Свещената земя на Русия

| от | |

За да проумеем Кримската криза се нуждаем от еволюционна теория на национална чест. Тя е ирационална и смъртоносна – но работи.

A man passes a mural showing a map of Crimea in Russian national colors on a street in Moscow
Когато Русия анексира Крим през март, американските политици бяха обзети от изненада. А не трябваше. Както казва политическият теоретик Джон Миърсхаймър пред New York Times „поведението на г-н Путин е мотивиранo от същите геополитически съображения, които влияят на всички велики сили, включително и на Съединените щати.“

Миърсхаймър е един от водещите демонстратори на краен реализъм с теорията си, че международната политика винаги е била, а и вероятно ще остане „безмилостен и опасен бизнес“. При липсата на световно правителство, което да може да защити слабите от силните, всички държави се стремят към толкова повече власт, колкото е възможно: няма по-добър начин да се гарантира собственото оцеляване. Така казва един офанзивен реалист.

Има разбира се и други идеи на полето на теорията на международните отношения (с което може да се обясни цялостното объркването от последните действия на Русия). Либералните теории, например, са склонни да омаловажат търсенето на стратегическо предимство, като се фокусират вместо това върху такива вътрешни характеристики на държавите като тяхната форма на управление. Но колкото и странно да изглежда, тези различия не са толкова видими на международната сцена. Демокрациите и диктатурите изглежда по еднакъв начин ревниво бранят властта си.

Ето че крайният реализъм се радва на по-голяма емпирична подкрепа от други теории за международните отношения. В същото време става ясно, че много повече е заложено на карта в международната политика, отколкото елементарно геополитическо смятане. Едно от ограниченията, общи за повечето реалистични теории е предположението им, че държавите действат като напълно рационални субекти, студено изчислявайки курса на действие, който ще генерира най-голямо материално предимство. Всъщност държавната политика често се влияе от на пръв поглед ирационални съображения. Нито един напълно рационален максимизатор на полезността не би приел нещо като „национална чест“ насериозно, но въпреки това – държавите често го правят.

Една инжекция от еволюционното мислене би могла да обясни защо.

 

Представете си пастир на добитък – традиционен казахски номад или американски говедар на западната граница, който живее в бездържавно, анархистично общество. Неговото богатство е движимо и следователно – уязвимо на кражби. Тъй като няма полиция и съдилища, той трябва да разчита на собствените си усилия, за да се защити, както и държавите трябва да разчитат на себе си, за да си гарантират суверенитета и оцеляването. В такава ситуация, една от стратегиите е да се поддържа репутация на изключителна твърдост: „Ако се забъркаш с мен, ще съжаляваш.“ Потенциалните пакостници са респектирани, защото знаят, че собственикът ще използва всички средства, за да ги накаже за всяко прегрешение.

От реалистичната гледна точка на Миърсхаймър обаче, подобно наказание изглежда ирационално. То не носи някаква непосредствена печалба, а води до значителни разходи. Ако някой го прави сам, съществува риск от нараняване или смърт. Ако пък възлага тази работа на други, на тях трябва да се плати. Но въпреки тези съображения, стратегията на наказанието се оказва печеливша в дългосрочен план. Пастири, които не поддържат такава репутация стават „мъже без чест“. В крайна сметка те губят всичките си стада и умират (и в действителност, тази вероятност подклажда истинския еволюционен процес, въпреки че конкретната адаптация е по-вероятно да бъде  културен, а не генетичен процес). „Чест“ означава, че решителността да се накаже крадеца е надеждна. Не е възможно да бъде разубеден от опасността, а не може и да бъде купен. Ако се поддаде на което и да е от изкушенията, пастирът губи доверието, а заедно с него, способността да възпре крадците.

Проблемът е, че пакостниците също трябва да култивират своята репутация на неотстъпчиви крадци: трябва да сплашат пастирите и да избегнат наказание. Така че в крайна сметка се оказваме в съвместна еволюционна надпревара във въоръжаването, в която всеки става все по-неотстъпчив. Крайният резултат е една спирала на насилие, в която всички страни се въртят с висок риск от унищожаване. Една очевидно разумна стратегия води в краткосрочен план до самоубийствено безумие. Това е трудно да се разбере през рационалните рамки на офанзивния реализъм. От еволюционна гледна точка, изглежда неизбежно.

Когато искат да разследват конфликт, теоретиците на игрите често се връщат към превърналата се в класика игра „ястреб – гълъб“. „Гълъбите“ са лица, които никога не се бият. Ако ги нападнат – бягат. „Ястребите“ от друга страна, са винаги готови за насилие и ще атакуват всеки, който има нещо, което те искат. В страна, населена от кротки гълъби, стратегията на ястреба се представя много добре. Но колкото по-многобройни стават ястребите за сметка на гълъбите, те прекарват повече и повече време в двубои и избиване едни други.

Има обаче една възможност за проста промяна на стратегията на ястреб, който е на по-високо ниво от други ястреби и от гълъбите: да се прави на „буржоа“. Първо,  декларирате някакъв ресурс – стадо, парче обработваема земя – като частна собственост. След това сигнализирате, че сте готов да го защитавате, без значение от средствата. Отново подчертаваме – това не е рационално в тесния смисъл на думата. Трябва да сте готови конфликтът да ескалира до точка, в която животът ви е в опасност, въпреки че животът ви струва несравнимо повече, отколкото спорния имот. Но в еволюционен смисъл, стратегията е победоносна. Докато ястребите надценяват възможностите си и стигат до самоубийствени конфликти, буржоазията постоянно разделят плячката помежду си, борейки се само да защитят имуществото си от ястреби. В дългосрочен план, буржоазията винаги замества обикновените ястреби.

Какво означава това за привидната ирационалността на държавите?

 

Обикновено те се борят за територия. Замята поддържа население, което осигурява държавата с данъци и войници. Тя може също така да има стратегическа стойност ако позволява на държавата да демонстрира власт чрез ключово местоположение. И разбира се – държавите по същество са териториални единици: без земя, те са нищо.

Държавите често се държат по опортюнистичен начин, завземат земи когато могат и ги връщат, когато цената за владеенето им стане прекалено висока. През 1732 Русия връща голяма част от персийската територия, която Петър Велики завладява предното десетилетие. В замяна на това персите влезли в съюз с руснаците срещу Османската империя. Този вид поведение е добре обяснимо от реалистична точка. Въпреки това, повечето държави, някогашни и съвременни, също поставят някоя територия в специална категория, която не подлежи на рационално геополитическа смятане. Тази земя е „свещена“. Тя трябва да се задържи на всяка цена.

Тук откриваме очевидна проява на бържоазната стратегия в играта „ястреб – гълъб”. Държавите и хората, които са готови да ескалират конфликта колкото е необходимо за защита на своите свещени земи са по-склонни да се задържат дълго на международната арена. Тези, които третират основната си територия по рационален начин – защитавайки я в съответствие със стратегическите цели и указания, като например няколко германски племена, правили го многократно по време на миграционния период – ще бъдат заличени. В резултат на това ние наблюдаваме съвместно еволюиране на геополитиката и това, което антропологът Скот Атран е дефинирал като „свещени ценности“. Геополитическите активи придобиват аура на святост.

Можем да проследим тази коеволюция с конкретни исторически примери. Кримският град Севастопол е домът на руския Черноморски флот. Първоначално това пристанище е просто удобна военноморска база, която да позволи на Русия да демонстрира мощ региона. Поради тази геополитическа стойност, градът изиграва ключова роля по време на Кримската война от 1853-1856 г., когато Русия воюва срещу Великобритания и Франция за правото да разшири дейността си в затъващата Османска империя. Тази първа „героичната отбрана“ на Севастопол е оставила значителна отпечатък върху колективната психика в Русия; не по-малко важна е и ранната творба на Лев Толтой „Севастополски разкази” от 1855г.

Втората „героична отбрана“ на пристанището идва през 1941-42, по време на войната срещу нацистка Германия. Обсадата на Севастопол е поставена в съзнанието на рунаците на малко по-заден план отколкото обсадата на Ленинград. Но нещата се променят. В разгара на настоящия конфликт, Русия определя Севастопол като град с национално значение, статут, какъвто имат само Москва и Санкт Петербург. Така че Севастопол се втъкава все по-плътно в националната митология на Русия.

Ако Крим е нещо толкова ценно, защо Русия тогава някога го подари?

 

Простият отговор е, че не е имала такова намерение. През 1954 г. съветският лидер Никита Хрушчов го прехвърля към Украйна като подчертано символичен жест. Украйна тогава е съветско имперско притежание, така че на пръв поглед това изглежда като безполезна договореност. С разпадането на Съветският съюз през 1991 г., самата Русия започна фрагментиране. Чечения де факто постигна независимост. По един по-мирен начин, Татарстан придоби по-голяма автономия. Говореше се за отцепване на Далечния изток. Крим, накратко, не беше приоритет.

Тези периоди на разпадане обикновено завършват по един от два възможни начина. Русия се обединява. През 1990-те и 2000 г., тя постепенно се освободи от своя прозападен либерален елит, почти се преполови БВП, получиха се крайни различия в икономическото сътояние на хората и Русия загуби своя статус на Велика ила. С либералите в немилост, един нов националистически кадър използва момента. Под ръководството на Владимир Путин Русия започна да си възстанови загубените земи, като се започне през 1999 г. с възвръщането на Чечения. За да стигнем сега до тук.

Политиците и широката общественост, имат склонност да надценяват ролята на определена личност в историята. Предполага се, че това е причината при анексирането на Крим, голяма част от дебата в американския печат да се завърти около личните мотиви на Путин. В действителност обаче, отделните държавници имат ограничена способност да повлияят международните отношения, които се движат основно от геополитически и социокултурните сили. Путин е важен играч  без съмнение, но само толкова, доколкото той отразява ценностите и целите на подкрепящите го групи в Русия: обкръжението му, по-широката елитарна коалиция,  която му пази гърба, и не на последно място – общата маса.

Всички партии, представени в Думата стоят твърдо зад Путин. При гласуването в парламента, 445 гласа бяха за анексирането, а само един гласува против. Не беше изненада, че партията му – Единна Русия, го поддържа. Но другите три партии, Справедлива Русия, либерал-демократите и дори комунистите също застанаха твърдо зад него. Това е малко по-необичайно.

Още по-важното е, че населението като цяло, до голяма степен подкрепя Путин по този въпрос. В голямо социологическо проучване, при което са анкетирани почти 50 хиляди руснаци, повече от 90 на сто казват, че искат Крим да стане част от Русия. Само 5 на сто са против. Политиката на Путин за „обединение с Крим “ е изключително популярна. Рейтингът му скочи от 60% до 76%. Социолози като Александър Ослон от Фондация „Обществено мнение”, и Олга Крищановская, която изучава руския елит, казват, че никога до този момент в Русия не са наблюдавали такава степен на единност по някоя тема.

Канцлерът на Германия – Ангела Меркел каза, че Путин „живее в друг свят“.

 

Права е. Светът на Путин е руското културно пространство, което е доста по-различно от това на Западна Европа, в която Меркел работи. „Путин направи това, за което копнееха нашите сърца“, казва Кримски пенсионер пред Reuters. „Нещата най-после идват на мястото си след всичките тези години. За мен, за моето семейство не може да има по-голяма радост, за нас това е свещена замя.“

Какво, или кой дава на една нация нейните свещени ценности? Тук стана въпрос за тяхната „еволюция“, все едно че тези ценности са продукт на изцяло сляп процес, почти като биологичната адаптация. Но моментно озарение би могло да ни подскаже, че всъщност те се появяват в резултат на политически дискусии в рамките на всяка нация. Естествено е да се запитаме дали мощни интереси не могат да направляват тези дискусии към определена желана цел. Ако могат, не са ли всъщност тези така наречени „свещени“ ценности измислица на манипулативния елит ?

В известен смисъл, това е точно така. И все пак този процес като цяло продължава да бъде въпрос на сляпа еволюция, в която нито една страна не може да бъде сигурна за изхода. Става въпрос за дългосрочни процеси, включващи много поколения. В краткосрочен план е вярно, че управляващите елити имат склонността да раздухват пламъка на национализма, който може да да се разтлее от редица външни събития. Но това все пак зависи от съществуването на определени ключови нагласи, които са се развивали в продължение на много години. Това означава, че не винаги елитът манипулира мнозинството от населението; популярните нагласи също ограничават избора и действията на елита. А това води до извода: държави, в които елитът и широките маси споделят едни и същи фундаментални стойности, ще бъдат много по-ефективни на международната сцена, когато се придържат към курса си без колебание.

Ако се съди по социологическите проучвания, Путин и народът му са на едно мнение за Крим.

 

Изглежда че само една война с използване на всички средства, дори рискувайки използването на ядрени оръжия, може да принуди Русия да пусне полуострова от хватката. Дори и най-тежките икономически санкции няма да свършат работа: по своя характер, свещените ценности са над материалните съображения, което е причина, подобни конфликти да са трудно разрешими по този начин. Спомнете си за Ерусалим: хълмът на храмовете е свещен както за евреите, така и за мюсюлманите и никой не е готов да се откаже от него. За щастие, Кримският случай е различен. Крим не е свещен за Америка или за Западна Европа. Едва ли е такъв и за украинците .

Има и по-мащабни приложения на тази еволюционна теория за международните отношения. Политолозите-реалисти като Миърсхаймър със сигурност са прави, че САЩ трябва да признае естествените геополитически страхове на другите народи. Но ние също трябва да отидем извън рамките на реализъм. Държавите не се ръководят единствено от твърдите геополитически факти: поддават се и на  не толкова материални съображения като национална чест и свещени ценности. Понякога те се борят. Понякога отстъпват. Но ако трябва да избираме мъдро битките си, то е добре да разберем добре основанията за тези решения.

Peter Turchin – професор по екология и еволюция в Университета в Кънектикът, научен сътрудник по антропология в университета в Оксфорд и заместник-председател на Еволюционния институт.

 

 
 

Bulgaria Air пуска промоционални билети в 4 посоки

| от chronicle.bg |

Bulgaria Air  започва зимна кампания с полети на специални цени до Рим, Мадрид, Лондон и Прага.

До 20 януари националният превозвач предлага двупосочни самолетни билети от София до Рим от 86 евро. Пътуването до Лондон и обратно е на цена от 139 евро с билети, закупени до 31 януари. До 23 януари авиокомпанията предлага двупосочни самолетни билети до испанската столица Мадрид на крайна цена от 129 евро.

В момента тече и кампания на Bulgaria Air за пътуване до Прага. До 22 януари двупосочните самолетни билети от София до чешката столица се предлагат на цени от 164 евро и ще могат да се използват до 31 март.

Полетите до изброените четири дестинации са на атрактивни цени и за пасажерите от Варна, като са осигурени удобни трансфери през София.

В цената на всички самолетни билети на Bulgaria Air се включват летищни такси, чекиран багаж до 23 кг и ръчен до 10 кг, кетъринг на борда, безплатен избор на място в самолета и чек-ин.

Подробности за полетите, цените на билетите и резервации можете да намерите на уебсайта на авиокомпанията. 

 
 

Технологиите са чудо: само прекомпилирай ядрото и ще видиш

| от леля Ц. |

Снощи се случи нещо съвсем обикновено.

Прясно зарибена от сериала на BBC „Шерлок“, изпитах желание да си дръпна саундтрака и да си сложа една от мелодиите като рингтон на телефона. Знам, че сега е модерно телефоните на хората да звънят с противните вградени мелодии на марката и само назадничавите хора си свалят нашумели поп парчета, с които да стряскат хората в трамвая, но получих импулс и реших да го реализирам.

Колко трудно може да бъде? Преди десет години исках телефонът ми да звъни с интрото на „Сексът и градът“, влязох в Data.bg, дръпнах мелодията и десеткилограмовата Motorola, която ползвах, звънеше с този тон цялото лято на 2005г.

Тъй като обаче за десет години технологиите са напреднали значително, свалянето на мелодия за рингтон се оказа адска борба между неравностойни противници.

Първо установих, че не мога просто да дам download, а се нуждая от програма, която да ми позволи да вкарам нещо в телефона си. След това, тази програма трябва да се „pair-не“ с друга. Двете да се рестартират. За всяка една да си измисля парола. Паролата нямаше как да е „password4″, нито дори „password123″. Трябваше да съдържа една малка буква, една голяма, един символ и поне 8 знака. След като се спрях на „487skromnipingvinaotzimbabve_*“ и проклетата машина реши, че паролата е достатъчно сигурна, вярвах, че съм на крачка от изпълнение на задачата.

И наистина, оставаше само да отворя SSH терминала през криптирания VPN тунел, да прекомпилирам ядрото и да пусна цялата система да се рендира.

Въведох още една парола за „back-up-ване“, потвърдих я на три имейла и написах в Google „download sherlock soundtrack“. Мъжът ми, който разбира от компютри, е сигурен, че да напишеш в Google „download нещо си“ е сигурен начин да хванеш остър вирус на горните дихателни пътища. Аз обаче поех риска и четири часа по-късно бях готова да открия проклетата мелодия в „Ringtones“ на телефона. Докато на някой от стоте екрана, които ползвах за висшата си IT цел, не се появи изискване да въведа номер на банковата си карта.

Затова затворих лаптопа и аз, като Кари Брадшоу, се замислих:

„Улесниха ли напредналите технологии живота ни“?

или

„Защо се борим като прасета с тикви да ползваме компютрите, при положение че те трябва да ни служат?“

Умелото използване на всички джаджи (като под тази дума обединявам компютри, телевизори, миялни машини, вентилатори и изобщо всякакви уреди, които работят с ток и са сложни) е необходимо, за да може човек да си проправя път в модерния живот. Дори служителите на Център за градска мобилност се разхождат с дяволски джаджи, по които отчитат кой автомобил заслужава скоба, а всички знаем, че те не пишат дипломна работа, за да започнат да работят това. Защо обаче боравенето с технологиите трябва да изисква такива усилия?

За телевизора у дома има три дистанционни, всяко от което изисква да го познаваш персонално. Подът се чисти от прахосмукачка с изкуствен интелект, която е достатъчно умна, за да обиколи къщата и да събере боклуците, но не и достатъчно самостоятелна, за да не се залее с няколко литра вода, когато бутне ваза. Телефонът ми показва мръсните си тайни, само когато го открехна с моя пръстов отпечатък. Вентилаторът в офиса се опъва на десет човека, които по цял ден невротично натискат копчетата му, само за да стане ясно, че половината персонал загива от студ, а другата половина лее пот и се попива с кърпички.

Поклон пред всички Шерлок-умове, които мислят в посока развитие на технологиите, но все пак времето, в което пералнята не рецитираше Е.Е.Къмингс, а телефоните служеха, за да се обадиш по телефона, бяха чудесни и винаги ще ми липсват.

С трепереща ръка и носталгичен почерк,

Леля Ц.

 
 

Bookclub: Откъс от новата книга на Фредерик Бакман

| от chronicle.bg |

Нова книга от шведския писател Фредерик Бакман излиза на българския пазар. Бакман е познат в България с „Човек на име Уве“, „Баба праща поздрави и се извинява“ и „Брит-Мари беше тук“. Броени дни след Коледа на български излезе и новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

Смъртта е единственото нещо, което е сигурно в нашия живот. Въпреки това обикновено за нас е трудно, често дори изглежда невъзможно, да си представим живота след като близък човек си отиде. Загубата на роднина или приятел може да бъде непосилно тежка, особено ако той си отиде внезапно. А колко по-тежка може да бъде, ако знаем, че времето на човека  изтича и обратното броене вече е започнало? Колко воля е нужна, за да запазиш самообладание, когато виждаш как близък човек чезне пред очите ти? Колко сила изисква да сдържаш сълзите си пред този, за когото знаеш, че си отива бавно, но сигурно?

В търсене на отговорите на тези въпроси добре познатият Фредрик Бакман, който се радва на нечуван читателски интерес по целия свят, написва новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

vsqka_sutrin_putqt_kum_doma_cover

Предлагаме ви откъс от новелата:

В края на един живот има болница, в която някой е опънал зелена палатка насред стаята.

В нея се събужда човек. Задъхан и изплашен е, не знае къде се намира. До него седи млад мъж, който прошепва:

– Не се страхувай.

И това ако не е най-хубавата възраст, мисли си стар мъж, щом поглежда внука си. Тогава, когато едно момче е достатъчно голямо, че да разбира как работи светът, но и достатъчно младо, че да отказва да го приеме. Стъпалата на Ноа не докосват земята, когато провесва крака от ръба на пейката, но главата му достига космоса, защото още не е живял толкова дълго, че да позволи на хората да закотвят мислите му за земята. До него седи дядо му, който е нечувано, нечувано стар, разбира се. Толкова стар, че хората вече са се отказали да му натякват да се държи като възрастен. Толкова стар, че вече е твърде късно да порасне.

Тази възраст също не е толкова лоша.

Ноа примигва тежко и сънено към изгрева отвъд площада, където се намира пейката. Не иска да признае пред дядо, че не знае къде са, защото това е тяхната игра: Ноа затваря очи, а дядо го отвежда някъде, където никога не са ходили. Понякога момчето трябва здраво, здраво да стиска очи, докато с дядо сменят четири автобуса в града. Друг път пък дядо го отвежда право в гората зад къщата до езерото. Понякога излизат с лодката и често плават толкова дълго, че Ноа заспива, а когато се отдалечат достатъчно, дядо прошепва „отвори очи“ и Ноа получава карта, компас и задачата да изчисли как да се върнат обратно. Дядо винаги е сигурен, че той ще се справи, защото има две неща, в които вярва непоклатимо: математиката и Ноа.

Когато дядо бил млад, група учени измислили как да пратят трима души на Луната. Именно математиката ги отвела дотам и обратно. Цифрите винаги помагат на човек да намери обратния път.

Но това място няма координати. Не е отбелязано на картата и оттук не минават пътища.

Ноа помни, че днес дядо го помоли да затвори очи. Помни, че се измъкнаха от дядовата къща, и знае, че отидоха до езерото, защото познава всички шумове и песни на водата, независимо дали е с отворени очи, или не. Спомня си мокрите дъски под краката им, когато влязоха в лодката, но нищо повече. Не знае как двамата с дядо са се озовали тук, на пейка до кръгъл площад. Мястото е ново за него, но всичко тук му е познато. Сякаш някой е откраднал всички вещи, с които е израснал, и ги е наредил в нечий чужд дом. Малко по-нататък има бюро, точно като това в кабинета на дядо, с калкулатор и карирана хартия отгоре. Дядо свири някаква тъжна мелодия с уста. Спира за малко, за да прошепне:

– Площадът пак се е смалил през нощта.

После продължава да свири. Момчето го поглежда въпросително и дядо се изненадва, едва сега осъзнавайки, че е казал думите на глас.

– Извинявай, Ноаноа, забравих, че тук мислите се чуват.

Дядо винаги го нарича Ноаноа, защото харесва името на внука си два пъти повече от всички останали имена. Допира ръка до косата на момчето. Не я разрошва, просто отпуска пръстите си върху нея.

– Няма от какво да се страхуваш, Ноаноа.

Под пейката цъфтят зюмбюли. Милион мънички ръце се протягат над стеблата, за да прегърнат слънцето. Момчето ги разпознава – това се цветята на баба и миришат на Коледа. Други деца може би свързват празника с джинджифилови сладки и гльог, но ако някога си имал баба, която обича растения, то твоята Коледа винаги мирише на зюмбюли. Между цветята проблясват парченца стъкло и ключове, сякаш ги е носил в буркан, но се е спънал и го е изпуснал.

– Закъде са всички ключове? – пита момчето.

– Какви ключове? – пита дядо.

Погледът на стария мъж изглежда странно стъклен. Той почуква объркано слепоочията си. Момчето отваря уста, за да каже нещо, но щом го вижда, се спира. Мълчи и прави това, което дядо му го е научил да прави, когато се изгуби: оглежда околностите и търси следи и ориентири. Пейката е обградена от дървета – дядо ги обича, защото на тях не им пука какво мислят хората. Птичи силуети литват от клоните, разпръскват се по небосвода и се отпускат уверено, носени от ветровете. Дракон, зелен и сънен, прекосява площада. В един ъгъл пък спи пингвин, върху чийто корем има малки отпечатъци от длани с цвят на шоколад. До него седи пухкав бухал само с едно око. Ноа си ги спомня, едно време бяха негови. Дядо му подари дракона, когато Ноа беше още бебе, защото баба каза, че не било уместно да се дават плюшени дракони на новородени, а дядо отвърна, че не искал да има уместен внук.

По площада вървят хора, но фигурите им са размазани. Щом момчето опитва да се съсредоточи върху чертите им, те се изплъзват от погледа му като слънчеви лъчи между щори. Един от тях спира и махва на дядо. Дядо отвръща на поздрава и опитва да изглежда уверено.

– Кой е това? – пита момчето.

– Това е…  аз…  не си спомням, Ноаноа. Беше отдавна… струва ми се…

Той млъква, поколебава се, търси нещо в джобовете си.

– Днес не ми даде карта и компас, нищо, на което да разчитам. Не знам как да открия пътя към вкъщи – прошепва Ноа.

– Боя се, че тези неща няма да са ни от полза тук, Ноаноа.

– Къде сме, дядо?

Дядо заплаква, тихо и без сълзи, така че внукът му да не разбере.

– Трудно е да се обясни, Ноаноа. Много, много трудно е да се обясни.

 
 

BBC разследва изтеклия финал на новия сезон на Sherlock

| от chronicle.bg |

BBC разследва източника, който е разпространил нелегално финалния епизод от четвъртия сезон на хитовия сериал Sherlock.

Миналата събота, четвъртият епизод от последния сезон на сериала, озаглавен „His Final Problem“, изтече онлайн с руско аудио. От BBC са започнали пълно разследване по отношение на източника, който е разпространил серията.

“ВВС молят феновете на поредицата да останат верни на продукцията и да не свалят епизода ”, споделя в Twitter продуцента на сериала Сю Върчу.

След като разследването приключи, от ВВС смятат да издадат пълен отчет по отношение на това дали руският телевизионен оператор, Пeрвый канал, който се бе сдобил с първото копие на епизода, е виновен за ситуацията.