Тайната от яхта „Великолепие“

| от | |

Преди време, полицията на Лос Анжелис възобнови тридесет годишното дело по разследването за гибелта на холивудската актриса Натали Ууд. Повод за това бяха новите свидетелски показания на капитана на злополучната яхта Денис Дейвърн. Натали Ууд потъва при неизяснени обстоятелства на 29 ноември 1981 година.

natali-vud-

В историята са забъркани актьорите Кристофър Уокън и тогавашния съпруг на Натали – Робърт Уагнър.

Малко предистория:

В кариерата на красавицата Ууд има няколко печеливши филми, сериозни роли, заснети от сериозни режисьори. През 1961 г.  Америка е във възторг от „Уестсайдска история“, един от най-добрите мюзикъли на всички времена.

До това време Натали Ууд вече нееднократно е номинирана за „Оскар“, плащали са и в пъти повече от Мерилин Монро. Дъщеря на бедни руски емигранти, Наташа започва кариерата си в киното още в детството си, когато родителите и разрешават да се снима в няколко рекламни клипчета.

През 1956 година всички жени в САЩ и завиждат – тя е абсолютен кумир на поколението, освен това Кралят – Елвис Пресли излиза на срещи с нея.

Не само това, ами Натали дори получава от него предложение за женитба. До сватба така и не стигат, защото майката на Елвис изобщо не е одобрявала Натали за снаха. Отхвърлената годеница се омъжва през 1957 г. Роберт Уагнър (Robert Wagner), един от хубавците в Холивуд с предстояща артистична кариера (може да го познаете като Теди Леополд в сериала „Двама мъже и половина“).

1349867803_natali-vud-i-elvis-presli

През 1966 година Натали Ууд прави опит за самоубийство и за малко не се присъединява към печалната слава на Мерилин Монро, но лекарите успяват да я спасят от смъртоносната доза сънотворни.

Но, не можеш да избягаш от съдбата си.

А съдбата придобива облика на Кристофър Уокън (Christopher Walken). Днес Уокън е на 71, зад гърба си има повече от 95 филма. Но, погледнеш ли го веднъж – такова специфично лице не може да се забрави лесно.

Натали се влюбва без да обръща внимание, че Кристофър по това време вече е 12 годишен брак и с не много стабилна психика. Приятелите и на двамата пророчески са казвали, че с тях двамата всичко ще свърши зле. В края на краищата за Натали са познали.

В трагичния ден на удавянето, Ууд и тогавашния и съпруг Робърт Уагнър, са се намирали на яхта. Гостувал им е актьора Кристофър Уокън, по това време партньор на Натали от снимачната площадка на „Brainstorm“, в който те заедно играят семейна двойка. Вечерта на 28 ноември 1981 г. всички първо вечерят в ресторант на остров Санта-Каталина в Калифорния и после отиват до яхтата „Splendor“ („Великолепие“).

По официални показания, някъде към средата на нощта Уагнър забелязва изчезването на жена си, както и липсата на една лодка. След няколко часово издирване, на около миля от яхтата е намерено тялото на Натали Ууд. Била е облечена в ярко червено яке, нощница и чорапи. В резултат на разследването, смъртта на актрисата е била призната за нещастен случай. Съгласно официалната версия, Ууд вероятно се е опитвала да върже лодката за яхтата и не е могла да удържи равновесие, поради което е паднала във водата. Следователя Томас Ногучи (Thomas Noguchi) е установил, че Ууд е изпила 7 или 8 чаши вино преди да умре. Освен това на борда на лодката, полицията е забелязала следи от драскане с нокти. По мнение на Ногучи, те свидетелстват за това, че актрисата се е опитала да се закрепи и се качи на яхтата.

Основни неофициални източници за заключението за удавянето на Ууд, стават освен заявленията на непосредствените участници в събитията, то и тези на сестрата на покойната актриса – Лана Ууд (Lana Wood, с рождено име Светлана Захарченко).

natali-ud-i-kristofera-uoken

През 2008 година Уагнър публикува романа „Pieces of my Heart„. Там се споменава, че последния път, в който той вижда съпругата си, е когато тя си оправя косата във ваната. През това време, на няколко метра от вратата Уагнър е седял на масата и се е карал с Кристофър (Уокън). В ход на разгорещения спор по повод кариерата на Натали, Уагнър от озлобление разбива една бутилка в ръба на масата и напуска каютата. Сред някое време той се сеща да потърси жена си, затова отива на палубата. Тогава с учудване забелязва празното място на аварийната родка и се запитва как така не са чули звука от спускането и плясването и във водата. По мнението на Уагнър – дори и при шумната караница с Кристофър все пак нямало е как да пропуснат да чуят това.

В книгата си, Уагнър се обвинява за следното:

- „Да, аз виня себе си. Натали би чувствала същото, ако същото би се случило на мен. Защо не бях там, защо не я наглеждах?!“ – все риторични въпроси.

Уагнър напълно съзнателно е подкрепил възобновяването на делото и същевременно изразил надеждата, едно ново, свежо разследване ще избави тази тъжна история от многочислените спекулации и слухове. Под спекулации, вероятно Уагнър визира не дотам ясните „откровения“ на капитана на яхтата.

А капитан на яхтата тогава е бил Денис Дейвърн (Dennis Davern), работил няколко години за холивудската двойка. Той също е публикувал своята версия в собствена книга, озаглавена „Прощавай, Натали, прощавай „Великолепие“ (Goodbye Natalie, Goodbye „Splendor“). По думите на капитан Дейвърн, преди Ууд да изчезне, Уагнър се е скарал шумно с Кристофър Уокън. Той споменава същия епизод, който описва и Уогнър – със счупването на бутилката в ръба на масата. Кавгата е била за това: Уагнър обвинява Уокън, защото той опитва да съблазни жена му. Но, има разминавания във версиите на Уагнър и Дейвърн – капитана последно твърди, че след като Уагнър разбрал за липсата на Натали, в течение на цели четири часа отказвал да включи ракети и помощни осветителни средства за да извика на помощ бреговата охрана. Именно затова се подновява делото. А Дейвърн по собствено късно признание -че е скрил умишлено от полицията през 1981 година фактите за забавянето на исканата помощ.

Впрочем, следователя Дуейн Рейшър (Duane Rasure), който е поел делото за Ууд веднага след гибелта на актрисата, заявява по канала CBS, че Дейвърн лъже в книгата си заради желанието да направи сензация, с което да повлече повече продажби. Следовател Рейшър настоява на това, че нелепата смърт е била нещастен случай и че Уагнър е поискал помощ от бреговата охрана, веднага след като е разбрал за сериозността на ситуацията.

natali-vud-i-robert-vagner

От друга страна, Лана Ууд, която заедно с капитан Дейвърн в началото на 2010 година се обръща към полицията на Лос Анжелис с молба да се продължи делото по разследването, а през март същата година, в интервю за CNN изразява увереноста си, че Натали се скарва сериозно с мъжа си преди да умре, но не вярва в предумишлено убийство. Семейството желае да разбере истината, защото Натали никога не е умеела да плува и това е широкоизвестен факт (актрисата е заявявала, че плуването е най-големият и кошмар, както и тъмната вода). Освен това, на лявата буза на Натали е имало синина, а също и по ръцете. Всичко това по мнение на сестра и Лана – не се вписва в официалната версия за гибелта на Натали.

Най-малко данни по въпроса дава Кристофър Уокън. Но, един път журналистите са му развързали езика: по негово мнение, Натали Ууд по неизвестна за него причина е отишла до лодката (възможно за да се обади до децата си на брега), но после бидейки във водата се е подхлъзнала, ударила си е главата в ръба на лодката и е изгубила равновесие. Затова е паднала във водата. Однев това, той твърди, че Ууд никога не е била склонна към саморазрушение, и изобщо версията за самоубийство категопично може да се разглежда само от жълтите таблоиди. Что се касае да спора между него и Уагнър, то Уокън твърди, че единствено той е защитавал Натали в тирадата си преди счупването на бутилката. Едва ли някога нещо друго ще се изплъзне от страна на Кристофър, защото е наел адвокат, който е готов да отговори на всички въпроси.

Има и още двама свидетели:

– първия е Дъг Бомберд (Doug Bombard), съдържатеря на ресторанта от остров Санта-Каталина. Същият е намерил сутринта на 29 ноемвлри тялото на актрисата. Той също е на мнение, е че това е нещастен случай. Спомняйки си реакцията на Уагнър з смърта та жена му – ресторантъора твърди че съпругът се е смутил и е гледал в земята. А също и Бомберд подтвърждава информацията, че преди да си тръгнат от ресторанта, групата са изпили няколко бутилки шампанско.

– втория свидетел е някоя си Мерилин Уейн (Marilyn Wayne), която твърди че е чула женски писъци във фаталната за Натали нощ. Мерилин Уейн и приятеля и Джон Пейн (John Payne), заедно със сина им Антъни (Anthony)са се намирали на 28-29 ноември 1981 година на яхтата „Capricorn“, на около 50 фута от тази на Ууд, Уагнър и Кристофър (примерно на около 15 метра). Около 11 ч. вечерта те чули женски писъци и са се опитали да се свържат с бреговата охрана. Но, напразно.

След някое време Мерилин Уейн и приятеля и са чули, как мъжки глас казва нещо непонятно в тъмното, от сорта на: „Дръж се, дръж се, идваме след теб“. След това виковете били стихнали, но скоро отново разцепили мрака и така продължило някъде около 15 минути.

Най -интересното е, че Мерилин Уейн казва, как след три дни след произшествието получила бележка с небрежно написан текст: „Ако ти е скъп живота, мълчи за това, което знаеш!“.Е, тя си е мълчала. И така вече 30 години.

Странно, защо Уейн не е отишла да даде показания в полицията още на следващата сутрин, преди получаването на бележката със заплахата?
Защо Дейвърн не е публикувал книгата си преди до 2009 г., а я е осветил изчаквайки още една година – точно преди да иска възобновяване на делото?
Защо полицията е решила да обяви за подновеното разследване едва 12 дни преди тридесет годишнината от гибелта на Натали Ууд?
Според роднини (сестрата) – Натали никога не би излезнала по пижама или нощница дори на палубата на яхтата си. Тогава остава загадка защо е била намерена във водата с нощница?
Откъде са синините?

 
 

Българското представление „Паякът“ заминава на американско турне

| от chronicle.bg |

Ако не сте гледали представлението „Паякът“ на режисьорския тандем Йордан Славейков и Димитър Касабов, сте пропуснали едно от значимите събития в българския театър през последното десетилетие.

Историята на сиамските близнаци Марта и Мартин, така прецизно, пълнокръвно и въздействащо пресъздадена от Пенко Господинов и Анастасия Лютова, е от онези театрални представления, които стискат зрителя за гърлото и не отслабват безпощадната си хватка много след излизането от салона.

Ако сте от театралните фенове, които харесват „Комиците“ и обичат да ходят на театър „да се посмеят малко“, може да спрете да четете този текст веднага. „Паякът“ е метафорична илюстрация на най-черните човешки характеристики и разказ за начините, по които те изпълзяват навън и изменят реалността. Иначе казано – постановката едва ли ще ви разсмее и разсее.

„Паякът“ е едно от най-награждаваните български театрални представления и сега заминава на 20-дневно турне в Америка.

Презокеанската обиколка на „Паякът“ е по покана на няколко родни институции и организации в Америка – Българския културен център в Сиатъл със съдействието на Генералното Консулство на РБ в Лос Анджелис, BG Voice Chicago и BG Еvents NYC.

Както вече споменахме, пиесата е написана и режисирана от Йордан Славейков и Димитър Касабов, а актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова, които са тандем и в живота, влизат в кожата на брат и сестра, сиамски близнаци, непосредствено преди операция по разделянето им.

Преди американските дати постановката ще бъде показана на 20 януари, петък, на сцената на ТР „Сфумато“.

The-Spider-American-Poster-270872-500x0

Пътуването на „Паякът“ до Америка е своеобразно завръщане след като през лятото на 2013 г. проектът беше показана на престижната сцена на Бродуей в рамките на 17-тото издание на международния театрален фестивал New York International Fringe Festival.

Тогава актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова изиграха общо 5 представления със субтитри изиграха пред американска публика.

Пиесата беше отличена от американските театроведи и журналисти, като получи блестящи рецензии в изданията на New York Times и The Village Voice. Популярният нюйорски безплатен седмичник за култура и изкуство The Village Voice излъчи българската пиеса „Паякът” като най-добра сред 10 топ спектакъла, показани на най-големия мултиартистичен фестивал в Сверна Америка – New York International Fringe Festival. Играта на българските актьори  Пенко Господинов и Анастасия Лютова беше аплодирана и от журналистът Scott Heller в неделно издание на New York Times, където в пространствена рецензия обсипа със суперлативи българската постановка.

Заглавието се играе вече 6 години на българската сцена с над 65 представления. Има в портфолиото си номинация А’Аскеер 2011 за съвременна българска драматургия, номинация за “Полет в изкуството” 2012 от Фондация Стоян Камбарев. Награди за ней-добър театрален експеримент и за най-добра актриса на Анастасия Лютова от фестивал „Артокраина“ Санкт Петербург 2013, приз за най-добър театрален дует от театрален фестивал „Славянский венец“ – Москва 2013.

Какво каза един от режисьорите, Йордан Славейков, за предстоящото турне:

Това пътуване стана възможно благодарение на енергията на една българка, която живее отдавна в Америка – г-жа Елка Русков. Още преди  три години и половина тя прочела в New York Times рецензия за нас и си казала, че иска да се срещнем. През 2015-та тя дойде в София и гледа „Паякът“. Около една година организира това турне – свърза българските общности и българските културни институции зад граница. Тя направи мрежа от контакти, за да се случи това пътуване. В Чикаго, където живее значителна част от българската общност зад океана, вероятно ще имаме две представления – едно след друго.

Едновременно ще вървят субтитри на английски на всички места, за да може и местна публика да има възможност да ни гледа. В Ню Йорк билетите вече  чудесно се продават сред англоговорящи. Може би това се дължи на факта, че по някакъв начин сме познати в този град и че имаме имаме професионални и бизнес отношения с хората, които представляват театралната общност. Те с голяма радост канят свои приятели англоговорящи. В Ню Йорк публиката ще бъде минимум 50 на 50 – наши сънародници и американци с отношение към театъра.

Преди всичко искам да подчертая, че не отиваме в Америка, за да  умиляваме родната българска публика.

Отиваме да покажем една различна гледна точка на темата за отношенията в двойка. Опитахме се много критично и честно да сложим на масата проблемите в едно партньорство – в случая са брат и сестра, могат да бъдат и син-баща, майка-дъщеря и т.н..  Подходихме към тях честно и безкомпромисно, говорим за неизричани, непомислени, премълчавани неща.  За неща, за които обикновено не се говори, тъй като хората обичат да замитат боклука под килима и да се правят, че боклук няма.

 
 

Bookclub: Откъс от новата книга на Фредерик Бакман

| от chronicle.bg |

Нова книга от шведския писател Фредерик Бакман излиза на българския пазар. Бакман е познат в България с „Човек на име Уве“, „Баба праща поздрави и се извинява“ и „Брит-Мари беше тук“. Броени дни след Коледа на български излезе и новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

Смъртта е единственото нещо, което е сигурно в нашия живот. Въпреки това обикновено за нас е трудно, често дори изглежда невъзможно, да си представим живота след като близък човек си отиде. Загубата на роднина или приятел може да бъде непосилно тежка, особено ако той си отиде внезапно. А колко по-тежка може да бъде, ако знаем, че времето на човека  изтича и обратното броене вече е започнало? Колко воля е нужна, за да запазиш самообладание, когато виждаш как близък човек чезне пред очите ти? Колко сила изисква да сдържаш сълзите си пред този, за когото знаеш, че си отива бавно, но сигурно?

В търсене на отговорите на тези въпроси добре познатият Фредрик Бакман, който се радва на нечуван читателски интерес по целия свят, написва новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

vsqka_sutrin_putqt_kum_doma_cover

Предлагаме ви откъс от новелата:

В края на един живот има болница, в която някой е опънал зелена палатка насред стаята.

В нея се събужда човек. Задъхан и изплашен е, не знае къде се намира. До него седи млад мъж, който прошепва:

– Не се страхувай.

И това ако не е най-хубавата възраст, мисли си стар мъж, щом поглежда внука си. Тогава, когато едно момче е достатъчно голямо, че да разбира как работи светът, но и достатъчно младо, че да отказва да го приеме. Стъпалата на Ноа не докосват земята, когато провесва крака от ръба на пейката, но главата му достига космоса, защото още не е живял толкова дълго, че да позволи на хората да закотвят мислите му за земята. До него седи дядо му, който е нечувано, нечувано стар, разбира се. Толкова стар, че хората вече са се отказали да му натякват да се държи като възрастен. Толкова стар, че вече е твърде късно да порасне.

Тази възраст също не е толкова лоша.

Ноа примигва тежко и сънено към изгрева отвъд площада, където се намира пейката. Не иска да признае пред дядо, че не знае къде са, защото това е тяхната игра: Ноа затваря очи, а дядо го отвежда някъде, където никога не са ходили. Понякога момчето трябва здраво, здраво да стиска очи, докато с дядо сменят четири автобуса в града. Друг път пък дядо го отвежда право в гората зад къщата до езерото. Понякога излизат с лодката и често плават толкова дълго, че Ноа заспива, а когато се отдалечат достатъчно, дядо прошепва „отвори очи“ и Ноа получава карта, компас и задачата да изчисли как да се върнат обратно. Дядо винаги е сигурен, че той ще се справи, защото има две неща, в които вярва непоклатимо: математиката и Ноа.

Когато дядо бил млад, група учени измислили как да пратят трима души на Луната. Именно математиката ги отвела дотам и обратно. Цифрите винаги помагат на човек да намери обратния път.

Но това място няма координати. Не е отбелязано на картата и оттук не минават пътища.

Ноа помни, че днес дядо го помоли да затвори очи. Помни, че се измъкнаха от дядовата къща, и знае, че отидоха до езерото, защото познава всички шумове и песни на водата, независимо дали е с отворени очи, или не. Спомня си мокрите дъски под краката им, когато влязоха в лодката, но нищо повече. Не знае как двамата с дядо са се озовали тук, на пейка до кръгъл площад. Мястото е ново за него, но всичко тук му е познато. Сякаш някой е откраднал всички вещи, с които е израснал, и ги е наредил в нечий чужд дом. Малко по-нататък има бюро, точно като това в кабинета на дядо, с калкулатор и карирана хартия отгоре. Дядо свири някаква тъжна мелодия с уста. Спира за малко, за да прошепне:

– Площадът пак се е смалил през нощта.

После продължава да свири. Момчето го поглежда въпросително и дядо се изненадва, едва сега осъзнавайки, че е казал думите на глас.

– Извинявай, Ноаноа, забравих, че тук мислите се чуват.

Дядо винаги го нарича Ноаноа, защото харесва името на внука си два пъти повече от всички останали имена. Допира ръка до косата на момчето. Не я разрошва, просто отпуска пръстите си върху нея.

– Няма от какво да се страхуваш, Ноаноа.

Под пейката цъфтят зюмбюли. Милион мънички ръце се протягат над стеблата, за да прегърнат слънцето. Момчето ги разпознава – това се цветята на баба и миришат на Коледа. Други деца може би свързват празника с джинджифилови сладки и гльог, но ако някога си имал баба, която обича растения, то твоята Коледа винаги мирише на зюмбюли. Между цветята проблясват парченца стъкло и ключове, сякаш ги е носил в буркан, но се е спънал и го е изпуснал.

– Закъде са всички ключове? – пита момчето.

– Какви ключове? – пита дядо.

Погледът на стария мъж изглежда странно стъклен. Той почуква объркано слепоочията си. Момчето отваря уста, за да каже нещо, но щом го вижда, се спира. Мълчи и прави това, което дядо му го е научил да прави, когато се изгуби: оглежда околностите и търси следи и ориентири. Пейката е обградена от дървета – дядо ги обича, защото на тях не им пука какво мислят хората. Птичи силуети литват от клоните, разпръскват се по небосвода и се отпускат уверено, носени от ветровете. Дракон, зелен и сънен, прекосява площада. В един ъгъл пък спи пингвин, върху чийто корем има малки отпечатъци от длани с цвят на шоколад. До него седи пухкав бухал само с едно око. Ноа си ги спомня, едно време бяха негови. Дядо му подари дракона, когато Ноа беше още бебе, защото баба каза, че не било уместно да се дават плюшени дракони на новородени, а дядо отвърна, че не искал да има уместен внук.

По площада вървят хора, но фигурите им са размазани. Щом момчето опитва да се съсредоточи върху чертите им, те се изплъзват от погледа му като слънчеви лъчи между щори. Един от тях спира и махва на дядо. Дядо отвръща на поздрава и опитва да изглежда уверено.

– Кой е това? – пита момчето.

– Това е…  аз…  не си спомням, Ноаноа. Беше отдавна… струва ми се…

Той млъква, поколебава се, търси нещо в джобовете си.

– Днес не ми даде карта и компас, нищо, на което да разчитам. Не знам как да открия пътя към вкъщи – прошепва Ноа.

– Боя се, че тези неща няма да са ни от полза тук, Ноаноа.

– Къде сме, дядо?

Дядо заплаква, тихо и без сълзи, така че внукът му да не разбере.

– Трудно е да се обясни, Ноаноа. Много, много трудно е да се обясни.

 
 

Поемете дъх! Том Харди е в „Табу“

| от |

Том Харди е един от чудесните британски екземпляри, които Обединеното кралство е внесло в редиците на Холивуд за последните няколко години. До него гордо стоят Том Хидълстън, Бенедикт Къмбърбач, великолепният Хю Лори, Джак О`Конъл и още, и още, и още… Том Харди обаче е единственият сред тях, който може да предизвика у теб възбуда и страх едновременно. Той е като заешката дупка от Алиса – искаш да скочиш, защото знаеш, че ще е вълнуващо и същевременно се притесняваш какво ще намериш на дъното.

След година на мълчание, номинация за „Оскар“ – за „Завръщането“ – и поява само в два епизода на третия сезон на Peaky Blinders Харди прави мрачно завръщане в калния и свръхестествен сериал “Табу“.

Какво е „Табу“? Сериал, продуциран от Ридли Скот, самият Харди и сценаристът на Peaky Blinders Стивън Найт. Той е мрачна и мърлява история за отмъщението, примесена с древни африкански магии, подмолни британски чиновници и Уна Чаплин за разкош. Всички те позиционирани в стар Лондон.

Историята проследява Джеймс Дилейни – буквално завърнал се от мъртвите мъж, където са го пратили злите езици преди 10 години, чийто баща умира внезапно, а Джеймс се оказва единственият наследник на парче каменна земя, което група британски чиновници и политици желаят силно, за да решат набързо лека неуредица с правителството на САЩ и Канада.

Дилейни, изглеждащ точно толкова смахнат за хората, колкото и баща му приживе, не планира нито да дава, нито да продава купчината камъни, които му се падат по право. Към този основен казус и очевидно основен конфликт в сериала, който се точи и разточва във всичките 56 минути в началото, се добавят бързата смърт на бащата, за която синът вярва, че не е случайна и любовта към полу-сестра му, в чиято роля е грациозната Уна Чаплин.

„Табу“ има великолепна атмосфера. Лондон в началото на IXX век е мърляв, кален, пълен с курви, бардаци и отхвърлени деца. Кучетата ядат трупове, а хората се отдават на низки страсти с дебелани. Между всички тях Том Харди крачи класно, потънал в кал до колене, в компанията на хрътка и сложил на главата си голям цилиндър.

Към тази среда се добавят и африкански митове и легенди, тъй като персонажът на Харди е прекарал последните 10 години в Африка под опеката на вуду магьосници и страшни жени с боядисани лица, които го преследват в сънищата му в късните доби на нощта, и неговата химия с останалите персонажи – от Уна Чаплин до Франка Потенте, която е похотлива и долна съдържателка на публичен дом, наместил се удобно в един от имотите му.

Първи епизод на „Табу“ обаче не ти казва нищо повече. Той само те въвежда в мрачната магическа обстановка, която смята да разгърне пред зрителите си впоследствие. Той създава среда, която да те възбуди или поне да ти стане любопитно, поставя възлите на всички връзки, които смята да развърже нататък и ти казва да чакаш. Седмица след седмица той, в компанията на Харди, ще ти разкрива нови и нови тайни от мрачния свят, в който живи и мъртви се срещат, а британецът, като блюстител на правдата, ще раздаде правосъдие накрая.

„Табу“ е един от вълнуващите сериали този януари, спор няма. Той носи големи очаквания и дава големи заявки. Дали без участието на Том Харди – като продуцент, актьор и един от създателите на шоуто – щеше да е толкова любопитен? Едва ли. Но Харди е класната британска чаша чай, която всеки е редно да изпие в един момент. А осем мрачни и възбуждащи епизода, звучат като добра идея да го направите именно сега.   

 
 

Ексцентричните геймърски играчки

| от Иво Цеков |

За повечето геймъри един приличен компютър и монитор или пък конзола и телевизор са достатъчни, но има и такива, които не са готови да се задоволят с конвенционалните оферти.

Вместо това, те с влажен поглед гледат към най-новите и атрактивни предложения за периферия и аксесоари, които технологичните компании подготвят.

Още в началото на тази година се видя, че отново ни очакват някои страхотни специализирани устройства, насочени към запалените геймъри.

Някои от тях все още са прототипи, докато други съвсем скоро ще са на пазара. И независимо дали сте хардкор играчи, които желаят само най-новата техника, или просто ви е любопитно да видите какви са тенденциите в този сектор – ето 7 ексцентрични продукта, които ще приковат погледа ви.

Текстът е публикуван в webcafe.com