Свещената земя на Русия

| от | |

За да проумеем Кримската криза се нуждаем от еволюционна теория на национална чест. Тя е ирационална и смъртоносна – но работи.

A man passes a mural showing a map of Crimea in Russian national colors on a street in Moscow
Когато Русия анексира Крим през март, американските политици бяха обзети от изненада. А не трябваше. Както казва политическият теоретик Джон Миърсхаймър пред New York Times „поведението на г-н Путин е мотивиранo от същите геополитически съображения, които влияят на всички велики сили, включително и на Съединените щати.“

Миърсхаймър е един от водещите демонстратори на краен реализъм с теорията си, че международната политика винаги е била, а и вероятно ще остане „безмилостен и опасен бизнес“. При липсата на световно правителство, което да може да защити слабите от силните, всички държави се стремят към толкова повече власт, колкото е възможно: няма по-добър начин да се гарантира собственото оцеляване. Така казва един офанзивен реалист.

Има разбира се и други идеи на полето на теорията на международните отношения (с което може да се обясни цялостното объркването от последните действия на Русия). Либералните теории, например, са склонни да омаловажат търсенето на стратегическо предимство, като се фокусират вместо това върху такива вътрешни характеристики на държавите като тяхната форма на управление. Но колкото и странно да изглежда, тези различия не са толкова видими на международната сцена. Демокрациите и диктатурите изглежда по еднакъв начин ревниво бранят властта си.

Ето че крайният реализъм се радва на по-голяма емпирична подкрепа от други теории за международните отношения. В същото време става ясно, че много повече е заложено на карта в международната политика, отколкото елементарно геополитическо смятане. Едно от ограниченията, общи за повечето реалистични теории е предположението им, че държавите действат като напълно рационални субекти, студено изчислявайки курса на действие, който ще генерира най-голямо материално предимство. Всъщност държавната политика често се влияе от на пръв поглед ирационални съображения. Нито един напълно рационален максимизатор на полезността не би приел нещо като „национална чест“ насериозно, но въпреки това – държавите често го правят.

Една инжекция от еволюционното мислене би могла да обясни защо.

 

Представете си пастир на добитък – традиционен казахски номад или американски говедар на западната граница, който живее в бездържавно, анархистично общество. Неговото богатство е движимо и следователно – уязвимо на кражби. Тъй като няма полиция и съдилища, той трябва да разчита на собствените си усилия, за да се защити, както и държавите трябва да разчитат на себе си, за да си гарантират суверенитета и оцеляването. В такава ситуация, една от стратегиите е да се поддържа репутация на изключителна твърдост: „Ако се забъркаш с мен, ще съжаляваш.“ Потенциалните пакостници са респектирани, защото знаят, че собственикът ще използва всички средства, за да ги накаже за всяко прегрешение.

От реалистичната гледна точка на Миърсхаймър обаче, подобно наказание изглежда ирационално. То не носи някаква непосредствена печалба, а води до значителни разходи. Ако някой го прави сам, съществува риск от нараняване или смърт. Ако пък възлага тази работа на други, на тях трябва да се плати. Но въпреки тези съображения, стратегията на наказанието се оказва печеливша в дългосрочен план. Пастири, които не поддържат такава репутация стават „мъже без чест“. В крайна сметка те губят всичките си стада и умират (и в действителност, тази вероятност подклажда истинския еволюционен процес, въпреки че конкретната адаптация е по-вероятно да бъде  културен, а не генетичен процес). „Чест“ означава, че решителността да се накаже крадеца е надеждна. Не е възможно да бъде разубеден от опасността, а не може и да бъде купен. Ако се поддаде на което и да е от изкушенията, пастирът губи доверието, а заедно с него, способността да възпре крадците.

Проблемът е, че пакостниците също трябва да култивират своята репутация на неотстъпчиви крадци: трябва да сплашат пастирите и да избегнат наказание. Така че в крайна сметка се оказваме в съвместна еволюционна надпревара във въоръжаването, в която всеки става все по-неотстъпчив. Крайният резултат е една спирала на насилие, в която всички страни се въртят с висок риск от унищожаване. Една очевидно разумна стратегия води в краткосрочен план до самоубийствено безумие. Това е трудно да се разбере през рационалните рамки на офанзивния реализъм. От еволюционна гледна точка, изглежда неизбежно.

Когато искат да разследват конфликт, теоретиците на игрите често се връщат към превърналата се в класика игра „ястреб – гълъб“. „Гълъбите“ са лица, които никога не се бият. Ако ги нападнат – бягат. „Ястребите“ от друга страна, са винаги готови за насилие и ще атакуват всеки, който има нещо, което те искат. В страна, населена от кротки гълъби, стратегията на ястреба се представя много добре. Но колкото по-многобройни стават ястребите за сметка на гълъбите, те прекарват повече и повече време в двубои и избиване едни други.

Има обаче една възможност за проста промяна на стратегията на ястреб, който е на по-високо ниво от други ястреби и от гълъбите: да се прави на „буржоа“. Първо,  декларирате някакъв ресурс – стадо, парче обработваема земя – като частна собственост. След това сигнализирате, че сте готов да го защитавате, без значение от средствата. Отново подчертаваме – това не е рационално в тесния смисъл на думата. Трябва да сте готови конфликтът да ескалира до точка, в която животът ви е в опасност, въпреки че животът ви струва несравнимо повече, отколкото спорния имот. Но в еволюционен смисъл, стратегията е победоносна. Докато ястребите надценяват възможностите си и стигат до самоубийствени конфликти, буржоазията постоянно разделят плячката помежду си, борейки се само да защитят имуществото си от ястреби. В дългосрочен план, буржоазията винаги замества обикновените ястреби.

Какво означава това за привидната ирационалността на държавите?

 

Обикновено те се борят за територия. Замята поддържа население, което осигурява държавата с данъци и войници. Тя може също така да има стратегическа стойност ако позволява на държавата да демонстрира власт чрез ключово местоположение. И разбира се – държавите по същество са териториални единици: без земя, те са нищо.

Държавите често се държат по опортюнистичен начин, завземат земи когато могат и ги връщат, когато цената за владеенето им стане прекалено висока. През 1732 Русия връща голяма част от персийската територия, която Петър Велики завладява предното десетилетие. В замяна на това персите влезли в съюз с руснаците срещу Османската империя. Този вид поведение е добре обяснимо от реалистична точка. Въпреки това, повечето държави, някогашни и съвременни, също поставят някоя територия в специална категория, която не подлежи на рационално геополитическа смятане. Тази земя е „свещена“. Тя трябва да се задържи на всяка цена.

Тук откриваме очевидна проява на бържоазната стратегия в играта „ястреб – гълъб”. Държавите и хората, които са готови да ескалират конфликта колкото е необходимо за защита на своите свещени земи са по-склонни да се задържат дълго на международната арена. Тези, които третират основната си територия по рационален начин – защитавайки я в съответствие със стратегическите цели и указания, като например няколко германски племена, правили го многократно по време на миграционния период – ще бъдат заличени. В резултат на това ние наблюдаваме съвместно еволюиране на геополитиката и това, което антропологът Скот Атран е дефинирал като „свещени ценности“. Геополитическите активи придобиват аура на святост.

Можем да проследим тази коеволюция с конкретни исторически примери. Кримският град Севастопол е домът на руския Черноморски флот. Първоначално това пристанище е просто удобна военноморска база, която да позволи на Русия да демонстрира мощ региона. Поради тази геополитическа стойност, градът изиграва ключова роля по време на Кримската война от 1853-1856 г., когато Русия воюва срещу Великобритания и Франция за правото да разшири дейността си в затъващата Османска империя. Тази първа „героичната отбрана“ на Севастопол е оставила значителна отпечатък върху колективната психика в Русия; не по-малко важна е и ранната творба на Лев Толтой „Севастополски разкази” от 1855г.

Втората „героична отбрана“ на пристанището идва през 1941-42, по време на войната срещу нацистка Германия. Обсадата на Севастопол е поставена в съзнанието на рунаците на малко по-заден план отколкото обсадата на Ленинград. Но нещата се променят. В разгара на настоящия конфликт, Русия определя Севастопол като град с национално значение, статут, какъвто имат само Москва и Санкт Петербург. Така че Севастопол се втъкава все по-плътно в националната митология на Русия.

Ако Крим е нещо толкова ценно, защо Русия тогава някога го подари?

 

Простият отговор е, че не е имала такова намерение. През 1954 г. съветският лидер Никита Хрушчов го прехвърля към Украйна като подчертано символичен жест. Украйна тогава е съветско имперско притежание, така че на пръв поглед това изглежда като безполезна договореност. С разпадането на Съветският съюз през 1991 г., самата Русия започна фрагментиране. Чечения де факто постигна независимост. По един по-мирен начин, Татарстан придоби по-голяма автономия. Говореше се за отцепване на Далечния изток. Крим, накратко, не беше приоритет.

Тези периоди на разпадане обикновено завършват по един от два възможни начина. Русия се обединява. През 1990-те и 2000 г., тя постепенно се освободи от своя прозападен либерален елит, почти се преполови БВП, получиха се крайни различия в икономическото сътояние на хората и Русия загуби своя статус на Велика ила. С либералите в немилост, един нов националистически кадър използва момента. Под ръководството на Владимир Путин Русия започна да си възстанови загубените земи, като се започне през 1999 г. с възвръщането на Чечения. За да стигнем сега до тук.

Политиците и широката общественост, имат склонност да надценяват ролята на определена личност в историята. Предполага се, че това е причината при анексирането на Крим, голяма част от дебата в американския печат да се завърти около личните мотиви на Путин. В действителност обаче, отделните държавници имат ограничена способност да повлияят международните отношения, които се движат основно от геополитически и социокултурните сили. Путин е важен играч  без съмнение, но само толкова, доколкото той отразява ценностите и целите на подкрепящите го групи в Русия: обкръжението му, по-широката елитарна коалиция,  която му пази гърба, и не на последно място – общата маса.

Всички партии, представени в Думата стоят твърдо зад Путин. При гласуването в парламента, 445 гласа бяха за анексирането, а само един гласува против. Не беше изненада, че партията му – Единна Русия, го поддържа. Но другите три партии, Справедлива Русия, либерал-демократите и дори комунистите също застанаха твърдо зад него. Това е малко по-необичайно.

Още по-важното е, че населението като цяло, до голяма степен подкрепя Путин по този въпрос. В голямо социологическо проучване, при което са анкетирани почти 50 хиляди руснаци, повече от 90 на сто казват, че искат Крим да стане част от Русия. Само 5 на сто са против. Политиката на Путин за „обединение с Крим “ е изключително популярна. Рейтингът му скочи от 60% до 76%. Социолози като Александър Ослон от Фондация „Обществено мнение”, и Олга Крищановская, която изучава руския елит, казват, че никога до този момент в Русия не са наблюдавали такава степен на единност по някоя тема.

Канцлерът на Германия – Ангела Меркел каза, че Путин „живее в друг свят“.

 

Права е. Светът на Путин е руското културно пространство, което е доста по-различно от това на Западна Европа, в която Меркел работи. „Путин направи това, за което копнееха нашите сърца“, казва Кримски пенсионер пред Reuters. „Нещата най-после идват на мястото си след всичките тези години. За мен, за моето семейство не може да има по-голяма радост, за нас това е свещена замя.“

Какво, или кой дава на една нация нейните свещени ценности? Тук стана въпрос за тяхната „еволюция“, все едно че тези ценности са продукт на изцяло сляп процес, почти като биологичната адаптация. Но моментно озарение би могло да ни подскаже, че всъщност те се появяват в резултат на политически дискусии в рамките на всяка нация. Естествено е да се запитаме дали мощни интереси не могат да направляват тези дискусии към определена желана цел. Ако могат, не са ли всъщност тези така наречени „свещени“ ценности измислица на манипулативния елит ?

В известен смисъл, това е точно така. И все пак този процес като цяло продължава да бъде въпрос на сляпа еволюция, в която нито една страна не може да бъде сигурна за изхода. Става въпрос за дългосрочни процеси, включващи много поколения. В краткосрочен план е вярно, че управляващите елити имат склонността да раздухват пламъка на национализма, който може да да се разтлее от редица външни събития. Но това все пак зависи от съществуването на определени ключови нагласи, които са се развивали в продължение на много години. Това означава, че не винаги елитът манипулира мнозинството от населението; популярните нагласи също ограничават избора и действията на елита. А това води до извода: държави, в които елитът и широките маси споделят едни и същи фундаментални стойности, ще бъдат много по-ефективни на международната сцена, когато се придържат към курса си без колебание.

Ако се съди по социологическите проучвания, Путин и народът му са на едно мнение за Крим.

 

Изглежда че само една война с използване на всички средства, дори рискувайки използването на ядрени оръжия, може да принуди Русия да пусне полуострова от хватката. Дори и най-тежките икономически санкции няма да свършат работа: по своя характер, свещените ценности са над материалните съображения, което е причина, подобни конфликти да са трудно разрешими по този начин. Спомнете си за Ерусалим: хълмът на храмовете е свещен както за евреите, така и за мюсюлманите и никой не е готов да се откаже от него. За щастие, Кримският случай е различен. Крим не е свещен за Америка или за Западна Европа. Едва ли е такъв и за украинците .

Има и по-мащабни приложения на тази еволюционна теория за международните отношения. Политолозите-реалисти като Миърсхаймър със сигурност са прави, че САЩ трябва да признае естествените геополитически страхове на другите народи. Но ние също трябва да отидем извън рамките на реализъм. Държавите не се ръководят единствено от твърдите геополитически факти: поддават се и на  не толкова материални съображения като национална чест и свещени ценности. Понякога те се борят. Понякога отстъпват. Но ако трябва да избираме мъдро битките си, то е добре да разберем добре основанията за тези решения.

Peter Turchin – професор по екология и еволюция в Университета в Кънектикът, научен сътрудник по антропология в университета в Оксфорд и заместник-председател на Еволюционния институт.

 

 
 

Страст и интрига в новия трейлър на „Петдесет нюанса по-тъмно“

| от chronicle.bg |

Нови кадри от едно от най-чаканите заглавия за 2017 г. разгорещяват страстите и обещават неочаквани обрати за Крисчън Грей и Анастейжа Стийл. След като Петдесет нюанса сиво счупи няколко рекорда, продължението от култовата поредица – Петдесет нюанса по-тъмно, ще влезе в киносалоните на Свети Валентин догодина.

В края на първия филм богатият и красив милиардер със специфичен сексуален вкус и срамежливата студентка Ана се разделиха. В новия трейлър към новото заглавие, обаче, Крисчън Грей е твърдо решен да спечели отново любовта на живота си. Въпреки че е объркан от чувствата, които изпитва, той целеустремено започва да преследва Анастейжа. Тя от своя страна поставя категорични условия – без правила и без тайни. Вече пораснала и не толкова наивна, тя все още изпитва чувства към него, но отказва да бъде наранена отново. И точно когато двамата намират път обратно един към друг, призраците от миналото на Крисчън възкръсват.

В Петдесет нюанса по-тъмно освен Джейми Дорнан и Дакота Джонсън, ще видим още носителките на Оскар Ким Бейсинджър и Марша Гей Хардън, както и Дженифър Ел, Люк Гримс, Рита Ора, Виктор Расук, Елоиз Мамфорд и Макс Мартини.

Петдесет нюанса по-тъмно е режисиран от Джеймс Фоли и продуциран отново от Майкъл де Лука, Дана Брунети и Маркус Висиди, заедно с Е.Л. Джеймс. Сценаристи са Майл Леопард и авторът на бестеселъра Е.Л. Джеймс.

FSD_TRL-C_Bulgaria_SUB_1080p25_H264.1

Петдесет нюанса по-тъмно идва в кината на Свети Валинтин 2017.

 
 

Идеалното тяло за зимата

| от |

През лятото всеки иска плочки, буци по ръцете и нисък процент телесни мазнини. Зимно време хората искат чай, одеяло и да си пуснат нещо да мърмори по телевизията. Това е така, защото вън e майка си и баща си – поледици, виелици, студ. Земята толкова се е стегнала, че е време да сменят метрото с теснолинейка. За да сме резистентни на студа, трябва да имаме подходящо тяло – тяло, за което никой не говори. Зимно тяло. Това става по един-единствен начин – с диета.

Всякакви видове месо. Имам един приятел, който има един приятел, който казва, че не яде брано, а яде драно. Месото е основната суровина на живота. Ако сте веган – не знам. Веганите не отлитате ли на юг през зимата?

Картофи и тесто. Въглехидратите трябва да са като студентите – да влизат лесно и да излизат трудно.

Риба. В главите на хората рибата не е нито месо, нито картоф. Тя се сервира в два случая. Единият е, когато е празник, другият е, когато жена ви е решила, че вече няма място за нея в сърцето ви, защото то е затлачено от правилните ви кулинарни решения.

Подправки. Ползва се основно червен пипер. Начинът на прилагане е извънредно прост – взимате червен пипер и с него поръсвате едно парче сланина. По-късно нарежете сланината и наръсете обилно което и да е от предходните блюда със сланина.

Ако прекалите с подправките, блюдото ви може да стане разпадащо се, „рошаво“ и трудно за обхождане – като подхвърлян дюнер. Това, разбира се, не означава да не прекалявате, а да чукнете на всичко по 2-3 яйца за спойка. Белтъкът на яйцата дава протеините, необходими за оцеляване при лунарните условия на живот по спирките сутрин. Жълтъкът пък осигурява необходимия холестерол за онова сигнално червено лице и стягане в гърдите.

Зеле от типа „кисело“. Чувате ли от съседите нехарактерна дандания? Появяват ли им се неотложни ангажименти, когато искате да им отидете на гости? Шумът е заради такането на зелето, а неотложните ангажименти са, за да не отидете у тях да им изядете зелето.

Чесън. Познавам хора, които си купиха кола, за да могат да ядат чесън, без да пречат на тези в градския транспорт. Благородни хора. Благородни и здрави. Благородни, здрави и низвергнати от обществото.

Плодове и зеленчуци. Човек трябва не само да се храни добре, но и да бъде в красива обстановка. Ябълки, пиперки, гъби, орехи… Това са все неща, които изглеждат добре изсушени на масата. Все пак цяла зима ще седят на тая масата.

Течности

Не искам да говоря като реклама в интернет, но с помощта на тази диета ще постигнете желаното и нужно тяло. Грижете се за себе си, защото животът е кратък, особено ако не се грижите за себе си.

 
 

Китай покорява света с блокбастър и Мат Деймън

| от chronicle.bg, по BBC |

Въпреки дългогодишната традиция на Китай в киното, към момента страната не е произвеждала истински голям блокбастър. Това обаче е напът да се промени. „Великата китайска стена” е един от най-скъпите филми, снимани някога в Китай.

Живата легенда на китайското кино Джан Имоу режисира пищната лента, в която участват филмови икони като…Мат Деймън. Американската звезда има водеща роля във филма.

Мат Деймън играе чуждестранен наемник, който идва в Китай, за да краде барут. С това, че и персонажът му е чужденец се избягва въпросът за „избелването” на филмите.

Бюджетът на филма е най-малко 100 милиона долара – колаборация между САЩ и Китай. Сред приоритетите на китайското правителство е да разпространи по света културата си. Ако успее да развие филмовата си индустрия, страната ще развие и своята „мека сила”и да популяризира културата си така, както американските филми успяха да пренесат духа на Америка по света. Мат Деймън посочва, че нито за момент не е приемал филма като пропаганден инструмент.

„”Мисля, че светът ни е много по-добро място, когато говорим един с друг и работим заедно, и правим изкуство заедно”, казва той.

Джан Имоу, който е запознат много добре с политическите ограничения пред изкуството в САЩ, казва, че Холивуд също има своите рестрикции.

„Това е система, основата върху продуценти и компании. Доколкото става дума за креативност, не мисля, че има 100% свобода за който и да е режисьор по света. Работата на режисьора е да даде най-доброто от себе си в ситуация на ограничения”, казва той.

мат деймън великата китайска стена

 

 

 
 

Спирането на шофирането след употреба на алкохол може да спаси 100 човешки живота за година

| от Спонсорирано съдържание |

Кампанията „Алкохолът е лош шофьор” е част от дългосрочната корпоративна политика на „Каменица” АД, която има за цел създаването на положителна промяна в поведението на пътя и безопасното шофиране. Деветото издание на кампанията протича под посланието „Петък вечер. Има само едно правило, което важи за всички – не карай пил!“, като призовава към разумно поведение и отговорност да не сядаме зад волана след употреба на алкохол.

Всяка година, като част от активностите по кампанията, „Каменица“ АД провежда национално представително проучване за навиците и нагласите на българските шофьори. Проучването тази година е реализирано през октомври с подкрепата на Gemius.

Основен фокус тазгодишната кампания „Алкохолът е лош шофьор“ поставя върху отношението на околните към водачите, които се качват в колата след употреба на алкохол. Близо 80% от българите приемат шофирането в нетрезво състояние за недопустимо, но въпреки това повечето участници в проучването биха запазили известен неутралитет, ако техен познат иска да кара, след като е консумирал алкохол.

Резултатите от проучването и нагласите на хората към употребата на алкохол и шофирането коментира г-н Росен Йорданов, психолог и консултант на кампанията.

ABD2016_Poster

1. Всички знаем че не трябва да се качваме на колата след употреба на алкохол. Осъзнаваме рисковете, всеки ден слушаме за новите жертви на пътя и въпреки това много хора продължават да го правят. Резултатите са категорични. Защо, според се случва това?

Причините са много, ако щете дори еволюционни. Може да ви се стори странно, но ако направим анкетно проучване за най-силните страхове сред хора, които живеят в градовете, ще видите, убеден съм, че много повече от тях ще отговорят, че се страхуват повече от змии или паяци например, отколкото от катастрофи и пътни произшествия, а още по-малко от ПТП-та свързани с употреба на алкохол. Парадоксално, но факт е, че ние, въпреки вековете социализация и урбанизация, не сме развили достатъчно инстинктите си за градската „джунгла“. От друга страна осъзнатостта не е достатъчна, за съжаление. За да работи осъзнатостта, за да има онова необходимо възпиращо въздействие, тя трябва да се интегрира в психиката на човека в онези най-ранни години, които не помним, или да почерпим от личен горчив опит. Вие обаче виждате, че в днешни дни възрастните отделяме много повече време на образованието на децата ни и много по-малко на възпитанието им, включително и на културата на поведение на пътя.

2. Вие имате поглед върху кампанията „Алкохолът е лош шофьор“ и от предишни години. Може ли най-общо да споделите своите впечатления от тазгодишните резултати от проучването – наблюдавате ли някакви значими промени в нагласите към хората шофирането в нетрезво състояние? Какви са вашите ключови изводи?

Тазгодишното изследване дава някои поводи за оптимизъм, особено когато бъдат сравнени данните с данните от предходни кампании. Видно е, че в осезаемо по-висока степен хората показват по-добра осведоменост за законовите ограничения, свързани с шофиране след употреба на алкохол, както и за влиянието на алкохола върху преценките и реакциите на шофьорите. Също така нараства категоричността на нетърпимост към този проблем. Това показва безспорно, че кампаниите имат смисъл и си струват усилията. Въпреки, че много от анкетираните вероятно имат „едно наум“ в провеждането на подобни кампании, отчитайки корпоративния елемент, бих казал, че промяната дори на 1 човек към това да бъде по-отговорен и като шофьор и като спътник, си струва.

3. Имайки предвид резултатите от проучването, според Вас коя е по-рисковата група шофьори – младите, които са безразсъдни и самоуверени или по-опитните, които се осланят на опита си зад волана и смятат, че могат да се справят с всяка ситуация на пътя? Коя от двете групи е по-склонна да шофира след употребата на алкохол?

Категорично и двете групи, но с различни мотиви. При младите „обичайният заподозрян“ е надценяването на възможностите и безразсъдството, при опитните – надценяването на опита. Аз обаче бих бил по-критичен към групата на по-опитните водачи, защото освен лична отговорност, те носят и отговорността на стожери на културата на безопасно шофиране. В много случаи именно техните погрешни действия дават „заразния“ пример, който има по-широки последствия. Както и изследването показа децата са силен възпиращ фактор срещу безумието на пийналите водачи. Трябва ли обаче техните бащи, майки, батковци и т.н да прехвърлят тежестта на тази отговорност върху техните „рамене“?!

4.    Тази година кампанията на „Каменица“ АД поставя акцент върху солидарната отговорност на спътниците на шофьори употребили алкохол – склонни ли сме да се качим при такъв водач, защо, намесваме ли се да го спрем и т.н. Резултатите показват, че едва 24% твърдят, че биха направили всичко възможно да спрат шофьора, като по-голямата част от хората заявяват, че избягват да се намесват в личния му избор. Защо, според Вас, хората не са склонни да се намесват в такава ситуация?

Резултатите дават повод за тревога, защото, виждаме немалък процент на пасивност и неангажираност в поведението на хората, когато става дума за разубеждаване на шофьори, които са консумирали алкохол. Още повече водещите причини за пасивното поведение на хората в ситуациите с нетрезви водачи, независимо дали са прикрито или директно афиширани, в отговорите са свързани с личната воля. т.е дължащи се на себесъхранителни мотиви, а не толкова на незнание за проблемите и тежките последствия, които шофирането в нетрезво състояние може да причини. С други думи въпрос на отговорна солидарност към човека до теб, независимо от цената на личния дискомфорт, особено когато става дума за здравето и живота.

А иначе, половината анкетирани са убедени, че усилията да се разубеди водач, понечил да кара пил, биха спестили 2/3 от произшествията, свързани с употреба на алкохол. Простата аритметика показва, че ако хората са по-съпричастни към проблема, би могло всяка година да се спасяват около 100 човешки живота, да не говорим за физическите травми, ако съпоставим тези резултати със статистиката на КАТ.

5. Какво бихте посъветвали хората – как да реагираме, за да спрем наш близък, приятел познат, ако реши да шофира след употребата на алкохол?

Както се казва, човешкото поведение (вкл. и шофирането след употреба на алкохол) може и да е резултат от борбата на много и различни мотиви и преценки, но то винаги се разиграва на „шахматната дъска“ на възможностите и ограниченията, определени от действията на околните. Нека не пропускаме тези „шахматни“ партии, когато нашите близки и приятели искат да шофират нетрезви! Цената на нашето участие е живот! Не играйте хазарт с живота!

6. А какво можем да направим, ако е непознат? Вариант ли е директно да се обадим в полицията или по-добре да поговорим с него?

Според мен е силно препоръчително! Условности разбира се има и то главно да не се злоупотребява с тези сигнали. Да го правим от загриженост, а не от други користни мотиви. Въпросът е жизненоважен, защото ако допуснем един човек в нетрезво състояние да шофира, ние ставаме безмълвни съучастници в ситуация с възможни непоправими последствия.

7. С оглед на предстоящите празници, в които хората ще пътуват и определено ще употребяват алкохол, какво бихте посъветвали и шофьорите и техните близки и приятели?

За шофьорите мога да кажа простичко – не се качвайте зад волана, ако сте пили дори и по-малко. Накратко „Не карай пил“.
За спътниците посланието ми е следното: нека се замислят дали попадайки пред избора – да се намеся или не – когато видят техни близки да се качват в колата с намерение да шофират след като са консумирали алкохол, дали трябва ли да се дистанцират, измисляйки си лицемерни обяснения за личната отговорност, дали си струва да мълчат, „за да не си развалят кефа“ или обратно – да се ангажират, да положат усилие, да бъдат неотстъпчиви в разубеждаването на тези хора ако трябва, но да запазим здравето и/или живота на нашите приятели и близки?