„The Newsroom“ гледан от петте ъгъла на „Петата власт“

| от |

Покрай дългото чакане на „Четвърта власт“, края на втория сезон на „The Newsroom“ по HBO и ситуацията у нас, решихме да направим един експеримент. Как феновете на „The Newsroom“ възприемат сериала, търсят ли аналог със ситуацията на медиите у нас? Дали го виждат като пример за това какви трябва да са българските медии и очакват от „Четвърта власт“ да покаже какви наистина са?

Факт е, че „Четвърта власт“ няма как да бъде като „The Newsroom“, така както БНТ не е HBO. Или може би не? Може би реакциите в САЩ по отношение на „The Newsroom“ и тези в България след първите два епизода на „Четвърта власт“ си приличат? А можем ли да вземем пример от „The Newsroom“ както в правенето на сериали, така и в реалния живот, в истинските медии. Да, България не е САЩ. Но винаги можем да следваме добрите примери, макар те да са на филм. Да, това може и да не е реалността на американската журналистика. Със сигурност картината е неточна, непълна, има нещо пропуснато, нещо измислено. Но… Такива са моите мисли. Кой какво вижда в „The Newsroom“ обаче ще разберете по-надолу. Ето първите 5 мнения. Още толкова след седмица. А после… После от друг ъгъл. От нюзрума. Да видим как изглежда реалността.

The-Newsroom-Sam-Waterston

Александрина Георгиева :

 „Sorkin’s shows are the type that people who never watch TV are always claiming are better than anything else on TV”, пишеше в ревюто на първия сезон на „The Newsroom“, публикувано от Ню Йоркър. Само едно от купищата негативни ревюта, с аргументи, вариращи от „Tова не се случва в истински нюзрум!” до „Никой не казва нищо, което да не е гарнирано с 20-минутна лекция за това колко важни са новините”.

Бивайки представител на хората, които не гледат телевизия, включително новини, обаче мислят, че новините са адски важни и се учат да ги правят, смятам категорично, че нереалистичността (да, добре) и любимите на Соркин епични-морални-вдъхновяващи-категорично верни-перфектно аргументирани-емоционални речи са едни най-важните неща в сериала. „The Newsroom“ трябва да бъде прожектиран по време на лекциите по журналистическа деонтология във ФЖМК. (Ако не знаете какво е деонтология, това е професионална етика. Силно неразвита в България практическа страна на медийната работа.)

При всичките му недостатъци, „The Newsroom“ показва отношението към журналистическата работа, която всеки новак-идеалист-стажант би трябвало да има, когато започва работа. Или поне средата, в която би трябвало да попадне. Една от най-големите скрити опасности на журналистиката е постепенното разтягане на моралните принципи на работещите в нея – заради гонитбата на рейтинг, заради търсенето на важна новина (или просто сензация), заради загубата на усет как изглеждат думите им отстрани. Докато те постепенно не се превърнат в създания, които пишат заглавия като „Петима станаха курбан в автомобилна катастрофа.” Няма нито една причина, която да ме убеди, че човек с всичкия си и с елементарно възпитание би могъл да пусне това изречение за публикуване. Противно на здравия разум обаче много от българските медии са такива и в много от тях стажантите са сбутани в ъгъла, необучавани или по-лошото – обучавани, че този тип работа е НОРМАЛЕН. Че това е истинска журналистика и на хората им е полезно да я четат. Сериозно? В „The Newsroom“ Уил Макавой разкарва стажантката си наляво-надясно да изравя никому ненужни факти и да потвърждава достоверността им просто за да се научи как и защо се прави това. На екипа, провалил се с „Генуа”, им отне 11 месеца разследване и заблуда с 3 фалшифицирани материала, за да обявяват скандал, който други биха пуснали на минутата. Колкото журналистите, толкова и публиката имат полза да си припомнят идеалистичната страна на тази професия. Дори и да е само от екрана.

The-Newsroom-Emily-Mortimer

Епичните, епохални, естетични речи са в действителност класически учебници по етика – онези елементарни правила, от които пренебрегваш едно, после друго и накрая не виждаш нищо лошо в публикуването на PR текстове, без да упоменеш, че те не са журналистически материали. Важно ли е това, което пиша? Дава ли на публиката информация за това как страната бива управлявана? Използвам ли най-добрите възможни аргументи? Колко често виждате отговорите на тези въпроси, в новините, които четем, гледаме и слушаме всеки ден?

Разбира се, на човек, невълнуващ се ежедневно от темата, е силно вероятно да му писне да слуша лекциите на Соркин по 40 минути на епизод. Което подлежи на промяна. Ако първият сезон бе дидактично преподаване на етика (изумително чаровно по мое мнение), то вторият е прилагането на всичко, което Макавой, Макхейл и Скинър изприказваха преди това, на практика. И пример как дори най-коравите принципи могат да те доведат до погрешен изход. Всичко това, гарнирано с неподражаеми светкавично бързи диалози, тънък хумор и поглед през рамо към близкото минало.

„The Newsroom“ е съвременна приказка. От онези, показващи света такъв, какъвто би трябвало да бъде. И какъвто много рядко го виждаме – особено у нас.

o-THE-NEWSROOM-PREMIERE-DATE-facebook

Жени Колева :

Млада жена седи пред монитор в нюзрума, вижда шокираща новина, трябват ѝ няколко секунди да осъзнае какво става, хуква към колегите си и им споделя. Още няколко секунди и без особена организация, всеки е по местата си, многобройни телефонни разговори, трескаво писане и прочитане на всичко налично. Хаос, но някак си организиран. Пълно мълчание в нюзрума на първата емисия новини и после пак всички по местата.

Това не се случи само на Маги Джордан. Това се случи и на мен няколко дни преди да гледам епизода със стрелбата срещу конгресмен Габи Гифърдс. Беше 18 юли 2012 г. И ми се случи описаното по-горе. Шокът още беше там, когато гледах (със закъснение) въпросния епизод и не можех да повярвам как ситуацията се повтаря почти изцяло.

„Нюзрумът“ ми хареса не в този момент, хареса ми още от първия епизод. Защото е толкова близък до мен и работата ми и в същото време е толкова, толкова далеч и то не само защото не работя в нюзрум към тв шоу. Не просто ме забавлява (Чарли Скинър е прекрасен), но ме кара и да се замисля за това, което правя, което правят колегите във и извън моята медия, колкото и да е дори утопичен на моменти.

А иначе любимата ми сцена е, когато Уил и Джим свирят на партито преди… По-добре вижте това кратко клипче :

Дарин Стойков :

„I am on a mission to civilize“, казва главният герой в сериала и в отговор получава поредица от кариерни крошета, шампанско в лицето или удари под кръста.

Има ли значение колко ъперкъта ще отнесеш докато реализираш мисията си? Трябва ли да спреш? Ще престанеш ли дори и когато си направил най-грандиозната грешка в работата си?

Три пъти не.

Защото мисията му е вярната, макар и да не изтръгва сърцето си, за да води хората през тъмната гора. Модерната версия на Данко, както искате го приемайте. Аз му вярвам, следвам го. През тъмната гора на медийната манипулация

The-Newsroom-Jeff-Daniels

Аспарух Калянджиев :

За „The Newsroom“ ми липсва подходящ български реален еквивалент, с който да го съпоставя, макар че вероятно най-близо до него би трябвало да е БНТ (ако не беше лесната сменяемост на ръководството там и конюнктурната зависимост от регулатори като СЕМ. Може би близо до това беше някогашният Ефир 2, в който имах редкия шанс да бъда за кратко – и където цареше такава свобода и съвестност, каквато виждам и в сериала. Като свобода и Канал 3 донякъде го докарваше преди, но като качество на реализацията, сори, не. Питам се дали Нова в началото, докато беше още сръбска, не можеше да еволюира до нещо такова, но в амбициите да става национална ударно изгуби този шанс, а гърците клекнаха и станаха подлизурковци на властта. Странно – всичките бг аналози, които намирам, все са в минало време. Съвпадение? Самият сериал е добър като сценарий, много правдоподобен като реализация (дори и за хора, които са били в истински тв нюзрум) и убедителен особено в конфликтните ситуации, но междуличностните отношения са кърпени на коляно. Особено последният епизод на втория сезон е… дай да съшием с бял конец всички възможни сюжетни нишки, че току-виж не ни дадат да снимаме трети сезон. Иначе представя ТВ журналистиката точно така, както съм си я представял, когато още учех във ФЖМК, и вероятно ще накара доста младежи да се замечтаят за ТВ кариера, без да съзнават, че това е позахаросана илюзия. Любим момент – от началото първия сезон, цялата тирада на Уил, която отприщва нещата за него и в която изрича всичко, което се е смятало за табу:

And with a straight face, you’re going to tell students that America is so starspangled awesome that we’re the only ones in the world who have freedom? Canada has freedom, Japan has freedom, the UK, France, Italy, Germany, Spain, Australia, Belgium has freedom! Two hundred and seven sovereign states in the world, like 180 of them have freedom.

Може би, де да знам, защото съзнавам, че сега почти нямаме реална свобода, макар да имаме формална такава? :) Иначе харесвам целия цитат – чак до We were able to be all these things and do all these things because we were informed. By great men, men who were revered. Въпреки че го сверих с IMDB – защото не го помня дословно :) Любими герои, странно, но – тези от старата гвардия: Чарли Скинър, Уил, Леона. Може би заради по-бомбастичните им изказвания и повечето харизма, идваща с възрастта :) От по-младите: Слоун, в някаква степен Дон. Просто са ми по-убедителни, не толкова картонени, колкото примерно са Маги или Джим. Макар че ако аз трябваше да се асоциирам с някого, очевидно би бил Нийл – може би заради туитър обсесията :D

Общо впечатление: качествено журналистическо моралите, което обаче заради заигравките си със стила на ромкомовете и сапунките и опитите да угоди на женската аудитория ме поразочарова от време на време. Но ако успее да създаде поне малко илюзии у младите, за да искат да учат и работят тв журналистика, само мога да му сваля шапка. Не вярвам обаче тук да се заснеме подобен сериал – и нямам илюзии за предстоящия „Четвърта власт“, който без съмнение се опитва да уцели същата ниша, но просто няма да успее, защото не слага до такава степен на първо място морала – и поне ако съдя по трейлъра, ще е доста циничен. С други думи – мисля, че ще е успешен в България, но с никакъв шанс да бъде продукт за глобална аудитория.  

Това са първите мнения за „The Newsroom“. Скоро очаквайте още, а ако желаете да споделите вашето, пишете ни. А ако някой не го е гледал, може да поправи този пропуск. Двата сезона ви очакват в #HBOGO на hbogo.bg.

 
 

Книга на седмицата: „Междупанелни войни“ на Никола Крумов

| от chronicle.bg |

Втората книга на Никола Крумов – „Междупанелни войни“, е сред най-продаваните книги в книжарници „Сиела“. 

Първата му книга – „Дневник от панелни блокове“, е една от най-продаваните книги на изминалата година. Никола Крумов е популярен във Facebook с хумористичните си истории. Издател е „Пощенска кутия за приказки“.

„Аз съм Никола Крумов на трийсет и няколко години. Пристигнах от моето село в града с над сто буркана и четири пръта суджуци. Имам домашна ракия за шест средно големи саватби (от по 300 човека) и пак ще ми остане. Получих висше (да се чуди човек на образователната ни система) в специалността „Отваряне-затваряне на празен хладилник с пълни ръце.“ Отдавна съм „тиган“ (човек, който не експлоатира зеленчуци и плодове за храна). Харесва ми да гледам телевизора, когато е изключен. Обичам мазна шкембе чорба с много ледена бира – следователно съм духовна личност. Мога да набия почти всеки, любимата – никой, но тя може да набие мен – загадката в моя живот. Президент съм на Българската Федерация по Алкохолни Спортове и Застоял Туризъм (БФАСЗТ). С втората си книга поздравявам всички мои поддръжници във Фейсбук“, пише в анотацията за книгата.

Повече за Никола Крумов прочетете тук.

 
 

„Воевода“: Кино и патриотизъм

| от Мария Тодорова |

Най-новият филм на Зорница София тръгна по кината с апломб. „Воевода“ е най-гледаната премиера у нас за втора поредна седмица и няма супергерои или екшъни, които да я свалят от върха на боксофиса.

Много хора се чудят на какво се дължи това. 

„Воевода“ експлоатира най-любимата тема на родната общност – патриотизма. Българското кино, подобно на българското съзнание, трудно успява да се отърве от далечното си минало. Турското владичество и бойният дух владеят ума на родните зрители години наред и това, предвид тенденциите, които наблюдаваме напоследък, особено в седмото ни изкуство, няма да приключи скоро. Но както е приказката – предлагането се определя според търсенето.

Историята, по която Зорница София работи дълго, а още по-дълго търси финансиране за проекта си, е вдъхновена от разказ на Николай Хайтов. В него той описва героичната съдба на Румена войвода – най-известната жена войвода, която оставя мъжа и детето си, за да поведе чета срещу османското поробителство.

Самата Зорница играе Румена, а компания й правят актьорите Владимир Зомбори, Алек Алексиев и Валери Йорданов. Крум Родригез отговаря за операторското майсторство. Кадрите са красиви, дълги и визуално издържани.

На моменти обаче „Воевода“ леко изпуска плавността на разказа си. На места той е разпокъсан и ако човек не се концентрира повече, може и да изпусне важна част от сюжета. За сметка на това родните актьори стоят добре на екран и си личи, че след всяка изминала година стават все по-обиграни, стане ли дума за камерата. Това облекчение за зрителя, който често се плашеше от пламенните вопли на някой, викащ от екрана насреща, все едно е на театрална сцена.

Съдбата на Румена не е сред най-популярните у нас, може би защото българското образование я е пропуснало в един етап от учебния план по история. Хубаво е, че съществуват литературата и киното, за да чуем  за нея.

„Воевода“ работи на нива, които българинът обича. Патриотизмът у нас е като екшънът в чужбина – той винаги продава билети.

Все пак никога не забравяйте, че киното, подобно на повечето неща в живота, е въпрос на избор и на решения. Патриотизмът също. Най-важното за двете е да са с мярка. Ако те в своята премереност успеят да се срещнат някъде по средата при вас, то може да изберете „Воевода“ като своя филм този уикенд.      

 
 

Няма да повярвате колко много това момиче прилича на Ариана Гранде

| от |

Тийн идолката Ариана Гранде си има двойничка. Едно към едно!

Името й е Джаки Васкес и 20-годишната американка наистина е абсолютно копие на поп звездата.

Заради приликата си с Гранде, Джаки вече има малка армия от над 200 000 последователи в Instagram, а дори певицата е коментирала част от снимките й, невярвайки на колко много всъщност двете си приличат.

„Ариана коментира една от снимките ми, след като един от братовчедите й й казал, че ме е помислил за нея и не можех да повярвам”, споделя Джаки.

Васкес работи като сервитьорка във Вирджиния и посетители в ресторанта постоянно искат снимки с нея.

„Хората започнаха да ми казват, че изглеждам като Ариана през 2010-а. Оттогава още не мога да осъзная колко много си приличаме”, казва още Джаки.

В галерията може да видите още за Джаки Васкес. Опитайте се да я различите от Ариана Гранде.

 
 

Арън Тейлър-Джонсън в очакване на „Оскар“

| от |

Тази година младият Арън Тейлър-Джонсън ще навърши 27 години. Малко преди това той вече има купчина добри роли зад гърба си, един напълно заслужен „Златен глобус“ и огромна вероятност да сложи „Оскар“ пред камината вкъщи.

Който не е гледал Арън поне в един филм е изпуснал онзи различен елемент в част от комерсиалното кино, който му придава вкус като готина подправка. Хубаво, че е Том Форд, за да може светът да научи за младия британец. Но ще стигнем и до там.

Арън Тейлър-Джонсън се ражда в Бъкингамшир на 13 юни 1990 година. „Зодия Близнаци, любим цвят синьо, обичам дълги разходки по плажа и залезите“, както казва персонажът му Рей Маркъс в „Хищници в мрака“. Кариерата на британеца започва с театралните постановки „Макбет“ и „Всички мои синове“, след което се мести на малкия екран. Пробивът си в британското кино прави във филма Tom & Thomas, а година по-късно дебютира и в американското – филмът е „Шанхайски рицари“.

Кариерата на Тейлър-Джонсън не започва с аплом, нито търпи бърз и скорострелен подем, макар самият той да има красиво лице, добра осанка и безкрайно голям талант, който само чака да бъде разгърнат.

Пренасяйки се в Америка и делейки почти поравно пространството между меката на киното и добрата стара Великобритания, Арън поема малки роли в различни филми – играе младата версия на персонажа на Едуард Нортън в „Илюзионистът“, част от екипа е на The Thief Lord и Dead Cool. Това се случва в началото на новото хилядолетие, когато, колкото и да не ви се вярва сега, Тейлър-Джонсън е само на някакви си 12-13 години.

През 2009-а, когато е само на 19 години Арън е избран да изиграе Ленън във филма  „Младият Джон Ленън“. Там се запознава и с жена си – режисьорът Сам Тейлър-Джонсън. Двамата имат 23 години разлика, но това не им пречи да започнат връзка веднага, от която, още докато са сгодени, се ражда първото им дете. Арън Тейлър-Джонсън е актьор, бъдеща звезда и татко само на 20 години.

Някъде там се появяват филмите Chatroom, „Албърт Нобс“ и разбира се, „Диваци“ на Оливър Стоун, където Арън играе една от главните роли. Може и да сте го загубили леко от поглед покрай Блейк Лайвли, Тейлър Кич и похотливия нюх, който „Диваци“ носи, но когато го гледате отново ще забележите, че той е по-добрата половина на наситената със секс и насилие тройка във филма.

Точно две години преди да бъде насилствено секси наркодилър в „Диваци“ Тейлър-Джонсън облича нърд костюма на супергерой wanna be, за да изиграе най-известната роля в кариерата си до момента – тази на Дейв Лизевски в истеричната черна комедия от комиксовия жанр „Шут в г*за“.

Kick-ass и Hit-Girl са game changer персонажите за него и младата му колежка Клои Грейс-Морец. Супергеройската комедия, която извърта познатия жанр, окъпва го с истерия, пародия, псувни и цветове е толкова различна и забележима, че не е редно нито един киноман да го е пропуснал. Тейлър-Джонсън снима втора част малко след „Диваци“ и се бетонира сред онези млади актьори, които трябва да бъдат следени, защото предстоят да придадат на киното различност, от която то спешно се нуждае.

След една роля в „Ана Каренина“ и два големи боксофис франчайза – „Годзила“ и „Отмъстителите“, Арън успява да попадне на персонажа, който да го изкара на светло и да го намести удобно сред най-добрите за годината. И за 2016-а той е именно такъв. Едно от най-добрите изпълнения на голям екран.

„Хищници в мрака“ се появява като шут сред кичозното кино на 2016-а пълно с продължения и римейкове. А Арън Тейлър-Джонсън е неговият гнусен юмрук, който дебне в тъмното, за да те удари в лицето. Силно и болезнено.

Персонажът му Рей Маркъс е сред най-плашещите хора в киното за изминалата година и ние, заедно с наградния сезон, сваляме шапки на това. Арън Тейлър-Джонсън краде шоуто, плаши майките и малките деца и е злият дух в бутилката, който Том Форд умело е наместил в центъра на черната си драма. Той страшен, свиреп и мръсен – от тесните си дънки през дългите си нокти до мазната си коса. Тейлър-Джонсън е истерия в мръсна тениска, която ще мразите до смърт, когато излезете от киносалона. И заслужава награда за това. И най-вероятно ще я получи. Някак е логично.

А е на 27 години, още ненавършени. И докато чакаме Оскара да кацне в ръцете му, ви показваме най-добрите му роли, които може и да сте пропуснали.  В галерията горе.