Time: снимките на месец април

| от |

Виждали ли сте  някога орангутан на преглед, носорог да играе футбол, или състезание с кози? Това са само част от историите в снимки , които списание Time избра като най-интересните за месец април …

TOPSHOTS-INDONESIA-ENVIRONMENT-CONSERVATION-SPECIES-ORANGUTAN

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).

 

 
 

Топ ролите на Кевин Костнър

| от chronicle.bg |

Знаете много добре кой е Кевин Костнър. Носител на „Сезар“, „Еми“, „Оскар“ и „Златен глобус“, номиниран е за по две награди „Сатурн“ и „Сателит“ и три награди на „БАФТА“.

Едно от най-големите имена в Холивуд, Костнър е познат по целия свят с участията си в легедарни филми като „Танцуващият с вълци“, „Недосегаемите“, „Воден свят“ и още.

Днес Костнър навършва 62 години (една чудесна актьорска възраст) и по случай този светъл холивудски празник, ви черпим в галерия с най-добрите му роли. Според нас. Чувствайте се свободни да ни нахулите, ако сме забравили някоя или да допълните в коментари вашите любими роли на този кино гигант.

 
 

Нов робот се намесва в борбата със сърдечната недостатъчност

| от chronicle.bg |

Учени от Харвардския университет и Детската болница на Бостън са разработили нов тип робот, който помага на сърцето да тупти.

Роботът е направен от специална мека тъкан и се увива около сърцето, без да използва механични компоненти (какъвто е случаят със сегашните помпи за сърце).

Уникалността на робота идва от липсата на нужда от вмешателство в сърцето или кръвта. Тоест, пациентите не бива да се притесняват от запушване на помпата и да пият лекарства за разреждане на кръвта, които изискват редовно лабораторно контролиране и съответно създават дискомфорт.

Роботът до голяма степен пресъздава самото сърце.

Той е направен от тънък силиконов ръкав, в който са сложени малки пневматични моторчета. Те се захранват от въздушна помпа. Част от моторчетата разширяват и свиват ръкава, а друга част леко го завъртат. Така движението на сърцето по време на тупнете се симулира максимално точно.

При клинични тестове със сърца на прасета, които са имали капацитет 45% от нормалния, роботът е успял да ги възстанови до 97% от капацитета им.

Учените вече са изчислили, че роботът им може да помогне на 140 000 души със сърдечни проблеми. Устройството може да се използва и за поддържане на минимални жизнени показатели на сърцето докато пациентът чака донор.

Учените казаха, че роботът все още не е тестван с човешко сърце и предстои още работа преди да е готов за това. Те смятат, че са доказали концепцията и че технологията ще може да се използва и за други органи, които се нуждаят от асистенция, за да функционират.

Източник: Engadget

 
 

Мила, няма такива реклама

| от |

Когато гледате телевизия, прави ли ви впечатление, че понякога дългото тъпо нещо спира и пускат няколко кратки тъпи неща? Това са рекламите. В последно време има нови бисери, диаманти и въглища, на които сега ще обърнем взискателното си, претенциозно внимание.

Преди да започнем с похвалите, трябва да уточним, че за рекламните провали не са виновни рекламистите, а рекламодателите. В крайна сметка те избират какво да и какво не.

„Името запомни, важното забрави“

„Краварката в левия ъгъл“ стана ехо, което говори добре за кампанията. Екстравагантността на домовете обаче е халюциногенно абсурдна. Ако забравиш да купиш масло, хора с такива педантични домове обикновено те закарват в мазето и там заплащаш за грешките си с болка. Освен това в една от рекламите (розовата, с „Майка ми взе ли?“) мъжът се прибира, слизайки от горния етаж. Карлсон.

„Мила, няма такъв мъж.“

Мила, да я махаш тая червенокосата щета от вкъщи веднага! Има такива мъже, но са заети да слагат завеси на лебеди. Не! На еднорози. И килимът да е от онези – пухкавите.

Имунобор с котката.

Рекламите на Имунобор за като генетично заболяване. Още от времето на спота с баскетбола, който се задържа унизително дълго, рекламите на Имунобор, парадоксално за продукта, разболяват. Първо, котката прилича на разширена вена в лицето. Второ, цялото изпълнение е като снимано с Блекбери и монтирано на Paint.

Лекарства за гъбички.

Не съм вярвал, че ще го кажа, но – взимайте пример от рекламите за превръзки. Там всичко си е обяснено прилично, без да пречи на никого и без да показваме срамотии.

„Пак цистит“

Момиче, не взимай нищо, ами иди на преглед. Всички се притесняваме.

Рекламите на всички сайтове са скучни.

Но нищо чудно да са ефективни, затова не сме се сетили за тях.

„Това е Христос Аргиров от Пловдив“

Теленор правиха доста хубави реклами, докато не кривнаха леко с Христос от Пловдив. Христос е добро момче, графичен дизайнер. Тази година ще стане на 24 години, намерихме му фейсбука. Истината е, че Теленор го предадоха.

„Липсва само излишното“

Преди да реклама на продукта, фирмата ти е добре да има някакъв имидж, защото иначе все едно купуваме от непознат. Като видите Мерцедес, БМВ или Ферари, винаги се сещате за нещо. Като видите Дачия, за какво се сещате? Как Чаушеску върви по Дунав мост? За нищо не се сещате.

Като направим имидж, след това рекламите стават по-лесни за измисляне и няма да имат креативната стойност на саксия. Както и предния спот, в който различни хора пееха „Another one bites the duster“.

Има и един вид реклами, в които марката на продукта по никакъв начин не си личи, докато не я кажат накрая. Аз ги наричам Филм фест реклами. Рекламата на лебеди, не, на еднорози, е в тази графа. Такава е и на Хайдушка ракия, в която е тъмно и мъж гледа едно грозде на светлината все едно е паднало на пода и се чуди да го яде ли. Гледа го така, за да втълпи на зрителя, че гроздето е висок клас, но това е грозде все пак. Хората си гледат грозде по балконите. Ако няма да го ядеш, хвърляй го обратно в джибрито да не отиде фира. Чашата накрая обаче е страшно красива. Между другото, рекламата не е на Хайдушка. Нямам идея на какво е.