Софийското море

| от | |

Георги Марков*

За този текст, част от Задочните репортажи на Георги Марков ни подсети Иван Куцаров

10269469_10152325856300516_2761560244685027854_n

На спирка Павлово по линията на Княжевския трамвай дълги години стоя един голям надпис: „Тук ще бъде пристанище Павлово“. Под надписа беше нарисуван корабоплавателния канал Панчарево-Павлово и бяха означени пристанищата.

Зная, че някои от читателите веднага ще си спомнят анекдота за крокодилите, които щяха да се въдят в софийски води, за вицовете как ще превърнем лопатите в гребла и за въпроса – след като ще имаме вода за море и канал, ще можем ли да си поливаме чат-пат и цветята. Но повечето от тях ще си спомнят за онази тъжна поредица от неделни дни, през които всеки простосмъртен гражданин на София трябваше да дава своя безплатен труд за софийското море. 

Вероятно мечтите за преобразуване на природата са нещо много хубаво, най-малкото стимулират въображението. Красиво е човек да мечтае да види Голо Бърдо обрасло във вековна девствена гора, или Владайската река потънала в тропическа растителност като Ропотамо, или пък Дунав заставен да тече нагоре по Искърското дефиле, да пресече Шопския край и влезе в коритото на Марица. Някои биха мечтали да видят финландски езера, други биха искали алпийски красоти, трети – портокалови дървета и маймуни. Въпреки че природата е дала на нашата земя колкото искаш красота – рилските езера са може би по-красиви от финландските, Пирин изглежда почти алпийски, кюстендилските ябълки в никакъв случай не са по-лоши от портокалите, а маймуните и без промяна на природата се срещат тук и там. Затова не ми е ясно как се бе родила у нашите партийни и държавни ръководители идеята да имаме море край София. Съвсем не ми е ясно как тази идея от детинска фантазия се бе превърнала в държавна строителна програма, която влезе в действие. Ако някой от новите ръководители на страната беше поискал да преместим Витоша или да зарием Владайското дефиле, това би ми се сторило може би по-оправдано от гледна точка на нормално мислене.

Все ми се струва, че произходът на тази Червенковска мечта е съветски. Защото веднаж чух на събрание следното обяснение: „Щом Москва може да има плавателен канал, Москва-река, защо София да няма нещо подобно. Така че, пренасяйки всички скъпи на тях подробности от романтичния им живот в Съветския съюз, българските партийни ръководители решиха да пренесат и Москва-река. От икономическа, техническа и естетическа гледна точка реализирането на тяхната мечта за море край София беше толкова абсурдно, колкото и създаването на пустинен оазис край Пловдив. Предполагам също, че названието „Софийско море“ също дойде по линията на помпозните имена, които инфантилни младежи обичат да произнасят, за да смайват околните. Бедата в цялата работа е, че такива хора управляваха страната и притежаваха власт, с която биха могли да се опитат да развъждат крокодили във Владайската река. Слава Богу, че нямаше крокодили в Москва-река. Отгоре на всичко, за цялото това мероприятие, друг плащаше. Може би нещата биха звучали малко по-иначе, ако Политбюро, Централния комитет и другите отговорни другари сами се бяха запретнали да копаят или накрая заплатеха всички разноски по осъществяването на мечтите си вместо да карат хората да работят безплатно. Но последното нещо, което човек може да търси у този вид хора, е чувството за отговорност.

И така в началото на петдесетте години, при напълно разстроено стопанство, мизерия, оскъдица из цялата страна, ние бяхме призовани да започнем строежа на софийското море, което щеше да се състои от система канали и езера. Доколкото си ми е известно много от консултираните технически специалисти се бяха изказали решително против този неоправдан и необмислен проект. Но въпреки това партията пусна в действие совя мотор и тежко на този, който дръзнеше да оспорва проекта. Всеки гражданин на голяма София беше задължен да отработи известен брой работни дни, които варираха от 3 до 20 /до колкото си спомням/. И тъй като почти всички тези хора работеха, то отбиването на ангарията отначало ставаше ставаше за сметка на почивните им дни или годишните отпуски. Ала изглежда, че на вожда, който гореше от нетърпение да плува с яхта от Панчарево до Павлово, това се видя твърде бавно и недостатъчно. Внезапно беше издадено нареждане, което за няколко години всяко лято и есен разстройваше значително нормалната работа на предприятия и учреждения, а именно: онези, които имаха да отбиват трудови дни за канала, да правят това в работно време. Всеки си спомня хаосът, който настъпи навред, когато значителна част от служители и работници биваше извеждана всеки работен ден край София, за да копае за мечтата на Червенков и неговите наследници. Маса гишета и важни бюра трябваше да се затворят, хора изпълняващи важни функции в производството трябваше трябваше да оставят текущата си работа и да отидат да копаят. Главната тяжест падна върху чиновниците, които по онова време бяха смятани за лентяи. Ние се събирахме на определени пунктове рано-рано сутринта, след това пристигаха камиони, качвахме се и с песни пристигахме на съотвеното място, което предствляваше някакъв безнадежден ров. Голямата част, разбира се, бяха жени и момичета, които никога през живота си не бяха хващали кирки и лопати.

Резултатът от тяхната работа беше почти плачевен. Повечето от тях така стояха, приказваха си и въобще не похващаха работа, въпреки настойчивите апели на съответния отговорник. Аз лично се съмнявам дали средното количество изкопана пръст по време на всички трудови дни надхвърляха една кофа на човек. Милиони работни дни бяха пропиляни за нещо, което два багера можеха да свършат за един месец. На всичко отгоре времето съвсем не покровителстваше идеята за изкуственото море, често валеше дъжд и сума народ се изпоразболя, така че след трудовите дни по работните места, вместо хора се появяваха медицински свидетелства. Но партийното и държавно ръководство настояваше. тогава се запитах – защо те всъщност не приложеха сериозна строителна техника, защо не използуваха масово машини? Отговорът неизбежно беше, защото на построяването на изкуственото море се гледаше не само като на строеж, а преди всичко като за тероризиране на хората, за упражняване на непрекъснат натиск върху тях, за провокиране на нервните им системи, защото онзи, който внезапно възставаше срещу тази лудост, се изпращаше на доста продължителен трудов договор край Дунава или другаде. И трябва да кажа, че провокацията беше огромна, защото аз поне не познавам нито един здравомислящ гражданин, който за секунда дори да е повярвал, че ще се вози на кораб около София. Дори най-фанатизирани и дисциплинирани партийци мърмореха и казваха: „На гол корем – чифте пищови“. Някои средни партийни ръководители, които имаха важни производствени задачи, остро възразиха срещу отклоняването на хората им за „морското“ строителство. въобще в низините се надигна цяла вълна на разума срещу лудостта. Но въпреки това работата по каналите край София продължи. Вече съм забравил колко години трая това чудо, може би седем, може би повече години, защото беше нещо обикновено да потърсите някого и да ив кажат: „Ами той отбива трудова на канала“. Едва ли друг обект в България е предизвикал повече псувни и проклятия от Софийското море. Колко пъти чиновничките от предприятието, в което работех, са плакали пред мене, че не могат да дадат неделите на децата си, а трябва да ги жертвуват заради маниащината на шепа безотговорни ръководители.

Постепенно, с годините работата по каналите започна да намалява, но дълго време тя не спря. Партийният и вестникарски ентусиазъм за корабоплаване през Боянските ливади се изпари, но хората продължаваха да се изпращат да копаят, просто така, да се намират на работа, въпреки че едва ли някой вярваше в това прехвърляне на пръст. И така нещата продължиха до началото на шестдесетте години. Спомням си добре, него ден бях в „Литературен фронт“, когато главният редактор Гошкин с презрение съобщи че инженери открили, че ако се пуснела вода в канала Панчарево – Павлово, цяла София щяла да се издави. Каналът, който беше на по-високо ниво от града, пропускал, а освен това имало и някакви стари римски канали, които щяли да наводнят София. И така официално се сложи край на първото действие на комунистическата трагикомедия, наречена „Софийско море“, а именно копаенето на морето. Но хората биха били големи оптимисти, ако си мислеха, че с това се свършваше. Защото следваше второто действие – закриването на морето, което трябваше да бъде направено от същите ръце на обикновени и безправни хора, които бяха копали. И това закриване също отне години, и предизвика същите псувни и проклятия. Бях вече на работа в издателството, когато мои колежки отиваха да зариват. 

Достоевски в своите „Записки из мъртвия дом“ разказва за различни наказания, налагани от директора на сибирската каторга – някакъв майор-изверг, който имал налудни идеи и наричал себе си „Цар и Бог“. Каторжниците били в състояние да понасят и най-трудните изпитания, но онова, което бе ги смазало напълно, е било чувството за безсмислица, когато, пише Достоевски, нареждаха да наливат вода в каца без дъно. Софийското море, или ако щете плавателните канали край София, бяха такава каца без дъно, в която изчезваха не само трудът и парите, но и отговорността за тях. 
И така, след много години на копаене и зариване, една нощ надписът на спирка Павлово „Тук ще бъде пристанище Павлово“ изчезна. Както опитните журналисти заличават умело всички следи на извършеното престъпление и прикриват всички улики, така и у нас днес едва ли ще намерите останали следи от канали, кораби и пристанища в землищата на Драгалевци, Симеоново или Дървеница. 
Но едно нещо не може да бъде изличено, въпреки времето и неспирния заглушаващ вой на партийните високоговорители – спомените на хиляди и хиляди хора, които и до ден днешен повтарят в разни варианти думите на оня драгалевчанин, който когато го запитали защо е закъснял за работа, отговорил: 

„Ами чеках параодо да дойде… па като не дойде… тръгнах пеша…“ 

За мене тази злощастна история за „Софийското море“ е извънредно забележителна, защото по най-красноречив начин разкрива типичната безотговорност на режима. Нека започна с това, че в която и да е буржоазна държава подобна идея още от самото начало щеше да бъде посрещната с ураганен огън на опозицията, щеше да бъде разнищена до дъно, щеше да бъде изнесена на показ стопанската и техническата несъстоятелност и нейното провеждане щеше вероятно да доведе до падане на правителството. У нас не стана нищо подобно. Критичните гласове, доколкото ги имаше, бяха зад врата или под юргана. Контролираната от режима преса не обели нито дума, въпреки че едва ли имаше главен редактор, който да не смяташе цялата работа за лудост. Когато партийните и обществени организации у нас днес претендират за някакъв вид честност, трябва да кажа, че историята със „Софийското море“ дамгоса и тях с неизличимия печат на безчестието. Нито една партийна организация не дръзна открито да възрази срещу това разхищение на човешки сили и материали. Партийният морал тук се изрази в неговия най-точен образ – заешкия. Угодничеството и сервилността от онова време са зловещ предвестник на всякаква бъдеща маниящина на ръководството. 

Забележете, до ден днешен, под никаква форма не беше направена каквато и да е критика, самокритика или забележка по отношение на цялата история. Не бе потърсена отговорност от никого, и никой не беше наказан. Чувството за отговорност, както казах, изчезна в кацата без дъно. Това, което във всяко уважаващо себе си общество е невъзможно, у нас беше в реда на нещата. Или отново невидимите и незнайни врагове бяха виновни? 

Понякога, като си пирпомням проливните дъждове и мокрите до кости, свили се в калта под Драгалевци, машинописки, секретарки, чертожнички, лекари, зъболекари, медицински сестри и т.н. се питам с какви очи нашите вестници вдигат шум до небесата за това, че някой си продавач на кисело мляко „леко ударил кантара“ или пък някакъв работник задигнал дреболия за двадесет стотинки? С какви очи те се занимават с дребни кражби, дерибейства и произволи, а останаха напълно слепи към една толкова обемиста „морска“ история? Що за морал е да се търси отговорност от кондуктори, портиери и метачи за дребни провинения, а се отминава едно от най-голимите и безотговорни разхищения в нашия живот? За какъв вид гражданска честност говорят партийните агитатори, същите, които качваха хората в камионите на два пъти – за да копаят, и да зариват? Нямаше ли в Целия Централен комитет една честна душа да стане и да запита открито: „Кой ще плати сметката?“ За какво комунистическо верую ми скандират дузина парчета, когато въздуха звънтеше от тази подигравка с цял народ? 

А може би всички те нито знаят, нито помнят, защото никой от тях не бе ходил нито да копае, нито да зарива „Софийско море“.

 
 

Новото MINI Countryman с нестандартна арт премиера в България

| от chronicle.bg |

Новото поколение на MINI Countryman беше представено с нестандартна арт изложба във PhotoSynthesis Art Center, с което моделът отбеляза официалната си премиера в страната.

Второто поколение MINI Countryman е с нова конструкция, която предлага разточително интериорно пространство, благодарение на увеличените си пропорции и дава възможност за пет пълноценни места за седене. Автомобилът е пригоден за всякакви пътни условия, благодарение на интелигентната система за задвижване на всички колела ALL4, а моделът се предлага с ново поколение двигатели и трансмисии. Централният уред за пръв път е с тъчскрийн функция и с увеличени размери на екрана до 8.8-инча. По-късно през годината се очаква и Plug-in хибридната версия на модела – MINI Cooper S E Countryman ALL4.

mini

Развивайки глобалната комуникационна концепция „Добавете истории“, която е фокусирана върху изживяванията, MINI Countryman е в центъра на арт проекта в ролята на авантюрист, готов за приключения и нови споделени моменти с близки и приятели.

mini

Специално разработената среда в галерията поставя не само новото MINI в центъра на преживяванията, но и развива автентичен сторителинг в три отделни арт инсталации.

В първата част на изложбата, наречена „Пътищата на другите“, са представени вълнуващи разкази на екстремни приключенци, обичащи природата и добрите истории.

mini

Сред разказвачите на истории са Янина Танева, основателка на „Фабрика за идеи“, фотографът Виктор Троянов, планинарят Йордан Георгиев и други. „Рецепти за приключения“ е вторият арт проект, който отвежда посетителите в атмосферата на българските села чрез интересни рецепти. Инсталацията е вдъхновена от книгата „Вкусна география“ на издателство „Точица“ и реализирана от колектив ЧАРК. Третият елемент на нестандартната изложба с името „Планината зове“ пренася посетителите чрез lifestream връзка на ски писти от целия свят, подбрани и аранжирани от студио Phormatik Visual Lab.

P90249106_highRes_the-new-mini-country

В проекта взимат участие колектив ЧАРК и Phormatic Visual Lab, които разработват визуалното оформление, сценографията на изложбата е поверена на Ева Вентова, а за куратори са поканени студио Комплект. Изложбата е първата по рода си нестандартна автомобилна премиера в сътрудничество с творчески екипи от различни области.

 
 

Знаете ли какво прави Дженифър Лав Хюит?

| от chronicle.bg |

Предполагаме, че свързвате Дженифър Лав Хюит най-вече с тийн хоръра „Знам какво направи миналото лято“ и със сериала „Шепот от отвъдното“.

Това са най-известните продукции с нейно участие, макар че има и други, които ще ви покажем в галерията. Ще ви излъжем, ако кажем, че се възхищаваме на актьорските й качества и гледаме всички филми с нейно участие, но трябва да признаем едно: Лав Хюит има прекрасно лице и чифт невероятни, естествени гърди, които напълно си заслужават да й отдадем заслуженото с галерия по случай 38-мия й рожден ден.

Първо, малко за нея:

Хюит е родена в Тексас в семейството на Патриша Мей и Хърбърт Даниел Хюит. Израства в Ноланвил, Тексас. След развода на родителите й Дженифър и единственият й брат, Тод Хюит, са отгледани от майка им.

Като малко момиче, Хюит е привлечена от музиката, която е и първият й допир с шоу-бизнеса. На десет години, след като е забелязана от скаути, търсещи млади таланти, и след като спечелва състезание за млади таланти в Тексас, тя се премества в Лос Анджелис, заедно с майка си, за да преследва музикална и филмова кариера.

След пристигането си в Лос Анджелис, Хюит се появява в повече от двадесет телевизионни реклами.

Първата й роля е в детското вариете-шоу на Дисни  – „Детско обединение“ (1989 – 1991). През това време тя танцува и пее всички песни в предаването на живо, наречено „Танцувай! Тренировки с Барби“, продукция на Буена Виста. Следват няколко роли в телевизията.

В киното дебютира с филма „Мунчи“ (1992). Дженифър Лав Хюит става известна с главната си роля във филма „Знам какво направи миналото лято“ , като си партнира с Фреди Принц Джуниър, Райън Филип и Сара Мишел Гелар.

Може би много от вас не знаят, но Дженифър е и певица. Тя подписва с Атлантик рекърдс и Джайв рекърдс. До днес най-известният сингъл на Дженифър Лав Хюит е „BareNaked“  към едноименния й албум, реализиран през 2002 година. Изпълнява някои от саундтраците към филми, в които участва.

В галерията горе ще видите снимки на Лав Хюит от различни нейни моменти. Като във всеки един, тя е безупречно секси.

 
 

Киану Рийвс може да се снима в „Матрицата 4″

| от chronicle.bg |

В края на трилогията Нео умира, за да приключи войната и да установи мир между хората и машините. Въпреки това братя (сестри) Уашовски си оставиха вратичка, че Нео може да се завърне – моментът, в който Сати пита: „Ще се видим ли отново“, а Оракулът отговаря: „Подозирам, че да. Някой ден.“.

В „Джон Уик 2″, където Киану отново си партнира с Лорънс Фишбърн, получаваме нещо като реюниън на „Матрицата“. Разбира се, ще бъде много по-вълнуващо, ако Warner Bros. накарат създателите на франчайза да го подновят. А това няма да е невероятно при положение, че той направи 1,6 милиарда долара в световния боксофис.

Дали Киану Рийвс ще се съгласи да се снима в евентуален четвърти филм? Да! При няколко условия. Той заяви, че „Уашовски също трябва да имат участие във филма. Те трябва да го напишат и режисират. След това ще видим, но да – ще бъде странно, но защо не. Хората умират, историите не, хората в историите не“.

 
 

Жените и малцинствата полека си проправят път в Холивуд

| от chronicle.bg, по БТА |

На жените и малцинствата им провървя повече тази година – те правят добро впечатление в надпреварата за наградите „Оскар“, но все пак са слабо представени, сочат резултатите от изследване, цитирани от Франс прес.

В доклада си за 2017 г. за разнообразието в Холивуд учени от Калифорнийския университет в Лос Анджелис анализирали 200 филма, които събрали най-големи приходи през 2015 г., и 1206 телевизионни предавания, излъчени през сезона 2014-2015 г.

За този четвърти годишен доклад те проучили също наемането на жени и представители на малцинствата за 11 вида заетост, свързана с дейност пред и зад камерата.

„В сравнение с предишния доклад добрата новина е, че жените и представителите на малцинствата са постигнали напредък, особено в телевизията, където понастоящем се наблюдава нещо, което може да бъде окачествено като златен век – оповестиха от центъра за афроамерикански изследвания „Ралф Бънч“. – Лошата новина е, че въпреки напредъка жените и малцинствата остават слабо представени в телевизията.“

Резултатите от изследването са публикувани няколко дни преди церемонията по връчването на наградите „Оскар“.

Тази година ситуацията е различна – рекорден брой чернокожи актьори са номинирани за престижните отличия. Въпреки това „изключването“ на цветнокожи и жени от Холивуд остава тревожно, отбелязаха авторите на изследването.

Малцинствата съставляват 40 на сто от населението на САЩ, но едва 13,6 на сто от изпълнителите на главни роли и 10,1 на сто от режисьорите са техни представители. Макар жените да съставляват половината от населението на страната, едва 29 на сто от главните роли са поверени на жени и 10 на сто от режисьорите са жени. „Белите мъже продължават да доминират, а на цветнокожите и жените трудно се предоставят възможности, за да успеят“, поясни ръководителят на изследването и директор на центъра „Ралф Бънч“ Дарнел Хънт.