Телевизор 1964-та

| от | |

Ходих вчера в поликлиниката за един преглед, пише Николай Крижитски. Подминах три надвикващи се глухи бабки и седнах на пейката. Мой съсед бе един дремещ дядо. С дългата си бяла брада би минал за Дядо Коледа.


От кабинета се показа сестрата:

– Вие момче, коя година на раждане бяхте, че забравих да питам?
Казвам й – 1964-ма.
Медсестрата обеща да ме извика.
Точно тук Дядо Коледа се поразмърда и промърмори:
– 1964 година! Какво време беше! …..Ама как си лети времето, а…?
Аз го питам:
– А какво точно през 64-та година….?

Дядото се понамести удобно на пейката и досущ, като първоразряден фокусник, незнайно откъде измъкна един очукан бастун, на който подпря удобно едрите си длани. Настана тишина от страната на трите бабки. Явно наостриха ушички за да чуят за 1964-та.

- Беше грандиозна година – започна разказа си дядото – В института работихме над първия ми проект – по създаването на български цветен телевизор. Скоро ме викнаха в ЦК на Партията и ми поставиха задача:

„В юбилейната двадесета година от 9-то септемврийската Победа, вие другарю директор и екипа ви, трябва да направите 50 броя юбилейни цветни телевизори. Трябват ни за техническо изложение. Ще бъде на Запад. Това трябва да са най-хубавите, най-модерните и най-красивите в света цветни телевизори. Трябва да им подсигурите и Пожизнена Гаранция. Условието е, че трябва да са направени само от български или в най-лошия случай с помощни съветски части. С другарите от Съюза ще ви подсигурим всичко. А след два месеца лично ще пътувате с контейнер за Канада, на едно голямо международно, търговско изложение. Имаме вече купувачи, някои от тях са оставили и капаро. Това е. Часовника цъка, желаем успех!“.

Излязох от кабинета отчаян. Направо ми идеше да се самоубия. Някак ….да скоча под някой трамвай. Задачата, е меко казано нереална. …Ние тепърва разработвахме….. а пък за това условие с „Пожизнена Гаранция“…..Изобщо не исках да мисля, толкова беше абсурдно.

tv_sofiq_59_01

Сестрата се показа от кабинета и както квачката прибира пиленцата си, подкара две от бабите към кабинета. Изглежда, ще изпуснат историята за българските цветни телевизори от 1964-та.
– Ммм, започнахме един почти денонощен труд – продължи разказа си бившия инженер – и за да стане по-бързо, като начало закупихме (почти нелегално) един голям френски телевизор. Искахме да видим какви чаркове са се сетили да сложат вътре, какъв е размера им, защо и с какво са по различни от нашите. Пък и за да може да заменим всички френски чапкалъци с аналогични наши агрегати. Така си мислехме,щяхме да окрадем франсетата. Но, по чертежи е едно, а наяве друго. По наличност на частите в лабораторията плюс склада – нашия нов телевизор излизаше, че ще трябва да има кутия с размерите на малък автобус. А не трябваше. Партията нямаше да ни позволи. После, като че ли напипахме верния път, но все не успявахме  да натъпчем всички аналогични наши и руски чаркове във френската кутия. Времето си минаваше, драскахме по чертежите, късахме ги, карахме се, крояхме нови схеми. Но резултата беше отчайващ. Косата ми побеля, часовника цъкаше, нямаше да успеем.

В ЦК ни викаха още два пъти. Притискаха ни. Крещяха, как не ни е срам, коскуджам инженери…? „Ние вече сме обещали на чуждестранните си партньори, че ще с явим там с 50 бройки и вече е късно да се откажем. Вие некадърници с некадърниците, ни карате сега да се изложим! Ама няма да стане! Какви инженери сте, един кокошкарник не можете да сглобите, камо ли телевизор да направите!!! Но, вече сме планирали и резервирали кораб до Канада, няма да го отлагаме. Ако трябва  – си занесете лабораторията на кораба и там всичките измишльотини си ги довършете. Сглобявайте в движение,направете ги най-накрая тия пусти телевизори! Ако не успеете – оставяте си партийните билетчета на масата и Сбогом Партийо! Имате още една седмица. Довиждане“. Беше смазващо.

Денем и нощем сглобявахме 50-те чудеса на българо-съветското телевизоростроене. Но, не беше една беля – след пробите, поне двадесет от тях не искаха да се включват вообще. А на два кинескопа след половин час работа им се губеха цветовете.
Дойде време да тръгваме.  Ужасът напираше в душата ми. Качихме всичко на влак, после пренатоварихме всичките готови бръкми ведно с резервните части на кораб. Продължихме да сглобяваме на специално направено за нас място.

Ооо, ужас! След транспортирането, повечето от работещите телевизионни кутии изобщо нямаха червен или син цвят. Светеха си в зелено. Имаше вече и няколко с безвъзвратно изгорели кинескопи. Имахме си за подмяна. А един телевизор с  изцяло български части дори замалко не подпали цялата лаборатория и халето. Мислех си, че наистина трябва да изгорим и потънем. Това ще е най-удобния вариант и всичката ни мъка да свърши веднъж завинаги.

kvn63

На другия ден пристигахме, а аз лежах полупиян и отчаян в тясната каюта, гледах в тавана.Събирах кураж, но нямах сили да грабна слушалката от стаичката на радиста и честно да съобщя на партийното ръководство: “Извинете, но не работят телевизорите. Нищо не може да се направи…“

Или пък не, по-доре е да им пратя телеграма: «Нашите телевизори се повредиха. Тук е много е влажно. Не работят. Тчк“.

Или „тчк. SOS.SOS.SOS. тчк“

Изведнъж, някойтропа на вратата.Капитана ме викал в неговата каюта.

Влизам с разтуптяно сърце, а той говори по телефона. Директно запушва с длан слушалката и ми предава следното: “Със София говоря, задават ти въпрос: „Вие можете ли да направите поне един работоспособен телевизор с френски детайли отвътре?“
Отговарям, че можем, но нали условието в задачата  беше – само от български детайли, в краен случай подлатен с руски…..
От София крещят в ухото на капитана: “Не е негова работа! Да сглоби един телевизор, задръжте го на кораба. Останалите недодялки ги поместете в един празен контейнер и го товарете за изложението. Само тия глупави телевизори да имат еднакъв вид и вида им да е търговски….ясно ли е?!“
Ясно е.
На всички ни олекна малко. Все пак, май отървахме частично кожите.

И така, в последната нощ красиво упаковахме 49 от нашите «гробници». С ужас размишлявахме за хората, които вече ги бяха капарирали или купили, при това в чуждестранна валута. Назряваше международен скандал….
Сутринта пристигнахме. Започнаха да разтоварват кораба. Ние висяхме мълчаливо на палубата и пушехме цигара след цигара.
Дойде ред и на нашия контейнер, пълен с неработещи чудеса на техниката. Боклуци в красива опаковка. Крана вдигна контейнера високо високо високо и го понесе към пристанището. И изведнъж……контейнера се скъса и падна с кански грохот. Височината бе горе-долу от триетажна сграда.

Край!….
И Ура!!!

RCA 630-TS Television

Как ни провървя! Подарък от съдбата! Не може да бъде!

……….Ръководството на канадския док дълго ни се извиняваше. И заверяваше, че такова нещо им се случвало за пръв път от тридесет и нещо години експлоатация на такъв тип кранове….Скандал. Аташето мрачно мълчеше, бръкнал в джобовете на тъмния си шлифер. Ние също бяхме мрачни, но отвътре ликувахме. Краниста, горкия стоеше мирно и гледаше върховете на обувките си.
Западните застрахователи изплатиха огромна, огромна премия за гибелта на „уникалния български товар“. Пред купувачите бяхме с чисти ръце и невинни очи. За изложбата все пак доставихме единствения перфектно работещ  телевизор, който запазихме на кораба. Макар и с френски детайли, сглобен и разглобен многократно от нашите умели ръчички – той си работеше перфектно. Ирония на съдбата – единствения готов и работоспособен телевизор, отново не беше български или съветски. Западно влияние.
Като се върнахме в България, не ни се караха особено.

Всъщност това ми се стори доста странно. Съмнения за театрална постановка? Сетих за един мой състудент, който след някакъ встаж отиде да работи в едно странно предприятие .Вероятно под прикритието на дейност, свързана с Държавна Сигурност. Тайни работи, но се сетих, че може да го поразпитам. Още вечерта намерих телефона в едни стар тефтер. Обадих му се и разказах историята от игла до конец.
Той помълча, помълча и после ми каза:
– Виж какво, подробности аз не знам. Но, мога да те уверя в едно единствено нещо: бас държа, пък и бъди сигурен, че краниста на въпросния док след този «инцидент» дълго  ще може да живее в разточителство и охолство. Тъй да знаеш. За такива работи нашето разузнаване плаща доста щедро…“

– Онемях тогава – каза стареца и стова май разказа му приключи. Исках да го питам за още нещо, но сестрата изведе двете бабки от кабинета и извика по име инженера. Той се вдигна бодро от пейката и минавайки покрай мен ми намигна. „Момче, с техниката трябва да се внимава!“ – каза, прекрачвайки вратата на кабинета и пак ми намигна.

Такива значи телевизори са сглобявали нашите инженери през 1964 година….

 
 

Технологиите са чудо: само прекомпилирай ядрото и ще видиш

| от леля Ц. |

Снощи се случи нещо съвсем обикновено.

Прясно зарибена от сериала на BBC „Шерлок“, изпитах желание да си дръпна саундтрака и да си сложа една от мелодиите като рингтон на телефона. Знам, че сега е модерно телефоните на хората да звънят с противните вградени мелодии на марката и само назадничавите хора си свалят нашумели поп парчета, с които да стряскат хората в трамвая, но получих импулс и реших да го реализирам.

Колко трудно може да бъде? Преди десет години исках телефонът ми да звъни с интрото на „Сексът и градът“, влязох в Data.bg, дръпнах мелодията и десеткилограмовата Motorola, която ползвах, звънеше с този тон цялото лято на 2005г.

Тъй като обаче за десет години технологиите са напреднали значително, свалянето на мелодия за рингтон се оказа адска борба между неравностойни противници.

Първо установих, че не мога просто да дам download, а се нуждая от програма, която да ми позволи да вкарам нещо в телефона си. След това, тази програма трябва да се „pair-не“ с друга. Двете да се рестартират. За всяка една да си измисля парола. Паролата нямаше как да е „password4″, нито дори „password123″. Трябваше да съдържа една малка буква, една голяма, един символ и поне 8 знака. След като се спрях на „487skromnipingvinaotzimbabve_*“ и проклетата машина реши, че паролата е достатъчно сигурна, вярвах, че съм на крачка от изпълнение на задачата.

И наистина, оставаше само да отворя SSH терминала през криптирания VPN тунел, да прекомпилирам ядрото и да пусна цялата система да се рендира.

Въведох още една парола за „back-up-ване“, потвърдих я на три имейла и написах в Google „download sherlock soundtrack“. Мъжът ми, който разбира от компютри, е сигурен, че да напишеш в Google „download нещо си“ е сигурен начин да хванеш остър вирус на горните дихателни пътища. Аз обаче поех риска и четири часа по-късно бях готова да открия проклетата мелодия в „Ringtones“ на телефона. Докато на някой от стоте екрана, които ползвах за висшата си IT цел, не се появи изискване да въведа номер на банковата си карта.

Затова затворих лаптопа и аз, като Кари Брадшоу, се замислих:

„Улесниха ли напредналите технологии живота ни“?

или

„Защо се борим като прасета с тикви да ползваме компютрите, при положение че те трябва да ни служат?“

Умелото използване на всички джаджи (като под тази дума обединявам компютри, телевизори, миялни машини, вентилатори и изобщо всякакви уреди, които работят с ток и са сложни) е необходимо, за да може човек да си проправя път в модерния живот. Дори служителите на Център за градска мобилност се разхождат с дяволски джаджи, по които отчитат кой автомобил заслужава скоба, а всички знаем, че те не пишат дипломна работа, за да започнат да работят това. Защо обаче боравенето с технологиите трябва да изисква такива усилия?

За телевизора у дома има три дистанционни, всяко от което изисква да го познаваш персонално. Подът се чисти от прахосмукачка с изкуствен интелект, която е достатъчно умна, за да обиколи къщата и да събере боклуците, но не и достатъчно самостоятелна, за да не се залее с няколко литра вода, когато бутне ваза. Телефонът ми показва мръсните си тайни, само когато го открехна с моя пръстов отпечатък. Вентилаторът в офиса се опъва на десет човека, които по цял ден невротично натискат копчетата му, само за да стане ясно, че половината персонал загива от студ, а другата половина лее пот и се попива с кърпички.

Поклон пред всички Шерлок-умове, които мислят в посока развитие на технологиите, но все пак времето, в което пералнята не рецитираше Е.Е.Къмингс, а телефоните служеха, за да се обадиш по телефона, бяха чудесни и винаги ще ми липсват.

С трепереща ръка и носталгичен почерк,

Леля Ц.

 
 

Първи поглед към Марго Роби като Тоня Хардинг

| от chronicle.bg |

През март миналата година стана ясно, че Марго Роби ще влезе в ролята на лошото момиче на фигурното пързаляне Тоня Хардинг. Роби ще бъде в главната роля в биографичния филм „Аз, Тоня”.

След месеци на спекулации Марго Роби беше уловена в ролята си за предстоящия филм.

*EXCLUSIVE* Margot Robbie tranforms into Tonya Harding for "I, Tonya" **WEB MUST CALL FOR PRICING**

Големият скандал в кариерата на Хардинг е свързана с наемането на човек, който да рани в крака конкурентката й Нанси Кериган, за не може да се състезава на Зимната олимпиада през 1994 година. Лесно се доказва, че нападателят, намушкал Кериган по време на тренировка, е нает от бодигарда на Хардинг.

Филмът, посветен на фигуристката, ще излезе през 2018 година.

За ролята си Марго Роби носи деветдесетарски дънки, протези на лицето и костюм, с който тялото й да изглежда по-едро.

 
 

Samsung Galaxy S8 за селфи маниаци

| от chronicle.bg |

Вероятно знаете, особено ако сте селфи маниаци, че Samsung A серия има подобрена предна камера, а сега слуховете твърдят, че Samsung планира да продължи да подобрява селфи камерата в някои свои модели.

Следващата голяма премиера, която предстои на компанията, е на флагмана Galaxy S8 и се говори, че предната камера ще има по-добър автофокус и модул за разпознаване на зениците.

Samsung ще аутсорсне дейността по подобряване на предната камера, възлагайки изработката й на външна компания, чието име все още не е известно.

 
 

Красивата дъщеря на Младия папа

| от chronicle.bg |

В последната седмица луксозната модна къща „Бърбъри” обяви за свое ново лице Айрис Лоу. Ако това име не ви говори нищо, то нека ви разкажем за 16-годишната дъщеря на Джъд Лоу и Сейди Фрост.

Модата не и е чужда – най-малкото нейна кръстница е супермоделът Кейт Мос.

Преди година дъщерята на Джъд Лоу, който влезе в ролята на глава на римокатолическата църква в сериала „Младият папа“, се снима за корицата на тинейджърския вариант на Vogue. Тази година тя ще бъде лице на червило на „Бърбъри” – каквито в предишни години са били Кейт Мос, Кара Делевин и Лили Джеймс. Това е първата модна рекламна кампания, в която Лоу се снима.

„Бърбъри” и друг път са се оглеждали сред поколенията на световни звезди за кампаниите си. Преди две години Ромео Бекам участва заедно с Наоми Кембъл в реклама на марката, а миналото лято брат му Бруклин стана лице на британска кампания на „Бърбъри”.

Със сигурност кампанията ще отвори много врати и пред дъщерята на Джъд Лоу.

Вижте в галерията няколко факта от живота й.