Раят тук, долу

| от |

Един разказ на Ралица Ковачева, който аз лично много харесвам и да си призная докара ме до сълзи. Повече от нея на : http://ralitsakovacheva.wordpress.com/

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Всяко малко градче си има своя „Рай”, задължително срещу автобусната или железопътната спирка, нерядко залепен до траурна агенция с красноречивото название „Последен дом”. Защото в малките градчета хората само умират, там вече никой не се ражда. Историята на всеки „Рай” привидно е една и съща – отворил врати в началото на демократичния преход, една от белите лястовици на частната инициатива, заедно с гаражните магазинчета за турски дъвки и близалки. Винаги пълен с редовна клиентела, която започва деня си не с кафе, а с коняк. И ученици, за които винаги се намираха цигари на бройка и някоя водка с кола. В началото на 90-те години на миналия век на спирките в малките градчета все още спираха много рейсове и влакове, пълни с пътници. По няолко пъти на ден хора с куфари пристигаха от големите градове, къде по работа, къде на почивка. Селяните се познаваха по пълните торби, с които си тръгваха следобед, след петъчния пазар „у град”. Всеки от тях се отбиваше в „Рая”, както го наричаха местните. Къде за топло кафе или студена лимонада, къде, за да пита за най-близкото място за преспиване или да почака следващия автобус.

В градчето, за което ми е думата, нямаше нито една равна улица. Нямаше други географски посоки освен нагоре и надолу. Болницата, училището и черквата бяха нагоре. „Центърът”, който беше първото нещо, на което се натъкваше новопристигналият, беше надолу. Там беше и кметството, и единственият супермаркет, и автобусната спирка, и гарата, и естествено, „Рая”. Някогашната му популярност отдавна беше залязла. Редовните клиенти пиеха на вересия, а случайни рядко се отбиваха, защото влаковете бяха нарядко, а автобуси почти нямаше – билетите бяха твърде скъпи. Вече никой не идваше по работа в града, защото работа нямаше. А селяните нямаха нито как да стигнат до града, нито с какво да пазаруват.

-Това е, защото сте безбожници. Не неверници, безбожници сте вие! Тоя край е проклет, от мен да знаете! – провиква се възпълен мъж с прошарена брада и рошава коса, после пак кротко поляга на масата.

– Дедо попе, пий си бирата и си мълчи, че ми гониш клиентелата,- сумти собственикът и отегчено бърше бара.

– Каква клиентела, с трън да завъртиш – няма кого да закачиш! Казвам ти, божият гняв е това!

– Как пък не се гневеше твоя бог, кога бехме ем безбожници, ем комунисти!- обажда се дребен мъж с черно лице и чисто бяла коса. Навремето е бил миньор, затова кашля лошо, но е заръчал на жена си да му сложи кутия цигари и бутилка ракия в гроба. Щото, вика, у оня рай нема да е като у нашия, да дават цигари и пиене на вересия.

– Гневеше се, как да не- вика попът- ама вие не сте разбрали, щото сте безбожници. Дай ви пиене без пари на вас!

– Щото ти, дедо попе, гледам, на светена водица караш- подсмихва се миньорът, но се закашля лошо.

-Така става, когато говориш лоши работи за божия служител! – назидателно казва попът. И млъква, защото в кръчмата е влязъл някой, но в сумрака още не са го разпознали.

– Дай ми една водка и една цигара, казва женски глас. Гласът е приятен, нисък и леко дрезгав, но тонът е груб и сприхав.

– Кате, ела душичко, ела седни да те видя как си!- провиква се попът и се оживява. Момичето слага на масата пластмасова чашка с водка, тръшва се на стола и провърморва, с цигара в устата:

– Запалка имаш`и?

Една ръка се протяга от съседната маса и в сумрака светва огънче. За миг се вижда лицето й, неочаквано красиво, но преждевременно похабено. Очите й са тъмни, без блясък и сякаш гледат навътре. Изглежда като 20 годишно момиче с лице на старица, която някога е била красавица.

– Катенце, как си душко, задушевно пита попът и слага ръка на бедрото й.

– Добре съм, ако ми платиш водката и цигарата.

– Пиши ми ги на сметката- провиква се попът към бара, а в отговор се чува лухо сумтене.

– Само да мине Великден, всичко ще си платя. Сега е златно време за божиите служители. Венчавки, кръщенета дал Господ, нищо че уж има запрещение, то може ли да запретиш щастието на хората?! А погребения винаги има доволно, гладни няма да останем с попадията. Катенце, кога ще дойдеш да те кръстя, чедо. Ще те топна в колемия купел, да те изкъпя в светена водица.

– Ще топнеш, дедо попе, ама друг път.

-Ти кажи- чува се глас от мрака- верно ли си е дошъл твоят човек?

Катето смуква от цигарата, очите й като че още повече се вдлъбват, после дълго издиша и когато димът се разнася, обърсва очи с опакото на лявата си ръка и се закашля.

-Казват, довел чужденка, хубавица била. Уж бразилка, пък бяла като мляко, а косата й златна. А краката й, разправят, дълги, дълги – до небето. Ти виждала си я?

– Нищо не знам, тросва се момичето и отива до бара за нова водка и още една цигара.

– Не е бразилка, а аржентинка- обажда се миньорът.- Казва се Мария. Киро, комшията, нали терасата му гледа у техния двор, разправя: Излезнал съм да пушим, а тая лежи на една черга на тревата, гола голеничка. Бела, та свети. И уж слаба, ама гърдите й ти казвам, свет ми се изви. Ама бързо си влезох, че оня мойта ако ме беше видела, лошо ми се пише. Слънчеви бани си правела, вика жената, ама свекърва й никак не одобрявала, викала на мъжа й кажи и на тая твойта да си скрие срамотиите, че грехота от бога!

– Какъв бог за вас бе, безбожници, пак се провиква попът. Такава красота, ако е верно, не трябва да се крие, красотата храни и окото, и душата. Затова сте такива зли в тоя край, щото сте слепи за красивото. Ето Катето, момиче като сълзичка, а тоя нейния да я остави и да забегне. Но пък, може така да е било писано, щом такава красавица е дошла с него на края на света. Чудя се, дали ще дойде на Великден в черквата да се прекръсти. Те там са много набожни, ама пък са католици, знам ли.

Катето допива водката на екс и натиска недопушената цигара в препълнения пепелник. После се втурва навън, като да бяга от нещо, а през отворената врата нахлува студен вятър с капки дъжд.

– И тая година ще вали на Великден, хората не могат да си запалят свещите, мърмори попът, докато се надига от масата. После с клатушкане поема по баира към черквата, да се приготви за службата.

Безбожници или не, откакто дойде демокрацията хората винаги отиваха в черквата на Великден. По-рано не беше така, ама сега дали от гузна съвест или понеже стана модно, всеки отиваше на службата в полунощ. По случай празника, в единствения нощен бар в града масите бяха резервирани от седмица напред. Преди полунощ в бара се пиеше скромно, с подобаващо смирение преди големия празник. После заведението се опразваше и всички поемаха нагоре към черквата. Тя беше твърде малка, за да поеме множеството, та повечето чакаха отвън попът да приключи службата и да излезе с кръста, за да започне обикалянето на черквата. Защо точно три пъти трябваше да се обиколи и дали бяха точно три пъти никой не знаеше. Хората се бутаха по тясната пътека, внимаваха да не стъпват в най-голямата кал и същевременно да не настъпят някой гроб, който беше толкова стар, че плочата отдавна беше паднала и по нищо не личеше, че отдолу почива някогашен виден гражданин. Защото там, до църквата, само хора с големи заслуги са били погребвани, отдавна, преди да забранят религята. Обикновените хора и скорошните покойници бяха нагоре, в края на гробището, което бързо се разрастваще към боровата гора. Налагаше се да секат все повече дървета, защото мястото не стигаше.

И тая година, нищо че вятърът беше леден, а дъждът не спираше да вали, черковният двор беше пълен с хора. Едно възбудено жужене се носеше над множеството, което обсъждаше дрехите, децата, козунаците и разсадите си. Вътре попът монотонно пееше неразбираеми псалми само за най-ентусиазираните богомолци, които бяха дошли часове по-рано, за да намерят място в храма. Когато пеенето спря, тълпата се раздвижи – сега ще излезе попът и обикалянето ще започне. Черковните врати се разтвориха и на прага, точно под лампата, застана една жена. В настаналата тишина сякаш се чуваше как дъждовните капки падаха по порцелановото й лице, оградено от златисти кичури. Косата й беше покрита с черен дантелен шал, а бистро сините й очи гледаха нагоре, към беззвездното небе. Богородица, Богородица, зашепнаха хората и дори най-невярващите искрено се прекръстиха.

Жената слезе по стълбите, след нея излязоха и другите миряни, а накрая  свещеникът, понесъл голям кръст. Той тръгна напред с кръста, а множеството го последва. След три обиколки на черквата, макар никой да не би се заклел, че са точно три, попът с облекчение и чувство на изпълнен дълг обяви: Христос Воскресе. Воистина воскресе, отвърна множеството. После заслиза надолу, по стръмната улица, а отдалеч изглеждаше като рояк светулки, които присветваха колебливо под напора на мокрия вятър. Свещите трябваше да се опазят да не загаснат, докато миряните се приберат по домовете си. Но тук никой не си отиваше у дома. Светлинките слязоха в центъра и пак така вкупом се отправиха към бара, където свещите се слагаха в чаши по масите и продължаваха да горят, докато наоколо празникът се вихреше. Христос Воскресе, викаха хората вместо наздраве, чукаха чашите си и ги пресушаваха, ожаднели от дългото бдение. И така още много пъти, докато от свещите останат само восъчни петна на дъното на чашите, които после собственикът с въздишка трябваше да изхвърли. Но така беше всяка година на Великден, а оборотът си струваше да пожертва няколко евтини чаши.

– Ще си платя, де, кога не съм си плащал, имам едно кръщене утре, после две сватби, ще си платя, жално нареждаше попът, седнал на своята си маса в Рая на другата сутрин.

– Край, каза след Великден – днес е след Великден, непреклонен беше собственикът.

– Ей, безбожници сте вие, казах ви. Що на божи служител нямате вяра…

– Ако ти си божи служител, аз съм братовчед на Свети Петър. Все едно не знам кой продава на учениците цигари, кой изнесе в чужбина най-старите икони от черквата, кой открадна парите от продажбата на църковните гори! Ама се скръндзиш да си платиш пиенето!

В тоя момент вратата се отвори и на прага застана миньорът, устата му се отваряше и затваряше безмълвно, като на риба, изхвърлена на брега, а косата му като че беше станала още по-бяла.

– Какво има?- рече собственикът и му подаде една чаша, пълна с безцветна течност, която влезлият изпи на екс, избърса уста с ръкава си и каза:

– Катето. Убила се е.

– Боже опази! – извика попът и се прекръсти.

– Намерили я у тях, събрала всички хапчета на баща си и ги изпила. А той страдаше от сърце, от бъбреци, от подагра… Всичко изпила, и една бутилка водка.

– Боже милостиви! – простена попът и пак се прекръсти.

– Стига с тоя бог! – изкрещя миньорът. – Ако имаше бог, щеше ли да позволява такива работи?! Щеше ли оня непрокопсаник да си остави момичето и да скита по света като прошляк, а то да обикаля кръчмите и да спи с пияниците за чаша водка и цигара? Щеше ли да забременее и да направи аборт при оная вещица от циганската махала, та едва не умря и остана бездетна на 18 години? Щеше ли? А, питам те, тебе и твоя бог, как стават тия работи?

– Прости му, Боже, той не знае какво приказва – изломоти попът и посегна да се прекръсти, но не успя, защото миньорът замахна и го удари през лицето. Той имаше тежка ръка, цял живот беше въртял кирката, а попът беше снощен, падна като талпа и не мръдна

– Стига и ти бе, какво ти стана!- викна собственикът и се наведе да вдигне отеца. Отстрани на главата му зееше голяма рана. По ръба на масата имаше прясна следа от кръв.

– Тоя да не умря, бе?! – прошепна миньорът.

– Викай линейка -рече кръчмарят, но гласът му издаваше, че вече е късно.

Полицията в града отдавна не беше имала толкова работа- двама умрели, не от болест и не по естествен начин, за 24 часа. За момичето беше ясно- докторът беше категоричен, че е починало от свръхдоза лекарства, смесени с алкохол. Виж, за попа беше по-сложно, трябваше да се разпитват и свидетели. Собственикът на Рая заяви, че попът дошъл пиян, залитнал, паднал и се ударил в ръба на масата, без изобщо никой да го е пипнал. Миньорът потвърди думите на собственика, а докторът установи, че в кръвта на свещеника имало доволно количество алкохол. Това напълно устройваше разследващите, които набързо приключиха случаите и дадоха разрешение на близките да приберат телата и да ги погребат.

Само че новият свещеник, който пристигна по спешност от съседния, по-голям град, категорично отказа да опее Катето. За колегата вика, формално няма проблем. Верно, пиян е бил, но Господ ще прости. Но самоубийци църквата не приема, те нямат място в рая. Катиният баща му предложи всички пари, които беше скътал за собственото си погребение, само и само да опее детето му. Но отецът го заплаши, че ще го докладва на властите за опит за подкуп и ще го анатемоса за обида на божи служител.

Насрочиха двете погребения в един и същи ден. И тъй като в града имаше само една катафалка, взе я попадията. Катето сложиха в каросерията на един зил, с който баща й караше зимно време пясък и го ръсеше с лопата по заледените улици. Съседки постлаха червени вълнени черги в каросерията, за по-топло и да не друса. После сложиха ковчега, затворен, а около него седнаха оплаквачките. Във всяко малко градче има такива жени – без имена, без възраст, без никого на света. Имат само своите умрели мъже и деца, за които плачат по чуждите погребения. Оплаквачките завиха и зилът потегли нагоре по баира, към гробището, под ситния ръмеж. Новият поп забрани да погребат момичето в гробището, не било по канона. Но бащата процеди: Че няма да я опееш, добре. Но ще я сложа да легне до майка си, ако ще във всичките ти адове да горя!

Вървеше бащата след зила, а след него съседките и една стара циганка. Хората викат, вещица била, бъркала разни билки, дето помагали на момичетата да си намерят любим, да развалят любов или да пометнат. Никой друг от града не дойде- мъжете ги беше срам, а жените им още ги беше яд. Но горе, до пресния гроб, стоеше висока тъмна фигура. Забулена руса жена гледаше в дупката, нагазила с кожените си обувки в червената кал. Държеше букет бели лалета. Като чу ръмженето на двигателя, докато гумите на зила буксуваха в калта, а шофьорът грозно ругаеше дъжда, живота си и смъртта, жената се обърна. Черният шал падна от главата й, а русата й коса се разпиля по тъмната й дреха. Гробарите помогнаха на бащата да свали ковчега от зила и го спуснаха с две въжета в гроба, като не преставаха да ругаят въжетата, които се късаха от старост, земята, която се свличаше от влагата, дъждът, който им влизаше в очите.

После дойде моментът, когато обикновено попът чете молитва, а някой близък казва добра дума за покойника. Дори оплаквачките млъкнаха. Бащата понечи да каже нещо, после само махна с ръка и направи знак на гробарите да зариват гроба. В този миг русата жена пристъпи напред и заговори на непознат език. Първо никой не разбра какво става, но после чуха, че говори за Мария, за Исус, чуха я да казва амин и я видяха да се кръсти. И тогава разбраха – това беше молитва. И разбраха – това беше Мария. Онази, чужденката, аржентинката, която някогашният любим на Катето беше довел. Заради която Катето беше събрала всички хапчета на баща си и ги беше изпила с бутилка водка.

Жената млъкна и остави лалетата върху ковчега. После хвърли шепа пръст отгоре и направи крачка назад, сякаш искаше да каже, сега вече можете да я погребете. Никой не смееше да помръдне, всички гледаха бащата, който стоеше до гроба, там, където беше главата на детето му. Той се наведе, хвърли шепа пръст върху ковчега, после обиколи гроба и застана пред Мария. Тя вдигна очи и той погледна в тях, после хвана ръката й и я целуна. А тя на свой ред целуна неговата. Той избърса сълзите с опакото на ръката си и тръгна нагоре, към гората. Изчезна между боровете, а вятърът донесе далечен вой. Оплаквачките, които слизаха към града и вече не плачеха, а обсъждаха времето и новия сорт пипер, който щяха да разсадят, спряха за миг. После продължиха надолу.

Миньорът изчезна от града. Никой не беше забелязал, дори в “Рая” сякаш бяха забравили за него, все едно никога не беше прекрачвал прага. Чу се, че се върнал в родното си село, някъде на изток. Побъркан бил, разправяха хората, говорел си сам, ама викал, че говори с Господ – търсел някакво момиче на небето.

 
 

Идеалното тяло за зимата

| от |

През лятото всеки иска плочки, буци по ръцете и нисък процент телесни мазнини. Зимно време хората искат чай, одеяло и да си пуснат нещо да мърмори по телевизията. Това е така, защото вън e майка си и баща си – поледици, виелици, студ. Земята толкова се е стегнала, че е време да сменят метрото с теснолинейка. За да сме резистентни на студа, трябва да имаме подходящо тяло – тяло, за което никой не говори. Зимно тяло. Това става по един-единствен начин – с диета.

Всякакви видове месо. Имам един приятел, който има един приятел, който казва, че не яде брано, а яде драно. Месото е основната суровина на живота. Ако сте веган – не знам. Веганите не отлитате ли на юг през зимата?

Картофи и тесто. Въглехидратите трябва да са като студентите – да влизат лесно и да излизат трудно.

Риба. В главите на хората рибата не е нито месо, нито картоф. Тя се сервира в два случая. Единият е, когато е празник, другият е, когато жена ви е решила, че вече няма място за нея в сърцето ви, защото то е затлачено от правилните ви кулинарни решения.

Подправки. Ползва се основно червен пипер. Начинът на прилагане е извънредно прост – взимате червен пипер и с него поръсвате едно парче сланина. По-късно нарежете сланината и наръсете обилно което и да е от предходните блюда със сланина.

Ако прекалите с подправките, блюдото ви може да стане разпадащо се, „рошаво“ и трудно за обхождане – като подхвърлян дюнер. Това, разбира се, не означава да не прекалявате, а да чукнете на всичко по 2-3 яйца за спойка. Белтъкът на яйцата дава протеините, необходими за оцеляване при лунарните условия на живот по спирките сутрин. Жълтъкът пък осигурява необходимия холестерол за онова сигнално червено лице и стягане в гърдите.

Зеле от типа „кисело“. Чувате ли от съседите нехарактерна дандания? Появяват ли им се неотложни ангажименти, когато искате да им отидете на гости? Шумът е заради такането на зелето, а неотложните ангажименти са, за да не отидете у тях да им изядете зелето.

Чесън. Познавам хора, които си купиха кола, за да могат да ядат чесън, без да пречат на тези в градския транспорт. Благородни хора. Благородни и здрави. Благородни, здрави и низвергнати от обществото.

Плодове и зеленчуци. Човек трябва не само да се храни добре, но и да бъде в красива обстановка. Ябълки, пиперки, гъби, орехи… Това са все неща, които изглеждат добре изсушени на масата. Все пак цяла зима ще седят на тая масата.

Течности

Не искам да говоря като реклама в интернет, но с помощта на тази диета ще постигнете желаното и нужно тяло. Грижете се за себе си, защото животът е кратък, особено ако не се грижите за себе си.

 
 

Първи поглед към Game of Thrones 7

| от chronicle.bg |

Зимата дойде, но Game of Thrones 7 – не. Новият сезон на култовото шоу ще се появи на малкия екран отново едва през лятото на 2017 г,. Ако дотогава има половин година, то това не значи, че по сериала не се работи. Вече може да видите и първи кадри от онова, което ни очаква.

Те се появяват в кратко видео на HBO за онова, което да очакваме от канала през 2017 година. Въпреки че виждаме само няколко кадъра от сериала по книгите на Джордж Р.Р. Мартин, те ни дават яснота за едно – зимата идва и тя е сезонът на Старките.

Вижте видеото за сериалите, които ще гледаме през 2017 година, в галерията – кадри от GoT7. Кога последно сте виждали Аря на кон?

 
 

Почина майстер Емон от Game of Thrones

| от chronicle.bg, по BBC |

На 93-годишна възраст почина британският актьор Питър Воън. Последната му известна роля е тази на майстер Емон в култовия сериал на HBO Game of Thrones.

Той е носител на БАФТА за най-добър актьор в главна роля.

Агентът му Сали Лонг-Инес обяви: „Потвърждавам това, че за голямо съжаление Питър Воън си отиде в около 10.30 ч. тази сутрин. Той почина в мир, заобиколен от семейството си“.

 
 

#Bookclub: Оригиналните приказки на Братя Грим – за първи път на български

| от chronicle.bg |

Всички сме чели като деца приказките на Братя Грим. Десетки статии обаче говорят за „оригиналните“ приказки – онези, в които има много повече ужас и страх, отколкото в тези, които сме разлиствали като деца.

Зa пpъв път нa бългapcĸи eзиĸ излиза превод по opигинaлнитe нeмcĸи тeĸcтoвe нa пpocлoвyтитe пpиĸaзĸи, cъбpaни и paзĸaзaни oт Яĸoб и Bилxeлм Гpим. Издaниeтo вĸлючвa cтoтици пoяcнитeлни бeлeжĸи, илюcтpaции, биoгpaфични и poдocлoвни cпpaвĸи, ĸaĸтo и пoдpoбeн пpeдгoвop.

„Детски и домашни приказки“ излиза благодарение на издателство „Deja Book“.

Откъс от книгата можете да прочетете тук.