bg |

Товарният космически кораб „Дракон“ на частната американска компания SpaceX се скачи с Международната космическа станция ден след неуспешния си опит, предадоха Асошиейтед прес и ТАСС.

За скачването помогнаха астронавтите Шейн Кимброу от САЩ и Тома Песке от Франция, като прихванаха капсулата с помощта на автоматичната ръка-манипулатор „Канадарм“.

Вчера възникна проблем с GPS системата на кораба, който възпрепятства приближаването му към станцията. Грешката в навигацията беше бързо отстранена и всичко мина гладко при втория опит.

„Дракон“, зареден с близо 2,5 тона товари и оборудване, излетя в неделя от космическия център „Джон Кенеди“ близо до Кейп Канаверал в щата Флорида. Оттук тръгнаха мисиите на Аполо към Луната, както и космическите совалки в периода 1981-2011 година.

Шестчленният екипаж на станцията ще приеме нова пратка в петък, този път от Русия.

След закъснялото пристигане на „Дракон“, астронавтите трябва да го отворят колкото е възможно по-скоро, за да разтоварят 40 мишки от борда му. Животните са част от експеримент за зарастване на рани.

Източник: БТА