Три години след Фукушима

| от |

При аварията в атомната централа във Фукушима жителите на град Намие бяха радиоактивно облъчени. Днес те се чувстват изоставени от властите и сами следят за прояви на лъчева болест, пише Дойче веле.

0,,17470107_303,00

Щом Минако Фудживара започне да разказва за своето куче, по лицето ѝ се изписва тъга. То е починало преди по-малко от година. „Козината по шията му изцяло опада и кожата почерня“, разказва 56-годишната жена, която непосредствено след аварията във Фукушима преди три години е била евакуирана от родния си град Намие. При евакуацията обаче семейството ѝ първоначално било принудено да изостави кучето си. Минако Фудживара казва, че подобни симптоми били наблюдавани и сред животните край Чернобил. Тя е убедена, че четириногото е умряло вследствие на повишената радиация в региона. А това действително е възможно. Град Намие се намира само на девет километра северно от авариралата АЕЦ „Фукушима Даичи“.

Самата Минако Фудживара засега няма здравословни оплаквания – освен високо кръвно налягане. Общинският лекар в Намие, д-р Шунджи Секине, обаче се опасява, че хората от околността вероятно са засегнати от повишената радиация. Неговият кабинет се намира край временното селище на евакуираните 230 семейства от град Намие. Той обяснява, че най-вече децата и младежите са застрашени от поемането на радиоактивен йод, който се отлага в щитовидната жлеза. Затова и почти всеки ден 71-годишният доктор преглежда хората от временното селище за рак на щитовидната жлеза.

„Засега не са правени масови изследвания, но аз виждам връзка между атомната авария и заболяванията от рак“, подчертава медикът, който до пенсионирането си е работил в университетската клиника на Фукушима като специалист по ракови заболявания на щитовидната жлеза и гърдата.

„Мисля, че случаите на рак просто станаха прекалено много“, казва той. По официални данни, сред прегледаните близо четвърт милион деца и тийнейджъри от началото на февруари са били открити 33 случаи на ракови заболявания, т.е. става дума за заболеваемост от 13 на 100 000 души. Това би означавало близо четири пъти по-висока честота на раковите заболявания от средното за всички възрастови групи в света.

Мълчанието на властите

Въпреки това правителството на префектурата Фукушима не желае да публикува подробни данни за раковите заболявания. Запитвания на д-р Шунджи Секине за местата, където са живели преди болните деца, или за нивата на облъчване остават без отговор – под претекст, че не е допустимо да се разгласяват лични данни. Водещият японски експерт по заболявания на щитовидната жлеза Шуничи Ямашита, който съветва и местното правителство, заявява, че още е твърде рано да се правят някакви заключения. Трябвало да се изчакат резултатите от допълнителни проучвания.

Град Намие обаче няма намерение да чака помощ от правителството. Защото регионът вече е ставал жертва на държавните опити за информационно затъмнение: така например заповедта за евакуирането на град Цушима е била дадена чак на 15 март – четири дни след реакторната експлозия в атомната централа. На всичкото отгоре евакуираните са попаднали в огромен радиоактивен облак, поради което са били значително по-силно облъчени, отколкото онези, които са си останали по домовете. При това опасността е била добре известна на отговорните служители в Токио, които са разполагали със съответните компютърни прогнози. Те обаче предпочели да запазят мълчание, за да не се създава паника сред населението.

Заради всичко това жителите на Намие се опитват сами да документират последиците от радиоактивното замърсяване. Според местния шеф на здравната служба Норио Конно, контролът над данните за здравословното състоние на хората трябва да остане в регионалната служба. „Това е нужно, за да може, в случай че се предяват искове за обезщетения, да се представят и доказателства за пред съда“, казва той. За тази цел град Намие със собствени средства е закупил скенер за цяло тяло, който работи във временото селище на евакуираните в Нихонматцу. Всички, които са на възраст под 40 години, имат право веднъж годишно да се изследват за наличие на цезий-134 и цезий-137 в кръвта. Японската държава предлага подобна възможност само веднъж на две години.

Жертвите на радиация нямат шанс

Всеки втори жител на Намие се възползва от допълнителните прегледи. Някои обаче съзнателно отказват да го сторят, явно от страх. Кацуе Ямаги разказва за своята 21-годишна дъщеря, която не желае да се прегледа: „Тя напусна Фукушима и избягва да гледа новините по телевизията. Не иска и да се жени, защото казва, че с радиацията в кръвта няма никакво бъдеще…“

Тази мисъл не е съвсем абсурдна. Т.нар. хибакуша, както в Япония наричат жертвите на атомните експлозии край Хирошима и Нагасаки, и до днес живеят в изолация. От нея страдат дори и техните деца. Затова шефът на здравните власти Конно настоява за специален закон, с който да бъде оказана подкрепа на болните от радиация жители на Фукушима. „Хората в Намие също се чувстват като „хибакуша“. Мутациите в техните гени ще бъдат предавани от поколение на поколение“, казва той.

Сред 3200-та млади жители на Намие досега са били установени две заболявания от рак на щитовидната жлеза. „Това говори за по-високо ниво от очакваното. Възможно е обаче причината да е в по-голямата прецизност на медицинските уреди, които се ползват сега. Трябва да се изчакат пет години, и после още пет. Чак тогава ще може да се каже нещо със сигурност“, казва експертът по радиология Шинджи Токонами от университета Хирозаки.

Всъщност, според него, броят на заболявания от рак на щитовидната жлеза де факто би трябвало да са повече, отколкото откритите до момента. Жителите по крайбрежието на Япония обаче консумират големи количества водорасли, които са богати на йод. „Поради това житовидните жлези на младежите явно не са били в състояние да поемат прекалено големи дози от радиоактивния йод от Фукушима“, обяснява експертът.

 

 
 

Ексцентричните геймърски играчки

| от Иво Цеков |

За повечето геймъри един приличен компютър и монитор или пък конзола и телевизор са достатъчни, но има и такива, които не са готови да се задоволят с конвенционалните оферти.

Вместо това, те с влажен поглед гледат към най-новите и атрактивни предложения за периферия и аксесоари, които технологичните компании подготвят.

Още в началото на тази година се видя, че отново ни очакват някои страхотни специализирани устройства, насочени към запалените геймъри.

Някои от тях все още са прототипи, докато други съвсем скоро ще са на пазара. И независимо дали сте хардкор играчи, които желаят само най-новата техника, или просто ви е любопитно да видите какви са тенденциите в този сектор – ето 7 ексцентрични продукта, които ще приковат погледа ви.

Текстът е публикуван в webcafe.com

 
 

Григоре, не знаеш ли български?

| от Александър Николов |

През септември миналата година Григор Димитров достигна до осминафиналите на US open. За да се поздравят с този успех, родните „патриоти“ си намериха повод да са сърдити. След мача със Соуса, Григор говорил на английски на корта и не поздравил българите по трибуните на български. 

Няколко дни след първата му титла от 2014 насам (в Бризбейн) и също толкова преди началото на Australian Open, родната ракета номер 1 даде кратко интервю за сайта на турнира, в което за пореден път казва колко е доволен да вижда български знамена и да чува родна реч от трибуните. На английски. И „гордите Българи“ отново подскочиха като ужилени.

„Запазили сме си езика под турско робство и византийско иго и за един световноизвестен спортист трябва да е гордост да говори на родния си език, защото преди всичко е Българин“, така изглежда най-безобидната критика в социалните мрежи навсякъде, където видеото е споделено.

В определени ситуации е нужно и редно да се говори на английски и това няма нищо общо с патриотизма.

Какъв език се говори в дадена ситуация не е въпрос нито на каприз, нито на лична преценка, а на традиция, писани или неписани правила и въпрос на протокол или добро възпитание.

Международният език, харесва ли ни или не, е английският. По-рядко с такъв статут се ползва френският и донякъде – испанският. Без значение колко са велики, немският, руският, китайският или българският – не са.

В ЕС официални са всички езици на общността и при официални изказвания (в ЕП например) няма проблем да се използва български, чешки или гръцки. Въпреки това тези държавни ръководители, които могат, използват английски или друг по-разпространен език. В дипломацията говоренето на езика на домакините отключва по-лесно вратите. Затова Росен Плевнелиев се разбираше толкова добре с немския президент Йоаким Гаук, а Ирина Бокова е добре приета във Франция. По същата причина Борис Джонсън говори на френски при посещението си в Париж, а Владимир Путин се обърна на немски към Бундестага. Британските дипломати във всяка една страна пък прекарват между 3 и 6 месеца преди мандата си в изучаването на местните език и традиции. До степен, че Джонатан Алън говореше по-добър български от някои родни депутати.

Всички международни организации имат ясни правила за езиците. В УЕФА и ФИФА освен на английски се говори и на френски и това няма нищо общо с бившите генерални секретари Сеп Блатер и Мишел Платини.

Ако песните на Евровизия могат да бъдат на всеки един език на страните участнички, то официалната церемония и гласуването е на английски и френски. Френският е използван от Франция, Андора, Монако, Люксембург, Белгия, Швейцария и доста често от Великобритания. Използването на френски от британската телевизия определят като приятелско намигване към съседите и спазването на традициите, тъй като дълго време това е езика, използван от Кралския двор.

В авиацията всички международни полети използват английски за комуникация. Дори когато кулата и екипажа говорят един и същ език, английският е предпочитан, а изключение се прави само за вътрешни полети.

Във футбола владеенето на местния език също е почти задължително за най-добрите футболисти и треньори. На пресконференция и португалецът Моуриньо, и французинът Венгер, и италианците Конте и Раниери, и германецът Клоп, и испанецът Гуардиола говорят на английски. Защото такива са неписаните правила на Висшата лига на Англия.

Ако се върнем на тениса, и в ATP, и във WTA се използва предимно английски – и на пресконференции, и в интервютата на корта. Изключения са само играчите, които участват на турнир в страна, използваща родния им език. Или при желание да зарадват публиката. Надал говори на испански на турнирите в Испания, но в знак на уважение към любимия му турнир – Ролан Гарос, използва френски на кортовете му, както и в Монте Карло. Но на US open, Wimbledon или Australian Open всички говорят на английски – и Джокович, и Надал, и Федерер, и Григор. Дори Нишикори не говори на японски, без това да е повод за драми в родината му.

На турнира в София Григор ще поздрави публиката на български, но всички останали ще говорят на английски. Освен ако някой не реши да зарадва родните фенове на тениса с едно „Здравейте, как сте“.

За човек, който прекарва по 10 дни годишно в България, Григор говори чудесен български. Наскоро използва Facebook профила си, за да поздрави българските си фенове на родния си език. 

А тези, които не говорят английски, могат да се сърдят само на себе си, защото онази гордост „знам само един език – български“, ми е непонятна.

Истинският патриотизъм се крие точно в това, което прави Григор. Защото и в САЩ, и в Австралия разпознават българския флаг, а китайци изписват „Khaide Grigor“ в негова подкрепа. И предпочитам да каже, че е българин на английски, така че да го разберат хилядите по трибуните. Дано още такива като него станат посланици на България. От другите – горди, че не знаят нито думичка на чужд език, ме е леко срам.

 
 

Българското представление „Паякът“ заминава на американско турне

| от chronicle.bg |

Ако не сте гледали представлението „Паякът“ на режисьорския тандем Йордан Славейков и Димитър Касабов, сте пропуснали едно от значимите събития в българския театър през последното десетилетие.

Историята на сиамските близнаци Марта и Мартин, така прецизно, пълнокръвно и въздействащо пресъздадена от Пенко Господинов и Анастасия Лютова, е от онези театрални представления, които стискат зрителя за гърлото и не отслабват безпощадната си хватка много след излизането от салона.

Ако сте от театралните фенове, които харесват „Комиците“ и обичат да ходят на театър „да се посмеят малко“, може да спрете да четете този текст веднага. „Паякът“ е метафорична илюстрация на най-черните човешки характеристики и разказ за начините, по които те изпълзяват навън и изменят реалността. Иначе казано – постановката едва ли ще ви разсмее и разсее.

„Паякът“ е едно от най-награждаваните български театрални представления и сега заминава на 20-дневно турне в Америка.

Презокеанската обиколка на „Паякът“ е по покана на няколко родни институции и организации в Америка – Българския културен център в Сиатъл със съдействието на Генералното Консулство на РБ в Лос Анджелис, BG Voice Chicago и BG Еvents NYC.

Както вече споменахме, пиесата е написана и режисирана от Йордан Славейков и Димитър Касабов, а актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова, които са тандем и в живота, влизат в кожата на брат и сестра, сиамски близнаци, непосредствено преди операция по разделянето им.

Преди американските дати постановката ще бъде показана на 20 януари, петък, на сцената на ТР „Сфумато“.

The-Spider-American-Poster-270872-500x0

Пътуването на „Паякът“ до Америка е своеобразно завръщане след като през лятото на 2013 г. проектът беше показана на престижната сцена на Бродуей в рамките на 17-тото издание на международния театрален фестивал New York International Fringe Festival.

Тогава актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова изиграха общо 5 представления със субтитри изиграха пред американска публика.

Пиесата беше отличена от американските театроведи и журналисти, като получи блестящи рецензии в изданията на New York Times и The Village Voice. Популярният нюйорски безплатен седмичник за култура и изкуство The Village Voice излъчи българската пиеса „Паякът” като най-добра сред 10 топ спектакъла, показани на най-големия мултиартистичен фестивал в Сверна Америка – New York International Fringe Festival. Играта на българските актьори  Пенко Господинов и Анастасия Лютова беше аплодирана и от журналистът Scott Heller в неделно издание на New York Times, където в пространствена рецензия обсипа със суперлативи българската постановка.

Заглавието се играе вече 6 години на българската сцена с над 65 представления. Има в портфолиото си номинация А’Аскеер 2011 за съвременна българска драматургия, номинация за “Полет в изкуството” 2012 от Фондация Стоян Камбарев. Награди за ней-добър театрален експеримент и за най-добра актриса на Анастасия Лютова от фестивал „Артокраина“ Санкт Петербург 2013, приз за най-добър театрален дует от театрален фестивал „Славянский венец“ – Москва 2013.

Какво каза един от режисьорите, Йордан Славейков, за предстоящото турне:

Това пътуване стана възможно благодарение на енергията на една българка, която живее отдавна в Америка – г-жа Елка Русков. Още преди  три години и половина тя прочела в New York Times рецензия за нас и си казала, че иска да се срещнем. През 2015-та тя дойде в София и гледа „Паякът“. Около една година организира това турне – свърза българските общности и българските културни институции зад граница. Тя направи мрежа от контакти, за да се случи това пътуване. В Чикаго, където живее значителна част от българската общност зад океана, вероятно ще имаме две представления – едно след друго.

Едновременно ще вървят субтитри на английски на всички места, за да може и местна публика да има възможност да ни гледа. В Ню Йорк билетите вече  чудесно се продават сред англоговорящи. Може би това се дължи на факта, че по някакъв начин сме познати в този град и че имаме имаме професионални и бизнес отношения с хората, които представляват театралната общност. Те с голяма радост канят свои приятели англоговорящи. В Ню Йорк публиката ще бъде минимум 50 на 50 – наши сънародници и американци с отношение към театъра.

Преди всичко искам да подчертая, че не отиваме в Америка, за да  умиляваме родната българска публика.

Отиваме да покажем една различна гледна точка на темата за отношенията в двойка. Опитахме се много критично и честно да сложим на масата проблемите в едно партньорство – в случая са брат и сестра, могат да бъдат и син-баща, майка-дъщеря и т.н..  Подходихме към тях честно и безкомпромисно, говорим за неизричани, непомислени, премълчавани неща.  За неща, за които обикновено не се говори, тъй като хората обичат да замитат боклука под килима и да се правят, че боклук няма.

 
 

Брит Марлинг: Странното дете на Холивуд

| от |

Брит Марлинг е сценарист, режисьор, актриса и продуцент. Тя е странна, ръбата и доста различна от хората, които обичайно обитават привилигированата прослойка на един от най-богатите и известните райони в топлия Ел Ей.

Тя е неконвенционално изглеждаща. Има големи очи, рошава руса коса и крив нос. Тя не е холивудска красавица и същевременно е толкова запомняема, че видите ли странното й лице и разпиляната й руса коса на екран, трудно ги забравяте.

Доскоро позната на отбрана част от публиката на така нареченото фестивално кино, от края на 2016-а Брит успя да се намести по удобен начин и на по-комерсиалния пазар, след излизането на сериала на Netflix – The OA.

Покрай моменталния успех на Stranger Things, The OA някак остана в периферията на добрата телевизия, каквато всъщност той е. Освен сценарист и продуцент Брит Марлинг играе и главната роля в този свръхестествен трилър за незрящо момиче, което се завръща след изчезване от 7 години, с възстановено зрение и странна история зад гърба си, достойна за ушите само на 5 аутсайдера (побойник, бъдещо юпи-наркоман, дебела учителка, трансексуален младеж и дребно отритнато момче).

The OA беше подновен за втори сезон почти веднага след излизането си и е едно от вълнуващите, нови, доста различни и свръхинтересни неща, които може да видите по телевизията през тази година.

Брит Марлинг от друга страна пише и продуцира сериала, като на режисьорското място стои нейният приятел и партньор в правенето на кино – Зал Батманглидж.

След като завършва икономика в Джорджтаун, Брит отказва оферта за работа в офис, за да стане артист. Заминава за Холивуд и в продължение на 6 години работи всякакви неща във филмовата индустрия. В крайна сметка се изкачва до категорията „актриса“, но ролите които най-често й се предлагат за „на пищящи блондинки във филми на ужасите“, както казва самата тя. Затова Брит решава, че ще си напише роля, в която иска да се види и би участвала без да остане незабележима или с размазан писък на лицето, като от картината на Мунк, докато някой я коли в кадър.

Така, през 2011-а, след два филма – политическа история и късометражна sci-fi психария, се появява най-известното заглавие във филмографията на Марлинг – „Втората земя“.

„Втората земя“ е великолепен, фестивален, апокалиптичен филм за живота и изборите, които правим. Историята проследява появата на огледална Земя, която идва до нашата планета, и на която живеят същите нас, но направили всички онези избори, които ние не сме. Можеш да отидеш до другата Земя и да видиш другото си аз, ако пожелаеш разбира се. Марлинг е сценарист на проекта, режисьорът Майк Кахил прави дебюта си с него зад камера и разбира се, Брит играе двете главни роли – на аз и другото ми аз.

Докато работи по „Втората земя“ Марлинг пише и отново участва в друг свой независим проект, този път под режисурата на Зал Батманглидж. Филмът е Sound of My Voice и заедно с „Втората земя“ прави дебют на фестивала Сънданс. Sound of My Voice остава някак на заден план, но за сметка на това „Втората земя“ е номиниран за три награди и печели Alfred P. Sloan Feature Film Prize на Сънданс за Майк Кахил.

Оттам нататък кариерата на Брит някак поема свой собствен път. Тя пише, продуцира и играе във всичките си филми. Може да сте я гледали в „Изтокът“, където си партнира с Александър Скарсгард и Елън Пейдж. Покрай тяхната така наречена „афера“, която се раздуха по време на снимките на филма, Брит остава някак настрана. Тя обаче играе една от главните роли и е сценарист и продуцент на проекта. Междувременно се появява във филма на Робърт Редфорд The Company You Keep с Шая Лебьоф, „Арбитраж“ с Ричард Гиър и Тим Рот и I Origins – вторият режисьорски проект на Майк Кахил.

Някъде там започва и работа й по сценария на The OA, докато паралелно снима британската драма Babylon, която е мини-сериал. Веднага след финала му The OA взима цялото й внимание и тя довършва внимателно осемте епизода на първи сезон.

Днес Брит Марлинг може да каже, че е една неконвенционална звезда в една иначе стандартна индустрия. Тя е различна в свят, който иначе предпочита еднаквости. А ние пък предпочитаме нея.

В галерията горе може да видите част от ролите й, а после спокойно си пуснете The OA. Няма да съжалявате и за двете.