Симеон Сакскобургготски: Не давах децата ми да идват тук, за да не се говори, че ще ги вкарам в бизнеса и ще връщам монархията

| от |

Симеон Сакскобургготски в интервю за в.24 часа

 

- Г-н Сакскобургготски, все по-рядко ви виждаме на публични места. Пътувате ли много, с какво се занимавате?

– 10 месеца в годината съм тук. Имам много работа и не съм човек, който си прави реклама, затова сте с такова впечатление.

- С какво се занимавате? Как минава един ваш ден?

– Много натоварено, защото имам връзки с хора от цял свят, които поддържам. Имам и много срещи със сънародници. Понякога пътувам из страната и се срещам с хора. Денят ми е ангажиран прекалено много за възрастта ми. А на моята възраст човек вече би искал да си гледа спокойствието.

 

- Но това не зависи ли само и единствено от вас?

– Неуважително е да отказваш срещи и да проявяваш незаинтересованост, твърде егоистично е.

- Имате прекрасна градина, остава ли ви време за нея?

– От време на време, събота и неделя,

като ми остане

време, обичам да

градинарствам,

това ме разтоварва. Както кралица Виктория – когато имала много грижи, обичала да градинарства “ожесточено”, както сама казвала. И аз така, без да се сравнявам с нея, разбира се. Но е много приятно, негативната емоция изчезва.

А негативна емоция не липсва в нашата страна, за жалост. Защо? Толкова подготвени и способни хора има и въпреки това е доста разпространен синдромът, който аз наричам “Вуте”, както и фразата “Да, ама…”. Рядко ще чуете някой да каже, “Браво”, винаги е “Да, ама…”.

Сега чета една много интересна книга – “Аферата Батенберг”. Авторът е правнук или нещо подобно на министър Орошаков от времето на Батенберг. Има политически моменти, които ако бъдат публикувани днес, биха звучали напълно актуално. Това означава, че за 120 г. нищо не се е променило! Да не говорим за приликите с персонажите на Хаджийски или Иречек. Това са 4-5 поколения, а мисленето продължава да е същото. Жалко е, защото можехме да постигнем повече и да вървим по-бързо в правилната посока.

- Колко поколения още трябва да се сменят, за да потръгнат нещата?

– Не знам. С цялата информация, която ни залива, е много по-лесно да се поучим от добрите примери в други страни и ако наистина сме решени да се променим, ще успеем.

Наскоро бях в Словакия и ми направи впечатление – относително малка страна, която премина през големи изпитания след раздялата с Чехия – колко са напреднали, инфраструктурата им е невероятна, има оптимизъм, желание, в провинцията е чисто и спретнато. И се питах – защо и ние не можем? А имаме дори повече природни дадености от Словакия.

- И как си отговорихте на този въпрос? Къде е причината – манталитет ли, политици ли?

– Не съм си отговорил. Не обичам да търся виновници. Но ми се иска да сме като словаците.

Скоро се видяхме с представителката на Хондурас по въпросите на културата и тя каза, че има река в Хондурас, която се казва България. Това е

единствената река

в света, която

носи името на

България

Кръстена е от български емигранти, които отишли да работят там преди много години – около 200 души. И така е останала.

- Вие работите в посока на културата в последните години – концертите в двора на двореца “Врана”, отварянето му като музей…

– Да, идеята за тези концерти на Софийската филхармония е много добра, стана чудесно, може би ще ги повторим и догодина.

А музеят в двореца – ако успеем скоро да го довършим, ще е добре, защото срещаме доста трудности. Събрани са толкова предмети, вещи, които съм докарал от Мадрид, Кобург и другаде, за да останат тук.

За Третото

българско

царство няма

нищо, то е

просто заличено

А пък има с какво да се гордеем от онова време и защо да не го покажем.

- Боли ли ви, че казвате, че е заличено Третото царство в историята?

– О, това не е лично. Аз само го констатирам. Намирам, че е жалко, но не защото съм пряко свързан, а защото всеки народ трябва да уважава историята си. Дали човек е съгласен и съпричастен с даден момент, е едно, но историята си е такава, каквато е. И ме учудва, че така систематично при нас просто се заличават определени периоди от нея.

- Ние, българите, като че ли сме склонни да си пренаписваме и преразглеждаме историята?

– Такива явления има, да. Но вижте Франция – през какво ли не са минали, но се гордеят с всеки епизод от историята си. Други страни също. И ние трябва да го направим, но явно е нужно време.

- И може би смяна на чипа, както казахте преди?

– Този израз ми изяде главата. Но днес виждам, че се използва – дали с ирония, или не, което показва, че има нещо вярно в него.

- Подхождате към себе си с чувство за хумор?

– Да, човек не бива да се взема на сериозно, защото тогава губи връзка с действителността.

- Затова ли решихте да направите изложба с карикатури за себе си?

– Събирам такива карикатури. Често авторите са ми ги изпращали, което е много любезно, повече от 100 са. Карикатурата е нещо много фино, говори дори повече от думите. Някои от нашите карикатуристи са феноменални като усещане и интуиция, като изображение. Да видим как ще се приеме.

- Имате притеснения, че тази изложба няма да се приеме добре от хората?

– Не, но е нещо по-нестандартно.

- Какво ви подтикна да ги покажете?

– Един ден ги гледах и си казах – защо да не се посмеят хората. А и е нещо различно. Имам много добри карикатури на Нинов, на Комарницки, на другите. Като премиер поканих г-н Комарницки в кабинета си да се запознаем, защото винаги е много духовит.

 

Баща ми също имаше много добри карикатури.

- Запазена ли е неговата колекция от карикатури?

– Не. Знам за нея повече от стари вестници. Рисунките бяха от поколението на Бешков, този стил. Спомням си смътно, че по стената на вътрешната стълба в двореца “Врана” имаше карикатури, но не помня една отделна.

- Това хоби по наследство ли ви се предава?

– Може би е по наследство да не се възприемаме прекалено на сериозно.

- Аристотел е казал: Самоиронията е добродетел на аристокрацията.

– Това са думи, които звучат като шаблони. Всъщност е до характера на човека, няма нищо класово.

- Разликата е, че много хора нямат чувство за хумор, когато става въпрос за тях самите.

– Може би защото са станали обект на една карикатура и го вземат присърце. Когато зачестят шаржовете и карикатурите, човек претръпва. А и

на определени

длъжности е

почти неизбежно

да не си

обект на вицове

Спомням си, че имаше много вицове по адрес на крал Хуан Карлос, при това не много доброжелателни, и той ги разказваше. Това фрапираше хората, но в добрия смисъл, защото правеше впечатление, че не се обижда.

- Вие колекционирате ли вицове за себе си?

– Скоро не съм чувал нищо, поне не е стигнало до мен. А има ли?

- За съжаление, не помня вицове и не мога да ви кажа. За Тодор Живков знам, че има много.

– Да , има чудесни.

- Българинът обича да разказва вицове…

– Да, но това също е здравословен отдушник.

- Но за вас не си спомням да съм чувала, може би хората не ви определят като герой на вицове. Все пак нека си спомним как ви посрещнаха през 1996 г.

– Да, преди да стана злият премиер. След това “акциите” ми паднаха много. Но през 1996 г. беше трогателно и уникално, колкото и да го забравят някои.

- Какво разказвате за този период от живота си в мемоарите си, чието издаване предстои?

– За мен важното беше да представя събитията от първа ръка – аз съм този, който разказва. А не все някой да ми приписва легенди и митове. В живота си съм бил свидетел на много интересни моменти, някои, бих казал, съдбоносни. Затова децата ми настояваха от години да напиша мемоари. Аз все отлагах, защото ми се струваше и донякъде нескромно. Но постепенно се събраха огромно количество документи, записи, бележки. Водя дневник от 1952-1953 г., така че това само по себе си е доста материал. Трябваше да се систематизира и отсее. Оказа се доста работа, за да не стане огромно “тесте”. Защото, първо, никой не би го прочел и второ, струва ми се много претенциозно. Имаше какви ли не варианти, но избрах да оставя един разказ за живота си, написан лично от мен, преди да приключи моят етап на този свят.

- Какво подбрахте като моменти от вашия живот?

– Не исках да бъде хронологично. Логичното е да започнеш с раждането, детството, юношеството и т.н. Но това е скучно за читателя. Затова подбрах различни периоди. Започвам с връщането ми през 1996 г. и продължавам с различни събития.

- Как подбрахте моментите?

– Много трудно, съкращавайки страшно много. Трябваше да се разделя с неща, които ми се струват интересни, но за читателя не са. Така постепенно стигнах до вариант, който мисля, че ще е любопитен, без да е претенциозен.

- Защо избрахте за начало завръщането си в България?

– То беше впечатляващо и по света, не само в България. Винаги съм имал широк мироглед, все гледам с едно око към света. А това беше световно явление. Съжалявам да го кажа, изглежда нескромно. Но благодарение на нашите сънародници беше нещо съвсем уникално. И също премиерството ми. Това са теми, които са извън стандартите. Ето, връщаме се пак към нестандартното. Пък и съм чел толкова много спомени и автобиографии, исторически книги – човек придобива подобен начин на мислене и на описване на събитията.

- Разкажете ни нещо, което не е известно на широката публика.

– О, има много. Това е цял един живот, толкова лични спомени.

Не е, за да пълня

фейсбукове или

да си правя селфита

- А правите ли си селфита?

– Абсолютно не. Намирам това за загуба на време. А и винаги съм държал на дискретността – знам, че тя бе тълкувана като потайност или друг дефект в мен. Това е от уважение към другия – защо аз трябва да ви налагам моите критерии, разсъждения, вкусове.

- Заради тази си дискретност май останахте неразбран?

– Това, което съвестта ми диктува, ми стига. Дали някой ми е благодарен, или не – не е важно.

- Вижте Бойко Борисов как стана народен любимец – широката публика “влезе” в дома му, “отиде” на фитнес и на мач, видяха хората, че е като тях, и това го направи много харесван.

– Това е въпрос на характер. Но има и много хора, които са като мен, и въпреки туй оцеляват и ги харесват. То е и въпрос на харизма. Но може би и възпитанието… Първоначалните уроци по възпитание в Египет – може да ми е останало нещо, което англичаните имат – тази тяхна затвореност. Не бих могъл точно да определя.

- Може би мемоарите ви ще ви направят по-отворен за хората?

– Нека видим как ще реагират хората.

- Усещам притеснение как ще реагират хората – и за карикатурите го споменахте. Защо, много негативизъм ли събрахте, че ви смущава общественото мнение?

– Може би донякъде да, защото

съм бил като

гръмоотвод за много

негативни чувства

Пък и аз винаги се съобразявам, защото за мен това е чудесен начин човек да може да “пилотира”, отчитайки отношението и чувствата на хората.

- Негативизмът усеща ли се по темата за имотите ви?

– Това е толкова изкуствено създадена тема! Сякаш няма други имоти в страната или имущества, натрупани за няколко месеца, от които никой не се интересува. А собственост, принадлежала на 3 поколения, продължава да е чудесна “дъвка”. Моите имоти станаха боксова круша. Ако наистина ме интересуваха само имотите, нямаше нужда да се връщам дори – щях да натоваря адвокати да свършат работата и щях спокойно да си стоя в Испания. Цялата история е толкова нагласена. Може би тези, които стоят зад това, имат своите съображения.

Моите уважения, всеки има право на мнение, но да застават срещу фактите и да си затварят очите пред истината, е прекалено… Забравяме, че сме в ЕС в ХХI век и частната собственост е неприкосновена. Това е знак, че не си даваме сметка, че времената са се променили. Но и това ще мине – всяко чудо за 3 дни.

- Смятате се за боксова круша по темата. Защо?

– Да. И това е най-ужасното, защото не отговарям на нападки,

не заплашвам никого,

не искам да

купувам никого

Не се опитвам да контролирам когото и да било, нито да влияя на нагласи. И става много удобно. Защото други се опасяват.

- Кои?

– Много хора са зависими от други и се съобразяват с това. А моят случай е идеален за тези цели. Отгоре на туй – като “наругаеш” Симеон, ставаш забележим. И това също е забавно дори като идея. Има персони, които не знам доколко са значими с това, което са направили в живота си, но си позволяват да ме атакуват. Така привличат общественото внимание. Донякъде е тъжно, но по-скоро за изпълнителите, а по-малко за потърпевшия. Защото аз имам ясна представа за това какво е етика и морал. С времето човек си изгражда броня.

- Не ви нараняват тези атаки, така ли?

– Е, невинаги е така, защото сме хора. Но не бива човек да хленчи и да прави капитал от това.

- Вече доста години сте извън политиката – като гледате днешните политици – изгуби се май добрият тон, който вие въведохте, нещата много ли се промениха?

– Да, констатирам го със съжаление. Дано този тон да се възстанови, да се осъзнае, че толерантният подход, диалогът помагат да се разбират хората и създават по-позитивен имидж на страната.

- Преди изборите призовахте да се гласува и поискахте широка коалиция да управлява.

– Повтарям до втръсване да се гласува, защото демокрацията се крепи на това. А не да се отрича всичко, да се заклеймяват идеи или хора. Защото, ако не участваш, после нямаш право да критикуваш и да протестираш. Но това е явление в много страни, не само от бившия соцлагер, където поради намалялото доверие в политическата класа хората се обезверяват и отиват в други крайности, които едва ли са много рационални и позитивни.

- Често имате срещи със западни политици – как изглежда България в очите на Европа?

- Нестабилността се вижда. Опитвам се да обяснявам, че не е чак толкова… Но понякога е трудно, защото хората имат преки наблюдения. В международните отношения финансите са най-чувствителните. Първите, които казват hands out (вдигаме ръце – б.р.) от някоя страна, са именно финансовите и бизнес средите, когато усетят, че има несигурност за парите им.

Затова, не че се поставям като казус, пази Боже, но като добре познат по света, новините за проблеми с моята собственост – държавата първо ги връща, а после иска да ги вземе обратно – не можете да си представите какъв отрицателен ефект имат.

Боли ме, защото моят

“казус” се отразява

на бизнес средите,

които казват – как да инвестираме в България, ако нямаме гаранция. Понякога тесногръдието и озлоблението на някои хора, които не се интересуват какво се случва на 100 м извън границите ни, може да навреди на имиджа на държавата. Темата е уж за вътрешна консумация, а не е така.

Но за това си има процедури, в крайна сметка правосъдието е най-важното.

- До Страсбург ще стигнете ли за имотите си? Там вече имате дело за мораториума върху горите и имотите ви, нали?

– Делото върви от години. Защитавам се като европейски гражданин, далеч съм от това да съдя родината, както веднага се опитаха да кажат “доброжелатели”. Нищо повече.

Спомням си като премиер колко ми беше криво, когато с министъра на правосъдието се събирахме да разглеждаме многото дела срещу България. Спечелени дела заради грешки или недогледани пропуски. И съм се ядосвал за тези грешни пари, които трябва да се изплатят, защото държавата не си е свършила работата както трябва. В повечето случаи, ако казусите са били професионално разглеждани, а не единствено с цел как да навредим някому, е можело да се предотврати осъждането на държавата.

- Във вашия казус има ли политическа поръчка или икономически интереси? Има ли политическа намеса в решенията на съда?

– Това ще се види, не искам да се произнасям. Но че има нещо ненормално – всеки може да го разбере и да си зададе този въпрос.

- Ще ви върна на политическата ситуация у нас – очаква се нестабилността да продължи, да не може да се състави правителство…

– Не бива да обобщаваме, нестабилност е голяма дума. Такива политически моменти има навсякъде. Това не е драма, ако погледнем страни, които са политически по-еволюирали от нас и “по-стари” демокрации – и те минават през оставки на правителства, предсрочни избори и друго.

Би било най-добре повече хора да си подадат ръка и да осъзнаят, че с по-широко ветрило се управлява по-спокойно. Или може

да се определят 2-3

приоритета и да се

споразумеят по тях,

независимо дали са единомислещи в политиката. Вижте Германия как функционира, и други страни с коалиции. Но… дано, дано, дано. Хубаво ще е и за обществото да усети, че се тегли каруцата в една и съща посока.

- Какво ще научат политиците от мемоарите ви – какъв опит им предавате, какъв съвет давате?

– Ако някой си направи труда да прочете, може би да му зададете въпроса на него. Не претендирам нито да давам уроци, нито да се правя на велик арбитър. Чел съм такива “феноменални” мемоари, в които прозира такова самодоволство и мания за величие. Затова съм внимавал много да не изпадна в подобно залитане.

- Кой първи прочете книгата ви – някой от семейството?

– Не. Не налагам такива изтезания на семейството ми. Достатъчно главоболия им създавам с многото ми ангажименти и неща, които съм принуден да върша. Те знаят през какво съм минал, най-вече през последните години.

- Сега намирате ли повече време за внуците и семейството си?

– За съжаление, не. А и внуците вече са големи, трима са студенти, заети са. Колкото и да прескачам до Лондон или Мадрид, а до Рабат вече няколко години нямам време да гостувам на Калина… Когато имам възможност, ги виждам и им се радвам. Те ме наричат “дядото от България”.

Може би, ако имахме възможност преди… Но събитията дойдоха късно – синовете ми вече бяха започнали кариерите си, бяха се оженили. И да им кажа изведнъж – елате си в България… А когато бях премиер, беше толкова мъчително, имаше толкова намеци, че искам да върна монархията или да ги вкарам в бизнеса – затова

често им казвах:

Деца, недейте идва!

Виждах как се тълкува присъствието им тук. Беше много тежко. Сега вече са толкова професионално ангажирани, снахите също, че е трудно да ги “присадиш” отново. Щеше да ме радва да ги имам по-близо и да си общуваме, но… Царицата е тази, която прави повече commuting (пътува регулярно между две дестинации – б.р.). А и тя няма постоянно занимание тук. Но такъв е животът. И в книгата го казвам – нищо не зависи само от един фактор. Винаги е съчетания на всевъзможни обстоятелства.

- Какво правите с внуците си, когато сте заедно?

– Говорим си. Те вече са големи, отиваме в някой ресторант или ги каня някъде, където им харесва. Инстинктивно, както правят дядовците. Но е много по-удобно, защото със синовете и дъщеря ми съм бил много строг, а със следващото поколение имам привилегията да ги глезя.

- Има ли момент на равносметка в мемоарите ви?

– Не. Не го правя. Има един израз на френски “да се изкушава съдбата” – какво ме чака утре, зная ли. Затова е много по-добре да не навлиза човек в такива рамки. Важното е да е спокоен със съвестта и да е доволен. И благодаря на Господа за всеки ден, това дава най-много спокойствие.

 
 

Опитайте вкусове от четирите краища на света

| от chronicle.bg |

Празниците и добрата храна събират хора около масата. Именно затова в навечерието на коледните празници, ИКЕА предлага на посетителите си да опитат традиционни храни от Ирак, Непал, Сърбия и Ливан. На 10 декември Мулти Култи колектив гостува в магазина със специално кулинарно шоу.

Участници в събитието са четирима готвачи – емблематични представители на софийската гастрономична сцена, които ще представят кулинарното богатство на родните си страни.

Кулинарни умения ще демонстрира Фреди Бениамин от знаменития ресторант Ашурбанипал, който ще покаже магията на традиционната иракска кухня с топлото предястие самбусак – малки банички с вегетариански пълнеж, поднесени с ароматен черен чай.

Носителят на медал от прочутия конкурс „Скариада” в Лесковац – Майстор Даци от ресторант „Котилото“, ще демонстрира умения в приготвяне на традиционната сръбска скара, която ще допълни с любимата си разрядка урбанес.

Ливанецът с френско сладкарско образование Хани Таук от сладкарница Карамел.бг, ще демонстрира как се правят най-добрите в България хрупкави френски кроасани.

Главният шеф-готвач на ресторант Гуркха Гунджа Б. Чокхал ще ни пренесе в Непал с вкусна зеленчуковата хангама – парченца от ситно нарязани и запържени в дълбок тиган зеленчуци, овкусени с ароматни индийски подправки.

 
 

Photoshop битката за Тейлър Суифт

| от chronicle.bg |

Певицата Тейлър Суифт стана повод за ожесточено състезание на фотошоп майстори от целия свят.

Тя беше заснета наведена, с разперени ръце. Това беше достатъчно, за да започне поредицата от фотошоп изпълнения, които я пренасят на различни места в различен контекст – яхнала ракета със знамето на САЩ в ръце например.

Затова обичаме интернет!

Вижте в галерията най-добрите попадения.

 
 

#Bookclub: Оригиналните приказки на Братя Грим – за първи път на български

| от chronicle.bg |

Всички сме чели като деца приказките на Братя Грим. Десетки статии обаче говорят за „оригиналните“ приказки – онези, в които има много повече ужас и страх, отколкото в тези, които сме разлиствали като деца.

Зa пpъв път нa бългapcĸи eзиĸ излиза превод по opигинaлнитe нeмcĸи тeĸcтoвe нa пpocлoвyтитe пpиĸaзĸи, cъбpaни и paзĸaзaни oт Яĸoб и Bилxeлм Гpим. Издaниeтo вĸлючвa cтoтици пoяcнитeлни бeлeжĸи, илюcтpaции, биoгpaфични и poдocлoвни cпpaвĸи, ĸaĸтo и пoдpoбeн пpeдгoвop.

„Детски и домашни приказки“ излиза благодарение на издателство „Deja Book“.

Откъс от книгата можете да прочетете тук. 

 
 

Джиджи Хадид стана модел на годината

| от chronicle.bg |

Джиджи Хадид бе коронясана като международен модел на годината, а „Александър Маккуин“ бе обявен за най-добър британски моден лейбъл на церемонията за Британските модни награди за 2016 г.

Топ дизайнери, модели и знаменитости не се уплашиха от студеното време в Лондон и минаха по червения килим пред „Ройъл Албърт хол“ за церемонията.

21-годишната Джиджи Хадид победи в надпревара с по-малката си сестра Бела, Кендъл Дженър, Адуа Абоа и Линейзи Монтеро за топ отличието за модел.

„Александър Маккуин“ спечели съревнованието за най-добър британски лейбъл, а „Гучи“ получи наградите за лидер в международния бизнес и за международен дизайнер на аксесоари.