Що е то беларусизация?

| от |

Беларуските власти са започнали да отделят все по-голямо внимание на националната си култура и език. Руските медии реагират критично и говорят за беларусизация, предава Дойче веле. Дали действително този процес е факт?

Много граждани на страната чуха за първи път за „меката беларусизация“ от руските медии, които изведнъж започнаха да говорят за „потискане на руския език и култура в Беларус“. През септември съдът в Минск наложи глоба на директора на районния градски съвет, защото отговорил на руски на писмената молба на един гражданин. Редица руски медии написаха по този повод, ча в страната се провежда политика на „мека беларусизация“.

Прегрешенията на беларусите

Руските медии дават и други примери за „мека беларусизация“. В края на юни в град Витебск бе открит паметник на княз Олгерд, който впоследствие става велик литовски княз. Паметникът ни най-малко не учуди местните жители, тъй като – според историческите данни – по време на управлението на Олгерд в началото на 14-ти век Витебск се превръща в голям културен и търговски център. Руските медии обаче не закъсняха да се възмутят, обвинявайки Олгерд в „многократни завоевателни походи срещу Москва“. И припомниха, че във Витебск са се отказали да вдигат паметник на Александър Невски /който няма никакво пряко отношение към града/.

И отново се заговори за „мека беларусизация“. Московските журналисти припомнят и факта, че в деня на Русия, на 12 юни 2013, била закрита организацията на техните съотечественици „Минско общество на руската култура“. Руските медии подчертават, че в Минск не признават войната от 1812 година за отечествена и не искат да възстановят паметника на император Александър Втори. Президентът Александър Лукашенко пък произнесъл речта си по случай Деня на независимостта 3 юни на беларуски. И това далеч не бил последният пример.

Целенасочен ли е процесът?

В последно време беларуските власти действително отделят повече внимание на местната култура, на езика и историята, казват експертите. Означава ли това, че е в ход процес на беларусизация? Директорът на Центъра за европейска трансформация Андрей Егоров смята, че в Беларус няма целенасочена беларусизация. „В контекста на боевете в Украйна, руските медии реагират раздразнително на всички действия, свързани с откъсването от руската култура в полза на независимостта“, казва той. Освен това отбелязва, че т.нар. „пълзяща беларусизация“ отдавна е в ход. Но този процес няма планомерен характер, а по-скоро се явява спонтанна реакция на външни дразнители.

При това в Беларус е в ход съкращаване на броя на беларуските училища. „В същото време беларуските власти разбират, че националните особености са основа за съществуването им.“ И затова в редица случаи предприемат неочаквани стъпки, реагирайки на събитията в Русия или Украйна. Но това не е целенасочена политика за беларусизация на страната, казва Андрей Егоров.

Политологът Сергей Николюк е убеден, че процесът на беларусизация е факт и съответства на ръста на пробеларуските настроения. „Но ако тези настроения на беларуските граждани са по-скоро своеобразна реакция на руската пропаганда, то властите в страната съзнателно се обръщат към националните ценности. Събитията в Украйна показаха колко неизвестности крие в себе си липсата на съгласувана национална политика. И това плаши Минск“, казва политологът. „Властта усети угрозата за своето съществуване и започна да се обръща към народностните корени. И това е естествено“, твърди Сергей Николюк.

Тенденцията ще продължи

Дори и най-ревностните радетели на славянското единство обаче не виждат повод за безпокойство. Председателят на партията „Беларуски славянски комитет“ Сергей Костян заявява, че „беларусизацията на Беларус е нещо съвсем нормално“. Той пропомня, че съгласно последното преброяване на населението, в Беларус живеят 93,7 процента беларуси. 70 на сто от населението определя беларуския като свой роден език. Завръщането на беларуския език и култура не застрашава никого, а съхранява националната идентичност на страната.

Председателят на Сдружението на приятелите на беларуския език Олег Трусов казва, че през последните години се наблюдава тенденция към беларусизация. „За истинска беларусизация би могло да се говори, ако президентът произнася половината от речите си на беларуски, а 50 на сто от училщата и университетите провеждат занятията си на този език“, казва той. Засега обаче се забелязват само отделни фрагменти от този процес, твърди Трусов. Той дава пример с реставрирането на беларуските замъци, с връщането към беларуските културни традиции и с електронните табели в градския транспорт, на които надписите са само на беларуски и английски. Олег Трусов не смята, че страната е застрашена от масова беларусизация, но е убеден, че тази тенденция ще продължи през следващите години.

 
 

Новият ни любим сериал: „Големите малки лъжи“

| от |

Известният слоган, превърнал се в нарицателно и съответно лека форма на клише, на един от най-големите тв канали в момента, гласи, че „това не е телевизия, това е НВО“. Много самодоволно биха казали някои и може би щяха да са прави, ако не бяха гледали нищо от това, което каналът е произвел в последните години.

Да, това не е телевизия. Поне не в смисъла, в който повечето хора, включително и у нас, възприемат малката синя кутия, излъчваща съдържание 24/7. HBO правят нещо тотално различно и най-новото им амбициозно шоу, натъпкано до горе със звезди, красиви гледки и адаптиращо модерен криминален, но – О, ужас – женски роман, е поредното доказателство за това.

„Големите малки лъжи“ е онова, което ще ви държи влажно тази пролет. Едносезонният сериал е скъпа, красива и рискова продукция, която заради лъскавата пудра, която си е сложила, под формата на много звезди и комерсиално успешна книга, може да се провали с гръм и трясък.

Но не го прави, спокойно. Защото това не е телевизия, това е… сещате се.

„Големите малки лъжи“ е предпоследен роман в кариерата на австралийката Лиан Мориарти. Той излиза през 2014-а и става хит на родния й континент, а впоследствие и по света. Самата Мориарти специализира в писането на така наречените „женски кримки“. Основните й персонажи винаги са семейни двойки или хора с деца, като действието се върти предимно около жените, които често се забъркват в интриги, лъжи и строго пазени тайни. Защото всички имаме такива и в повече случаи те са доста срамни.

Лиан Мориарти е специалист във „ваденето на мръсно бельо“ ала модерна сапунена сага на хартия. Преди „Големите малки лъжи“ тя има още 5 романа, като най-известният сред тях е „Тайната на моя съпруг“.

„Лъжите“ обаче са онова, което я изстрелва към Холивуд и привлича вниманието на Рийз Уидърспуун.

Актрисата решава, че иска да адаптира книгата първо на филм, впоследствие на сериал и кани Никол Кидман да се присъедини. Двете стават продуценти на проекта, заедно със самата Мориарти, а Дейвид Е. Кели – сценаристът и създател на „Али Макбийл“ – се връща в редиците на телевизията, за да адаптира романа за екран.

Комбинацията между всички тези свръхсили дава желания резултат – „Големите малки лъжи“ е доза качествена телевизия, която всеки заслужава да си причини от време на време, за да си почине от плетките и уринотерапията сутрин, обед и вечер.

Към суперотбора на Кидман и Уидърспуун, които правят тв шоу за първи път в кариерата си, се присъединяват Александър Скарсгард, Шайлийн Удли, Лора Дърн и екзотичната, като екстравагантна русалка, Зоуи Кравиц. Към групата на тези толкова различни жени и един изключително здрав, сексапилен и разгонен през повечето време мъж, се присъединяват и още куп великолепни актьори, залези с цвят на мед и няколко деца, точно толкова уникални, колкото и техните родители.

Разбъркан, като приятна модерна гурме кухня, „Големите малки лъжи“ има всичко, което искате да чуете и видите от едно, на пръв поглед, мирно и красиво общество. Перфектните двойки се пребиват, децата се хапят, мирните жени са в покой с природата, но са жестоки с близките си, тихите брюнетки носят пистолети в чантата си, а добрите и верни мъже не могат да го вдигнат.

И в периферията на всичко това, като набъбващ балон, който ще се спука всеки момент, стои едно убийство. Кой е убит и защо, никой не казва, но всички малки катастрофи, които се разтилят пред очите на зрителя в рамките на 7 епизода, водят към финалното гръмване на пушката, след което връщане няма.

Сериалът скача назад и напред във времето – преди и след убийството – за да те кара да си гризеш ноктите в чудене на „какво, по дяволите, се случва“. А каймакът на Уидърспуун, Кидман, Удли, Скарскгард, Кравиц и Дърн само допринасят за по-добрия вкус на този телевизионен бонбон и води след себе си нуждата да искаш да поглъщаш епизод след епизод.

Маскировката от лъскаво женско шоу е само привидна. Животът е еднакво скапан за всички ни понякога, като и полът, и възрастта не променят отношението ни към фунтаменталните неща в живота. Напротив, само го обострят.

„Големите малки лъжи“ е телевизионен свят, в който може да се потопите с удоволствие, дори и само за да се уверите, че нито един от нас не е това, което показва на света. А е чудовището, което умело крие под пластове от хубави костюми, красиви снимки и добри дела.  

 
 

Най-злите мъже в модерното кино

| от |

Едно клише гласи, че добрите момичета харесват лоши момчета. А лошите момичета… те също харесвали лоши момчета. Ако разгледаме това клише малко по-обширно, можем спокойно да кажем, че антагонизмът като цяло е най-малкото любопитен за хората. И доста харесван.

Тъмните страни от характера привличат хората така, както светлината привлича насекомите. Те се приближават все повече и повече, за да виждат по-добре, докато не се опарят. Или не изгорят.

Седмото изкуство не остава по-назад в тази тенденция. От по-стандартните филми, борещи се с доброто и злото, през задължителните супергерои, до обширните и силно многопластови модерни шедьоври, киното на новия век може да се похвали с антагонисти, за които злото е станало понятие с много по-дълбок смисъл.

В последните години, в голяма част от хубавото кино лошият властва. Антагонизмът е издигнат почти в култ, който привлича многолюдни почитатели от всякакъв пол и възраст. Сложността и харизмата на лошото, облечено и поднесено чрез великолепна актьорска игра от едни от най-големите имена в киното, е едно от нещата, които правят добрите филми, това, което са.

В навечерието на Оскарите ние сме събрали за вас каймака на най-лошите. Онези мъже в модерното кино, от които ни е страх и печелят адмирации, заради това, че ни карат дори да се подмокрим понякога.

В галерията горе.

 
 

#Bookclub: Да мислиш шантаво като Туве Янсон

| от chronicle.bg |

Кой е измислил мумините?
Една жена – Туве Янсон.
А кой е измислил Филифьонката, Мисата, Малката Мю…? – пръстът се разхожда по листа.
Пак тя.
Е! И аз искам да мисля така шантаво!

Гого тъкмо е прочел комикса „Прислужницата на мама Муминка“. Книжката продължава да ни разкрива фрагменти от живота на мумините, допълнени със страхотните изображения на Туве Янсон. Заглавието звучи странно, защото „прислужница“ някак не се вписва в света на мумините. Това представлява и ситуацията – един неуспешен и не много желан опит за промяна във всекидневието.

Всъщност причината за всичко е новата съседка на мумините – Филифьонката, която е образцова домакиня и майка. Шокирана от състоянието на дома на своите съседи, тя ги засрамва толкова много, че те си наемат домашна помощница. Още с пристигането на Мисата, става ясно, е тя се нуждае от разведряване. Прислужницата е самото олицетворение на тъгата, дълга и страха. Междувременно Филифьонката мистериозно изчезва, а в отсъствието й мумините започват да учат Мисата как да се радва на живота.

Това е четвъртата книжка от поредицата с комикси на Туве Янсон, издавани за първи път в България от издателство „Пурко“. Целта е почитателите на Туве в България да могат да се докоснат и до тази по-малко известна част от творчеството на финландската писателка. Тук можете да видите и как изглежда комиксът.

 
 

Оскари 2017: Филм на Pixar – предпочетен пред „Сляпата Вайша“ на Тео Ушев

| от chronicle.bg |

Теодор Ушев не беше избран да получи „Оскар“ за късометражния си анимационен филм „Сляпата Вайша“.

Работещият в Канада български аниматор се състезаваше с още 4 заглавия за престижното отличие, но на церемонията тази нощ беше награден Piper на хитовото студио Pixar.

„Сляпата Вайша“, разказващ за момиче, което нe може да живее в настоящето, защото с едното си око гледа в миналото, а с другото в бъдещето, направи премиерата си на „Берлинале“ през миналата година и вече има над 20 награди – включително на възрастното и детското жури на международния фестивал за анимация в Анеси, „Сребърен Пегас“ от фестивала „Аниматор“ в полския град Познан, и голямата награда за анимация на най-стария щатски фестивал в Чикаго.

„Сляпата Вайша“ е базиран на разказ на Георги Господинов, а Теодор Ушев ще продължи сътрудничеството си с писателя, включително по пълнометражна анимация по романа „Физика на тъгата“.

Вижте и кои са другите победители.