Раздробени държави в Европа на регионите

| от |

Референдумът за бъдещето на Каталуния на 9 ноември в крайна сметка беше само консултативен. Сепаратисткият стремеж, който набира сили в редица богати региони в Европа, парадоксално би могъл да окуражи наднационалната машина на Европейския съюз. Защитавайки идентичности с все по-стеснени контури, някои регионални движения допринасят за разрушаването на установени пространства на солидарност.

ПРЕЗ 1968 г. бретонският националист Ян Фуере публикува Стоте знамена на Европа (L’Europe aux cent drapeaux, Presses d’Europe). По онова време тази пледоария за изграждане на Европа, основана на етносите – „истинските нации“, беше проповядвана единствено пред спечелените за каузата. Времената доста се промениха. На 18 септември т.г. Великобритания усети вятъра на разпадането в Шотландия. Седмица преди това, опирайки се на безпрецедентна мобилизация по улиците на Барселона, каталунското сепаратистко движение за независимост се опита да прескочи Мадрид, като наложи провеждане на референдум за независимост. След като Конституционният съд забрани гласуването, на 9 ноември жителите на Каталуния бяха само „консултирани“ за бъдещето си. Следващи избори обаче могат да доведат до обявяване на независимост, ако партиите, отстоявщи това искане, отново са на власт. Тези събития превръщат немислимото не само във възможно, но и в постижимо. Промяната на ситуацията не се дължи толкова на решимостта на настояващите за независимост активисти, мобилизирани повече отвсякога на континента, колкото на фактори, които са част от едно по-голямо цяло.

Сепаратистките движения дълго време бяха разделени по идеологически и стратегически въпроси, главно относно обединението на Европа. Четирите най-известни партии – всичките на власт в собствения си регион – илюстрират това многообразие. Републиканската левица на Каталуния следва социалдемократическа линия, подобно на Шотландската национална партия, докато членовете на „Конвергенция и съюз“ и на Неофламандския съюз са определено по-надясно. Републиканската левица на Каталуния, Шотландската национална партия и „Конвергенция и съюз“ работят за възраждането на „старите“ нации, чиято принадлежност към кралствата, в които влизат сега, според тях е само етап, който трябва да приключи. Неофламандският съюз би направил същото, ако съвременна Фландрия (общност, родена от една държава, където „фламандците“ заемат от десетилетия господстващо място) притежаваше ореола на естествена нация. Фламандските сепаратисти обаче така и не успяха да се опрат на едно наистина народно движение, нито дори на подкрепата на интелектуалните среди.

Всички тези партии и някои други постепенно стигнаха до съгласието да се възползват от европейското изграждане. Те европеизираха сътрудничеството си, за да създадат активно политическо течение на континента. Най-развитият инструмент е Европейският свободен алианс (ЕСА), подкрепян в Европейския парламент от Зелените. След изборите през май 2014 г. той образува заедно с тях група от петдесет депутати (от общо 588 в ЕП). Европейският свободен алианс, който беше основан в Бастия през 1981 г. и признат от Европейския парламент през 2004 г., се ръководи от Франсоа Алфонси, бивш председател на Партията на корсиканската националност (автономистка, противничка на политическото насилие). ЕСА обединява десет регионалистки, четиринадесет автономистки и единадесет сепаратистки формации от седемнадесет държави членки. На 18 септември, пребивавайки в Единбург начело на голяма делегация на ЕСА, Алфонси обясни, че мобилизацията за Европа „…е в нас. Нашата динамика е настъпателна!“. Той не греши изцяло.

Принципът на прехвърляне на прерогативи

ПОСЛАНИЯТА на ЕСА, както и на повечето сепаратистки или регионалистки организации, са съсредоточени върху настоящето, с което те се опитват да прикрият някои епизоди от историята. През Втората световна война голяма част от бретонското и фламандското движение избра нацистка Европа, докато каталунците и баските са жестоко смазани от войските на Франсиско Франко с подкрепата на фашистките режими. ЕСА успява да изглади разнородността си с помощта на един все по-технократичен, демократичен и прогресивен език, който възприема в общуването. Така алиансът се опитва да вкара в европейския жаргон благозвучни и верни на европейския дух формулировки, като тези, че се бори за „нации без държава“ или че всяка нова независимост представлява „вътрешно разширение“. Целта на тази реторика е да легитимира един национализъм, при който етносът се заменя от историческата общност. Тя дори прави място на едно общество, отворено за всички жители, установили се на съответната територия – една „общност по съдба“. Този „граждански“ национализъм, който до голяма степен се основава на понятия като територия, традиции и език, така и не успява напълно да се позове на думите „република“, „народ“, „демокрация“ и т.н., освен когато частично преобразува ценностите на държавата нация по френски образец. Ако това вече не се беше превърнало в обща характеристика на европейската комуникация, посланието на ЕСА би направило силно впечатление със своя ангелски характер: „Основното ни внимание е върху самоопределението, защото смятаме, че всички народи имат правото да решават собственото си бъдеще. Те имат правото да избират демократично и без принуда вида управление и типа общество, в което смятат да живеят.“

Това желание да се представят като уважавани движения напомня за някои крайнодесни партии. Сепаратистите обаче се отличават от тях по много аспекти и по-специално по стратегията си за участие в европейските институции. Защото Европейският съюз привилегирова все по-категорично регионалното равнище в името на принципа на субсидиарността, т. е. на прехвърляне на властови прерогативи на по-долно ниво. Този принцип, заложен в основата на европейското управление, предоставя на по-нисшата управленска инстанция онова, което по-горната би могла да свърши по „не толкова ефективен“ и „не така близък до гражданина“ начин. Този принцип беше вписан в Договора от Маастрихт от 1992 г. заедно с Икономическия и валутен съюз и Комитета на регионите (КР) – асамблея с консултативен глас по всички въпроси, засягащи регионите. Комитетът трябва също така да бди да се спазват принципите за прехвърляне на прерогативите и в това отношение той може да сезира Съда на Европейския съюз.

Сепаратисткото движение използва във възможно най-голяма степен трибуната, която му предоставя Комитетът на регионите, тъй като той се мъчи да привлече максимални правомощия към регионалните равнища. Комитетът се стреми към „все по-тесен и солидарен съюз на народите в Европа“ – двусмислено понятие, което би могло да има както граждански, така и етнически смисъл. Основното в посланията на Комитета е в диапазона на автономията и сепаратизма: „Ние искаме Европа (…) да може да извлече най-голяма полза от териториалното, културното и езиковото многообразие, в което се състои нейната сила и богатство и което е залог за идентичност на гражданите ѝ. (…) Ние настояваме за автономия на регионалните и местните власти и за правото им да разполагат с подходящите финансови ресурси [и] насърчаваме процеса на децентрализация.“ И макар да не може да се каже, че Комитетът помага на регионалните национализми, той най-малкото утвърждава тяхната легитимност. С Европейската харта за местното самоуправление от 1988 г. Комитетът на регионите им предоставя юридическа рамка, която един ден може да се окаже ценна.

Тази рамка бе потвърдена през април 2014 г. от Хартата за многопланово управление в Европа, съставена от КР под ръководството на фламандския националист християндемократ Люк ван ден Бранде. Неговият подход „отвъд границите, процедурите и традиционните административни пречки“  е насочен, без да ги посочва, преди всичко срещу авторите на пречки – държавите нации. Комисията потвърди този подход чрез своя председател Жозе Мануел Барозу: „Европа (…) представлява многообразието и богатството на всичките си региони, на всичките си градове.“  Според председателя на Европейския парламент Мартин Шулц Комитетът „очевидно ще играе централна роля в европейските политики“. Тази асамблея, която се хвали, че непрекъснато „укрепва демократичната си легитимност“, наистина би могла да играе ролята на Сенат на регионите, идея, която си пробива път в Брюксел.

Позицията на ЕС спрямо сепаратизмите би могла да се обобщи така: съюзът си забранява да се меси по проблеми от сферата на вътрешните работи на държавите членки. Както гласи договорът за Европейския съюз, той „зачита основните функции на държавата, преди всичко онези, чиято цел е да се запази териториалната ѝ цялост“. Така държавата има не само монопола в тази област, но и не би могла да се обръща за подкрепа към Съюза – който обаче все по-активно се намесва на всички „нива на компетентност“, по-специално в бюджетната област. Ако Брюксел признае една отцепила се територия, това би навредило на териториалната цялост на засегнатата държава и следователно би противоречало на договора. През последните месеци председателят на Европейската комисия Барозу впрочем заяви, че ако евентуално Каталуня се обяви за независима, тя ще бъде изключена от Съюза. А в разгара на кампанията за референдума каза, че присъединяването на Шотландия „би било крайно трудно, дори невъзможно“. Тези заплахи обаче бяха колкото закъснели, толкова и спорни от юридическа гледна точка. Защото няма никаква съществена разлика между сегашните държави нации и държавите, към които се стремят сепаратистите – т.е. държави, които най-сетне биха съвпадали с „истински“ нации – с една дума истински държави нации.

Така че позицията на Брюксел изглежда двойствена, освен ако не си припомним, че европейското изграждане се извърши срещу държавите, или поне за да позволи на наднационалната европейска власт да се превърне в структура, способна да им се налага. „Уравновесявайки управлението“ чрез прехвърляне на компетенции към регионите и към европейското равнище, принципът на субсидиарност ускорява процеса на „изпаряване“ (според доста подходящото определение на фламандските сепаратисти) не само на белгийската държава, но и на всички подобни на нея, тъй като с времето това „изпаряване“ се отразява не само на способността на държавите да вземат решения, но и на самата им същност. Така че става ясно защо сепаратистките групи са така загрижени да съдействат на европейските политики. Без да се подценяват собствените им усилия, най-добре внедрените трябваше само да забият по-дълбоко клина на регионално равнище, като материализират силната си позиция на изборите.

Постепенното поставяне на държавите под попечителство съдържа и силно икономическо измерение. Европейското изграждане беше замислено още с Римския договор от 1957 г. с перспективата да се „премахват постепенно ограниченията“ пред „световната търговия“, съпътствана от разпадането на националните структури, които са в основата на икономическите системи. Но след „тридесетте славни години“ (1945 – 1973 г., период на силен икономически растеж в Европа – бел. прев.) започват да се редуват кризи, често цитирани като благоприятна почва за надигане на исканията за автономия. Тясно свързани с неолибералните политики, тези кризи отслабиха допълнително народните слоеве, изоставяни все повече от партиите, призвани да ги защитават. Част от масите се обърнаха към „популистките“ партии – широкообхватна категория, която включва и доста националистически формации. Сепаратистите съумяха да се възползват в различна степен от тази континентална динамика, за да разширят трайно електората си.

Неофламандският съюз е емблематичен пример. Тъй като сепаратистката идея няма подкрепа сред народните маси въпреки добрите изборни резултати на съперничката ѝ – „популистите“ от антиимигрантската формация „Влаамс Беланг“ (Фламандски интерес), тази консервативна партия, основана през 2001 г. върху развалините на националистическата социаллиберална партия „Волксьони“ (Съюз на народа), успя да привлече говорещите нидерландски и настроени автономистки собственици на предприятия. Белгия, „този рай на либерализма“ (Карл Маркс), която беше в челото на световните икономически сили от 1860 до 1914 г., се оказа в авангарда на всички инициативи за ускоряване на експанзията на международната свободна търговия. Ролята ѝ в създаването на световните финансови институции и в изграждането на единна европейска държава няма нищо общо с големината ѝ.

Едно-единствено петно в картината е все по-враждебно настроеното към белгийската държава „фламандско движение“, което защитава езика и културата на народните слоеве в северната част на страната. Държавата се опита да реши проблема, както вече беше ѝ станало навик да прави с големите социални залози – като го прехвърли на други. Но този път не на политическите партии, нито на „стълбовете“ на обществото – мрежи от институции (училища, болници, печат и т.н.), упълномощени да управляват част от живота на всеки гражданин в зависимост от неговата идеологическа принадлежност. Нови институции, наречени „Региони“ и „Общности“, изиграха тази роля през 70-те години и получиха още по-големи правомощия след 80-те години.

Да отвратят валонците от Белгия

ПОДОБНА федерализация беше желана от новите фламандски икономически елити, решени да отредят на региона си място в световната икономика. Целта бе в рамките на белгийската държава (или извън нея, ако е необходимо) да се създаде фламандска администрация, освободена от бремето на „архаизмите“, защитавани във Валония от социалистическата левица, която пък се беше заела да пледира за федерализма по противоположни причини след индустриалния залез след 60-те години. Федерализирането на държавата стана с ускорени темпове за по-малко от двадесет и пет години и съвпадна с въвеждането на политиките за икономии. Съвпадение, което в много случаи се оказа, че представлява инструментализиране на „общностните проблеми“ и на „реформите на държавата“ в името на социално-икономически реформи с неолиберално съдържание. Както обобщи Хуго Шилц, лидерът на този фламандски национализъм, който може да се определи като „етнолиберален“: „Федерализирането означава оздравяване“ (на публичните финанси).

Приемникът му Барт де Вевер, председател на Неофламандския съюз, осъществи сливането с могъщи делови среди, понякога открито сепаратистки и силно раздразнени от устойчивостта на белгийския социален модел, един от най-развитите в света. С двусмислената подкрепа на Християндемократическата и фламандска партия Неофламандският съюз възприе двойна стратегия: от една страна, етнорасистка – с помощта на смътно расистки подхвърляния да отврати възможно най-голям брой френскоговорящи граждани от съжителството им с „фламандците“ и следователно да ги отврати от Белгия, както и да разпространи мита за една Белгия, съставена от две демокрации. От друга страна се провежда етнолибералната стратегия – да се радикализира онова, което Християндемократическата и фламандска партия вече беше въвела в либералната доктрина – аксиомата „Онова, което ние [фламандците] правим, го правим по-добре“. Още през 2010 г. Неофламандският съюз стана първа сила в страната, като привлече преди всичко електората на „Влаамс Беланг“. Той консолидира тази позиция през 2014 г. и се превърна в център на новото федерално правителство в коалиция с Християндемократическата и фламандска партия и либералите. Правителството беше сформирано на 11 октомври. То беше първото от 1988 г. насам без участие на социалисти и беше призвано да затегне социалната и икономическата политика без нови институционни реформи. Неговият архитект Де Вевер описа етнолибералния му дух по следния начин: ако френскоговорящият избирател след края на мандата „реши да ни принуди да направим коалиция с [валонската] Социалистическа партия, смятам, че институционният въпрос ще се върне на масата за преговори“.

Главните сепаратистки формации на Съюза сякаш са се наговорили да свързват въпроса за идентичността с този за неспособността на държавите нации да участват в глобализираната европейска икономика с исканата бюджетна твърдост. Голяма част от каталунския икономически елит защитава идеята, че „независимата“ каталунска държава има по-голяма способност за по-решителни реформи по вече изпитаните неолиберални рецепти на сепаратистката десница на Артур Мас, който е начело на Генералитета (регионалния изпълнителен орган на Каталуния). Той вижда в независимостта средство да скъса със скъпоструващата национална солидарност и да преразгледа корпоративните данъци в полза на предприятията. И там, и във Фландрия, и в Северна Италия, и други региони „Мадрид“, „Валония“ и т.н. са станали синоними на бездънна финансова яма и посегателство върху икономическото и социалното здраве на народа.

В Единбург също отеква призивът „Искам си парите обратно“, което не отговаря на лявата ориентация на Шотландската национална партия на Александър Салмънд. Тази партия изгради популярността си, като отхвърли неолибералната политика на Маргарет Тачър и Тони Блеър. Но откакто през 2011 г. получи абсолютно мнозинство в шотландския парламент, тя се доближи до социалдемокрацията. Салмънд, икономист и добър познавач на финансовите среди, успя да примами част от собствениците на предприятия с надеждата, че ще контролират петролните дивиденти, и с по-гъвкави данъчните правила, които ще бъдат въведени с раждането на новия „келтски тигър“. Той също поляризира дебатите с изказванията си, че Лондон подкопава благосъстоянието на шотландците и че „една черна лондонска звезда“ пречи на „новата светлина на Севера“ да заблести.

И накрая тези региони, обикновено с по-висок брутен вътрешен продукт от средния за страната, се представят до един като сили на промяната и напредъка. И то без никаква етноцентристка мисъл, като обявяват, че служат на Европа. Защото „недостигът от Европа е по причина на държавите нации“, както обобщава председателят на Европейския свободен алианс, който по този начин се представя за съюзник на всички критици на „националните егоизми“ в Брюксел. Не малко сепаратисти и радетели за автономия на регионите отдавна разбраха, че Европа върви към федерализъм във вреда на държавите нации. Те възнамеряват да ѝ помогнат в тази насока и показват, че са спечелени за доктрината ѝ.

„Регионализмът не е и никога не е бил заплаха, нито дори източник на тревога в една унитарна държава, уверена в своя централизъм. (…) Франция никога (…) няма да бъде разтърсена от слаби регионални партии“, обяви един френски политолог в навечерието на шотландския референдум. Това съвсем не е сигурно, тъй като сегашното развитие в мащабите на Съюза принуждава френската република да се трансформира според логиката на прехвърляне на прерогативи. Множество юридически инструменти (Хартата за местното самоуправление, критериите за европейско субсидиране и т.н.) принуждават държавите членки да възприемат една или друга форма на регионализация. От 28 страни членки около двадесет са разделени на региони (с много широки компетенции при пет от тях), а три са федерализирани именно за по-добро икономическо управление. В Гърция прехвърлянето на правомощия към регионите през 2010 г. имаше ясната цел да намали разходите чрез прегрупиране, за да се спазят ангажиментите на правителството за икономии.

„Централизмът струва скъпо“

СЛЕД правителствата, оглавявани от Рафарен (2002-2005), децентрализацията, към която тръгна Франция, се превърна в чиста регионализация. Провъзгласяваната с тъпан нова териториална реформа намалява броя на регионите от двадесет и два на тринадесет.

По този случай правителството приканва всеки гражданин да се размисли задълбочено по въпроса чрез едно телефонно приложение (#Нашата Франция): „Назови“ своята област, за да се запознаеш с очертанията на тринадесетте нови региона и да им предложиш названия. „Маркирай“ територията си, за да очертаеш жизненото ѝ пространство. „Направи тест“ за областта си, за да провериш знанията си и да разбереш предложената от правителството реформа.“ Като се остави настрана тази инфантилна комуникация, главната цел е ясно посочена – Франция да се сдобие с региони с „еднаква територия като останалите европейски региони“. Законодателят не е взел под внимание, че осемнадесет държави членки са с по-малка територия от поне три от тези бъдещи френски региони, а по-скоро е гледал към Испания, Италия и преди всичко Германия.

От двадесет и двата сегашни региона шест ще останат непокътнати, сред тях Корсика и Бретан. Последният е нещо като пилотен регион на реформата – Париж вече подписа с него в края на 2013 г. Пакт за бъдещето (2 милиарда евро помощи и заеми). Министър-председателят Жан-Марк Еро обяви тогава, че този пакт ще бъде допълнен от териториалната реформа, която има и втора цел – да осигури на регионите „инструменти за подпомагане на растежа на предприятията“, главно като им преотстъпи всички компетенции в областта на професионалната подготовка и заетостта. Държавният секретар, който отговаря за реформата на държавата и опростяването на структурите ѝ, Тиери Мандон предупреди французите: „Някои функции на държавата ще трябва да бъдат прехвърлени или изоставени.“  Регионализацията би могла да доведе до една Франция от десетина региона – територии на трудова заетост, където социалният диалог ще бъде приспособен към новите реалности. Тя въвежда във функционирането на френската държава принципа на еквивалентност на „равнищата на компетентност“ и принципа за прехвърляне на прерогативите (субсидиарността).

Следователно ще има специфично третиране на гражданите в зависимост от региона им, което ще доведе до появата на различни категории французи. Това вече показва Пактът за бъдещето, замислен, ако трябва да цитираме Еро, „за Бретан и от бретонците“  – „бретонците“, а не жителите на даден регион. Това крие риск от възстановяване на някои категории, върху които се гради една регионалната идентичност. От своя страна сепаратистите подтикват Париж, както и Брюксел, да не спират насред пътя: „Никой не оспорва необходимостта да се правят икономии. Но пропадането на френската държава е преди всичко пропадане на една крайно централизирана държава. А централизмът струва скъпо“, обяснява френската федерация на Демократичната конвергенция на Каталуния, която иска да се създаде регион Северна Каталуния в Русион (историческа област в Южна Франция – бел. прев.), за да се „възроди“ една „конкурентоспособна“ трансгранична каталунска страна. Опитът показва, че териториална общност, основана на идентичност, рядко се задоволява със статуквото. Белгийската федерализация е продължителен опит за успокояване на едно макар и малцинствено желание за признание. Това не попречи на страната, както и на Испания, да се окаже на ръба на разпадането. Британското правителство, „уверено в своя централизъм“, сметна, че като разреши референдума, националистите ще паднат в собствения си капан. Днес то е принудено да обещае нещо, което силно прилича на федерализация на страната (преди всичко данъчна), предназначена да задоволи, без никаква гаранция за успех, четирите „вътрешни нации“, които съставляват Великобритания (Шотландия, Северна Ирландия, Уелс и Англия)…

И докато европейските федералисти следват своята стратегия на „конкретни постижения, които водят първо до фактическа солидарност“, както казваше Робер Шуман, проевропейските сепаратисти продължават похода си към „фактическа независимост“, в очакване на „независимостта де юре“. Две стратегии на заварено положение, които взаимно се допълват и отпращат до една-единствена етнолиберална перспектива.

LE MONDE DIPLOMATIQUE

 
 

Какво ли би написал Андерсен днес?

| от |

На днешната дата Ханс Кристиан е издал първата си книга с приказки. Той е роден през 1800 и някоя година, няма значение, никой не го интересува. Живял е в Дания преди времето на фейсбук и дори преди Дания да е в Европейския съюз, това също не е интересно. Интересно е обаче какво би написал днес Андерсен. И дали въобще би станал писател.

Някои хора биха казали, че да си писател е призвание и мисия. Това са същите хора, които започват текстове за историческа личност с дата на раждане и местожителство. Днес Андерсен сигурно би броил кликове. В днешно време кой не брои кликове. Също така може би би се занимавал с реклама – копирайтър или някакъв криейтив. Както всички знаем, какво ти пише в длъжностната характеристика в договора не е от някакво ангажиращо значение. По-важно е какъв е продуктът на работата ти, всъщност най-важно. Та какво би написал? Кой би посмял да предположи? Ми ние.

Имало едно време, разбира се, една риба. Тя се казвала Малката руса. Малката руса много искала да отиде на земята и да стане човек. Върху коралите по тротоарите в морето често имало залепени обяви за бърз кредит. Обявите представлявали номер на телефон и надпис над него „Бърз кредит“. Тайно от баща си – царят на морето, тя взела такъв бърз кредит и си купила крака, защото искала да е себе си и да се развива. Краката били пластмасови, направени от пластмасата, която човеците изхвърляли в морето, макар че нямало нужда, защото човеците често изхвърляли и направо готови протези. Една вечер Малката руса се направила, че й е лошо и повръща, тайно се натокала, оваляла се в галета, сложила краката и отишла сред хората. Слязла до центъра на града, където били питейните заведения и локали. Там намерила особено примамливо място и влезнала да види тука как е. Заозъртала се и погледът й спрял на едно сепаре. Там седели храбрият напомпан войник и грозното бате. Тя отишла при тях, разбира се.

– Седай – казал й войникът, докато гасял цигарата у пластмасова чаша с вода.

– Оууу… – и седнала, няма да стои права – И сега? Какъв е планът, войниче?

Храбрият напомпан войник й начертал един план и тя се съгласила. После двамата какво да правят – заживели заедно.

Не щеш ли, а тя много не щяла, ония от морето тръгнали да си търсят парите. Семейството й се опитвало да върне каквото може, но те постоянно си измисляли някакви задължения. Накрая семейството й фалирало. Царят бил гол. Когато се научил на тази новина, войникът бързо инструктирал своите две леви ръце – грозното бате, да види да оправи нещата. Решението било фирмата да се срине и да спрат да се искат заеми от нея. Батето се обадило на малката хибридопродавачка там да уреди нещата, тя уредила нещата и нещата вече били уредени.

Междувременно, за да има хепи енд и за да укроти децибелените мъки от злощастието на другарката си, войникът реши да я заведе на хирург да я пооправят. И отишли на хирург.

– Докторе, имам трето зърно. Искам да ми го махнете.

– Дайте да видя, госпожа.

– Госпожица съм. Вижте.

– Ама, госпожице… Това зърно е грахово.

Резил за Малката руса. Както и да е, де. Докторът я разпорил като риба и махнал гарнитурата.  Накрая храбрият напомпан войник я зарязал и тръгнал с някаква Малечка Палечка. Малката руса нямало какво да прави без образование и работен стаж и се върнала се при техните в морето. Край.

Така, всякаква прилика с реални неща е абсолютно нарочна, разбира се. Използвани са най-клишираните образи от средата ни, именно защото са клиширани – а клишетата са клишета с причина.

 
 

Майкъл Дъглас и Катрин Зита-Джоунс организират парти с 200 гости

| от chronicle.bg, по БТА |

След седмица живата легенда на американското кино Кърк Дъглас ще навърши 100 години. По случай юбилея синът му Майкъл Дъглас и съпругата му Катрин Зита-Джоунс организират парти с 200 гости.

Легендарният актьор е споделил за сп. „Клоузър уикли“, че всичко, което знае за празненството е, че син му и снаха му са поканили около 200 души – приятели и членове на семейството. И макар да е в неведение какво му готвят близките, Кърк Дъглас не крие, че с нетърпение очаква изненадата.

„Моята единствена работа е да бъда добре и да си почивам, за да се явя и да пръскам чар на собственото си парти. Естествено, ще трябва да произнеса кратко слово. Поради тази причина упражнявам речта си с говорен терапевт, за да могат гостите да ме разберат“, казва Кърк Дъглас.

Ветеранът допълва, че една от причините за дълголетието му е здравият и щастлив семеен живот. „Късметлия съм, че преди 63 години открих сродната си душа Ан Байдънс. Вярвам, че прекрасният ни брак ми помогна да преживея всички неща, с които се сблъсках в този живот“, споделя Кърк Дъглас

 
 

Drake е най-популярният изпълнител в Spotify за 2016 г.

| от chronicle.bg, БТА |

Drake е най-стриймваният изпълнител в Spotify за 2016 г., съобщи АP.

Канадският рапър е стриймван 4,7 милиарда пъти. Той може да се похвали с най-популярния албум – „Views“, стриймван 2,45 милиарда пъти, и най-популярната песен – „One Dance“, стриймвана 980 милиона пъти.

В челната петица са Justin Bieber, Rihanna, 21 Pilots и Kanye West.

Най-стриймваните албуми след „Views“ са „Purpose“ на Bieber, ‘Anti“ на Rihanna, „Blurryface“ на 21 Pilots, „Beauty Behind the Madness“ на Weekend.

При песните на второ място след „One Dance“ е „I Took a Pill in Ibiza – Seeb Remix“ на Майк Поснър, следван от „Don’t Let Me Down“ на Chainsmokers, „Work“ на Rihanna и Drake, и „Cheap Thrills“ на Сия.

Зейн от One Direction, който тази година издаде самостоятелен албум, е изпълнителят с най-впечатляващ пробив.

Drake е и най-стриймваният изпълнител в историята на Spotify с общо 8,7 милиарда слушания.

 
 

Джони Деп и Амбър Хърд са на финалната фаза на развода си

| от chronicle.bg, по БТА |

Джони Деп и Амбър Хърд са на финалната фаза на развода си, като двамата уточняват как актьорът да изплати останалите 6,8 милиона от договорената сума.

Джони Деп се съгласи да даде на Амбър Хърд общо 7 милиона долара. Според източник на „И!Нюз“ той ще превежда неизплатените 6,8 милиона през следващите 15 месеца.

Амбър Хърд заяви, че ще дари цялата сума за благотворителност – на организации, борещи се с насилието над жените и на Детската болница в Лос Анджелис, където е работила като доброволка.

През лятото Джони Деп преведе 200 000 долара на две благотворителни организации от името на Амбър Хърд.
Актрисата подаде молба за развод през май след продължил 15 месеца брак и броени дни след това си издейства ограничителна заповед срещу Джони Деп.