Раят тук, долу

| от |

Един разказ на Ралица Ковачева, който аз лично много харесвам и да си призная докара ме до сълзи. Повече от нея на : http://ralitsakovacheva.wordpress.com/

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Всяко малко градче си има своя „Рай”, задължително срещу автобусната или железопътната спирка, нерядко залепен до траурна агенция с красноречивото название „Последен дом”. Защото в малките градчета хората само умират, там вече никой не се ражда. Историята на всеки „Рай” привидно е една и съща – отворил врати в началото на демократичния преход, една от белите лястовици на частната инициатива, заедно с гаражните магазинчета за турски дъвки и близалки. Винаги пълен с редовна клиентела, която започва деня си не с кафе, а с коняк. И ученици, за които винаги се намираха цигари на бройка и някоя водка с кола. В началото на 90-те години на миналия век на спирките в малките градчета все още спираха много рейсове и влакове, пълни с пътници. По няолко пъти на ден хора с куфари пристигаха от големите градове, къде по работа, къде на почивка. Селяните се познаваха по пълните торби, с които си тръгваха следобед, след петъчния пазар „у град”. Всеки от тях се отбиваше в „Рая”, както го наричаха местните. Къде за топло кафе или студена лимонада, къде, за да пита за най-близкото място за преспиване или да почака следващия автобус.

В градчето, за което ми е думата, нямаше нито една равна улица. Нямаше други географски посоки освен нагоре и надолу. Болницата, училището и черквата бяха нагоре. „Центърът”, който беше първото нещо, на което се натъкваше новопристигналият, беше надолу. Там беше и кметството, и единственият супермаркет, и автобусната спирка, и гарата, и естествено, „Рая”. Някогашната му популярност отдавна беше залязла. Редовните клиенти пиеха на вересия, а случайни рядко се отбиваха, защото влаковете бяха нарядко, а автобуси почти нямаше – билетите бяха твърде скъпи. Вече никой не идваше по работа в града, защото работа нямаше. А селяните нямаха нито как да стигнат до града, нито с какво да пазаруват.

-Това е, защото сте безбожници. Не неверници, безбожници сте вие! Тоя край е проклет, от мен да знаете! – провиква се възпълен мъж с прошарена брада и рошава коса, после пак кротко поляга на масата.

– Дедо попе, пий си бирата и си мълчи, че ми гониш клиентелата,- сумти собственикът и отегчено бърше бара.

– Каква клиентела, с трън да завъртиш – няма кого да закачиш! Казвам ти, божият гняв е това!

– Как пък не се гневеше твоя бог, кога бехме ем безбожници, ем комунисти!- обажда се дребен мъж с черно лице и чисто бяла коса. Навремето е бил миньор, затова кашля лошо, но е заръчал на жена си да му сложи кутия цигари и бутилка ракия в гроба. Щото, вика, у оня рай нема да е като у нашия, да дават цигари и пиене на вересия.

– Гневеше се, как да не- вика попът- ама вие не сте разбрали, щото сте безбожници. Дай ви пиене без пари на вас!

– Щото ти, дедо попе, гледам, на светена водица караш- подсмихва се миньорът, но се закашля лошо.

-Така става, когато говориш лоши работи за божия служител! – назидателно казва попът. И млъква, защото в кръчмата е влязъл някой, но в сумрака още не са го разпознали.

– Дай ми една водка и една цигара, казва женски глас. Гласът е приятен, нисък и леко дрезгав, но тонът е груб и сприхав.

– Кате, ела душичко, ела седни да те видя как си!- провиква се попът и се оживява. Момичето слага на масата пластмасова чашка с водка, тръшва се на стола и провърморва, с цигара в устата:

– Запалка имаш`и?

Една ръка се протяга от съседната маса и в сумрака светва огънче. За миг се вижда лицето й, неочаквано красиво, но преждевременно похабено. Очите й са тъмни, без блясък и сякаш гледат навътре. Изглежда като 20 годишно момиче с лице на старица, която някога е била красавица.

– Катенце, как си душко, задушевно пита попът и слага ръка на бедрото й.

– Добре съм, ако ми платиш водката и цигарата.

– Пиши ми ги на сметката- провиква се попът към бара, а в отговор се чува лухо сумтене.

– Само да мине Великден, всичко ще си платя. Сега е златно време за божиите служители. Венчавки, кръщенета дал Господ, нищо че уж има запрещение, то може ли да запретиш щастието на хората?! А погребения винаги има доволно, гладни няма да останем с попадията. Катенце, кога ще дойдеш да те кръстя, чедо. Ще те топна в колемия купел, да те изкъпя в светена водица.

– Ще топнеш, дедо попе, ама друг път.

-Ти кажи- чува се глас от мрака- верно ли си е дошъл твоят човек?

Катето смуква от цигарата, очите й като че още повече се вдлъбват, после дълго издиша и когато димът се разнася, обърсва очи с опакото на лявата си ръка и се закашля.

-Казват, довел чужденка, хубавица била. Уж бразилка, пък бяла като мляко, а косата й златна. А краката й, разправят, дълги, дълги – до небето. Ти виждала си я?

– Нищо не знам, тросва се момичето и отива до бара за нова водка и още една цигара.

– Не е бразилка, а аржентинка- обажда се миньорът.- Казва се Мария. Киро, комшията, нали терасата му гледа у техния двор, разправя: Излезнал съм да пушим, а тая лежи на една черга на тревата, гола голеничка. Бела, та свети. И уж слаба, ама гърдите й ти казвам, свет ми се изви. Ама бързо си влезох, че оня мойта ако ме беше видела, лошо ми се пише. Слънчеви бани си правела, вика жената, ама свекърва й никак не одобрявала, викала на мъжа й кажи и на тая твойта да си скрие срамотиите, че грехота от бога!

– Какъв бог за вас бе, безбожници, пак се провиква попът. Такава красота, ако е верно, не трябва да се крие, красотата храни и окото, и душата. Затова сте такива зли в тоя край, щото сте слепи за красивото. Ето Катето, момиче като сълзичка, а тоя нейния да я остави и да забегне. Но пък, може така да е било писано, щом такава красавица е дошла с него на края на света. Чудя се, дали ще дойде на Великден в черквата да се прекръсти. Те там са много набожни, ама пък са католици, знам ли.

Катето допива водката на екс и натиска недопушената цигара в препълнения пепелник. После се втурва навън, като да бяга от нещо, а през отворената врата нахлува студен вятър с капки дъжд.

– И тая година ще вали на Великден, хората не могат да си запалят свещите, мърмори попът, докато се надига от масата. После с клатушкане поема по баира към черквата, да се приготви за службата.

Безбожници или не, откакто дойде демокрацията хората винаги отиваха в черквата на Великден. По-рано не беше така, ама сега дали от гузна съвест или понеже стана модно, всеки отиваше на службата в полунощ. По случай празника, в единствения нощен бар в града масите бяха резервирани от седмица напред. Преди полунощ в бара се пиеше скромно, с подобаващо смирение преди големия празник. После заведението се опразваше и всички поемаха нагоре към черквата. Тя беше твърде малка, за да поеме множеството, та повечето чакаха отвън попът да приключи службата и да излезе с кръста, за да започне обикалянето на черквата. Защо точно три пъти трябваше да се обиколи и дали бяха точно три пъти никой не знаеше. Хората се бутаха по тясната пътека, внимаваха да не стъпват в най-голямата кал и същевременно да не настъпят някой гроб, който беше толкова стар, че плочата отдавна беше паднала и по нищо не личеше, че отдолу почива някогашен виден гражданин. Защото там, до църквата, само хора с големи заслуги са били погребвани, отдавна, преди да забранят религята. Обикновените хора и скорошните покойници бяха нагоре, в края на гробището, което бързо се разрастваще към боровата гора. Налагаше се да секат все повече дървета, защото мястото не стигаше.

И тая година, нищо че вятърът беше леден, а дъждът не спираше да вали, черковният двор беше пълен с хора. Едно възбудено жужене се носеше над множеството, което обсъждаше дрехите, децата, козунаците и разсадите си. Вътре попът монотонно пееше неразбираеми псалми само за най-ентусиазираните богомолци, които бяха дошли часове по-рано, за да намерят място в храма. Когато пеенето спря, тълпата се раздвижи – сега ще излезе попът и обикалянето ще започне. Черковните врати се разтвориха и на прага, точно под лампата, застана една жена. В настаналата тишина сякаш се чуваше как дъждовните капки падаха по порцелановото й лице, оградено от златисти кичури. Косата й беше покрита с черен дантелен шал, а бистро сините й очи гледаха нагоре, към беззвездното небе. Богородица, Богородица, зашепнаха хората и дори най-невярващите искрено се прекръстиха.

Жената слезе по стълбите, след нея излязоха и другите миряни, а накрая  свещеникът, понесъл голям кръст. Той тръгна напред с кръста, а множеството го последва. След три обиколки на черквата, макар никой да не би се заклел, че са точно три, попът с облекчение и чувство на изпълнен дълг обяви: Христос Воскресе. Воистина воскресе, отвърна множеството. После заслиза надолу, по стръмната улица, а отдалеч изглеждаше като рояк светулки, които присветваха колебливо под напора на мокрия вятър. Свещите трябваше да се опазят да не загаснат, докато миряните се приберат по домовете си. Но тук никой не си отиваше у дома. Светлинките слязоха в центъра и пак така вкупом се отправиха към бара, където свещите се слагаха в чаши по масите и продължаваха да горят, докато наоколо празникът се вихреше. Христос Воскресе, викаха хората вместо наздраве, чукаха чашите си и ги пресушаваха, ожаднели от дългото бдение. И така още много пъти, докато от свещите останат само восъчни петна на дъното на чашите, които после собственикът с въздишка трябваше да изхвърли. Но така беше всяка година на Великден, а оборотът си струваше да пожертва няколко евтини чаши.

– Ще си платя, де, кога не съм си плащал, имам едно кръщене утре, после две сватби, ще си платя, жално нареждаше попът, седнал на своята си маса в Рая на другата сутрин.

– Край, каза след Великден – днес е след Великден, непреклонен беше собственикът.

– Ей, безбожници сте вие, казах ви. Що на божи служител нямате вяра…

– Ако ти си божи служител, аз съм братовчед на Свети Петър. Все едно не знам кой продава на учениците цигари, кой изнесе в чужбина най-старите икони от черквата, кой открадна парите от продажбата на църковните гори! Ама се скръндзиш да си платиш пиенето!

В тоя момент вратата се отвори и на прага застана миньорът, устата му се отваряше и затваряше безмълвно, като на риба, изхвърлена на брега, а косата му като че беше станала още по-бяла.

– Какво има?- рече собственикът и му подаде една чаша, пълна с безцветна течност, която влезлият изпи на екс, избърса уста с ръкава си и каза:

– Катето. Убила се е.

– Боже опази! – извика попът и се прекръсти.

– Намерили я у тях, събрала всички хапчета на баща си и ги изпила. А той страдаше от сърце, от бъбреци, от подагра… Всичко изпила, и една бутилка водка.

– Боже милостиви! – простена попът и пак се прекръсти.

– Стига с тоя бог! – изкрещя миньорът. – Ако имаше бог, щеше ли да позволява такива работи?! Щеше ли оня непрокопсаник да си остави момичето и да скита по света като прошляк, а то да обикаля кръчмите и да спи с пияниците за чаша водка и цигара? Щеше ли да забременее и да направи аборт при оная вещица от циганската махала, та едва не умря и остана бездетна на 18 години? Щеше ли? А, питам те, тебе и твоя бог, как стават тия работи?

– Прости му, Боже, той не знае какво приказва – изломоти попът и посегна да се прекръсти, но не успя, защото миньорът замахна и го удари през лицето. Той имаше тежка ръка, цял живот беше въртял кирката, а попът беше снощен, падна като талпа и не мръдна

– Стига и ти бе, какво ти стана!- викна собственикът и се наведе да вдигне отеца. Отстрани на главата му зееше голяма рана. По ръба на масата имаше прясна следа от кръв.

– Тоя да не умря, бе?! – прошепна миньорът.

– Викай линейка -рече кръчмарят, но гласът му издаваше, че вече е късно.

Полицията в града отдавна не беше имала толкова работа- двама умрели, не от болест и не по естествен начин, за 24 часа. За момичето беше ясно- докторът беше категоричен, че е починало от свръхдоза лекарства, смесени с алкохол. Виж, за попа беше по-сложно, трябваше да се разпитват и свидетели. Собственикът на Рая заяви, че попът дошъл пиян, залитнал, паднал и се ударил в ръба на масата, без изобщо никой да го е пипнал. Миньорът потвърди думите на собственика, а докторът установи, че в кръвта на свещеника имало доволно количество алкохол. Това напълно устройваше разследващите, които набързо приключиха случаите и дадоха разрешение на близките да приберат телата и да ги погребат.

Само че новият свещеник, който пристигна по спешност от съседния, по-голям град, категорично отказа да опее Катето. За колегата вика, формално няма проблем. Верно, пиян е бил, но Господ ще прости. Но самоубийци църквата не приема, те нямат място в рая. Катиният баща му предложи всички пари, които беше скътал за собственото си погребение, само и само да опее детето му. Но отецът го заплаши, че ще го докладва на властите за опит за подкуп и ще го анатемоса за обида на божи служител.

Насрочиха двете погребения в един и същи ден. И тъй като в града имаше само една катафалка, взе я попадията. Катето сложиха в каросерията на един зил, с който баща й караше зимно време пясък и го ръсеше с лопата по заледените улици. Съседки постлаха червени вълнени черги в каросерията, за по-топло и да не друса. После сложиха ковчега, затворен, а около него седнаха оплаквачките. Във всяко малко градче има такива жени – без имена, без възраст, без никого на света. Имат само своите умрели мъже и деца, за които плачат по чуждите погребения. Оплаквачките завиха и зилът потегли нагоре по баира, към гробището, под ситния ръмеж. Новият поп забрани да погребат момичето в гробището, не било по канона. Но бащата процеди: Че няма да я опееш, добре. Но ще я сложа да легне до майка си, ако ще във всичките ти адове да горя!

Вървеше бащата след зила, а след него съседките и една стара циганка. Хората викат, вещица била, бъркала разни билки, дето помагали на момичетата да си намерят любим, да развалят любов или да пометнат. Никой друг от града не дойде- мъжете ги беше срам, а жените им още ги беше яд. Но горе, до пресния гроб, стоеше висока тъмна фигура. Забулена руса жена гледаше в дупката, нагазила с кожените си обувки в червената кал. Държеше букет бели лалета. Като чу ръмженето на двигателя, докато гумите на зила буксуваха в калта, а шофьорът грозно ругаеше дъжда, живота си и смъртта, жената се обърна. Черният шал падна от главата й, а русата й коса се разпиля по тъмната й дреха. Гробарите помогнаха на бащата да свали ковчега от зила и го спуснаха с две въжета в гроба, като не преставаха да ругаят въжетата, които се късаха от старост, земята, която се свличаше от влагата, дъждът, който им влизаше в очите.

После дойде моментът, когато обикновено попът чете молитва, а някой близък казва добра дума за покойника. Дори оплаквачките млъкнаха. Бащата понечи да каже нещо, после само махна с ръка и направи знак на гробарите да зариват гроба. В този миг русата жена пристъпи напред и заговори на непознат език. Първо никой не разбра какво става, но после чуха, че говори за Мария, за Исус, чуха я да казва амин и я видяха да се кръсти. И тогава разбраха – това беше молитва. И разбраха – това беше Мария. Онази, чужденката, аржентинката, която някогашният любим на Катето беше довел. Заради която Катето беше събрала всички хапчета на баща си и ги беше изпила с бутилка водка.

Жената млъкна и остави лалетата върху ковчега. После хвърли шепа пръст отгоре и направи крачка назад, сякаш искаше да каже, сега вече можете да я погребете. Никой не смееше да помръдне, всички гледаха бащата, който стоеше до гроба, там, където беше главата на детето му. Той се наведе, хвърли шепа пръст върху ковчега, после обиколи гроба и застана пред Мария. Тя вдигна очи и той погледна в тях, после хвана ръката й и я целуна. А тя на свой ред целуна неговата. Той избърса сълзите с опакото на ръката си и тръгна нагоре, към гората. Изчезна между боровете, а вятърът донесе далечен вой. Оплаквачките, които слизаха към града и вече не плачеха, а обсъждаха времето и новия сорт пипер, който щяха да разсадят, спряха за миг. После продължиха надолу.

Миньорът изчезна от града. Никой не беше забелязал, дори в “Рая” сякаш бяха забравили за него, все едно никога не беше прекрачвал прага. Чу се, че се върнал в родното си село, някъде на изток. Побъркан бил, разправяха хората, говорел си сам, ама викал, че говори с Господ – търсел някакво момиче на небето.

 
 

„Manifesto“, където Бланшет играе 13 роли

| от chronicle.bg |

Германският художник Джулиан Розефелд показва трейлъра на „Manifesto“ – филм, в които Кейт Бланшет играе 13 различни роли.

Първоначално пуснат като видео инсталация в Australian Centre for the Moving Image в Мелбърн, „Manifesto“ е преправен в пълнометражен игрален филм. Трейлърът ни показва Бланшет в няколко от всичките й персонажи.

Премиерата на филма е по-късно този месец на Sundance Film Festival. В оригиналния синопсис пише, че Росефелд поставя „Бланшет в ежедневния свят – на домакиня, на работник във фабрика или на новинар – докато цитира думи, които са вдъхновили цели движения в изкуството“. И добавя: „Manifesto“ е забавен, а в същото време изисква от нас да се питаме дали тези страстни твърдения все още са верни и вдъхновяващи“.

 

 

 
 

Звезди от киното, изкушени от телевизията

| от chronicle.bg |

В последните години сериалите показаха, че малкият екран е достатъчно голям за всяка световна звезда, стига да се основават върху добър сценарий и качествена режисура. Затова и в последните години мнозина се насочиха към телевизията.

Когато видяхме в сериала „Истински детектив” Матю Макконъхи, това беше изненада – носителят на „Оскар” беше слязъл от нивото на големия екран, за да се снима в телевизията. Оказа се, че това е добър ход, който впоследствие мнозина негови колеги повториха.

В епохата, в която всеки може да гледа каквото си поиска дори на телефон, това да бъдеш близо до аудиторията е по-важно от всякога.

Предлагаме ви да видите в галерията ни големите актьори, носители на редица награди за ролите си в киното, осмелили се да дадат шанс на телевизията. Като бонус включваме и трима големи режисьори, изкушени от малкия екран.

 
 

Дженифър Лорънс си има ново гадже – интернет не одобрява

| от chronicle.bg |

Дженифър Лорънс си има ново гадже и хората не пропуснаха да го нагрубят за външният му вид и най-вече заради годините му. 26-годишната актриса излиза с режисьора Дарън Аронофски („Реквием за една мечта“, „Черният лебед“, „Пи“). Той е на 47 години.

Носеха се слухове, че двамата са заедно, което накара публиката да се разбунтува, но сега когато връзката им се потвърди, интернет направо полудя.

Съмнения за отношенията им са започнали на сета на „Майка“, където работят заедно. Подозренията се циментират след като били забелязани в Ню Йорк да споделят една и съща близалка.

 

 

 

Хейтът по адрес на двойката е непростим и отвратителен. В Туитър бяха публикувани техни снимки с коментари, които критикуват Дженифър за избора й.

Явно хората често забравят, че не е тяхна работа кой с кого излиза.

 

„Ию! Дженифър Лорънс и Дарън Аронофски. Июююююю, какво по дяволите е това, Джен“    

 

„Знам, че не трябва да съдим за книгата по корицата, но Дженифър Лорънс излизаше с това, а сега излиза с онова.“

 

„Медиите: Дженифър Лорънс и Дарън Ароновски излизат!

Аз: ХАХА, не.

Медиите: Ето снимки в ресторант

Аз: …

Дженифър и Дарън споделят близалка

Аз (Текст от снимката): Майната му. Приключих. Приключих тотално.“

 
 

Българското представление „Паякът“ заминава на американско турне

| от chronicle.bg |

Ако не сте гледали представлението „Паякът“ на режисьорския тандем Йордан Славейков и Димитър Касабов, сте пропуснали едно от значимите събития в българския театър през последното десетилетие.

Историята на сиамските близнаци Марта и Мартин, така прецизно, пълнокръвно и въздействащо пресъздадена от Пенко Господинов и Анастасия Лютова, е от онези театрални представления, които стискат зрителя за гърлото и не отслабват безпощадната си хватка много след излизането от салона.

Ако сте от театралните фенове, които харесват „Комиците“ и обичат да ходят на театър „да се посмеят малко“, може да спрете да четете този текст веднага. „Паякът“ е метафорична илюстрация на най-черните човешки характеристики и разказ за начините, по които те изпълзяват навън и изменят реалността. Иначе казано – постановката едва ли ще ви разсмее и разсее.

„Паякът“ е едно от най-награждаваните български театрални представления и сега заминава на 20-дневно турне в Америка.

Презокеанската обиколка на „Паякът“ е по покана на няколко родни институции и организации в Америка – Българския културен център в Сиатъл със съдействието на Генералното Консулство на РБ в Лос Анджелис, BG Voice Chicago и BG Еvents NYC.

Както вече споменахме, пиесата е написана и режисирана от Йордан Славейков и Димитър Касабов, а актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова, които са тандем и в живота, влизат в кожата на брат и сестра, сиамски близнаци, непосредствено преди операция по разделянето им.

Преди американските дати постановката ще бъде показана на 20 януари, петък, на сцената на ТР „Сфумато“.

The-Spider-American-Poster-270872-500x0

Пътуването на „Паякът“ до Америка е своеобразно завръщане след като през лятото на 2013 г. проектът беше показана на престижната сцена на Бродуей в рамките на 17-тото издание на международния театрален фестивал New York International Fringe Festival.

Тогава актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова изиграха общо 5 представления със субтитри изиграха пред американска публика.

Пиесата беше отличена от американските театроведи и журналисти, като получи блестящи рецензии в изданията на New York Times и The Village Voice. Популярният нюйорски безплатен седмичник за култура и изкуство The Village Voice излъчи българската пиеса „Паякът” като най-добра сред 10 топ спектакъла, показани на най-големия мултиартистичен фестивал в Сверна Америка – New York International Fringe Festival. Играта на българските актьори  Пенко Господинов и Анастасия Лютова беше аплодирана и от журналистът Scott Heller в неделно издание на New York Times, където в пространствена рецензия обсипа със суперлативи българската постановка.

Заглавието се играе вече 6 години на българската сцена с над 65 представления. Има в портфолиото си номинация А’Аскеер 2011 за съвременна българска драматургия, номинация за “Полет в изкуството” 2012 от Фондация Стоян Камбарев. Награди за ней-добър театрален експеримент и за най-добра актриса на Анастасия Лютова от фестивал „Артокраина“ Санкт Петербург 2013, приз за най-добър театрален дует от театрален фестивал „Славянский венец“ – Москва 2013.

Какво каза един от режисьорите, Йордан Славейков, за предстоящото турне:

Това пътуване стана възможно благодарение на енергията на една българка, която живее отдавна в Америка – г-жа Елка Русков. Още преди  три години и половина тя прочела в New York Times рецензия за нас и си казала, че иска да се срещнем. През 2015-та тя дойде в София и гледа „Паякът“. Около една година организира това турне – свърза българските общности и българските културни институции зад граница. Тя направи мрежа от контакти, за да се случи това пътуване. В Чикаго, където живее значителна част от българската общност зад океана, вероятно ще имаме две представления – едно след друго.

Едновременно ще вървят субтитри на английски на всички места, за да може и местна публика да има възможност да ни гледа. В Ню Йорк билетите вече  чудесно се продават сред англоговорящи. Може би това се дължи на факта, че по някакъв начин сме познати в този град и че имаме имаме професионални и бизнес отношения с хората, които представляват театралната общност. Те с голяма радост канят свои приятели англоговорящи. В Ню Йорк публиката ще бъде минимум 50 на 50 – наши сънародници и американци с отношение към театъра.

Преди всичко искам да подчертая, че не отиваме в Америка, за да  умиляваме родната българска публика.

Отиваме да покажем една различна гледна точка на темата за отношенията в двойка. Опитахме се много критично и честно да сложим на масата проблемите в едно партньорство – в случая са брат и сестра, могат да бъдат и син-баща, майка-дъщеря и т.н..  Подходихме към тях честно и безкомпромисно, говорим за неизричани, непомислени, премълчавани неща.  За неща, за които обикновено не се говори, тъй като хората обичат да замитат боклука под килима и да се правят, че боклук няма.