Тайнствената приказка Свещари

| от |

Анита КОЛАРОВА

Била съм на доста места по света, но никога не съм се връщала толкова назад във вечността, както при тази среща с древната култура на траките.

Колата взема курс към Свещари от Малък Поровец и минава около 5 км, прави завой наляво и нагоре към гориста местност. Можеш и от Исперих да тръгнеш. Завои, завои… Рядка гора в есенно настроение, тишина и спокойствие. Късна есен. Загадъчност, която усещаш, още щом пред очите се занижат останките от дълга каменна стена, обграждала някога голям древен град, в близост до плавателна река, изчезнала след страшен земетръс.

Пътят свършва в края на обширно плато, осеяно с могили, на пръв поглед безредно разпръснати наоколо. Това е илюзия. Казват, че траките са ги насипали над погребения, измервайки разстоянието между всяка до сантиметър в зависимост от разположението на слънцето и звездите. Главната заслуга за откриването на комплекса, датиран към вековете преди Христа, имат екипите с научни ръководители Мария Чичикова и Диана Гергова, която от години оглавява разкопките. Голямо откритие прави инж. Петър Вълев, геодезист, изчислил, че централната ос на Гробницата, известна като Царска, е насочена към точката на хоризонта, където е изгрявало слънцето на 22 декември преди 6 хиляди години – датата на зимното слънцестоене.

В идеално поддържана административна сграда, където има киносалон, карти на местността, два живописни манекена на красиво облечени тракиец и тракийка, исторически текстове и снимки, стоят на видно място имената на всички археологически екипи, откривали за България безценни богатства. §арската гробница е под закрилата на ЮНЕСКО. Само една трета от могилите са проучени, комплексът е под денонощна охрана и наблюдение, тъй като неведнъж е бил жертва на иманяри и търсачи на силни усещания. Наблизо е т.нар. Омуртагова могила, в некропола около нея – по-ранен, от V в. пр. Хр., едно от последните открития на проф. Гергова е златото на траките гети, тези безценни 264 златни накити, оцелели 25 века.

За коя от гробниците искаме билети? За Царската, разбира се! Тя е висока колкото 4-етажен жилищен блок.

Реалност? Измислица? Ще ми се пръсне сърцето!

Големи каменни блокове. От тях са правени грлобниците и са засипвани отгоре с пръст. Българският Египет! Не се е търсела дълбочина на изкопа. От двете страни към вратата са набити колчета, обточени със синджир. Входът – в дъното. Плахо пристъпване след екскурзовода. Уви, вътре не се снима. Разкрива се коридор от черен мрамор, тъмно и хладно е. Следва задължителен „ритуал“ – обуването на найлонови терлици върху обувките. Климатици поддържат равномерна температура. Прожектори осветяват края на коридора и същинската част на помещението. Огромна метална конструкция, заобикаляща и поддържаща могилата отгоре, дава възможност да се обиколи цялата постройка.

 

Под тавана има рисунка – млад воин на кон посяга към златен венец, символ на славата и успеха. В централната камера се различават изображения върху стената, а до нея са гробните каменни легла. Видят ли ги очите, сърцето почва да бие тъй, че да го усещаш, дъхът спира, защото за миг вече не си ти, стоящият прав пред магическата древност, а наследникът на гордите траки. Ти си царят, тракийският цар Дромихет от III в. пр. Христа, който лежи в погребалното ложе, и до теб – любимата жена. Очаква ги вечен живот. Това е мираж, леглата са празни, но какъв трепет! Сцена изобразява момент от обезсмъртяването, в което траките несъмнено са вярвали. А аз вярвам ли в безсмъртието? Искам да кажа ДА с всички сили, но не мога. Съмненията ме изгарят. Изобразено е как към знатния гетски цар пристъпва богиня, която му подава златен венец. Вижда се и малко шествие на жрици, носещи дарове. Първата – тоалетна кутия с капак и ойнохое (вид тракийска кана за вино от бронз или глина с рисунки), втората – полуотворена кутия за скъпоценности, останалите две – голям метален съд и нещо като трикрака масичка.

В камъка са закодирани тайни, които няма да узная. Затова просто полагам ръка върху него и мълвя наум скрити молитви, имена на скъпи за сърцето ми хора. Върху загадъчния камък има резки, които нито са случайни, нито са от ерозия – в гробницата няма условия за такава. Мислено запалвам свещ.

Жените (скулптури, наречени кариатиди) пак привличат вниманието ми. Те са подобаващо тържествено облечени. Бели роби с дължина под коляното. Краят на робата от двете страни се възвива като листа на лале. Косите са прихванати на плитки около ушите. В Голямата царска могила кариатидите поддържат стените. Тук има десет такива каменни статуи. Те са от всички страни на гробницата и поддържат с ръце купола.
Но не виждам жената-воин, амазонката. Тя също присъства в тракийския митопоезис, както и в елинския. Но тук я няма. И по-добре. Амазонките не са ми по сърце. Те не са проливали сълзи, а тук съглеждам вълнуващ предмет – лакримарий (вретеновиден съд от стъкло без дръжка, служил за съхраняване на зехтин при погребенията или за събиране на сълзи). И почват въпросите: защо е в гробницата? Нали траките са плачели, когато се ражда човек, и са ликували, когато умира? Какво прави тук този свещен предмет, лежал хиляди години в неразгаданото пространство на могилата?

Залмоксис (според Херодот той е ученик на Питагор, а според други историци е негов предшественик) се е казвал главният цар и бог на гетите.

Екскурзоводката разказва, че в битка с армията на Александър Македонски траките взели в плен красив воин, който станал съпруг на принцесата. По-късно се разболял и починал. Каква е била съдбата на младата му съпруга? Ако вярваме на преданията, трябва още жива да е погребана до него.

Как са живели тези изчезнали отдавна хора? Къпала ли ги е росата? Слушали ли са славея нощем, опиянени от вино и любов? Буйни ли са били танците им като нашите? Няма ли и ние да изчезнем като тях? Всичко е било тъй различно. Не, не, всичко е било същото. Съвсем същото, независимо от днешните компютри.

Навън небето е светлосиньо, хоризонтът се губи зад дърветата. Била съм на доста места по света, но никога не съм се връщала толкова назад във вечността.

Гъстата тишина на могилата в самата й утроба, пламъчето, което е запалила у мен, са я превърнали в храм. Завинаги.

 
 

Най-добрите корици на една легенда

| от chronicle.bg |

Тя не е просто модел, а същинска икона на тази професия. Тя е изпълзяла от провинциално градче до Лондон и е покорила най-грандиозните модни сцени в света. Тя е имала ниско самочувствие в училище.

Тя е известна и с дивия си начин на живот – алкохол, наркотици, партита. Тя получава 4 млн. долара за фотосесия с Calvin Klein. Тя влиза да се лекува от депресия в психиатрична клиника след раздялата си с Джони Деп. И все пак, продължава да обича лошите момчера, втурвайки се във връзка с Пийт Дохърти.

Тя е забъркана в един от най-шумните кокаинови скандали, които историята познава.

Тя е Кейт Мос и днес навършва 44 години.

Вижте в галерията най-добрите снимки от кариерата й.

 

 
 

Григоре, не знаеш ли български?

| от Александър Николов |

През септември миналата година Григор Димитров достигна до осминафиналите на US open. За да се поздравят с този успех, родните „патриоти“ си намериха повод да са сърдити. След мача със Соуса, Григор говорил на английски на корта и не поздравил българите по трибуните на български. 

Няколко дни след първата му титла от 2014 насам (в Бризбейн) и също толкова преди началото на Australian Open, родната ракета номер 1 даде кратко интервю за сайта на турнира, в което за пореден път казва колко е доволен да вижда български знамена и да чува родна реч от трибуните. На английски. И „гордите Българи“ отново подскочиха като ужилени.

„Запазили сме си езика под турско робство и византийско иго и за един световноизвестен спортист трябва да е гордост да говори на родния си език, защото преди всичко е Българин“, така изглежда най-безобидната критика в социалните мрежи навсякъде, където видеото е споделено.

В определени ситуации е нужно и редно да се говори на английски и това няма нищо общо с патриотизма.

Какъв език се говори в дадена ситуация не е въпрос нито на каприз, нито на лична преценка, а на традиция, писани или неписани правила и въпрос на протокол или добро възпитание.

Международният език, харесва ли ни или не, е английският. По-рядко с такъв статут се ползва френският и донякъде – испанският. Без значение колко са велики, немският, руският, китайският или българският – не са.

В ЕС официални са всички езици на общността и при официални изказвания (в ЕП например) няма проблем да се използва български, чешки или гръцки. Въпреки това тези държавни ръководители, които могат, използват английски или друг по-разпространен език. В дипломацията говоренето на езика на домакините отключва по-лесно вратите. Затова Росен Плевнелиев се разбираше толкова добре с немския президент Йоаким Гаук, а Ирина Бокова е добре приета във Франция. По същата причина Борис Джонсън говори на френски при посещението си в Париж, а Владимир Путин се обърна на немски към Бундестага. Британските дипломати във всяка една страна пък прекарват между 3 и 6 месеца преди мандата си в изучаването на местните език и традиции. До степен, че Джонатан Алън говореше по-добър български от някои родни депутати.

Всички международни организации имат ясни правила за езиците. В УЕФА и ФИФА освен на английски се говори и на френски и това няма нищо общо с бившите генерални секретари Сеп Блатер и Мишел Платини.

Ако песните на Евровизия могат да бъдат на всеки един език на страните участнички, то официалната церемония и гласуването е на английски и френски. Френският е използван от Франция, Андора, Монако, Люксембург, Белгия, Швейцария и доста често от Великобритания. Използването на френски от британската телевизия определят като приятелско намигване към съседите и спазването на традициите, тъй като дълго време това е езика, използван от Кралския двор.

В авиацията всички международни полети използват английски за комуникация. Дори когато кулата и екипажа говорят един и същ език, английският е предпочитан, а изключение се прави само за вътрешни полети.

Във футбола владеенето на местния език също е почти задължително за най-добрите футболисти и треньори. На пресконференция и португалецът Моуриньо, и французинът Венгер, и италианците Конте и Раниери, и германецът Клоп, и испанецът Гуардиола говорят на английски. Защото такива са неписаните правила на Висшата лига на Англия.

Ако се върнем на тениса, и в ATP, и във WTA се използва предимно английски – и на пресконференции, и в интервютата на корта. Изключения са само играчите, които участват на турнир в страна, използваща родния им език. Или при желание да зарадват публиката. Надал говори на испански на турнирите в Испания, но в знак на уважение към любимия му турнир – Ролан Гарос, използва френски на кортовете му, както и в Монте Карло. Но на US open, Wimbledon или Australian Open всички говорят на английски – и Джокович, и Надал, и Федерер, и Григор. Дори Нишикори не говори на японски, без това да е повод за драми в родината му.

На турнира в София Григор ще поздрави публиката на български, но всички останали ще говорят на английски. Освен ако някой не реши да зарадва родните фенове на тениса с едно „Здравейте, как сте“.

За човек, който прекарва по 10 дни годишно в България, Григор говори чудесен български. Наскоро използва Facebook профила си, за да поздрави българските си фенове на родния си език. 

А тези, които не говорят английски, могат да се сърдят само на себе си, защото онази гордост „знам само един език – български“, ми е непонятна.

Истинският патриотизъм се крие точно в това, което прави Григор. Защото и в САЩ, и в Австралия разпознават българския флаг, а китайци изписват „Khaide Grigor“ в негова подкрепа. И предпочитам да каже, че е българин на английски, така че да го разберат хилядите по трибуните. Дано още такива като него станат посланици на България. От другите – горди, че не знаят нито думичка на чужд език, ме е леко срам.

 
 

Технологиите са чудо: само прекомпилирай ядрото и ще видиш

| от леля Ц. |

Снощи се случи нещо съвсем обикновено.

Прясно зарибена от сериала на BBC „Шерлок“, изпитах желание да си дръпна саундтрака и да си сложа една от мелодиите като рингтон на телефона. Знам, че сега е модерно телефоните на хората да звънят с противните вградени мелодии на марката и само назадничавите хора си свалят нашумели поп парчета, с които да стряскат хората в трамвая, но получих импулс и реших да го реализирам.

Колко трудно може да бъде? Преди десет години исках телефонът ми да звъни с интрото на „Сексът и градът“, влязох в Data.bg, дръпнах мелодията и десеткилограмовата Motorola, която ползвах, звънеше с този тон цялото лято на 2005г.

Тъй като обаче за десет години технологиите са напреднали значително, свалянето на мелодия за рингтон се оказа адска борба между неравностойни противници.

Първо установих, че не мога просто да дам download, а се нуждая от програма, която да ми позволи да вкарам нещо в телефона си. След това, тази програма трябва да се „pair-не“ с друга. Двете да се рестартират. За всяка една да си измисля парола. Паролата нямаше как да е „password4″, нито дори „password123″. Трябваше да съдържа една малка буква, една голяма, един символ и поне 8 знака. След като се спрях на „487skromnipingvinaotzimbabve_*“ и проклетата машина реши, че паролата е достатъчно сигурна, вярвах, че съм на крачка от изпълнение на задачата.

И наистина, оставаше само да отворя SSH терминала през криптирания VPN тунел, да прекомпилирам ядрото и да пусна цялата система да се рендира.

Въведох още една парола за „back-up-ване“, потвърдих я на три имейла и написах в Google „download sherlock soundtrack“. Мъжът ми, който разбира от компютри, е сигурен, че да напишеш в Google „download нещо си“ е сигурен начин да хванеш остър вирус на горните дихателни пътища. Аз обаче поех риска и четири часа по-късно бях готова да открия проклетата мелодия в „Ringtones“ на телефона. Докато на някой от стоте екрана, които ползвах за висшата си IT цел, не се появи изискване да въведа номер на банковата си карта.

Затова затворих лаптопа и аз, като Кари Брадшоу, се замислих:

„Улесниха ли напредналите технологии живота ни“?

или

„Защо се борим като прасета с тикви да ползваме компютрите, при положение че те трябва да ни служат?“

Умелото използване на всички джаджи (като под тази дума обединявам компютри, телевизори, миялни машини, вентилатори и изобщо всякакви уреди, които работят с ток и са сложни) е необходимо, за да може човек да си проправя път в модерния живот. Дори служителите на Център за градска мобилност се разхождат с дяволски джаджи, по които отчитат кой автомобил заслужава скоба, а всички знаем, че те не пишат дипломна работа, за да започнат да работят това. Защо обаче боравенето с технологиите трябва да изисква такива усилия?

За телевизора у дома има три дистанционни, всяко от което изисква да го познаваш персонално. Подът се чисти от прахосмукачка с изкуствен интелект, която е достатъчно умна, за да обиколи къщата и да събере боклуците, но не и достатъчно самостоятелна, за да не се залее с няколко литра вода, когато бутне ваза. Телефонът ми показва мръсните си тайни, само когато го открехна с моя пръстов отпечатък. Вентилаторът в офиса се опъва на десет човека, които по цял ден невротично натискат копчетата му, само за да стане ясно, че половината персонал загива от студ, а другата половина лее пот и се попива с кърпички.

Поклон пред всички Шерлок-умове, които мислят в посока развитие на технологиите, но все пак времето, в което пералнята не рецитираше Е.Е.Къмингс, а телефоните служеха, за да се обадиш по телефона, бяха чудесни и винаги ще ми липсват.

С трепереща ръка и носталгичен почерк,

Леля Ц.

 
 

HP ZBook 15u със значително подобрение на процесора

| от chronicle.bg |

 

HP обяви подобрение преносимата си работна станция HP ZBook 15u.

Тези, които сте имали досег до HP ZBook 15u, знаете, че със своя 15.6“ дисплей станцията е една добра комбинация от мобилност и стойност. С тегло от от 1.9кг. (4.18lbs)3 и 19.9 мм. дебелина, работната станция може да се похвали с висока производителност. Захранва се с новите седмо поколение Intel® Core™ i5 и i7 процесори4, с да 32 GB DDR4 памет5, професионална графична карта AMD FirePro™, 2TB2 дисково пространство, включително и по избор HP Z Turbo Drive G25, и FHD touch или UHD дисплей.

Батерията е с дълъг живот и се поддържа от HP Fast Charge, осигуряваща бързо презареждане до 50% от батерията само за 30 минути.

Мобилната работна станция ZBook 15u има обща системна надеждност, гарантирана от 120 000 часа тестване в HP’s Total Test Process и е проектирана да отговори на MIL-STD 810G стандартите. Потребителите могат да се възползват от Windows 10 Pro1 и богатите функции на ISV сертифицираната видео карта AMD FirePro™ 3D с 2GB видео памет, проектирана да работи с всички професионални приложения на преносимата работна станция ZBook 15u.

HP ZBook15u_Touch_G4_with_Hand_Solidworks

Тази мобилна работна станция е оборудвана с конфигурация, подсигуряваща висока сигурност и лесна управляемост, включително водещата в индустрията BIOS функция за защита – HP Sure Start Gen8, която следи състоянието на BIOS, възстановява платформата без намеса, връща BIOS до обичайното му състояние и предлага функционалност за централизирано управление.

Интегрираните Trusted Platform Module (TPM), Smart Card Reader и по избор Finger Print Reader5 осигуряват защита на данни, имейл и потребителски документи. HP ZBook 15u има множество портове включително USB 3.1 Gen 1 port, DisplayPort™ 1.2 и други.

Мобилната работна станция HP ZBook също така идва и с предварително инсталираната HP Remote Graphics Software за отдалечени работни групи, HP Performance Advisor за оптимална производителност и HP Velocity за по–надеждно и бързо сърфиране мрежата.

HP ZBook 15u е достъпно сега със стартова цена от €1,090 без ДДС.