Спецакция на Русия, Франция и САЩ срещу ИДИЛ

| от chronicle.bg |

 Поредица от спецакции започнаха САЩ, Русия и Франция срещу „Ислямска държава“.  Трите сили концентрираха усилията си върху пресичането на основните приходи, които получава терористичната организация от търговията с петрол. След като в началото на седмицата бяха ударени над 100 цистерни с нефт на ИДИЛ,  сега въздушните удари на държавите са насочени основно срещу доставките на петрол.

Руската бойна авиация в Сирия съобщи, че е започнала „свободен лов на автоцистерни“  с петролни продукти, принадлежащи на терористите от ИДИЛ. Това заяви началникът на главното оперативно управление на Генералния щаб на руските въоръжени сили генерал-полковник Андрей Картаполов, цитиран от ТАСС и БТА.

Военни самолети на САЩ вече нанесоха  удар по автомобилна колона цистерни с петрол, предназначен за износ в чужбина. Това бе  първия американски удар върху контрабандния бизнес на терористите в Сирия.

Руски бомбардировачи Су-34 нанасят поредни удари по обекти за добиване, преработка и транспортиране на петрол на ИДкато са унищожени над 500 бензиновоза, превозващи нелегално петрол за Ирак. Американската операция, целяща да унищожи мрежата за нелегален износ на петрол, носи кодовото име „Тайдал уейв-2″ (Tidal wave-2, „Приливна вълна-2″), което напомня за съюзническите удари по време на Втората световна война срещу петролната промишленост на Румъния, навремето съюзник на нацистка Германия.

Интензивните спецоперации са по идея на Франция и бе предложена в парижкия парламент от външния министър Лоран Фабиюс.  Целта е ИДИЛ да бъде лишена от източници на финансиране.

 
 

Варненска компания за изкуствени рифове се бори за 1 млн. долара

| от chronicle.bg |

Варненската компания Sea Harmony, която е разработила свой патент за изкуствени рифове, е българският финалист в надпреварата за част от наградния фонд от 1 млн. долара в конкурса Chivas The Venture.

Компанията започва работа по развиването на вертикални ферми за миди Pisa Reef. За разлика от съществуващите, тяхната разработка дава възможност за инсталиране и извън заливите. Pisa Reef е цяла подводна къща, която бързо се заселва с екологична система – миди, скариди и риби. Хранейки се със свръхпопулациите от зелени водорасли, развили се вследствие на битово замърсяване на водата, ерозия и използване на химикали, новите обитатели на вертикалните ферми пречистват водата. Освен това, създават и добър добив.

Sea Harmony е избрана да продължи към световния финал след няколко етапа, като в последния се състезаваше с още три отличени стартиращи бизнеси с кауза. Компаниите-полуфиналисти в Chivas The Venture са три.

Stackport се класираха със системата за незрящи VAST, която използва очила с камера и приложение за смартфон, за да ориентира хората с нарушено зрение във всекидневни ситуации. Създателите на идеята очакват продуктът им да върне на работните места 15% от незрящите. VAST ще им дава възможност да се ориентират по-добре в непознати пространства, да подобрят възможностите си за четене, пазаруване, придвижване.

Cupffee е компания, създател на вафлена чашка за кафе – тя е вкусна, ядлива, биоразградима и не променя вкуса на кафето. Замърсяването с опаковки за еднократна употреба е огромен световен проблем. Cupffee е много добро решение както за любителите на бисквитката към кафето, така и за околната среда – дори и да изхвърлите чашката, тя се разгражда за няколко дни.

Изкуствената фотосинтеза е в основата на проекта на Wasabi Innovations – третият полуфиналист. Чрез специални сапунени молекули и сапунен мехур, се преработва въглероден двуокис във възобновима енергия с помощта на слънчевата светлина. В резултат на това бизнес начинание може да бъде революционизирана световната енергийна практика и предоставена възможност за обръщане на климатичните промени в света.

Sea Harmony, заедно с финалистите от другите 31 страни, ще участват и в едноседмично обучение за управление на бизнес в Оксфорд. През юли финалистът ни ще представи България на глобалния финал на Chivas The Venture в Лос Анжелис и ще се състезава за дял от милионния награден фонд. Sea Harmony ще презентира идеята си пред световни бизнес лидери и международното жури на Chivas The Venture.

Наградният фонд от 1 000 000 долара ще бъде разпределен на два етапа – 250 000 долара чрез 5-седмично онлайн гласуване, 750 000 долара – от глобално жури между един или повече екипи.

Състезанието за стартиращи компании с кауза Chivas The Venture вече трета година дава възможност на български участници да представят своя бизнес пред общност от инвеститори и да се състезават за част от наградния фонд от 1 млн долара. Тази година в The Venture се включват бизнеси с кауза от 32 държави на шест континента.

 
 

Григоре, не знаеш ли български?

| от Александър Николов |

През септември миналата година Григор Димитров достигна до осминафиналите на US open. За да се поздравят с този успех, родните „патриоти“ си намериха повод да са сърдити. След мача със Соуса, Григор говорил на английски на корта и не поздравил българите по трибуните на български. 

Няколко дни след първата му титла от 2014 насам (в Бризбейн) и също толкова преди началото на Australian Open, родната ракета номер 1 даде кратко интервю за сайта на турнира, в което за пореден път казва колко е доволен да вижда български знамена и да чува родна реч от трибуните. На английски. И „гордите Българи“ отново подскочиха като ужилени.

„Запазили сме си езика под турско робство и византийско иго и за един световноизвестен спортист трябва да е гордост да говори на родния си език, защото преди всичко е Българин“, така изглежда най-безобидната критика в социалните мрежи навсякъде, където видеото е споделено.

В определени ситуации е нужно и редно да се говори на английски и това няма нищо общо с патриотизма.

Какъв език се говори в дадена ситуация не е въпрос нито на каприз, нито на лична преценка, а на традиция, писани или неписани правила и въпрос на протокол или добро възпитание.

Международният език, харесва ли ни или не, е английският. По-рядко с такъв статут се ползва френският и донякъде – испанският. Без значение колко са велики, немският, руският, китайският или българският – не са.

В ЕС официални са всички езици на общността и при официални изказвания (в ЕП например) няма проблем да се използва български, чешки или гръцки. Въпреки това тези държавни ръководители, които могат, използват английски или друг по-разпространен език. В дипломацията говоренето на езика на домакините отключва по-лесно вратите. Затова Росен Плевнелиев се разбираше толкова добре с немския президент Йоаким Гаук, а Ирина Бокова е добре приета във Франция. По същата причина Борис Джонсън говори на френски при посещението си в Париж, а Владимир Путин се обърна на немски към Бундестага. Британските дипломати във всяка една страна пък прекарват между 3 и 6 месеца преди мандата си в изучаването на местните език и традиции. До степен, че Джонатан Алън говореше по-добър български от някои родни депутати.

Всички международни организации имат ясни правила за езиците. В УЕФА и ФИФА освен на английски се говори и на френски и това няма нищо общо с бившите генерални секретари Сеп Блатер и Мишел Платини.

Ако песните на Евровизия могат да бъдат на всеки един език на страните участнички, то официалната церемония и гласуването е на английски и френски. Френският е използван от Франция, Андора, Монако, Люксембург, Белгия, Швейцария и доста често от Великобритания. Използването на френски от британската телевизия определят като приятелско намигване към съседите и спазването на традициите, тъй като дълго време това е езика, използван от Кралския двор.

В авиацията всички международни полети използват английски за комуникация. Дори когато кулата и екипажа говорят един и същ език, английският е предпочитан, а изключение се прави само за вътрешни полети.

Във футбола владеенето на местния език също е почти задължително за най-добрите футболисти и треньори. На пресконференция и португалецът Моуриньо, и французинът Венгер, и италианците Конте и Раниери, и германецът Клоп, и испанецът Гуардиола говорят на английски. Защото такива са неписаните правила на Висшата лига на Англия.

Ако се върнем на тениса, и в ATP, и във WTA се използва предимно английски – и на пресконференции, и в интервютата на корта. Изключения са само играчите, които участват на турнир в страна, използваща родния им език. Или при желание да зарадват публиката. Надал говори на испански на турнирите в Испания, но в знак на уважение към любимия му турнир – Ролан Гарос, използва френски на кортовете му, както и в Монте Карло. Но на US open, Wimbledon или Australian Open всички говорят на английски – и Джокович, и Надал, и Федерер, и Григор. Дори Нишикори не говори на японски, без това да е повод за драми в родината му.

На турнира в София Григор ще поздрави публиката на български, но всички останали ще говорят на английски. Освен ако някой не реши да зарадва родните фенове на тениса с едно „Здравейте, как сте“.

За човек, който прекарва по 10 дни годишно в България, Григор говори чудесен български. Наскоро използва Facebook профила си, за да поздрави българските си фенове на родния си език. 

А тези, които не говорят английски, могат да се сърдят само на себе си, защото онази гордост „знам само един език – български“, ми е непонятна.

Истинският патриотизъм се крие точно в това, което прави Григор. Защото и в САЩ, и в Австралия разпознават българския флаг, а китайци изписват „Khaide Grigor“ в негова подкрепа. И предпочитам да каже, че е българин на английски, така че да го разберат хилядите по трибуните. Дано още такива като него станат посланици на България. От другите – горди, че не знаят нито думичка на чужд език, ме е леко срам.

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).

 

 
 

Bookclub: Откъс от новата книга на Фредерик Бакман

| от chronicle.bg |

Нова книга от шведския писател Фредерик Бакман излиза на българския пазар. Бакман е познат в България с „Човек на име Уве“, „Баба праща поздрави и се извинява“ и „Брит-Мари беше тук“. Броени дни след Коледа на български излезе и новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

Смъртта е единственото нещо, което е сигурно в нашия живот. Въпреки това обикновено за нас е трудно, често дори изглежда невъзможно, да си представим живота след като близък човек си отиде. Загубата на роднина или приятел може да бъде непосилно тежка, особено ако той си отиде внезапно. А колко по-тежка може да бъде, ако знаем, че времето на човека  изтича и обратното броене вече е започнало? Колко воля е нужна, за да запазиш самообладание, когато виждаш как близък човек чезне пред очите ти? Колко сила изисква да сдържаш сълзите си пред този, за когото знаеш, че си отива бавно, но сигурно?

В търсене на отговорите на тези въпроси добре познатият Фредрик Бакман, който се радва на нечуван читателски интерес по целия свят, написва новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

vsqka_sutrin_putqt_kum_doma_cover

Предлагаме ви откъс от новелата:

В края на един живот има болница, в която някой е опънал зелена палатка насред стаята.

В нея се събужда човек. Задъхан и изплашен е, не знае къде се намира. До него седи млад мъж, който прошепва:

– Не се страхувай.

И това ако не е най-хубавата възраст, мисли си стар мъж, щом поглежда внука си. Тогава, когато едно момче е достатъчно голямо, че да разбира как работи светът, но и достатъчно младо, че да отказва да го приеме. Стъпалата на Ноа не докосват земята, когато провесва крака от ръба на пейката, но главата му достига космоса, защото още не е живял толкова дълго, че да позволи на хората да закотвят мислите му за земята. До него седи дядо му, който е нечувано, нечувано стар, разбира се. Толкова стар, че хората вече са се отказали да му натякват да се държи като възрастен. Толкова стар, че вече е твърде късно да порасне.

Тази възраст също не е толкова лоша.

Ноа примигва тежко и сънено към изгрева отвъд площада, където се намира пейката. Не иска да признае пред дядо, че не знае къде са, защото това е тяхната игра: Ноа затваря очи, а дядо го отвежда някъде, където никога не са ходили. Понякога момчето трябва здраво, здраво да стиска очи, докато с дядо сменят четири автобуса в града. Друг път пък дядо го отвежда право в гората зад къщата до езерото. Понякога излизат с лодката и често плават толкова дълго, че Ноа заспива, а когато се отдалечат достатъчно, дядо прошепва „отвори очи“ и Ноа получава карта, компас и задачата да изчисли как да се върнат обратно. Дядо винаги е сигурен, че той ще се справи, защото има две неща, в които вярва непоклатимо: математиката и Ноа.

Когато дядо бил млад, група учени измислили как да пратят трима души на Луната. Именно математиката ги отвела дотам и обратно. Цифрите винаги помагат на човек да намери обратния път.

Но това място няма координати. Не е отбелязано на картата и оттук не минават пътища.

Ноа помни, че днес дядо го помоли да затвори очи. Помни, че се измъкнаха от дядовата къща, и знае, че отидоха до езерото, защото познава всички шумове и песни на водата, независимо дали е с отворени очи, или не. Спомня си мокрите дъски под краката им, когато влязоха в лодката, но нищо повече. Не знае как двамата с дядо са се озовали тук, на пейка до кръгъл площад. Мястото е ново за него, но всичко тук му е познато. Сякаш някой е откраднал всички вещи, с които е израснал, и ги е наредил в нечий чужд дом. Малко по-нататък има бюро, точно като това в кабинета на дядо, с калкулатор и карирана хартия отгоре. Дядо свири някаква тъжна мелодия с уста. Спира за малко, за да прошепне:

– Площадът пак се е смалил през нощта.

После продължава да свири. Момчето го поглежда въпросително и дядо се изненадва, едва сега осъзнавайки, че е казал думите на глас.

– Извинявай, Ноаноа, забравих, че тук мислите се чуват.

Дядо винаги го нарича Ноаноа, защото харесва името на внука си два пъти повече от всички останали имена. Допира ръка до косата на момчето. Не я разрошва, просто отпуска пръстите си върху нея.

– Няма от какво да се страхуваш, Ноаноа.

Под пейката цъфтят зюмбюли. Милион мънички ръце се протягат над стеблата, за да прегърнат слънцето. Момчето ги разпознава – това се цветята на баба и миришат на Коледа. Други деца може би свързват празника с джинджифилови сладки и гльог, но ако някога си имал баба, която обича растения, то твоята Коледа винаги мирише на зюмбюли. Между цветята проблясват парченца стъкло и ключове, сякаш ги е носил в буркан, но се е спънал и го е изпуснал.

– Закъде са всички ключове? – пита момчето.

– Какви ключове? – пита дядо.

Погледът на стария мъж изглежда странно стъклен. Той почуква объркано слепоочията си. Момчето отваря уста, за да каже нещо, но щом го вижда, се спира. Мълчи и прави това, което дядо му го е научил да прави, когато се изгуби: оглежда околностите и търси следи и ориентири. Пейката е обградена от дървета – дядо ги обича, защото на тях не им пука какво мислят хората. Птичи силуети литват от клоните, разпръскват се по небосвода и се отпускат уверено, носени от ветровете. Дракон, зелен и сънен, прекосява площада. В един ъгъл пък спи пингвин, върху чийто корем има малки отпечатъци от длани с цвят на шоколад. До него седи пухкав бухал само с едно око. Ноа си ги спомня, едно време бяха негови. Дядо му подари дракона, когато Ноа беше още бебе, защото баба каза, че не било уместно да се дават плюшени дракони на новородени, а дядо отвърна, че не искал да има уместен внук.

По площада вървят хора, но фигурите им са размазани. Щом момчето опитва да се съсредоточи върху чертите им, те се изплъзват от погледа му като слънчеви лъчи между щори. Един от тях спира и махва на дядо. Дядо отвръща на поздрава и опитва да изглежда уверено.

– Кой е това? – пита момчето.

– Това е…  аз…  не си спомням, Ноаноа. Беше отдавна… струва ми се…

Той млъква, поколебава се, търси нещо в джобовете си.

– Днес не ми даде карта и компас, нищо, на което да разчитам. Не знам как да открия пътя към вкъщи – прошепва Ноа.

– Боя се, че тези неща няма да са ни от полза тук, Ноаноа.

– Къде сме, дядо?

Дядо заплаква, тихо и без сълзи, така че внукът му да не разбере.

– Трудно е да се обясни, Ноаноа. Много, много трудно е да се обясни.