София – кандидат за домакин на XVI-тите Зимни Олимпийски игри през 1992

| от |

Малко история… или научна фантастика, преценете сами. Припомняме една стара статия (от 2005) на колегите от http://www.ski.bg, където можете да следите всичко около зимните спортове у нас и по света.

Далеч назад остана времето, когато българските скиори само научаваха, че някъде се провеждат Олимпийски зимни игри. Преди повече от половин век те отбелязаха и първото си участие в тях. Но никои не е посмявал и да мечтае дори, че ние можем да предложим домакинство за тяхното провеждане. Ето че и това време доиде, когато трябваше да мерим ръст с такива популярни зимни центрове като Албертвил (Франция), Фалун (Швеция), Кортина д’Ампецо (Италия), Берхтесгаден (Федерална Република Германия), Анкоридж (Съединени Американски Щати) и Лилехамер (Норвегия) за игрите през 1992 г. Предложихме София с Витоша.

WOG1992_elections_VitoshaSofia_map

Добре известно е какви възможности са необходими за една такава грандиозна задача: финансови, материално-технически, организационни, социално-битови и много други. БОК и ЦС на БСФС, подкрепени с правителствено решение, задълбочено оцениха какво има и какво от необходимото може да бъде направено в София и на Витоша и кандидатурата на нашата столица беше официално подадена в МОК. Разчиташе се и на досегашната роля на България в международното спортно и олимпийско движение, на факта, че тя е една от 13-те страни, участнички в първите съвременни олимпийски игри, на приноса на нашата страна в популяризирането и утвърждаването на високохуманните принципи на олимпизма и на неговата роля за световен мир.

17 октомври 1986 г. В седалището на МОК в Лозана се провежда неговата 91-ва сесия. Една от най-важните задачи пред членовете на комитета е изборът на домакин за Олимпийските зимни игри през 1992 г. Борбата между отделните кандидатури бе пред своята кулминация. А беше наистина борба. Защото многочислени (с изключение на София) експедиции на градовете-кандидати бяха дошли на брега на Леманското езеро, за да защитават и доказват предимствата си. От всички само Кортина д’Ампецо бе вече домакин на Игрите, а Фалун провеждаше вече четвъртата си кандидатска кампания, въпреки че Швеция е добре известна с успехите си в зимните спортове. Борбата излезе от рамките на националните спортни организации и почти навсякъде прие формата на държавна задача. Достигнат бе невиждан връх в конкуренцията с огромна по мащабите си предварителна агитация, пропаганда и реклама, посещения на видни спортни и политически дейци, вложени бяха колосални суми. Само малкото норвежко селце Лилехамер до деня на гласуването бе изразходвало три милиона долара в рекламната си кампания. През целия период на кампанията по кандидатурите и на самото им представяне пред членовете на МОК, начело на делегациите на Швеция и Норвегия бяха техните крале – Крал Густав XV и Олав V. Френският премиер Жак Ширак непрекъснато сновеше между членовете на МОК, а в помощ на Албертвил бяха такива крупни спонсори като фирмите „Ситроен“, „Рено“, „Евиан“ и много други, за да се стигне до фабриката за производство на ножчета „Спинел“ в Савоя. За икономии (никой…) не мислеше. 160 ентусиазирани привърженици на кандидатурата на столицата на Аляска бяха навсякъде из седалището на МОК в Лозана, развяваха знамена и плакати, скандираха и приканваха членовете на МОК да гласуват за Анкоридж. Множеството от разнообразни реклами, тържествени банкети, приеми и коктейли, разноцветни сувенири и шумни групи от ентусиазирани агитатори достигна небивало равнище (нещо, което финансово по-слабите не можеха да си позволят…)

Начело на италианската пропагандна кампания, освен правителството и добре подготвената делегация, бе световни известната кинозвезда Джина Лобриджида. В павилиона на шведската делегация гостите посрещаше легендарният Ингемар Стенмарк. Беше пределно ясно, че борбата ще бъде наистина крайно оспорвана. Нашата кандидатура не разчиташе единствено на самоцелен шум и реклама. Зад нея стояха гаранциите на държавата, а София бе доказала признатите си възможности за домакин и организатор на състезания от най-висок ранг. Кампанията ни се водеше в името на мира и дружбата между народите, в името на високоблагородните идеали на олимпизма и на Пиер дьо Кубертен, намерили място в неговата ода „О, спорт, ти си мир“ и в издигнатия от нашата страна девиз на олимпийския конгрес във Варна „Спортът за един мирен свят“.

Делегацията ни се ръководеше от Георги Йорданов, заместник-председател на Министерския съвет и председател на Съвета за духовно развитие. В нея бяха включени членът на МОК генерал-полковник Владимир Стойчев – почетен председател на БОК, председателят на БОК Иван Славков, председателят на ЦС на БСФС Трендафил Мартински, председателят на Българската федерация по ски Васил Попов и най-именитият ни скиор Петър Попангелов.

Тайното гласуване бе продължително и напрегнато. Предварителните анализи на възможностите, сочени от американската преса, предвиждаха победа на Фалун, а София бе оставена последна. В началото на гласуването, поне това предвиждане за София бе опровергано. След първия тур с най-много гласове бе нашата столица, макар и недостатъчни за спечелване на домакинството. В общо петте тура, София бе два пъти на първо място и три пъти на второ. Накрай победата спечели Албертвил, ние останахме на второ място, а Фалун – на трето…

WOG1992_elections_candidate_logos

 

Неизбежен е въпросът трябва ли да сме огорчени и загубихме ли много. Действително не спечелихме кандидатурата, но София и нашата страна извоюваха нов авторитет и международно признание сред световната спортна общественост в достойно съперничество с представители на най-силните страни в ски спорта и в зимните спортове изобщо. Не могат да останат забравени и положителните оценки на многобройните представители на МОК, на ФИС и на други международни спортни организации, които проучиха предлаганите възможности на нашата столица за домакин на Игрите. Милиони хора получиха представа за нашата страна, на нейните зимни центрове, за нашия народ с неговите обичаи и фолклор, за нашата привързаност към олимпийската идея. Ето защо неудовлетворението и унинието трябва да отстъпят място на заслужено повишеното самочувствие, на оптимизма. А и загубата е в конкуренция с изключително силни съперници, от която ние излязохме с достойнство пред света.

Кампанията на кандидатурата на София изведе проблемите на ски спорта у нас наред с най-актуалните на българския спорт изобщо.

Можеше ли да спечелим все пак? Реално погледнато – трудно. Сред членовете на МОК тези от Източна Европа са малцинство. А това далеч не е последният фактор при избора. А и финансовите възможности, проявени в отделните кандидатури, се оказаха с важно значение…

Проблем, който става все по-актуален, е за така наречените „открити игри“, които дават възможност за участие и на аматьори, и на професионалисти. Това надхвърля Хартата на МОК, нарушава заветите и принципите на Кубертен, а мнозинството от членовете на МОК приемат това с примирение, както и на все по-бурното навлизане на индустрията и комерсиализацията.

Говори се (а е и напълно възможно) за негласно „разпределение на гласовете между Барселона – за Летните игри, и Албертвил – за зимните“, което се е почувствало съвсем осезателно след гласуването, от многозначителни полуусмивки.

И все пак, не пропуснахме ли нашия шанс? Струва ми се, че зародишът на неуспеха ни трябва да се търси далеч преди кулминацията в Лозана. Ние слабо (не по нашите, а по международните критерии) пропагандирахме нашите възможности пред света. Не можахме да представим в най-пълен и завършен вид немалкият опит на София в провеждането на авторитетни международни спортни прояви от най-високо равнище. Опит, който не можа да бъде популяризиран максимално пред международната спортна общественост. Не на последно място не можахме да си дадем ясна сметка и да убедим в това всички у нас за значителния икономически и социален ефект от едно олимпийско домакинство в София.

Наистина, в оспорваната конкурентна борба не бяхме фаворити, но не бяхме и без шансове. Имахме надежди. Какво друго ни остава, освен да гледаме напред и да се готвим с още по-голямо старание за по-забележимо участие в игрите през 1992 г. в Албертвил, а и още по-напред – към 1994г.!

материалът е по книгата на здф. Йордан Гълъбов
„СКИ СПОРТЪТ – поява и развитие“, издадена 1988 г.

Факти:

16-ти Зимни Олимпийски игри – Албертвил, Франция
8-13 февруари 1992 г.
64 държави, 1801 състезатели (488 жени)
6 спорта, 57 състезания

На 16 октомври 1986 г., по време на 91-вата сесия на МОК в Лозана, Швейцария, след общо шест гласувания, за домакин на 16-тите Олимпийски зимни игри през 1992 година беше избран Албервил. Броят на гласовете, които спечели всеки от кандидатите за домакинство бяха следните:

Round                     1   2   3   4   5   6
–––––––––––––
Albertville              19 26 29 42  – 51
Sofia                      25 25 28 24  – 25
Falun                     10 11 11 11 41  9
Lillehammer           10 11  9 11 40  –
Cortina d’Ampezzo  7  6   7   –   –   –
Anchorage               7  5   –   –   –   –
Berchtesgaden         6   –   –   –   –   –

 

 
 

Трейлър за втория сезон на новия „Voltron“

| от chronicle.bg |

Хайде малко носталгия.

Netflix и DreamWorks Animation обявиха премиерната дата на „Voltron Legendary Defender“. Всички серии от втория сезон излизат на 20 януари тази година.

DreamWorks Animation пресъздават легендарния анимационен сериал за онлайн дистрибутора Netflix. Продуценти на класическото и любимо на милиони предаване са Жаким Дос Сантос и Лорън Монтгомъри – и двамата от „Легендата за Кора“.

Ролите ще се озвучават от: Кимбърли Брукс като принцеса Алура, Рийс Дарби като Коран, Джош Кийтън като Широ и черния лъв, Тайлър Лабайн като Хънк и жълтия лъв, Джереми Шада като Ланс и синия лъв, Бекс Тайлър-Клаус като Пич и зеления лъв и Стивън Юн като Кейт и червения лъв.

Оригиналното „детско“ дебютира в САЩ през 1984 и става поп-културен феномен. През 1986 година излиза Voltron: Fleet of Doom. Следват два неуспешни опита сериалът да бъде възобновен – през 1998 и 2011.

 

 
 

Арън Тейлър-Джонсън в очакване на „Оскар“

| от |

Тази година младият Арън Тейлър-Джонсън ще навърши 27 години. Малко преди това той вече има купчина добри роли зад гърба си, един напълно заслужен „Златен глобус“ и огромна вероятност да сложи „Оскар“ пред камината вкъщи.

Който не е гледал Арън поне в един филм е изпуснал онзи различен елемент в част от комерсиалното кино, който му придава вкус като готина подправка. Хубаво, че е Том Форд, за да може светът да научи за младия британец. Но ще стигнем и до там.

Арън Тейлър-Джонсън се ражда в Бъкингамшир на 13 юни 1990 година. „Зодия Близнаци, любим цвят синьо, обичам дълги разходки по плажа и залезите“, както казва персонажът му Рей Маркъс в „Хищници в мрака“. Кариерата на британеца започва с театралните постановки „Макбет“ и „Всички мои синове“, след което се мести на малкия екран. Пробивът си в британското кино прави във филма Tom & Thomas, а година по-късно дебютира и в американското – филмът е „Шанхайски рицари“.

Кариерата на Тейлър-Джонсън не започва с аплом, нито търпи бърз и скорострелен подем, макар самият той да има красиво лице, добра осанка и безкрайно голям талант, който само чака да бъде разгърнат.

Пренасяйки се в Америка и делейки почти поравно пространството между меката на киното и добрата стара Великобритания, Арън поема малки роли в различни филми – играе младата версия на персонажа на Едуард Нортън в „Илюзионистът“, част от екипа е на The Thief Lord и Dead Cool. Това се случва в началото на новото хилядолетие, когато, колкото и да не ви се вярва сега, Тейлър-Джонсън е само на някакви си 12-13 години.

През 2009-а, когато е само на 19 години Арън е избран да изиграе Ленън във филма  „Младият Джон Ленън“. Там се запознава и с жена си – режисьорът Сам Тейлър-Джонсън. Двамата имат 23 години разлика, но това не им пречи да започнат връзка веднага, от която, още докато са сгодени, се ражда първото им дете. Арън Тейлър-Джонсън е актьор, бъдеща звезда и татко само на 20 години.

Някъде там се появяват филмите Chatroom, „Албърт Нобс“ и разбира се, „Диваци“ на Оливър Стоун, където Арън играе една от главните роли. Може и да сте го загубили леко от поглед покрай Блейк Лайвли, Тейлър Кич и похотливия нюх, който „Диваци“ носи, но когато го гледате отново ще забележите, че той е по-добрата половина на наситената със секс и насилие тройка във филма.

Точно две години преди да бъде насилствено секси наркодилър в „Диваци“ Тейлър-Джонсън облича нърд костюма на супергерой wanna be, за да изиграе най-известната роля в кариерата си до момента – тази на Дейв Лизевски в истеричната черна комедия от комиксовия жанр „Шут в г*за“.

Kick-ass и Hit-Girl са game changer персонажите за него и младата му колежка Клои Грейс-Морец. Супергеройската комедия, която извърта познатия жанр, окъпва го с истерия, пародия, псувни и цветове е толкова различна и забележима, че не е редно нито един киноман да го е пропуснал. Тейлър-Джонсън снима втора част малко след „Диваци“ и се бетонира сред онези млади актьори, които трябва да бъдат следени, защото предстоят да придадат на киното различност, от която то спешно се нуждае.

След една роля в „Ана Каренина“ и два големи боксофис франчайза – „Годзила“ и „Отмъстителите“, Арън успява да попадне на персонажа, който да го изкара на светло и да го намести удобно сред най-добрите за годината. И за 2016-а той е именно такъв. Едно от най-добрите изпълнения на голям екран.

„Хищници в мрака“ се появява като шут сред кичозното кино на 2016-а пълно с продължения и римейкове. А Арън Тейлър-Джонсън е неговият гнусен юмрук, който дебне в тъмното, за да те удари в лицето. Силно и болезнено.

Персонажът му Рей Маркъс е сред най-плашещите хора в киното за изминалата година и ние, заедно с наградния сезон, сваляме шапки на това. Арън Тейлър-Джонсън краде шоуто, плаши майките и малките деца и е злият дух в бутилката, който Том Форд умело е наместил в центъра на черната си драма. Той страшен, свиреп и мръсен – от тесните си дънки през дългите си нокти до мазната си коса. Тейлър-Джонсън е истерия в мръсна тениска, която ще мразите до смърт, когато излезете от киносалона. И заслужава награда за това. И най-вероятно ще я получи. Някак е логично.

А е на 27 години, още ненавършени. И докато чакаме Оскара да кацне в ръцете му, ви показваме най-добрите му роли, които може и да сте пропуснали.  В галерията горе.

 
 

„The OA“ е sci-fi приказка. А вие гледате ли го?

| от |

На 16 декември, докато хората са в трескава подготовка на истерията покрай предстоящите коледни празници и само чакат, за да изпратят 2016-а година на майната й, Netfix – новатори в правенето и пускането на добре телевизия – бълват цял сезон на най-новото си шоу – The OA.

The OA минава някак незабелязано за много хора. Дали е от идването на Коледа, или от голямата истерия, която другото шоу на канала Stranger Things предизвика, не е ясно. Но The OA остава леко в сянка. По-умните телевизионни маниаци обаче надушват като хрътки, когато нещо ще бъде добро, не просто защото е гледаемо, а защото съдържа в себе си онези бисери на телевизионния разказ, които някои сериали и поредици могат да донесат, и съответно The OA започва да набира своята малка, но вярна аудитория.

Близо месец след премиерата си шоуто, дело на Netflix и американската кукувица Брит Марлинг, която е създател, продуцент и основна актриса в него, бива подновено за втори сезон. Продължение, което всеки, който веднъж е дал шанс на The OA очаква с леко нетърпение, равносилно на сърбеж там, където не можеш да се почешеш в момента.

Историята в шоуто проследява младата откачалка Прери, която се завръща като някакво ненормално чудо в родния си дом, от който е изчезнала преди точно 7 години. При завръщането й се променят две неща – от сляпо момиче, тя се е превърнала напълно зряща жена и ако преди е изглеждала просто затворена в себе си, то сега е леко луда девойка, бълваща небивалици и сентенеции, която няма търпение да се освободи от емоционалната и физическа обвързаност към семейството, което не е виждала отдавна, но което си я иска обратно.

Така започва историята на Прери, която малко след като се прибира на мястото, което чувства като чуждо тяло, удобно наместило се в нея, събира група от аутсайдери и откачалки, на които да разкаже историята си и съответно те да й помогнат да се върне там, откъдето е дошла, за да намери единственото нещо, което я интересува – нейният приятел Хоумър.

Епизод след епизод, подредени в строг, динамичен и ярък разказ, зрителят започва да се запознава с историята на Прери. Нейната вярна секта, изградена от счупени франкенщайнове, всеки със своите проблеми, и да потъва бавно, но сигурно в полу-фантазната вселена на The OA. Тя пък, от своя страна, е като лудост, пълна с капани и женска хистерия, каквито рядко се появяват по телевизията. Да не кажем никога.

Самата Брит Марлинг е известна с това, че конвенционалните неща не й пасват добре. При нея всяко нещо трябва да е обърнато наопаки, добре изтупано и превърнато в нещо друго. Такова е и киното, което прави – за справка вижте „Другата Земя“ – както и телевизията.

The OA е първият телевизионен проект на Марлинг в компанията на верния й приятел и партньор Зал Батманглидж, който режисира много голяма част от сценариите й. Музиката в сериала също е дело на член на тяхната малка група – братът на Зал – Ростам Батманглидж, който в ежедневието си е и част от бандата Vampire Weekend, пише мелодиите.

The OA е сериал, който напомня на сън. И подобно на сънуването е пълен с хиперболи, неща, които изглеждат нелогични, но намират своя път постепенно, с тъмни кътчета, задъхващи моменти и един Торбалан, който се крие в мрака.

Хубаво е, че и гледането му е подобно на сънуване, „бързо постепенно, а после изведнъж“, както пише Джон Грийн. Така и The OA те хваща за гушата и не те пуска. Цели 8 епизода.

Втория сезон, начело с Брит Марлинг и групата й от фрикове, може да очаквате в края на тази година. Netflix подновиха The OA в същата седмица, в която направиха същото и със Stranger Things, макар тогава малко хора да го разбраха.

Но е хубаво да го знаете, когато The OA завладее съзнанието ви с плътната си и ненормална атмосфера и се чудите какво ще стане после.

Към вкусната и различна Брит Марлинг и нейната циркова трупа, които са основното звено на сериала, добавяме и Риз Ахмет, Джейсън Айзък и Паз Вега, които участват. В случай, че някой има нужда от още причини, за да види сериала. На нас лично не ни трябваха.

 
 

2 седмици до Super Bowl: Любимите реклами на Весислава Антонова

| от |

Лейди Гага ще пее на полувремето на най-важният мач по американски футбол – Super Bowl. Той ще се състои на 5 февруари 2017 година, но приготовленията започват още от сега.

И ако финалистите ще станат ясни след дълъг и оспорван редовен сезон в Националната футболна конференция и Американската футболна конференция, чиито шампиони се срещат в мач превърнал се почти в национален празник на САЩ, то присъствието на големите рекламодатели е 100% сигурно.

Super Bowl e американското спортно събитие, заради което големите компании зад океана плащат милиони за продукция и още толкова за излъчване на новите си рекламни спотове с надеждата да се превърнат във вирално видео. 30 секунди ефирно време струват около пет милиона долара.

Super Bowl е и моментът, в който всички брандове имат възможността да се покажат в най-добрата си светлина. Това ни накара да потърсим кои са любимите реклами на различни популярни (и не толкова популярни личности). С тяхна помощ ще отброим седмиците до 51-вото издание на Super Bowl, чиито реклами вероятно отново ще задминат по популярност самото събитие.

Тази седмица ви представяме любимите реклами на Весислава Антонова, журналист. Работила е 6 години в БНР. А от 13 години работи във вестник „Капитал”. Основните теми по които пише са медиен, рекламен пазар и култура.

„За мен най-добрите реклами са тези на парфюмите на Chanel, дори и заради факта, че са снимани като бляскава и леко сладникава холивудска продукция. Харесвам ги заради естетизма, посланието и заради факта, че също като киното попадаш в различен хармоничен свят абсолютен контрапункт на реалността. Носят ми естетическа наслада и вдъхновение. И в този конкретен случай, за мен няма значение какво пише в букварите за реклама и рекламни послания. Те са от тези реклами, заради които не бих превключила телевизора на друг канал. Като филм във филма. Антракт, който не те дразни”, каза Антонова.

„Рекламата, която приятно ме впечатли заради съдържащото се в нея послание, е тази на Coca Cola Light – Аплодисменти за… – Защото издига като висши цености смелостта за промяна и свободата. Защото акцентът не е върху качествата на продукта, а именно върху ценностните модели, които споделя и развива самия бранд.”

И за финал: Reebok: 25,915 Days