Толкова просто, толкова измамно

| от |

Катрин Калвайт, Зюддойче цайтунг

Унгария има нова любима игра, но тя хич не е забавна: поражението на опозицията. На снимки от предизборните събития на премиера Виктор Орбан се виждаше необозримо море от народ, простиращо се далеч отвъд рамките на кадъра, чието ъгълче е защриховано. Погледнете, казва този похват: опозицията мобилизира само толкова хора, колкото се побират в това ъгълче. Тъжно, нали?

В предварителните информации за изборите в неделя освен това с удоволствие се отбелязвше, че Орбан редовно произнася публични речи. Опозицията, обратно, провежда групови терапевтични сбирки.

orban-pk-BM-Bayern-Strasbourg

Феноменът на националконсервативния популизъм, който триумфира в Унгария, не е нещо ново в Централна Европа. Полша при братята Качински, Словакия при Роберт Фицо или Чехия при Вацлав Клаус навлязоха още в средата на миналото десетилетие във фазата на обръщане към националното и антилибералното. Това трябваше да послужи като лекарство срещу отровата на несигурността, на засилените социални различия и икономическата нестабилност.

Почти всички нови държави членки на Европейския съюз, които преминаха през такъв период на дезориентация – най-късно това се случи с настъпването на  международната финансова криза – решиха впоследствие да поемат по рационален курс на консолидация в сътрудничество с европейските партньори и, където беше необходимо – с международни кредитори. Силно лекарство вместо безредици, европеизация вместо радикализация.

Унгария, както и останалите държави от останалата част на постсъветската империя, премина през дълъг процес на преход – по-елегантно и по-лесно, отколкото това се удаде на по-малко опитните със Запада източни страни. Комунистическите елити бяха интегрирани, правителството беше ту дясно, ту ляво.

Но цената на това беше висока. Чрез неофициални договорки в новия свят на глобализирания неолиберализъм елитът си отряза голямо парче от тортата и натрупа привилегии. Същевременно той прехвърли на абсурдно раздутия държавен бюджет безчет социални плащания, за да запази крехкия социален мир. Това нямаше как да приключи благополучно.

Още по-интересен от исторически вродената слабост на неговите противници е обаче въпросът какво толкова по-различно и по-убедително направи Орбан, че избирателите почти не видяха алтернатива на неговия националистически и популистки курс.

Орбан залага идеологическа примамка на своя търсещ ориентир и дълбоко разединен  народ, която дългосрочно обслужва не само Унгария, но и самия него: семейство, дом, вяра, ред, нация. Малко вероятно е по този начин да умиротвори и оздрави страната. Но с радикалната подмяна на елитите, с централизирането на властта и с провъзгласяването на една постоянна революция той постави теоретичните основи на продължително еднопартийно управление. Който не е с него, е против него, следователно – срещу Унгария. Това е начинът, по който политическите противници или се демонизират, или се игнорират.

Унгарският премиер звучи като Путин: някога сме били велики и пак ще станем велики. Не сме съгласни с мнозинството, но имаме основания за това. Напоследък Будапеща демонстративно пропагандира отваряне на изток и търсене на близост с Путинова Русия. Оттам идват атомната енергия и парите, но практически никаква критика.

Унгария е един от големите получатели на средства в Европейския съюз, но европейските партньори биват описвани като „имперски бюрократи“ и лакеи на международните финансови пазари. Международните концерни трябва да осигуряват работни места, но вместо това „атакуват унгарските семейства и изнасят свръхпечалби от страната“. В международен план това предизвиква гняв и протести. И какво от това? Така се събира по-голяма подкрепа.

Премиерът бива описван като популист. Но той е популист от нов тип – точно като, например, новият сръбски правителствен ръководител, националиста Александър Вучич: Европа, да, благодаря, ако ни носи предимства, но над всичко е нашата велика, горда нация.

Идеологията и на двамата е основана на концепцията, че има един хомогенен народ, чиято воля е насочена към истинското общо благо и се нуждае единствено от автентични представители, които да осъществят тази воля. Политологът Ян-Вернер Мюлер говори за хора като Орбан в своята „политическа теория на популизма“. Мюлер показва как този нов популизъм функционира навсякъде в Европа като се насочва не към губещите от модернизацията, а към печелещите от нея: политически легитимно е само това, което се вмества в моралната ни концепция. Харизматичният ръководител се представя като човек, който знае от какво има нужда народът. Ако някой е на различно мнение, той не е част от „народа“.

Тук прозира опасност, която ще се прояви и при изборите за Европейски парламент от силно антиевропейски страни като Австрия, Франция, Холандия и Унгария. Тази опасност идва от популисти, които твърдят, че говорят от името на народа, чийто глас в ЕС не се чува; и за нациите, които биват обезкръвявани, плячкосвани и принизявани. Толкова просто и толкова измамно.

За опозицията е трудно да се справи с тази стратегия, особено в Унгария. Защото, ако дясноконсервативният премиер постигна нещо през последните четири години, то беше обезкуражаването на неговите противници. Потискането им. Управляващата партия „ФИДЕС“ процъфтява при хранилките на властта и благоговее пред лидера си Орбан заради усещането, че представлява истинската нова Унгария. Маргинализираната левица е травмирана от „националната революция“, която връхлетя като ураган с мнозинството от две трети в парламента за партията „ФИДЕС“. Тя допуска нейните политици, които настояват за повече плурализъм, повече правна сигурност, повече разделение на властите и повече Европа, да изглеждат може би като по-добри демократи, но – в дискурса на Орбан – като по-лоши унгарци. Там груповата терапия вероятно е по-необходима от изборна победа.

А какво би сторил съюзът на левите, либералите и зелените за смяна на правителството с една изборна победа, ако по някакво чудо и обратно на всички прогнози, беше спечелил? Би ли могъл да управлява?

Чисто технически това би било трудно. Понеже много постове във властта са заети чак до следващия парламентарен мандат, а много закони са така написани, че могат да се променят само с мнозинство от две трети. Опозицията досега не успя да намери средство да се противопостави на патетичното нахлуване на национални символи и на определено антиинтелектуалната, насочени към малките хора и уютната посредственост политика, която замества политическото участие с парични подаръци и  влияние.

 
 

Крис Прат вече има звезда на Алеята на славата

| от chronicle.bg |

Звездата от екшъни Крис Прат получи звезда на Холивудската алея на славата, съобщи БТА.

Прат дойде на церемонията заедно със съпругата си Ана Фарис и сина им Джак.

„Имах добри родители, които ме възпитаха да почитам другите – каза 37-годишният актьор. – Не бяхме богати, но в семейството ни винаги имаше много любов. Аз съм вярващ и смятам, че някои неща са дар от Бога.“

Сред присъстващите на церемонията знаменитости бяха Зоуи Салдана, Дейв Батиста и Майкъл Рукър, които му партнират в сагата „Пазители на галактиката“.

Прат благодари на режисьора Джеймс Гън, който му повери главна роля в „Пазители на галактиката“ и на студиата „Марвел“, филиала на „Дисни“, задето даде шанс на дебеличък по онова време актьор, който до този момент бе известен най-вече с ролята си в сериала „Паркове и отдих“.

Впоследствие Прат се превърна в търсен в Холивуд екшън актьор. Сред по-известните филми, в които се е снимал, са също „Враг номер едно“, „Джурасик свят“, „Великолепната седморка“, „Пасажери“.

 
 

Супергероите, които харесваме

| от |

Знаем, че всички харесват Спайдърмен, Супермен и Батман. Супергероите са guilty pleasure за момчетата, заради мрачната си натура, драматичното си минало и онзи леко прокрадващ се тестостеронен момент на хора, които могат всичко. Жените пък просто харесват мъже в тесни костюми. Изобщо във всякакви костюми.

Супергероите комбинират в себе си осанката на аутсайдера, лошото момче или съответно момиче, с уникална съдба и възможности, и възможността да ти направят чай и да натупат лошите едновременно.

Вселените на DC и Marvel – най-големите производители на силни и смели момчета и момичета на глава от населението, е пълна с истински интересни и готини персонажи. Независимо, колко стереотипни ви се струват.

Ние сме избрали точно пет броя от най-новите им тв и филмови попълнения, които гледаме винаги с удоволствие.

 
 

Какво да очакваме от новия сезон на сериала „Короната“?

| от chronicle.bg |

 Амбициозният проект на Netflix с рекорден бюджет (над 100 млн. долара), историческата драма „Короната“, се нарежда сред най-добрите заглавия в телевизията за последния телевизионен сезон. Сериалът спечели 2 статуетки „Златен Глобус“, беше номиниран в 12 категории за награда БАФТА, и се спряга за един от фаворитите на таздгодишните награди Еми през есента.

Феновете вече с нетърпение очакват втория сезон през ноември.

Сюжетът на първия сезон обхващаше периода от 1951-ва до 1955-а и на фокус бяха първите години от управлението на кралица Елизабет II. Вторият сезон ще се концентрира върху образите на принц Филип и принц Чарлз. Разбира се, кралицата отново ще бъде в центъра, но ще виждаме повече от мъжете в живота й.

„Ще се фокусираме върху принц Чарлз, неговото детство и образование, както и върху принц Филип и личната му биография. Сложността на образа му е душата на втория сезон. Намирам го за много интересна личност.“ – това заявява Питър Морган, създател на хитовата поредица. През годините е имало много спекулации и слухове относно интимните връзки на херцога на Единбург. Дали те ще бъдат застъпени в сюжета, Морган поне засега отказва да разкрие. Актьорът Пат Смит, който влиза в ролята на принц Филип казва за The Hollywood Reporter: „Ще научите много за миналото на прин Филип във втория сезон. Истината е, че той е имал много „лудо“ минало и ние го описваме в детайли.“

the-crown-julian-broad-ss06
По-голямата част от актьорският състав ще остане същата. Клеър Фой ще играе кралица Елизабет II, Мат Смит – принц Филип, Ванеса Кирби –  принцеса Марагрет и Виктория Хамилтън ще бъде кралицата-майка. По всяка вероятност няма да видим Джон Литгоу като Уинстън Чърчил във втория сезон. В ролята на министър-председател ще влезе Джеръми Нортън (Антъни Идън, който поема властта след оставката на Чърчил).

И в този сезон в ролята на кралица Елизабет II влиза Клеър Фой. Но за последен път. Проектът на Netflix ще бъде дългосрочен и по неофициална информация ще обхваща шест сезона, което значи, че ще видим кралица Елизабет във всички етапи на нейното управление.

Действието този път ще се развива в продължение на почти десет години и върховата точка е 1964-та.  „Мисля, че в момента, в който достигнем до 1963-та и 64-та, няма да можем да използваме Клеър Фой, без да прибягваме до абсурден грим, за да не изглежда млада. Просто не можем да променим факта, че е млада.“ Морган планира скок във времето между втори и трети сезон и един между четвърти и пети, което по всяка вероятност ще наложи промяна в състава повече от веднъж.

the-crown-netflix-release
Британският елит ще срещне американския в лицето на Джон Кенеди и неговата съпруга Джаки. В ролите влизат Майкъл Хол и Джоди Балфур. Двете години, в които Кенеди е президент, влизат в периода, в който се развива действието, което означава, че встъпването му в длъжност, първата му вечеря в Бъкингамският дворец през 1961 и убийството му могат да бъдат застъпени в сюжета. Все още не е ясно до каква степен.

Ново попълнение в актьорския състав ще бъде Матю Гуд, познат на публиката от шедьовъра на PBS „Имението Даунтън“. Там той играе втория съпруг на аристократичната лейди Мери Кроули, а в „Короната“ ще се превъплъти в ухажора на принцеса Маргарет, лорд Суонтън, който впоследствие става неин съпруг.

Все още не е обявена официална дата, на която сезонът ще стартира, макар че по непотвърдена информация става дума за началото на ноември. По това време на годината се появи първият сезон.

Когато и да се случи това, можем да бъдем сигурни, че вторият  сезон на поредицата ще оправдае очакванията – поне всички предпоставки за това са налице.

 
 

Истинският Париж през погледа на гениите

| от Дилян Ценов |

 Париж – мястото, което не може да бъде сложено в никакви рамки. Не можеш да опишеш Париж. В този град всеки ще намери онова, от което се нуждае – така е било и така ще бъде винаги.

Магията там е навсякъде – в кварталите с тесните улички, познали падението и възхода, в големите булеварди, в спокойните води на Сена и под нейните мостове. Тя е в нощния мрак, който те изкушава да захвърлиш задръжките и страховете.  Париж е копнежът, който всички носим в себе си.

Но в последните три години обликът на града се промени под влиянието на тероризма. Атаките, на които все по-често става мишена, са удар по всички ценности, зад които той стои вече столетия наред. Страхът лесно измества фокуса на населението, и превръща Париж в опасно място, свързвано със заплахи за нови атентати. И се оказва много лесно  да забравим, че именно в Париж живеят и творят легенди като Едит Пиаф, Ив Сен Лоран, Жан Кокто, Оноре дьо Балзак, Виктор Юго, Хемингуей, Фицжералд и още стотици. Забравяме, че Париж е и винаги ще бъде град на творческата свобода и  вдъхновение за артистите, писателите, художниците на всяка епоха.

За него Фридрих Ницше казва: „Хората на изкуството имат един дом в Европа и това е Париж“.

Замисляли ли сте се защо атмосферата му не може да остави никого равнодушен? Кое е преходното и кое непреходното в този град? Как да продължим да гледаме на него като на люлка на изкуствата и културата?

Може би най-добрият подход в тази насока е ретроспекцията. Изкуството е онова, което запечатва истинския облик на града. Личностите, които едновременно черпят сили от града, но и създават образа му – те са Париж и той е тях. Французи или не, градът ги приема, както винаги ще приема всички хора на изкуството.

Нашата галерия ще ви припомни истинския Париж, защото един поглед назад във времето понякога върши учудващо добра работа.