Смъртта по българските граници

| от |

България е била любима туристическа цел за много граждани на ГДР. Не само заради природните й красоти, а и заради границите й с Гърция и Турция. Заблудата, че там не е така опасно, праща на смърт хиляди източногерманци, предава Дойче веле.

Твърде малко се знае за източногерманците, загинали по границите на България в опит за бягство на Запад. Германските журналисти Паул Туцек и Дитер Розер започват свое разследване по този въпрос преди около година и половина. Te искали да заснемат телевизионен репортаж за съдбата на бегълците, опитали се да преодолеят българо-гръцката граница. Работата по филма ги среща с бивш граничен служител, който им показал едно злокобно място: дърво, на което под формата на кръст били заковани човешки кости: „Това са останките от граждани на ГДР, които са правили опит да бягат“, казал бившият граничар. Бегълците обикновено били застрелвани, а телата им заравяни в гората или просто оставяни за храна на дивите животни. Граничарите заковали човешките кости на едно дърво като символично предупреждение към онези, които все още се опитват да бягат.

Геройство или престъпление?

Не се знае точният брой на източногерманските граждани, опитали се да бягат през българската граница. Според изследване, публикувано от германската фондация „Конрад-Аденауер“, между август 1961 и ноември 1989 година е имало между 3 000 и 4 000 опита за бягство. Бегълците най-често са били млади хора на възраст между 20 и 30 години от големите градове като Източен Берлин, Лайпциг и Дрезден. Само около 10% от тях са идвали с подправени паспорти. Най-много опити за бягство е имало по границата с Гърция. Едва 30% са от източногерманците се правили опит да преминават през границата с Турция или с бивша Югославия.

Двамата германски журналисти разговярали с редица бивши служители на гранични войски в България, които без капка покаяние си признавали пред камерата, че са убивали бегълци от ГДР. „В Германия би било немислимо бивши граничари да говорят така открито за извършените от тях деяния“, казва Паул Туцек и обяснява този факт така: „В България миналото все още не е осмислено. През 1990 година просто беше теглена черта и оттогава насам не се говори много-много за миналото.“ По думите на германския журналист много от интервюираните гранични служители и след промените в България са си останали офицери – и то във време, в което България вече е членувала в НАТО и ЕС.

„Тези хора ни обясниха, че преди падането на стената просто са защитавали родината си. За мен обаче тези думи звучаха като оправдание. По онова време да застреляш беглец е било геройство, а граничните служители, които са убивали хора, са били награждавани с ръчен часовник, нов костюм или пет дни отпуск. Научихме обаче, че е имало и случаи, в които някои от граничарите е трябвало да бъдат премествани на друга работа, защото не издържали на психическото натоварване“, разказва Паул Туцек.

По онова време за българските гранични войски е имало ясни правила как да се действа в случай, че има нарушител на границата: „По правило винаги е трябвало да се даде предупредителен изстрел преди да се стреля „на месо“, но дори и в случаите, когато беглецът е бил застрелван без предупреждение, граничарите не са били подвеждани под отговорност“, казва германският журналист.

Подценен риск

Въпреки че първите опити за бягство на граждани от ГДР през България са били правени веднага след издигането на Берлинската стена, източногерманската Държавна сигурност обръща по-сериозно внимание на проблема едва в средата на 60-те години. Бегълците през България в един момент се превръщат в толкова сериозен проблем за ГДР, че страната сключва специален договор за съдействие със София. В него се споменава, че двете страни трябва взаимно да се подкрепят, за да противодействат на вълната от бегълци от ГДР.

„Онези, които не са били разстрелвани направо на граничната бразда, са били арестувани и отвеждани в София, откъдето ги поемал човек на ЩАЗИ. След това бегълците са били осъждани в Източна Германия и изпращани в затвор. В много от случаите впоследствие затворниците са били „откупувани“ срещу солидни суми от ФРГ“, обяснява Паул Туцек.

Малцина източногерманци са можели да си представят каква опасност ги грози по пътя към бленуваната свобода на
Запад. Мнозина са имали невярната представа, че контролът по границите на България и останалите балкански държави не е толкова строг, колкото другаде. Истината обаче е, че още в началото на 50-те години България изгражда гранични съоръжения, които за времето си са били доста модерни. Освен това навсякъде по границата е имало скрити мини. Разследването на Паул Туцек сочи, че само около 7% от източногерманците са успели да избягат през границата на България. Всички останали са били арестувани или убити на място.

 
 

Мила, няма такива реклама

| от |

Когато гледате телевизия, прави ли ви впечатление, че понякога дългото тъпо нещо спира и пускат няколко кратки тъпи неща? Това са рекламите. В последно време има нови бисери, диаманти и въглища, на които сега ще обърнем взискателното си, претенциозно внимание.

Преди да започнем с похвалите, трябва да уточним, че за рекламните провали не са виновни рекламистите, а рекламодателите. В крайна сметка те избират какво да и какво не.

„Името запомни, важното забрави“

„Краварката в левия ъгъл“ стана ехо, което говори добре за кампанията. Екстравагантността на домовете обаче е халюциногенно абсурдна. Ако забравиш да купиш масло, хора с такива педантични домове обикновено те закарват в мазето и там заплащаш за грешките си с болка. Освен това в една от рекламите (розовата, с „Майка ми взе ли?“) мъжът се прибира, слизайки от горния етаж. Карлсон.

„Мила, няма такъв мъж.“

Мила, да я махаш тая червенокосата щета от вкъщи веднага! Има такива мъже, но са заети да слагат завеси на лебеди. Не! На еднорози. И килимът да е от онези – пухкавите.

Имунобор с котката.

Рекламите на Имунобор за като генетично заболяване. Още от времето на спота с баскетбола, който се задържа унизително дълго, рекламите на Имунобор, парадоксално за продукта, разболяват. Първо, котката прилича на разширена вена в лицето. Второ, цялото изпълнение е като снимано с Блекбери и монтирано на Paint.

Лекарства за гъбички.

Не съм вярвал, че ще го кажа, но – взимайте пример от рекламите за превръзки. Там всичко си е обяснено прилично, без да пречи на никого и без да показваме срамотии.

„Пак цистит“

Момиче, не взимай нищо, ами иди на преглед. Всички се притесняваме.

Рекламите на всички сайтове са скучни.

Но нищо чудно да са ефективни, затова не сме се сетили за тях.

„Това е Христос Аргиров от Пловдив“

Теленор правиха доста хубави реклами, докато не кривнаха леко с Христос от Пловдив. Христос е добро момче, графичен дизайнер. Тази година ще стане на 24 години, намерихме му фейсбука. Истината е, че Теленор го предадоха.

„Липсва само излишното“

Преди да реклама на продукта, фирмата ти е добре да има някакъв имидж, защото иначе все едно купуваме от непознат. Като видите Мерцедес, БМВ или Ферари, винаги се сещате за нещо. Като видите Дачия, за какво се сещате? Как Чаушеску върви по Дунав мост? За нищо не се сещате.

Като направим имидж, след това рекламите стават по-лесни за измисляне и няма да имат креативната стойност на саксия. Както и предния спот, в който различни хора пееха „Another one bites the duster“.

Има и един вид реклами, в които марката на продукта по никакъв начин не си личи, докато не я кажат накрая. Аз ги наричам Филм фест реклами. Рекламата на лебеди, не, на еднорози, е в тази графа. Такава е и на Хайдушка ракия, в която е тъмно и мъж гледа едно грозде на светлината все едно е паднало на пода и се чуди да го яде ли. Гледа го така, за да втълпи на зрителя, че гроздето е висок клас, но това е грозде все пак. Хората си гледат грозде по балконите. Ако няма да го ядеш, хвърляй го обратно в джибрито да не отиде фира. Чашата накрая обаче е страшно красива. Между другото, рекламата не е на Хайдушка. Нямам идея на какво е.

 
 

10-те най-богати, здрави, щастливи и модерни държави

| от chronicle.bg |

Или къде да отидем, когато (ако) Тръмп и Великобритания заключат вратите.

Лондонският институт Legatum пусна десетия си годишен „Индекс на благополучието“ – глобално изследване, което прави класация на най-просперитетните държави в света. То изследва 104 елемента – от стандартните БВП и процент безработица до по-интересни като колко са защитените интернет сървърa в държавата и колко отпочинали се чувстват хората ежедневно.

Тези елементи след това се разделят в 9 графи: качество на икономиката, бизнес среда, политика, образование, здраве, безопасност, лична свобода, социален капитал и околна среда.

Норвегия беше начело на класацията 7 години поред. През 2016 година обаче имаме нов лидер.

 
 

Омара Портуондо празнува 70 години на сцената в София

| от chronicle.bg |

Омара Портуондо Buena Vista Social Club, която прослави кубинската култура по целия свят, ще отпразнува живота и музиката по най-подходящия възможен начин – със специално турне.

Кубинката ще отбележи своя 85-и рожден ден и 70 динамични години на сцената заедно с изключителни гост-звезди и ще ни припомни, че изкуството няма възраст, а само качество. По изрично желание на легендарната певица, София е една от спирките в тази фиеста, която ще отрази различни аспекти на дългата ѝ кариера, минавайки през най-обичаните класики, любовта ѝ към елегантното кабаре, паметните години с Buena Vista Social Club и настоящите ѝ творчески търсения.

На 28-и април, в зала 1 на НДК, Омара Портуондо ще ни отведе на едно задушевно прощално пътешествие с кубинската музика.

Omara_Portuondo_Sofia

Омара израства в Хавана. На 15 години започва да работи като танцьорка в бляскавия клуб Тропикана, където сестра ѝ е певица. Силата ѝ обаче също се оказва пеенето – от работата ѝ с пианиста Франко Емилио се ражда нов стил  –  “fillin” (feeling), а Омара се превръща в Кралицата на филинга – тази симбиоза между джаз и бразилска боса нова.

Кариерата ѝ се развива в женската формация Cuarteto D’Aida. По това време квартетът подгрява едни от най-големите звезди като Бени Море, Едит Пиаф, Бола де Ниеве и Нат Кинг Кол, а клуб Тропикана е в своя пик на популярност и успех.

В кризисната точка от американско-кубинските отношения сестра ѝ и много други музиканти остават в Маями. Омара решава да се върне в Куба, а там се е отворила празнина, благодарение на която  кариерата ѝ процъфтява – първо с реформирания Cuarteto D’Aida, а след 1967 г. и като солов артист.

През 1997 г., когато се очаква да намали темпото, проектът Buena Vista Social Club се отразява на творческия ѝ живот и известност по целия свят. Едноименният филм на Вим Вендерс предизвиква фурор, а Салман Рушди нарича годината „лятото на Buena Vista”.

Соловият албум на Омара от 2000 г. взима Грами, следват редица записи и турнета, както и звездни колаборации, като тази с кубинския джаз пианист Чучо Валдес. Тя е първата жена на поста Международен посланик на Червения кръст. В последните години има концерти по целия свят, от Royal Opera House в Лондон до Latin Passion festival в Хонконг.

На 28-и април в зала 1 на НДК ще имаме възможността да се докоснем до една ера, чийто завеси бавно и елегантно се спускат, оставяйки публиката винаги да иска още.

Билетите за концерта на Омара Портуондо са на цени от 50 до 110 лв. и са достъпни в бензиностанции OMV, The Mall, Билетен център НДК, Български пощи и мрежата на Eventim.bg.