СССР. Бегълците балетисти

| от | | |

Първият майстор на балетното изкуство, за който ще ви напомня, е Александър Годунов. И не – няма нищо общо нито с мрачния цар от руското средновековие Борис Годунов, нито пък с операта на Модест Мусоргски и пиесата на Пушкин, посветени на същия цар.

3

В периода от 1967 до 1971 година Годунов танцува в Държавния Хореографски ансамбъл „Классический балет“ (или т.н. „Молодой балет) под ръководството на големия Игор Мойсеев. През 1979 година, по време на гастролите на Болшой Театър в Америка, Александр Годунов решава да остане в САЩ. Това събитие привлича вниманието на световната преса, защото американските власти задържат самолета, в който се е намирала съпругата на Александър, солистката от Болшой Театър – Людмила Власова.

2

Американските  власти се съмняват, че задължително придружаващите театъра лица (естествено, служители на КГБ) са се опитвали да качат и задържат Власова на борда на самолета против волята и. Щом мъжът и Александър има намерение да бяга, то поне нея да върнат обратно в СССР. Американците, разбират логиката на студената война и трябва да се даде възможност на Людмила поне да се срещне с мъжа си. В края на краищата, развоя е драматичен, тъй като такъв разговор така и не се не се  състои, самолета излита към Москва с Людмила на борда и с останалия екип от театъра. По мотиви точно на тези събития, през 1985 година в СССР излиза на екран филм, посветен на тази раздяла: «Рейс 222».

Годунов започва веднага работа в Американския Балетен Театър, най-добрия репертоарен театър на Америка.

Die-Hard

През 1985 година, балетиста прекратява кариерата си, но за да поддържа форма продължава с уроци по балет в Лос Анжелес, в балетната Академия на Давид Лишин. Същият, когото е обучавала великата прима-балерина Татьяна Рябушинская. В Холивуд Годунов дружи с нови приятели, от кино средите. След многобройни покани, започва да се снима в киното, препитава се с дублажи. Вероятно киноманите ще разпознаят Александър, в ролята на лошия терорист Карл от първата, култова и до днес част на «Умирай трудно» с Брус Уилис.

На 8 май 1995 приятели на Александър забелязват липсата на непрекъснатите му обаждания, което за него било абсолютно нехарактерно. Намират го мъртъв, само на 45 години.

Следващия беглец е Михаил Баришников – съветски и американски балет-майстор и актьор.

barisn5

Характерното, популярно лице на Баришников ще срещнете в много филми, също така лесно ще го разпознаете в сериала «Сексът и градът», където играе Александър Петровски, гаджето на Кери Брадшоу (героинята на Сара ДжесикаПаркър).

Михаил е роден в Рига, Латвия, през 1948. Впрочем днес: 27-ми януари великия балетист има рожден ден – навършва 66 години.

Навиците на детето, възпитано от баща – строг военен, Баришников използва в своите абсолютно перфектни изпълнения. Това признава самият той в едно интервю за «New York Times“ дадено преди няколко години.  На 16 г. започва да учи в «Балетная Академия Ваганова». „Жизел” – дебюта му през далечната 1967, когато е в трупата на «Киров балет». Скоро най-известните руски хореографи, като Олег Виноградов, Леонид Якобсон и други, създават специални балетни постановки за дребничкия Баришников. Единият от тях «Vestris» (Якобсон, от 1969) се смята за крайъгълен камък в кариерата на Баришников. Михаил е перфектен на сцената, публиката възторжено ръкопляска, специалистите също са очаровани. Чуждите, „империалистически“ критици също. Клайв Барнс пише за «New York Times“, че руснака е най-съвършения балетен танцьор който е виждал досега. До края на 60-те години Михаил Баришников става наистина един от най-важните балетисти в Съветския съюз.

barishnikov

Въпреки грандиозния успех и славата, Баришников решава да иска политическо убежище в Торонто, Канада, когато през 1974, е на турне с балета на „Болшой Театър“. Малко по-късно се мести в САЩ. Оправдава бягството си на запад, като казва, че е абсолютен твърд индивидуалист. Не може да работи нищо под натиск, нито в такава ненормална ообсебваща партийна обстановка. Нарушението на което, в СССР се смята за престъпление. Дори и днес Баришников не сее променил – обърнал е гръб на корените си и не желае да посети (или надей боже да се върне в Русия). За политиката на „Болшой театър“ – гения на танца и досега смята, че е твърде отровна за свободолюбив творец като него.

Третия беглец  от СССР е Рудолф Нуреев, съветски и френски балетист. Също така и голям хореограф, Рудолф е от най-известните личности въобще в балетното изкуство на ХХ век.

Rudolf

През 1961 година, след гастрола на Ленинградския „Киров балет“ в Париж, младият 23-годишен солист Рудолф Нуреев иска политическо убежище във Франция. „Богът на танца”, както е наричан, за ужас на възторжения кръг от почитатели от всички континенти, бяга на Запад. Въпреки главозамайваща си кариера в СССР, се установява завинаги във Франция. За участията си той започва да получава баснословни хонорари, канят го да участва във всички премиум спектакли в Рим, Париж, Ню-Йорк.

Марио Боа, близък приятел на Рудолф Нуреев, описва една от страстите му:

„Руди вечно беше без пари. Доколкото си го спомням, щом се появяха отнякъде авоари, той веднага ги обръщаше в произведение на изкуството: картина, гравюра, бронзова статуетка. Той обожаваше редките материи, старинните коприни, скъпоценните бродерии, разкошните килими, в това се проявяваше източната му чувственост“ (Нуреев е башкирец, има и узбекска кръв)“.

Нуреев е имал няколко жилища и всяко от тях е било буквално претъпкано до таваните с произведения на всякакви изкуството. Аукционни къщи от цял свят непрекъснато му изпращали каталозите си. Ако му харесвала някоя картина – той бил готов да я купи. Понякога, независимо от неадекватната цена, дори без да се замисля дали е оправдана. В крайна сметка парижкият му апартамент заприличал на склад на някакъв странен музей: целите стени били покрити с картини. Нуреев умира от СПИН през 1993.

1

Три години след смъртта му, разкошните предмети от всичките му жилищата и къщи, отишли на търг. Колекцията, ако може така да се нарече, прекратила съществуването си, но пък останала завинаги запечатана на снимки. Фотографиите на съкровищата на балетиста Рудолф Нуреев може да се видят на постоянната изложба в московската галерия „Домът на Нашчокин”.

Следва продължение: за един световно известен бас, гостувал за кратко в България като емигрант, руска прима балерина бегълка от ужасите на  революцията от 1917 г….

Николай Крижитски

 
 

Facebook тества инструмент за изобличаване на фалшиви новини

| от chronicle.bg |

След новината, че Германия има намерения да глобява Facebook за всяка фалшива новина, която се завърти в мрежата, от компанията явно са решили да се справят с проблема и в момента тестват филтър за фалшиви новини в Германия.

Политиците в Германия се опасяват, че разпространението на фалшиви новини може да се отрази на предстоящите наесен федерални избори.

Немците планират пътя, по който да вървят фалшивите новини така: когато системата за проверка на фактите на Facebook отчете една новина като фалшива, потребителите ще бъдат изпратени на Correctiv, неправителствена новинарска организация със седалище в Берлин. Ако даден елемент се счете за неверен, той ще бъде маркиран като „оспорван“, придружен от обосновка, а сайтът ще предупреждава потребителите, преди те да го споделят в социалната мрежа.

Освен това, т.нар. спорни елементи ще се показват по-малко в новинарския поток на социалната мрежа.

Източник: Financial Times

 
 

Рон Уизли в трейлъра на сериалa „Гепи“

| от chronicle.bg |

Култовият филм „Гепи“ на режисьора Гай Ричи, с Брад Пит и Джейсън Стейтъм, ще бъде адаптиран в сериал. Дистрибутор е сайтът Crackle.

Мнозина са скептични по въпроса дали филмът би могъл да стане на сериал и действително – новите актьори не са коравите мъже, които бихме очаквали.

В ролите ще видим Люк Паскуалино от „Скинс“ и „Снежен снаряд“, Ед Уестуик от „Клюкарката“ и… Рупърт Гринт, който разбира се играе Рон Уизли във филмите за Хари Потър. Сериалът има 10 епизода, създадени от Алекс Де Раков, който обещава да запази хумористичното настроение на оригиналния филм от началото на века.

Гринт играе Чарли, двадесет-и-нещо-годишен лидер на банда от малки натегачи. Можем да очакваме бус пълен със златни кюлчета, уговорени боксови мачове и неадекватна престрелка с мъж в халат на цветя.

Трейлърът ни дава достатъчно, за да се закачим, въпреки че по-радикалните фенове може и да не са доволни от променения актьорски колектив и сюжет.

Сериалът излиза на 16 март.

 

 

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).

 

 
 

Брит Марлинг: Странното дете на Холивуд

| от |

Брит Марлинг е сценарист, режисьор, актриса и продуцент. Тя е странна, ръбата и доста различна от хората, които обичайно обитават привилигированата прослойка на един от най-богатите и известните райони в топлия Ел Ей.

Тя е неконвенционално изглеждаща. Има големи очи, рошава руса коса и крив нос. Тя не е холивудска красавица и същевременно е толкова запомняема, че видите ли странното й лице и разпиляната й руса коса на екран, трудно ги забравяте.

Доскоро позната на отбрана част от публиката на така нареченото фестивално кино, от края на 2016-а Брит успя да се намести по удобен начин и на по-комерсиалния пазар, след излизането на сериала на Netflix – The OA.

Покрай моменталния успех на Stranger Things, The OA някак остана в периферията на добрата телевизия, каквато всъщност той е. Освен сценарист и продуцент Брит Марлинг играе и главната роля в този свръхестествен трилър за незрящо момиче, което се завръща след изчезване от 7 години, с възстановено зрение и странна история зад гърба си, достойна за ушите само на 5 аутсайдера (побойник, бъдещо юпи-наркоман, дебела учителка, трансексуален младеж и дребно отритнато момче).

The OA беше подновен за втори сезон почти веднага след излизането си и е едно от вълнуващите, нови, доста различни и свръхинтересни неща, които може да видите по телевизията през тази година.

Брит Марлинг от друга страна пише и продуцира сериала, като на режисьорското място стои нейният приятел и партньор в правенето на кино – Зал Батманглидж.

След като завършва икономика в Джорджтаун, Брит отказва оферта за работа в офис, за да стане артист. Заминава за Холивуд и в продължение на 6 години работи всякакви неща във филмовата индустрия. В крайна сметка се изкачва до категорията „актриса“, но ролите които най-често й се предлагат за „на пищящи блондинки във филми на ужасите“, както казва самата тя. Затова Брит решава, че ще си напише роля, в която иска да се види и би участвала без да остане незабележима или с размазан писък на лицето, като от картината на Мунк, докато някой я коли в кадър.

Така, през 2011-а, след два филма – политическа история и късометражна sci-fi психария, се появява най-известното заглавие във филмографията на Марлинг – „Втората земя“.

„Втората земя“ е великолепен, фестивален, апокалиптичен филм за живота и изборите, които правим. Историята проследява появата на огледална Земя, която идва до нашата планета, и на която живеят същите нас, но направили всички онези избори, които ние не сме. Можеш да отидеш до другата Земя и да видиш другото си аз, ако пожелаеш разбира се. Марлинг е сценарист на проекта, режисьорът Майк Кахил прави дебюта си с него зад камера и разбира се, Брит играе двете главни роли – на аз и другото ми аз.

Докато работи по „Втората земя“ Марлинг пише и отново участва в друг свой независим проект, този път под режисурата на Зал Батманглидж. Филмът е Sound of My Voice и заедно с „Втората земя“ прави дебют на фестивала Сънданс. Sound of My Voice остава някак на заден план, но за сметка на това „Втората земя“ е номиниран за три награди и печели Alfred P. Sloan Feature Film Prize на Сънданс за Майк Кахил.

Оттам нататък кариерата на Брит някак поема свой собствен път. Тя пише, продуцира и играе във всичките си филми. Може да сте я гледали в „Изтокът“, където си партнира с Александър Скарсгард и Елън Пейдж. Покрай тяхната така наречена „афера“, която се раздуха по време на снимките на филма, Брит остава някак настрана. Тя обаче играе една от главните роли и е сценарист и продуцент на проекта. Междувременно се появява във филма на Робърт Редфорд The Company You Keep с Шая Лебьоф, „Арбитраж“ с Ричард Гиър и Тим Рот и I Origins – вторият режисьорски проект на Майк Кахил.

Някъде там започва и работа й по сценария на The OA, докато паралелно снима британската драма Babylon, която е мини-сериал. Веднага след финала му The OA взима цялото й внимание и тя довършва внимателно осемте епизода на първи сезон.

Днес Брит Марлинг може да каже, че е една неконвенционална звезда в една иначе стандартна индустрия. Тя е различна в свят, който иначе предпочита еднаквости. А ние пък предпочитаме нея.

В галерията горе може да видите част от ролите й, а после спокойно си пуснете The OA. Няма да съжалявате и за двете.