Странни езици владеят света

| от |

Светът не просто е завладян от страшно много различни езици, а лингвистите твърдят, че те са над 6000! При това във всеки от тях може да се открие по нещо необичайно. Например в един от ескимоските диалекти има 64 глаголни форми в сегашно време. Езикът таки (Френска Гвинея) съдържа само 340 думи, а в азбуката на ротокас (Папуа Нова Гвинея) се наброяват едва 11 букви. Кхмерите пък използват в писмеността си 72 знака. А китайският изисква да се спазва съответната височина за произнасяне на всяка сричка. Например, ако в Поднебесната империя някой изрече 3 пъти „Ма“, без да спазва определени правила, може да прозвучи така, все едно майка се кара на кобилата. Затова изглежда напълно логично, че именно сред китайците има толкова много хора, притежаващи абсолютен слух: те привикват към това от раждането си.

Необичайни факти съществуват практически във всички езици. Обаче при някои от тях те са направо учудващи и странни.

На ЯГАНСКИ са общували аборигените от Огнената земя. Езикът им сега се смята за мъртъв. Най-любопитното обаче е, че сред лингвистите и до ден-днешен не умира славата на една от думите му – „Мамихлапинатапай“. Учените я смятат за една от най-всеобхватните по смисъл сред всички останали езици по света. А значението на „Мамихлапинатапай“ наистина е необикновено: „Поглед, който си разменят двама души, осъзнавайки, че желаят едно и също нещо, но никой не се осмелява да го предложи пръв.“

На ПИРАХАН говорят само 200-300 души в цял свят – обитателите на един от притоците на Амазонка. Езикът им принадлежи към изчезналото изолирано семейство мура, някога едно от най-важните в региона. Пирахан се състои едва от 13 фонеми и в него има 4 думи за цвят, които обхващат диапазона от кафяво-пурпурната, червено-жълтата, синьо-зелената и бялата гама. Най-необичайното в езика е пълната липса на числителни и неспособността на пираханците да смятат. Лингвистът Еверет и съпругата му дълго време изучавали езика и стигнали до извода, че в племето все пак се използва възходяща и низходяща интонация, обозначаващи едно или много малко, както и малко повече. Когато трябва да се назоват над 3 предмета, се употребява цяла фраза. След 8-месечно обучение местните така и не успяват да усвоят числителните и не се научават да броят на пръсти. Явно съзнанието на пираханците е затворено за подобни ненужни суетни тънкости на съвременния свят.

БАСКСКИЯТ език е разпространен в северните области на Испания и най-близките до тях южни райони на Франция. Странността му е в това, че не принадлежи нито към индоевропейската, нито към каквато и да било друга езикова група. Смята се за изолиран, тоест генетичните му връзки със световното лингвистично семейство така и не са установени.

Близо 80 000 души говорят ФАРЬОРСКИ. Всъщност става дума за жителите на едноименните острови в състава на Дания. Езикът широко се използва в пресата и в електронните медии, преподават го дори в училища и вузове и вероятно поради този факт той не е заплашен от изчезване. Необичайното на фарьорския е във факта, че и до днес се е запазил в първичния си вид – такъв, какъвто е бил при създаването си през IX-XV век. Което означава, че хората, които владеят езика, не само че имат възможност да четат в оригинал древни текстове от скандинавската митология, но и перфектно да асимилират всичко, написано преди над 500 години. На Фарьорските острови обаче изобщо не разбират датски, който е официалният език на държавата, под чиято юрисдикция е мястото.

На Канарите много често може да се срещнат хора, общуващи помежду си със звуци, приличащи на птиче чуруликане. Напълно справедливо езикът на СВИРУКАНЕТО може да се нарече един от най-красивите на планетата ни. Ксенолингвистите дори се опитват да го нарекат извънземен. Силбо-гомеро или гомерското свирукане наистина е една от забележителностите на острова. Дълго време дори се обсъжда идеята то да бъде включено в Списъка с нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО. С помощта на този език първоначално си общуват пастирите на острова – свирукането се чува много по-надалеч от обикновеното викане, особено в планините. Казват, че разстоянието между общуващите по този начин може да стигне до 3,5 км. В оригиналния език съвсем ясно се чуват 4 гласни и 8 съгласни звука, чийто брой стига до 10 при добавянето на низходящ тон. Силбо-гомеро се преподава дори в училищата, за да усвоят децата как се свирука в оригинал.

Езика на ЖЕСТОВЕТЕ владеят не само хора с увреден слух, но и онези, които работят в условията на постоянен шум или под вода. Разбира се, всички те използват различни „езици“. Лингвистите дори твърдят, че са толкова много, та дори били принудени да създадат своеобразен „есперанто“ на жестовете – универсален и общоразбираем. Той обаче се използва най-вече по време на Параолимпиадите. В някои държави езикът на жестовете е признат и на конституционно ниво, като например в Испания, Чехия и т.н., а в Исландия дори е със статут на официален. Приемането му в национален мащаб доста улеснява живота на неговите ползватели: съществуват детски градини, училища и вузове, където всички желаещи (и нуждаещи се) придобиват знания с помощта на езика на жестовете. Любопитен факт е, че учените правят опити – при това доста успешни – да научат шимпанзетата на езика на жестовете. И те не само че бързо схващат „уроците“ и съвсем на място използват съществуващите жестове, но и измислят собствени, за да обозначат някои ситуации, а също така обединяват стари, образувайки нови „думи“. Например една от участничките в експеримента нарече динята „пие-плод“. Освен това шимпанзетата с удоволствие използват научените жестове за общуване в групата.

Езикът често се приема от хората като нещо, което се разбира от само себе си. Без него е почти немислимо общуването. Невъзможно е да си представим свят, където поне още няколко души не знаят езика, на който говорим и разбираме ние самите. Независимо дали някой от нас се е замислял за значението му в живота ни, езикът играе една от най-важните роли в него, сравнима със самия живот…

Общуване с духовете

Въпреки че езикът е една от необходимостите на света, според данни на ООН средно на две седмици на Земята изчезва по един език. Това се случва най-вече когато умират хора, които го говорят, или езикът се обединява с други подобни, или е потиснат от по-екзотичните, популяризирани и чрез публикации в медиите…

В определен смисъл умирането на езика означава и смърт за културата. Затова може би списъкът с десетте най-редки езика в света е своеобразно общуване с духовете.
10. Камикуро (камиколо, камеколо, камикура).
9. Думи (дум ибо, думи бро, лси рай, род обо, сотмали).
8. Онгота (бира(й)ле).
7. Лики (Моар).
6. Танема (танима, тетаво).
5. Ньереп.
4. Чемеуеви (чемегуеви).
3. Лемериг (пак, бек, сасар, леон, лем).
2. Каиксана.
1. Тауширо (пинчи, пинче).

Автор: Альона Нейкова

 
 

Топ ролите на Кевин Костнър

| от chronicle.bg |

Знаете много добре кой е Кевин Костнър. Носител на „Сезар“, „Еми“, „Оскар“ и „Златен глобус“, номиниран е за по две награди „Сатурн“ и „Сателит“ и три награди на „БАФТА“.

Едно от най-големите имена в Холивуд, Костнър е познат по целия свят с участията си в легедарни филми като „Танцуващият с вълци“, „Недосегаемите“, „Воден свят“ и още.

Днес Костнър навършва 62 години (една чудесна актьорска възраст) и по случай този светъл холивудски празник, ви черпим в галерия с най-добрите му роли. Според нас. Чувствайте се свободни да ни нахулите, ако сме забравили някоя или да допълните в коментари вашите любими роли на този кино гигант.

 
 

Bookclub: Откъс от новата книга на Фредерик Бакман

| от chronicle.bg |

Нова книга от шведския писател Фредерик Бакман излиза на българския пазар. Бакман е познат в България с „Човек на име Уве“, „Баба праща поздрави и се извинява“ и „Брит-Мари беше тук“. Броени дни след Коледа на български излезе и новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

Смъртта е единственото нещо, което е сигурно в нашия живот. Въпреки това обикновено за нас е трудно, често дори изглежда невъзможно, да си представим живота след като близък човек си отиде. Загубата на роднина или приятел може да бъде непосилно тежка, особено ако той си отиде внезапно. А колко по-тежка може да бъде, ако знаем, че времето на човека  изтича и обратното броене вече е започнало? Колко воля е нужна, за да запазиш самообладание, когато виждаш как близък човек чезне пред очите ти? Колко сила изисква да сдържаш сълзите си пред този, за когото знаеш, че си отива бавно, но сигурно?

В търсене на отговорите на тези въпроси добре познатият Фредрик Бакман, който се радва на нечуван читателски интерес по целия свят, написва новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

vsqka_sutrin_putqt_kum_doma_cover

Предлагаме ви откъс от новелата:

В края на един живот има болница, в която някой е опънал зелена палатка насред стаята.

В нея се събужда човек. Задъхан и изплашен е, не знае къде се намира. До него седи млад мъж, който прошепва:

– Не се страхувай.

И това ако не е най-хубавата възраст, мисли си стар мъж, щом поглежда внука си. Тогава, когато едно момче е достатъчно голямо, че да разбира как работи светът, но и достатъчно младо, че да отказва да го приеме. Стъпалата на Ноа не докосват земята, когато провесва крака от ръба на пейката, но главата му достига космоса, защото още не е живял толкова дълго, че да позволи на хората да закотвят мислите му за земята. До него седи дядо му, който е нечувано, нечувано стар, разбира се. Толкова стар, че хората вече са се отказали да му натякват да се държи като възрастен. Толкова стар, че вече е твърде късно да порасне.

Тази възраст също не е толкова лоша.

Ноа примигва тежко и сънено към изгрева отвъд площада, където се намира пейката. Не иска да признае пред дядо, че не знае къде са, защото това е тяхната игра: Ноа затваря очи, а дядо го отвежда някъде, където никога не са ходили. Понякога момчето трябва здраво, здраво да стиска очи, докато с дядо сменят четири автобуса в града. Друг път пък дядо го отвежда право в гората зад къщата до езерото. Понякога излизат с лодката и често плават толкова дълго, че Ноа заспива, а когато се отдалечат достатъчно, дядо прошепва „отвори очи“ и Ноа получава карта, компас и задачата да изчисли как да се върнат обратно. Дядо винаги е сигурен, че той ще се справи, защото има две неща, в които вярва непоклатимо: математиката и Ноа.

Когато дядо бил млад, група учени измислили как да пратят трима души на Луната. Именно математиката ги отвела дотам и обратно. Цифрите винаги помагат на човек да намери обратния път.

Но това място няма координати. Не е отбелязано на картата и оттук не минават пътища.

Ноа помни, че днес дядо го помоли да затвори очи. Помни, че се измъкнаха от дядовата къща, и знае, че отидоха до езерото, защото познава всички шумове и песни на водата, независимо дали е с отворени очи, или не. Спомня си мокрите дъски под краката им, когато влязоха в лодката, но нищо повече. Не знае как двамата с дядо са се озовали тук, на пейка до кръгъл площад. Мястото е ново за него, но всичко тук му е познато. Сякаш някой е откраднал всички вещи, с които е израснал, и ги е наредил в нечий чужд дом. Малко по-нататък има бюро, точно като това в кабинета на дядо, с калкулатор и карирана хартия отгоре. Дядо свири някаква тъжна мелодия с уста. Спира за малко, за да прошепне:

– Площадът пак се е смалил през нощта.

После продължава да свири. Момчето го поглежда въпросително и дядо се изненадва, едва сега осъзнавайки, че е казал думите на глас.

– Извинявай, Ноаноа, забравих, че тук мислите се чуват.

Дядо винаги го нарича Ноаноа, защото харесва името на внука си два пъти повече от всички останали имена. Допира ръка до косата на момчето. Не я разрошва, просто отпуска пръстите си върху нея.

– Няма от какво да се страхуваш, Ноаноа.

Под пейката цъфтят зюмбюли. Милион мънички ръце се протягат над стеблата, за да прегърнат слънцето. Момчето ги разпознава – това се цветята на баба и миришат на Коледа. Други деца може би свързват празника с джинджифилови сладки и гльог, но ако някога си имал баба, която обича растения, то твоята Коледа винаги мирише на зюмбюли. Между цветята проблясват парченца стъкло и ключове, сякаш ги е носил в буркан, но се е спънал и го е изпуснал.

– Закъде са всички ключове? – пита момчето.

– Какви ключове? – пита дядо.

Погледът на стария мъж изглежда странно стъклен. Той почуква объркано слепоочията си. Момчето отваря уста, за да каже нещо, но щом го вижда, се спира. Мълчи и прави това, което дядо му го е научил да прави, когато се изгуби: оглежда околностите и търси следи и ориентири. Пейката е обградена от дървета – дядо ги обича, защото на тях не им пука какво мислят хората. Птичи силуети литват от клоните, разпръскват се по небосвода и се отпускат уверено, носени от ветровете. Дракон, зелен и сънен, прекосява площада. В един ъгъл пък спи пингвин, върху чийто корем има малки отпечатъци от длани с цвят на шоколад. До него седи пухкав бухал само с едно око. Ноа си ги спомня, едно време бяха негови. Дядо му подари дракона, когато Ноа беше още бебе, защото баба каза, че не било уместно да се дават плюшени дракони на новородени, а дядо отвърна, че не искал да има уместен внук.

По площада вървят хора, но фигурите им са размазани. Щом момчето опитва да се съсредоточи върху чертите им, те се изплъзват от погледа му като слънчеви лъчи между щори. Един от тях спира и махва на дядо. Дядо отвръща на поздрава и опитва да изглежда уверено.

– Кой е това? – пита момчето.

– Това е…  аз…  не си спомням, Ноаноа. Беше отдавна… струва ми се…

Той млъква, поколебава се, търси нещо в джобовете си.

– Днес не ми даде карта и компас, нищо, на което да разчитам. Не знам как да открия пътя към вкъщи – прошепва Ноа.

– Боя се, че тези неща няма да са ни от полза тук, Ноаноа.

– Къде сме, дядо?

Дядо заплаква, тихо и без сълзи, така че внукът му да не разбере.

– Трудно е да се обясни, Ноаноа. Много, много трудно е да се обясни.

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).

 

 
 

Дженифър Лорънс си има ново гадже – интернет не одобрява

| от chronicle.bg |

Дженифър Лорънс си има ново гадже и хората не пропуснаха да го нагрубят за външният му вид и най-вече заради годините му. 26-годишната актриса излиза с режисьора Дарън Аронофски („Реквием за една мечта“, „Черният лебед“, „Пи“). Той е на 47 години.

Носеха се слухове, че двамата са заедно, което накара публиката да се разбунтува, но сега когато връзката им се потвърди, интернет направо полудя.

Съмнения за отношенията им са започнали на сета на „Майка“, където работят заедно. Подозренията се циментират след като били забелязани в Ню Йорк да споделят една и съща близалка.

 

 

 

Хейтът по адрес на двойката е непростим и отвратителен. В Туитър бяха публикувани техни снимки с коментари, които критикуват Дженифър за избора й.

Явно хората често забравят, че не е тяхна работа кой с кого излиза.

 

„Ию! Дженифър Лорънс и Дарън Аронофски. Июююююю, какво по дяволите е това, Джен“    

 

„Знам, че не трябва да съдим за книгата по корицата, но Дженифър Лорънс излизаше с това, а сега излиза с онова.“

 

„Медиите: Дженифър Лорънс и Дарън Ароновски излизат!

Аз: ХАХА, не.

Медиите: Ето снимки в ресторант

Аз: …

Дженифър и Дарън споделят близалка

Аз (Текст от снимката): Майната му. Приключих. Приключих тотално.“