Ройтерс: Бумът на производството на авточасти носи надежда за България

| от |

В славните си дни Русе, град на търговските пътища по река Дунав, е процъфтяващ икономически център и дом на първата търговска камара в България, известна като „Малката Виена“ заради сградите си в австрийски стил.

44-thomson-reuters

След десетилетия на икономически спад през комунизма местоположението на града в югоизточния край на Европа привлича инвеститори като Witte Automotive, германски производител на авточасти, който работи с най-големите автомобилни производители като примерно Форд.

Witte е една от десетките чужди компании от Япония до Южна Африка, които са причина за бума на производство на авточасти. Това може да промени съдбата на най-бедната държава членка на Европейския съюз. България е гладна за нови, устойчиви чуждестранни инвестиции, след спукването на балона на недвижимите имоти по време на финансовата криза през 2009 г.

„Индустрията се разраства, интересът също нараства“, казва Тил Тръкенмюлер, председател на индустриалната група Automotive Cluster Bulgaria. „През последните няколко години големите играчи взеха решение да имат нови заводи тук. Работим за това да привлечем голям автомобилен производител тук. Бъдете сигурни, че ако убедим един, автомобилната индустрия тук ще избухне“, казва още той.

Заради структурни проблеми като бюрокрация и лошата инфраструктура България все още е много далеч от „Светия Граал“- привличането на голям автомобилен производител. Тези проблеми могат да попречат на сектора да промени икономиката на страната ни. Тук се крие и причината България да остане встрани от автомобилното производство, започнало през 90-те години в страни като Полша, Чешката република и Словакия. Това бавно се променя, тъй като все повече производители на части са привлечени от местоположението на България, ниските данъци и валутата с фиксиран курс към еврото. Правителството се надява да подкопае позициите на по-богатите съперници на България в Централна и Източна Европа по същия начин, по който тези държави подкопаха позициите на Запада.

Като знак за промяна българското звено на Witte ще се премести в много по-голям завод тази година. Звеното планира да удвои сегашната си работна сила с около 260 работници и експерти по продажбите. Планира се продажбите да нараснат до над 25 млн. евро (35 млн. долара) тази година в сравнение със слабото начало от по-малко от 1 милион евро през 2010 г.

„Групата ще нарасне доста значително, а основният растеж ще бъде тук в България“, казва Томаш Индра, изпълнителен директор на Witte България.

Износът в сектора като цяло се е увеличил до около 1 милиярд евро през последните пет години, съобщават високопоставени представители на българската индустрия. Той се равнява на около 4,5% от целия износ и на 2,5 на сто от брутния вътрешен продукт на страната.

Много фирми планират или да се разраснат, или да влязат на пазара за първи път.

Френската Montupet наскоро построи второ производствено звено, а Johnson Controls има повече от 500 инженери в София, които създават контролни табла и информационно-развлекателни системи. Глобални доставчици на части, като американската фирма Sensata, канадската Magna International, японските Yazaki и Sumitomo Electric вече стъпиха в България.

Евтина работна ръка

Пренасянето на автомобилното производство от Западна Европа към Изтока изстреля икономиките на страните от бившата „желзяна завеса“, където колите на „Рено“, „Дачия“ са основна част от износа. България, която за разлика от другите, няма голяма история в производството на автомобили, не успя да привлече нито един автомобилен производител, освен китайския Great Wall Motor Co Ltd. Китайската компания създаде завод с местен партньор в град Ловеч през 2012 г.

Разликата в производствените разходи все още е твърде малка, за да накара производителите на авточасти да закрият заводите си примерно в Чехия и да се преместят в България, смята Йенс Визе от консултантската компания в световен мащаб AlixPartners. Но удобното местоположение и евтината работна ръка означава, че производителите на авточасти вече гледат на България като на възможност за инвестиции на зелено, казва Визе. Средната цена на работната ръка в България е 3,70 евро на час, докато в Полша е 7,20, в Унгария 7,90, а в Словакия е 8,60 евро, добавя той като цитира германски статистически данни. „В това отношение България е привлекателна като база с ниски производствени разходи, особено за трудово-интензивни операции“, казва Визе, старши директор и автомобилен експерт. „Много от източноевропейските локации от „първата вълна“, като Чехия, Унгария или Словения, стават все по-скъпи. Тъй като доставчиците се насочват към нови места, те ще търсят начини за оптимизиране на разходите за труд и различни други критерии“, допълва той.

Друго предимство за инвеститорите е, че България има богата история, датираща от времето на комунизма, в сферата на електрониката и компютърната техника. Това помогна на компании като белгийската EPIQ, която бе придобита от филипинската IMI преди три години. EPIQ създаде завод за авточасти, използвани в електрониката на колите през 1997 г. Когато EPIQ се появи в България за първи път, откри море от готови за работа талантливи инженери в Ботевград след фалита на държавния завод за електроника през 1995 г., казва Ерик Кандидо, управляващ директор на IMI в България. Продажбите на компанията скочиха с 30% през 2013 г.

Бюрокрация и инфраструктура

България работи усилено, за да се справи с проблемите, с които бизнесът се сблъсква, когато излиза на пазара, казва Костадин Дятев, зам-изпълнителен директор на държавната агенция за насърчаване на чуждестранните инвестиции.

По силата на специалния Закон за насърчаване на инвестиции, България предлага различни стимули за инвестиции, като земя на по-ниски от пазарните цени и възстановяване на плащания за социално осигуряване на работниците в продължение на три години.

Независимо от това страната ни е изправена пред трудното предизвикателство да направи индустрията си по-конкурентоспособна и да привлече повече компании, включително други производители на авточасти.

Witte създава завода си в Русе, университетски град, който на теория предоставя на компанията изобилие от инженери, счетоводители и мениджъри. Но много от завършилите нямат необходимите умения, само малка част си струва да бъдат назначавани, казва Индра за некачествената образователна система в България.

Борбата с огромната бюрокрация е друга пречка. Сегашният завод на Witte е нает от текстилна фирма. Компанията купува земя за много по-голям завод с намерения за разрастване в бъдеще. Само разрешението на правителството за промяна на предназначението на земята от земеделска в промишлена отнема месеци чакане.

Друга пречка е закърнялата пътна мрежа на страната. Главният път на север към Румъния и към Централна Европа е през малък, силно натоварен мост над Дунав накрая на Русе, където камионите чакат с часове, за да преминат. „Когато вляза в България през моста, си мисля „Да не би да съм в Ирак или някъде в Азия“. Ужасно е“, казва Индра.

Преди всичко, основните играчи в сектора се оплакват от липсата на стратегия за насърчаване на растежа в автомобилната индустрия, било чрез данъчни облекчения или чрез субсидии, които ще позволят на България да се изравни със своите конкуренти.

Правителството твърди, че прави каквото може. „Това, което правим тук, е да помогнем на всеки инвеститор, който идва при нас. Помагаме им с някои бюрократични процедури, процеси и проблеми, с които може да се сблъскат“, казва Дятев./БГНЕС/Ройтерс

 
 

„Manifesto“, където Бланшет играе 13 роли

| от chronicle.bg |

Германският художник Джулиан Розефелд показва трейлъра на „Manifesto“ – филм, в които Кейт Бланшет играе 13 различни роли.

Първоначално пуснат като видео инсталация в Australian Centre for the Moving Image в Мелбърн, „Manifesto“ е преправен в пълнометражен игрален филм. Трейлърът ни показва Бланшет в няколко от всичките й персонажи.

Премиерата на филма е по-късно този месец на Sundance Film Festival. В оригиналния синопсис пише, че Росефелд поставя „Бланшет в ежедневния свят – на домакиня, на работник във фабрика или на новинар – докато цитира думи, които са вдъхновили цели движения в изкуството“. И добавя: „Manifesto“ е забавен, а в същото време изисква от нас да се питаме дали тези страстни твърдения все още са верни и вдъхновяващи“.

 

 

 
 

18 години H.M.S.U.

| от chronicle.bg |

Музикалното движение Hard Music and Sounds United празнува 18 години от началото си. По случай годишнината се организира събитие в две зали в комплекса на студио “Орфей”, което ще представи някои от най-актуалните гости на музикални лейбъли за Drum and Bass, получили световно признание. Добре дошли са всички drum & bass фенове.

Едната от залите ще бъде с участието на артисти от екипа на Critical Music, а другата – на Viper Recordings.

В програмата на Critical ще слушаме сетове от супер актуалния продуцент Mefjus, който вече се представи подобаващо по време на летния фестивал на H.M.S.U. С нетърпение очакваме участието на музикалния гений Current Value. За първи път в София ще имаме удоволствие да чуем и самия Kasra – основател на Critical и добре утвърден на световната сцена с първокласната си продукция.

В залата с артисти на Viper ще чуем хитовите Brookes Brothers, които поръсват с настроение “палави ликуид ролери”. Артистът с псевдоним Cyantific през годините беше част от най-големите лейбъли, а сега издава ексклузивно за английския Viper. В тази зала ще можем да се насладим и на сета на един от най-актуалните продуценти – InsideInfo.

През годините H.M.S.U. безспорно се отличава с качествен подбор на гости за своите партита. Те винаги са сред най-актуалните или изгряващи имена на световната сцена. Нещо повече – за времето на своето съществуване организацията е била домакин на над 400 гости от световната сцена и почти всички родни диджеи.

От страна на H.M.S.U. в програмата ще се включат Ogonek, Konspirator & Mocks с проекта High Roll, Targy, acidtrip и EXo със Salmon Flow. Специален гост ще бъде и родната гордост на световната Drum and Bass сцена – L 33. За визуалните инсталации по време на събитието ще се погрижат Elektrick.me.

Билети могат да бъдат закупени на цена от 25 лв., а в деня на събитието – на 30 лв. Всички промо ценови категории бяха изчерпани още преди началото на 2017. в мрежата на EVENTIM.bg и избрани магазини. Повече информация тук. 

18_YEARS_HMSU_2017_BACK

 
 

Полетите на Ryanair на Терминал 2 от утре

| от CHR Aero |

От понеделник, 16 януари, всички полети на Ryanair ще се изпълняват от Терминал 2 на летище София, съобщиха от пресцентъра на летището.

Досега Ryanair, както и всички останали нискотарифни авиокомпании, използваше стария и по-малък Терминал 1. Това доведе до затруднение при обслужването на пътниците при наличие на повече полети по едно и също време.

Не се предвиждат промени в полетното разписание.

 
 

Bookclub: Откъс от новата книга на Фредерик Бакман

| от chronicle.bg |

Нова книга от шведския писател Фредерик Бакман излиза на българския пазар. Бакман е познат в България с „Човек на име Уве“, „Баба праща поздрави и се извинява“ и „Брит-Мари беше тук“. Броени дни след Коледа на български излезе и новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

Смъртта е единственото нещо, което е сигурно в нашия живот. Въпреки това обикновено за нас е трудно, често дори изглежда невъзможно, да си представим живота след като близък човек си отиде. Загубата на роднина или приятел може да бъде непосилно тежка, особено ако той си отиде внезапно. А колко по-тежка може да бъде, ако знаем, че времето на човека  изтича и обратното броене вече е започнало? Колко воля е нужна, за да запазиш самообладание, когато виждаш как близък човек чезне пред очите ти? Колко сила изисква да сдържаш сълзите си пред този, за когото знаеш, че си отива бавно, но сигурно?

В търсене на отговорите на тези въпроси добре познатият Фредрик Бакман, който се радва на нечуван читателски интерес по целия свят, написва новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

vsqka_sutrin_putqt_kum_doma_cover

Предлагаме ви откъс от новелата:

В края на един живот има болница, в която някой е опънал зелена палатка насред стаята.

В нея се събужда човек. Задъхан и изплашен е, не знае къде се намира. До него седи млад мъж, който прошепва:

– Не се страхувай.

И това ако не е най-хубавата възраст, мисли си стар мъж, щом поглежда внука си. Тогава, когато едно момче е достатъчно голямо, че да разбира как работи светът, но и достатъчно младо, че да отказва да го приеме. Стъпалата на Ноа не докосват земята, когато провесва крака от ръба на пейката, но главата му достига космоса, защото още не е живял толкова дълго, че да позволи на хората да закотвят мислите му за земята. До него седи дядо му, който е нечувано, нечувано стар, разбира се. Толкова стар, че хората вече са се отказали да му натякват да се държи като възрастен. Толкова стар, че вече е твърде късно да порасне.

Тази възраст също не е толкова лоша.

Ноа примигва тежко и сънено към изгрева отвъд площада, където се намира пейката. Не иска да признае пред дядо, че не знае къде са, защото това е тяхната игра: Ноа затваря очи, а дядо го отвежда някъде, където никога не са ходили. Понякога момчето трябва здраво, здраво да стиска очи, докато с дядо сменят четири автобуса в града. Друг път пък дядо го отвежда право в гората зад къщата до езерото. Понякога излизат с лодката и често плават толкова дълго, че Ноа заспива, а когато се отдалечат достатъчно, дядо прошепва „отвори очи“ и Ноа получава карта, компас и задачата да изчисли как да се върнат обратно. Дядо винаги е сигурен, че той ще се справи, защото има две неща, в които вярва непоклатимо: математиката и Ноа.

Когато дядо бил млад, група учени измислили как да пратят трима души на Луната. Именно математиката ги отвела дотам и обратно. Цифрите винаги помагат на човек да намери обратния път.

Но това място няма координати. Не е отбелязано на картата и оттук не минават пътища.

Ноа помни, че днес дядо го помоли да затвори очи. Помни, че се измъкнаха от дядовата къща, и знае, че отидоха до езерото, защото познава всички шумове и песни на водата, независимо дали е с отворени очи, или не. Спомня си мокрите дъски под краката им, когато влязоха в лодката, но нищо повече. Не знае как двамата с дядо са се озовали тук, на пейка до кръгъл площад. Мястото е ново за него, но всичко тук му е познато. Сякаш някой е откраднал всички вещи, с които е израснал, и ги е наредил в нечий чужд дом. Малко по-нататък има бюро, точно като това в кабинета на дядо, с калкулатор и карирана хартия отгоре. Дядо свири някаква тъжна мелодия с уста. Спира за малко, за да прошепне:

– Площадът пак се е смалил през нощта.

После продължава да свири. Момчето го поглежда въпросително и дядо се изненадва, едва сега осъзнавайки, че е казал думите на глас.

– Извинявай, Ноаноа, забравих, че тук мислите се чуват.

Дядо винаги го нарича Ноаноа, защото харесва името на внука си два пъти повече от всички останали имена. Допира ръка до косата на момчето. Не я разрошва, просто отпуска пръстите си върху нея.

– Няма от какво да се страхуваш, Ноаноа.

Под пейката цъфтят зюмбюли. Милион мънички ръце се протягат над стеблата, за да прегърнат слънцето. Момчето ги разпознава – това се цветята на баба и миришат на Коледа. Други деца може би свързват празника с джинджифилови сладки и гльог, но ако някога си имал баба, която обича растения, то твоята Коледа винаги мирише на зюмбюли. Между цветята проблясват парченца стъкло и ключове, сякаш ги е носил в буркан, но се е спънал и го е изпуснал.

– Закъде са всички ключове? – пита момчето.

– Какви ключове? – пита дядо.

Погледът на стария мъж изглежда странно стъклен. Той почуква объркано слепоочията си. Момчето отваря уста, за да каже нещо, но щом го вижда, се спира. Мълчи и прави това, което дядо му го е научил да прави, когато се изгуби: оглежда околностите и търси следи и ориентири. Пейката е обградена от дървета – дядо ги обича, защото на тях не им пука какво мислят хората. Птичи силуети литват от клоните, разпръскват се по небосвода и се отпускат уверено, носени от ветровете. Дракон, зелен и сънен, прекосява площада. В един ъгъл пък спи пингвин, върху чийто корем има малки отпечатъци от длани с цвят на шоколад. До него седи пухкав бухал само с едно око. Ноа си ги спомня, едно време бяха негови. Дядо му подари дракона, когато Ноа беше още бебе, защото баба каза, че не било уместно да се дават плюшени дракони на новородени, а дядо отвърна, че не искал да има уместен внук.

По площада вървят хора, но фигурите им са размазани. Щом момчето опитва да се съсредоточи върху чертите им, те се изплъзват от погледа му като слънчеви лъчи между щори. Един от тях спира и махва на дядо. Дядо отвръща на поздрава и опитва да изглежда уверено.

– Кой е това? – пита момчето.

– Това е…  аз…  не си спомням, Ноаноа. Беше отдавна… струва ми се…

Той млъква, поколебава се, търси нещо в джобовете си.

– Днес не ми даде карта и компас, нищо, на което да разчитам. Не знам как да открия пътя към вкъщи – прошепва Ноа.

– Боя се, че тези неща няма да са ни от полза тук, Ноаноа.

– Къде сме, дядо?

Дядо заплаква, тихо и без сълзи, така че внукът му да не разбере.

– Трудно е да се обясни, Ноаноа. Много, много трудно е да се обясни.