Среднощно авиопрепускане из България

| от |

За някои летенето е досадно задължение, за други тръпка, за трети мечта. За мен лично по малко и от трите… Но има и „луди“, които летят заради самото летене. Такъв е нашият приятел Стоян Гоцев. Вижте едно среднощно авиопрепускане по летищата на България, придружено с галерия от новия терминал на Летище Варна.

И така… Един ваучер за „безплатен“ (от най-безплатните при това) полет до Виена се оказа, че може да бъде оползотворен другояче и да стане безплатен на около 40%.

Ето го и графика на полетите:

1379663_10200438401945001_283271267_n

Двамата луди направихме 4 излитания и кацания буквално за една нощ. Изпратихме залеза на летище София и се втурнахме по самолетите и по летищата, за да успеем 11 часа по-късно да се върнем и на същия терминал на летище София да посрещнем новия изгрев.
Незабравимо преживяване безспорно! Чекирахме се онлайн и разбира се провокирани от мързел ние най-гордо НЕ разпечатахме бордните си карти.

Разбира се, ако летяхме със силно уважаваните от мен лоу-костове това щеше да ни струва поне още веднъж стойността на билета, но при България Ер този проблем го няма.

Резервацията ни трябваше да бъде:
Отиване: София – Варна (transfer)- Бургас
Връщане: Бургас – Варна (stopover) – София, но девойките от играта „Как мислите?“ нещо се омотаха (и е разбираемо) и резервацията ни изглеждаше така:
Отиване: София – Варна
Връщане: Варна – Бургас (transfer) – Варна (stopover) – София

Това създаде голямо чудене и недоумяване на служителите на чек-ина на летище София, когато видяха резервацията ни. И подавайки си личната карта на въпроса им „За къде летите?“, ами… наистина не знаех как да отговоря. Резервацията ни е до Варна, всъщност май-май летим до Бургас, но в крайна сметка си летим до София… Това беше едно летене без дестинация. От София до София.

Е, кацнахме във Варна. Направихме сефтето на новия терминал. Аз лично останах с много добри впечатления и малко забележки. Искало е още малко, за да бъде това, което трябва, но дизайна отвътре е страхотен и си личи, че е направен функционално особено по отношение Шенген и Не-Шенген. Дори много хитро е направен в това отношение.
Най-тъпата издънка на терминала бяха номерата на багажните ленти. Четирите ленти носиха следните номера: 1, 2, 3, 3, силно се надявам да са имали някаква идея, но още по-силно се съмнявам това да е така.
Иначе магазините работиха цяла нощ. Какъв „айляк“ им е на тези, които работят там нощна смяна. Хората на скенера се бяха прибрали в стаичката си, а ние от далеч им помахахме. Станаха веднага, доста бързо влязоха в работна кондиция, но останаха страшно учудени.
Друго интересно нещо. Хората не ни очакваха. Учудиха се, че има пътници за Бургас и в крайна сметка, чек-ин процедурата ни се извърши на гише „Информация“. Информирахме ги, че летим за Бургас и половин час по-късно ни откриха в един от магазините между „Пристигащи“ и „Заминаващи“ и ни повикаха. Служителят държеше в ръката си 4 бордни карти (и за следващия полет) и ни ги връчи.
Първият полет беше с LZ-SOF, а вторият с LZ-FBC. Нищо лично, но на Wizz air самолетите отвътре са къде-къде по-добре спрямо „Чарлито“. Салона беше доста износен. Стюардесите не ни харесаха особено много, което също е разбираемо, макар, че можеше и малко по-любезни да бъдат.

В Сарафово дремнахме за 2-3 часа. И час преди полета се събудихме. Ударихме една сутрешна физзарядка, която беше придружена от мислите „БДЖ-то или самолето? Каква ли е тежката ни участ“

Аз лично мислех, че ще го изпуснем. В крайна сметка в 4:20 влязохме в терминала и успяхме да се чекираме.

1392051_10200438416345361_1171619839_n

Е, размина ни се новия терминал в Бургас. Размина се и съм сигурен, че с не повече от няколко седмици ни се размина, но пък това е повод една такава подобна „простотия“ да бъде сътворена отново през зимния сезон.

Е, качихме се на LZ-BUR (Ембраера се оказа удобен за сън) и заспахме още преди бординга да приключи. Минахме през Варна. Толкова ми се спеше, че успях да фокусирам пътника до мен, който се качи от Варна, чак когато раздаваха шоколадчетата.

А ето и как изглежда новият терминал на Летище Варна :

 
 

Най-злите мъже в модерното кино

| от |

Едно клише гласи, че добрите момичета харесват лоши момчета. А лошите момичета… те също харесвали лоши момчета. Ако разгледаме това клише малко по-обширно, можем спокойно да кажем, че антагонизмът като цяло е най-малкото любопитен за хората. И доста харесван.

Тъмните страни от характера привличат хората така, както светлината привлича насекомите. Те се приближават все повече и повече, за да виждат по-добре, докато не се опарят. Или не изгорят.

Седмото изкуство не остава по-назад в тази тенденция. От по-стандартните филми, борещи се с доброто и злото, през задължителните супергерои, до обширните и силно многопластови модерни шедьоври, киното на новия век може да се похвали с антагонисти, за които злото е станало понятие с много по-дълбок смисъл.

В последните години, в голяма част от хубавото кино лошият властва. Антагонизмът е издигнат почти в култ, който привлича многолюдни почитатели от всякакъв пол и възраст. Сложността и харизмата на лошото, облечено и поднесено чрез великолепна актьорска игра от едни от най-големите имена в киното, е едно от нещата, които правят добрите филми, това, което са.

В навечерието на Оскарите ние сме събрали за вас каймака на най-лошите. Онези мъже в модерното кино, от които ни е страх и печелят адмирации, заради това, че ни карат дори да се подмокрим понякога.

В галерията горе.

 
 

Анимираната симфония на живота

| от chronicle.bg |

Кратката форма в киното е обект на внимание от хиляди режисьори и аниматори по света.

Днес пък е петък – ден като никой друг. Затова ще ви покажем „Symphony no. 42″ – една късометражка, която ни представя 47 нерационални сцени за връзката между човек и природа.

 

Symphony no. 42 from Reka Bucsi on Vimeo.

 
 

Оскари 2017: Фаворитите на Chronicle

| от |

89-тите награди „Оскар“ ще бъдат раздадени тази неделя вечер в Лос Анджелис и ще закрият официално големия награден сезон, който започна още в края на миналата година. Най-добрите сред най-добрите в киното ще напълнят Кодък Тиатър, за да могат още пък по-добрите сред тях да се окичат със злато.

И тази година, подобно на миналата, номинации за „Оскар“ предизвикаха полемика. Ако миналата година това бяха прекалено белите актьори и режисьори, номинирани в най-важните категории, сега впечатление прави засиленото участие на афроамериканци. Нормално е хората да се чудят дали причината за толкова много и еднообразни номинации, не се случва не заради доброто старо седмо изкуство…

Но ние няма да се занимаваме с това днес. Избрали сме да правим нещо по-забавно, а именно да кажем кои са нашите фаворити в 8 от най-важните и комерсиални категории. В галерията горе.

 
 

Новият ни любим сериал: „Големите малки лъжи“

| от |

Известният слоган, превърнал се в нарицателно и съответно лека форма на клише, на един от най-големите тв канали в момента, гласи, че „това не е телевизия, това е НВО“. Много самодоволно биха казали някои и може би щяха да са прави, ако не бяха гледали нищо от това, което каналът е произвел в последните години.

Да, това не е телевизия. Поне не в смисъла, в който повечето хора, включително и у нас, възприемат малката синя кутия, излъчваща съдържание 24/7. HBO правят нещо тотално различно и най-новото им амбициозно шоу, натъпкано до горе със звезди, красиви гледки и адаптиращо модерен криминален, но – О, ужас – женски роман, е поредното доказателство за това.

„Големите малки лъжи“ е онова, което ще ви държи влажно тази пролет. Едносезонният сериал е скъпа, красива и рискова продукция, която заради лъскавата пудра, която си е сложила, под формата на много звезди и комерсиално успешна книга, може да се провали с гръм и трясък.

Но не го прави, спокойно. Защото това не е телевизия, това е… сещате се.

„Големите малки лъжи“ е предпоследен роман в кариерата на австралийката Лиан Мориарти. Той излиза през 2014-а и става хит на родния й континент, а впоследствие и по света. Самата Мориарти специализира в писането на така наречените „женски кримки“. Основните й персонажи винаги са семейни двойки или хора с деца, като действието се върти предимно около жените, които често се забъркват в интриги, лъжи и строго пазени тайни. Защото всички имаме такива и в повече случаи те са доста срамни.

Лиан Мориарти е специалист във „ваденето на мръсно бельо“ ала модерна сапунена сага на хартия. Преди „Големите малки лъжи“ тя има още 5 романа, като най-известният сред тях е „Тайната на моя съпруг“.

„Лъжите“ обаче са онова, което я изстрелва към Холивуд и привлича вниманието на Рийз Уидърспуун.

Актрисата решава, че иска да адаптира книгата първо на филм, впоследствие на сериал и кани Никол Кидман да се присъедини. Двете стават продуценти на проекта, заедно със самата Мориарти, а Дейвид Е. Кели – сценаристът и създател на „Али Макбийл“ – се връща в редиците на телевизията, за да адаптира романа за екран.

Комбинацията между всички тези свръхсили дава желания резултат – „Големите малки лъжи“ е доза качествена телевизия, която всеки заслужава да си причини от време на време, за да си почине от плетките и уринотерапията сутрин, обед и вечер.

Към суперотбора на Кидман и Уидърспуун, които правят тв шоу за първи път в кариерата си, се присъединяват Александър Скарсгард, Шайлийн Удли, Лора Дърн и екзотичната, като екстравагантна русалка, Зоуи Кравиц. Към групата на тези толкова различни жени и един изключително здрав, сексапилен и разгонен през повечето време мъж, се присъединяват и още куп великолепни актьори, залези с цвят на мед и няколко деца, точно толкова уникални, колкото и техните родители.

Разбъркан, като приятна модерна гурме кухня, „Големите малки лъжи“ има всичко, което искате да чуете и видите от едно, на пръв поглед, мирно и красиво общество. Перфектните двойки се пребиват, децата се хапят, мирните жени са в покой с природата, но са жестоки с близките си, тихите брюнетки носят пистолети в чантата си, а добрите и верни мъже не могат да го вдигнат.

И в периферията на всичко това, като набъбващ балон, който ще се спука всеки момент, стои едно убийство. Кой е убит и защо, никой не казва, но всички малки катастрофи, които се разтилят пред очите на зрителя в рамките на 7 епизода, водят към финалното гръмване на пушката, след което връщане няма.

Сериалът скача назад и напред във времето – преди и след убийството – за да те кара да си гризеш ноктите в чудене на „какво, по дяволите, се случва“. А каймакът на Уидърспуун, Кидман, Удли, Скарскгард, Кравиц и Дърн само допринасят за по-добрия вкус на този телевизионен бонбон и води след себе си нуждата да искаш да поглъщаш епизод след епизод.

Маскировката от лъскаво женско шоу е само привидна. Животът е еднакво скапан за всички ни понякога, като и полът, и възрастта не променят отношението ни към фунтаменталните неща в живота. Напротив, само го обострят.

„Големите малки лъжи“ е телевизионен свят, в който може да се потопите с удоволствие, дори и само за да се уверите, че нито един от нас не е това, което показва на света. А е чудовището, което умело крие под пластове от хубави костюми, красиви снимки и добри дела.