Силовата дипломация

| от |

Едното правило на международните отношения, което аднминистрацията на Обама така и не научи е, че медиационните разбирания се отразяват върху баланса на силите. Основният начин за това е чрез сила, пише Роджър Коен за NYtimes.


 

2

Това мнение не е споделяно от мнозина, имайки предвид провалените военни действия на САЩ след 11 септември в Афганистан и Ирак. Но именно бедствията в Сирия и Ирак демонстрират, че понякога именно отричането на твърдата сила може да доведе до проблеми.

“Бих казал, че това е желязно правило. Медиацията се отразява върху баланса на силите”, споделя Дейвид Харланд, специалист по въоръженото разрешаване на конфликти, който оглавява базираният в Женева център за хуманитарен диалог.

Диктаторите като Слободан Милошевич и Башар Ал-Асад не се съгласяват на мира лесно. Те го правят, защото техните възможности са ограничени. Имаше момент в сирийският конфликт, в който малко по-твърди военни действия от страна на САЩ можеха да сложат край на ситуацията, но Обама изяви неясни обещания и позволи на Асад да се прегрупира. Сирийското бедствие, което даде над 150 000 жертви е показно за това, че “не прави глупости” не е достатъчно добро мото за външната политика на щатите.

Четири години след бомбардировките в Босна по-нататъшната намеса на НАТО в Косово промени баланса на силите и доведе до падането на Милошевич. Петнадесет години по-късно имаме успешна медиация на дългосрочният конфликт между Косово и Сърбия.

Въпросът разбира се е да не се използва силата за лични намерения. Нещо, което си спомняме особено при сегашната 100 годишнина от началото на първата световна. Но дипломация, лишена от реална заплаха и опит за промяна е безмислена, както и обратното – сила, приложена без политическа стратегия. Именно на това се дължи провалът на Обама в Афганистан и в Ирак, където шиитското правителство на Нури Камал ал-Малики посегна към сунитите и кюрдите.

Последните няколко месеца са много слаби за американската външна политика – ужасите в Сирия не спират, Крим бе анексиран и израелско-палестинските преговори се провалиха.

Отстъпването на Обама от сирийският конфликт бе забелязан по целия свят. Много малко хора вярват, че той може да е достатъчно твърд, когато се наложи.

В своя реч наскоро президента сподели “Военните действия на САЩ не могат да са единственият начин за решаване на проблемите. Само защото притежаваме чук, не значи че всеки проблем трябва да е пирон.” Това е вярно, но понякога се налага използването на сила.

Обама също така каза “Съединените щати ще използват военна сила, когато е нужно за основните ни интереси; когато сме застрашени, когато съюзниците ни са в опасност.”. Напредването на джихадистите в Ирак отговаря на тези критерии. Дали президентът ше отстои на думата си?

 
 

От ходене се поумнява

| от chronicle.bg, по БТА |

Учени от университета Ню Мексико Хайлендс в Лас Вегас откриха, че ходенето подобрява притока на кръв към главния мозък и засилва паметта и познавателните способности на хората, съобщи изданието „ЮрикАлърт!“.

Ефектът е по-слабо изразен в сравнение с бягането, но е значително по-голям, отколкото при карането на велосипед. До изводите си авторите на изследването стигнаха по време на наблюдения върху 12 младежи в добро здраве.

Доброволците се придвижваха с постоянна скорост около един метър в секунда. Кръвоснабдяването на главния мозък се измерваше с ултразвук.

През 2015 г. австралийски учени доказаха, че когато става дума за общото здравословно състояние, сърдечно-съдовата система и намаляването на риска от преждевременна смърт, ходенето е по-полезно от бягането, припомня в. „Дейли мейл“. Експертите установиха, че хората, които първоначално правели по 1000 крачки на ден, а постепенно стигнали до 10 000 дневно, намалили наполовина риска от преждевременна смърт. Дори тези, които увеличават крачките си от 1000 до 3000 на ден, намаляват риска с 12 %.

 
 

180 милиона долара, ако се ожените за дъщерята на милиардер

| от chronicle.bg |

Всичко започва през 2012 година, когато бащата на Джиджи предлага 65 милиона долара на мъжът, който ще вземе ръката на дъщеря му.

По това време тя излиза с партньорката си Шан Ийв от 9 години и двете започват да мислят за брак.

Да, Джиджи е лесбийка и въобще не се интересува от мъже. С Шан Ийв са в перфектни и щастливи отношения. Баща й Сесил Чао Зе-цунг отказва да я приеме такава, каквато е.

Джиджи написва писмо на баща си, което стига дори до вестниците.

„Скъпи тате,“ пише тя, „Подвела съм те да мислиш, че бих могла да имам и други опции. Разбирам, че за теб е трудно да си представиш как бих мога да бъда интимно привлечена от друга жена; аз също не мога да си го обясня. Просто се случи – мирно и нежно. И сега след толкова години, ние двете продължаваме да се обичаме.“

„Не искам от теб да сте най-добри приятели. Искам обаче да я приемаш като нормално човешко същество и да не се плашиш от нея. Разбирам, че е трудно да приемеш истината. Самата аз прекарах много време търсейки себе си, кое е важно за мен, кого обичам и как да живея по най-добрия начин.“

„Гордея се с живота си и не бих избрала друг начин да го живея. Съжалявам, че съм те подвела да мислиш, че съм в лесбийска връзка, само защото няма добри, подходящи мъже в Хонконг. В Хонконг има изобилие на добри мъже – те просто не са за мен.“

Доста силно послание, но от Сесил Чао така и няма отговор.

За него е известно, че притежава старомодни и консервативни убеждения. Въпреки това той има деца от 3 различни жени.

 
 

Филмите, селектирани в „Петнайсетдневката на режисьорите“ в Кан

| от chronicle.bg, по БТА |

В паралелната секция „Петнайсетдневката на режисьорите“ на кинофестивала в Кан бяха селектирани 19 филма от 1649 предложени пълнометражни ленти.

Сред финалистите фигурират „Un beau soleil interieur“ на френската режисьорка Клер Дени с участието на Жерар Депардийо и Жулиет Бинош, музикалната комедия на Брюно Дюмон „Jeannette, l’enfance de Jeanne d’Arc“ и „Alive in Paris“ на Абел Ферара.

„Тази година постъпиха с 67 кинотворби повече от миналата 2016-а в паралелната секция „Петнайсетдневка на режисьорите“. Сред тях фигурират пет филмови дебюта и пет френски, пет американски, три италиански и седем ленти на жени-режисьорки“, заяви директорът на програмата Едуард Уайнтроп.

„Петнайсетдневката“ ще бъде открита с прожекцията на комедията „Un beau soleil interieur“. „Харесваме кинотворците, които изпробват нови неща, така че и ние се опитваме да дадем своя принос, като ще стартираме паралелната секция с комедия“, коментира Уайнтроп.

Сред другите включени заглавия фигурират лентите на Шон Бейкър „The Florida Project“, „The Rider“ на Клои Жао, „Patty Cakes“ на Кери Мърниън, „West of the Jordan River“ на Амос Гитай и др.

 
 

Холокостът през погледа на седмото изкуство

| от Дилян Ценов |

 Един милион дрехи, 45 000 чифта обувки и седем тона човешка коса – това заварват съветските войски, когато освобождават най-големия нацистки концентрационен лагер – Аушвиц-Биркенау. Това се случва на 27 януари 1945 г. Поне 1 милион души намират смъртта си там.

Общо 6 милиона убити евреи – това е равносметката за Холокоста, която става ясна едва след края на Втората световна война, когато се разбира за действията на нацистите през изминалите години.

Холокостът – геноцидът над различните, онези, които са родени на неправилното място в неправилното време. На 24 април Израел почита паметта на 6-те милиона еврей, цигани, комунисти, хомосексуални и други, които стават жертви на най-голямото зверство, което съвременната ни история познава.

Не е учудващо, че изкуството и до днес обръща поглед към тези събития, за да напомни за ужаса под една или друга форма. Нито е странно как киното успява да създаде шедьоври в тази посока. Невинаги е ясно каква е причината филмите, в чийто сюжет присъства Холокоста, да са толкова добри. Може би една от причините е в мащаба на самата трагедия – тя може  да накара човешката природа да пробие познатите граници.

Именно тези филми ни доближават до истината, която се е случила там – във всички онези „бани“, във всички онези места, „където отиваме да работим“…

Отричан или не, преувеличен (както някои противници го описват) или истински, този геноцид съществува. Съществува и то по начин, който никога няма да избледнее и да се забрави. И макар някои да казват, че темата е преекспонирана в света на киното, то Холокостът продължава да вълнува.

Има ли значение дали са засегнати шест милиона души или един единствен пианист, майка с две деца, момче с раирана пижама, или семейство с малко момче, което има рожден ден? Кое определя едно действие като недопустимо – мащабът или самата природа на действието? 

Може би денят  е подходящ да си припомним как Холокостът е представен в киното. Вижте едни от най-въздействащите заглавия по тази тема в галерията горе.