„Сестри Палавееви” донесоха и „Цветето на Хеликон” на Алек Попов

| от | |

Романът „Сестри Палавееви в бурята на историята” („Сиела”) е новият носител на наградата „Цветето на Хеликон”. Нейният автор Алек Попов добави още една „стрелиция” към предишната – за „Черната кутия”.

DSC_0378_800x532

Церемонията по връчването на наградата беше предшестван от безпрецедентен флашмоб, посветен на Световния ден на книгата и авторското право. Стотици приятели на книгата получиха безплатни фланелки с надпис „Аз чета всеки ден! А ти?” от базираната на столичния булевард „Витоша” мобилна книжарница „Хеликон” . Шествието на четящите завърши пред книжарницата на „Хеликон”, която се намира на бул. „Патриарх Евтимий” 68.

iunkerНаградата на Алек Попов беше връчена от друг неин кавалер – Захари Карабашлиев.

„Честит ден на книгата. Надявам се това да е последният път, в който авторите на награждавания са на втория етаж, вместо на първия, където ни е мястото. Там ни е мястото – при читателя, а не над него. Благодаря на семейство Панайотови. Вие сте нещо, което наистина ни е липсвало толкова много време. Вие сте вече институция, благодаря ви за това, което правите.
На Алек Попов, с най-голяма радост, връчвам тази най-скъпа награда, която е наистина безсребърна, но е диамантена. Това са сърцата на читателите. Книгата я знаем всички. Това са „Сестри Палавееви“, №1. Очакваме съвсем скоро продължението. Благодаря ти за прекрасното изживяване”, заяви Карабашлиев, който в момента е главен редактор на издателство „Сиела”.

Алек Попов благодари на домакините от „Хеликон” и на издателя си „Сиела”.

„Вече имам едно такова „Цвете“ и това е наистина вълнуващо, защото това е обратната връзка с читателя, другата страна на писането. За да има литература, трябват две неща. Някой да седи и да пише, както и някой да го чете. Защото магията на литературата се ражда в главата на писателя, но и в това, което читателят изпитва по време на четенето. Това е уникално, много интимно преживяване, което не може да се сравни с нищо.
Много пъти съм казвал, ние гледаме най-популярните в момента изкуства, кино и телевизия, но винаги, когато гледаме един филм, ние виждаме нещо, което някой друг е видял, т.е. режисьора. Ние сме вкарани в тази реалност. С книгите нещата стоят по съвършено различен начин – на практика всеки един читател е своеобразен режисьор. Това, което се прожектира, това, което вижда, когато чете, защото четенето е едно съпреживяване, е уникално. Няма два еднакви прочита. Така че ние писателите задаваме една матрица, а после всеки я чете индивидуално, всеки вижда неща, които не всеки може да види.
Една книга, независимо колко е хубава, все пак по някакъв начин трябва да достигне до читателите, за да разберат те за нейните качества. Аз, разбира се, смятам, че не си и струва прекалено да се рекламират книги, които ще оставят, в крайна сметка, в читателите едно разочарование. Това е лоша услуга за литературата. Но това, което правят издателства като „Сиела“, дистрибутори, книжари като „Хеликон“ – това са наистина нещата, които съхраняват българската литература и които ще предопределят нейния възход и успех в бъдеще. Това е, благодаря ви”, сподели авторът на „Сестри Палавееви в бурята на историята”.

Алек Попов е и първият български писател спечелил два пъти наградата за нова българска художествена проза „Хеликон” – „Ниво за напреднали” и „Сестри Палавееви…”. Той е и първият носител на наградата „Четящият човек” (2012), която се връчва по време на откриването на едноименния фестивал в Бургас.
„Цветето на Хеликон” се връчва на Световния ден на книгата и авторското право 23 април. Наградата е „безсребърна” и я печели тази от 12-те номинирани книги, от която в книжарниците на „Хеликон” са продадени най-много екземпляри. Така решението на едно експертно жури бива допълнено с „гласа на хората”.
Тази процедура, опираща се на реалните продажби, може да гарантира точната преценка на читателите като изключва манипулациите с гласуване и предпазва от налагането на популистки текстове без естетическа, морална или интелектуална стойност.

Сред носителите на наградата са Виктор Пасков, Алек Попов, Боян Биолчев, Калин Терзийски, Захари Карабашлиев (два пъти), Михаил Вешим, Георги Господинов…

Статуетката на стрелицията, вплетена в слънчев диск, е дело на бургаския скулптор Огнян Петков. Тя е символ на наградата „Цветето на Хеликон” и е израз на хармония и съвършенство.

След „Сестри Палавееви…” в челната тройка по продажби се нареждат „Радикална еврейска енциклопедия” („Изток-Запад”) на Петър Волгин и „Апарат” („Сиела”) на Васил Георгиев.

 
 

Samsung Galaxy S8 за селфи маниаци

| от chronicle.bg |

Вероятно знаете, особено ако сте селфи маниаци, че Samsung A серия има подобрена предна камера, а сега слуховете твърдят, че Samsung планира да продължи да подобрява селфи камерата в някои свои модели.

Следващата голяма премиера, която предстои на компанията, е на флагмана Galaxy S8 и се говори, че предната камера ще има по-добър автофокус и модул за разпознаване на зениците.

Samsung ще аутсорсне дейността по подобряване на предната камера, възлагайки изработката й на външна компания, чието име все още не е известно.

 
 

„Manifesto“, където Бланшет играе 13 роли

| от chronicle.bg |

Германският художник Джулиан Розефелд показва трейлъра на „Manifesto“ – филм, в които Кейт Бланшет играе 13 различни роли.

Първоначално пуснат като видео инсталация в Australian Centre for the Moving Image в Мелбърн, „Manifesto“ е преправен в пълнометражен игрален филм. Трейлърът ни показва Бланшет в няколко от всичките й персонажи.

Премиерата на филма е по-късно този месец на Sundance Film Festival. В оригиналния синопсис пише, че Росефелд поставя „Бланшет в ежедневния свят – на домакиня, на работник във фабрика или на новинар – докато цитира думи, които са вдъхновили цели движения в изкуството“. И добавя: „Manifesto“ е забавен, а в същото време изисква от нас да се питаме дали тези страстни твърдения все още са верни и вдъхновяващи“.

 

 

 
 

Красивата дъщеря на Младия папа

| от chronicle.bg |

В последната седмица луксозната модна къща „Бърбъри” обяви за свое ново лице Айрис Лоу. Ако това име не ви говори нищо, то нека ви разкажем за 16-годишната дъщеря на Джъд Лоу и Сейди Фрост.

Модата не и е чужда – най-малкото нейна кръстница е супермоделът Кейт Мос.

Преди година дъщерята на Джъд Лоу, който влезе в ролята на глава на римокатолическата църква в сериала „Младият папа“, се снима за корицата на тинейджърския вариант на Vogue. Тази година тя ще бъде лице на червило на „Бърбъри” – каквито в предишни години са били Кейт Мос, Кара Делевин и Лили Джеймс. Това е първата модна рекламна кампания, в която Лоу се снима.

„Бърбъри” и друг път са се оглеждали сред поколенията на световни звезди за кампаниите си. Преди две години Ромео Бекам участва заедно с Наоми Кембъл в реклама на марката, а миналото лято брат му Бруклин стана лице на британска кампания на „Бърбъри”.

Със сигурност кампанията ще отвори много врати и пред дъщерята на Джъд Лоу.

Вижте в галерията няколко факта от живота й.

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).