Путин ухажва Латинска Америка

| от |

Русия иска да заздрави традиционните си връзки с лявоориентираните държави в Латинска Америка и така да затвърди статута си на световна сила. Първоначалните реакции на Никарагуа, Куба и Венецуела обаче са предпазливи, пише Дойче веле.

Maduro-r

Още от съветско време Венецуела е верен съюзник на руснаците. И сега, на фона на кримската криза, президентът Николас Мадуро не оставя никакво съмнение, че продължава да подкрепя Русия. Той отправи остри критики по повод санкциите на САЩ и ЕС. „Те искат да обкръжат Русия, за да я отслабят, подтиснат и разрушат“, заяви Мадуро в седмичното си радиообръщение миналата сряда (26.03.).

И докато в Каракас руската позиция по отношение на Украйна се натъква на одобрение, то плановете на Русия да разшири военноморското си присъствие в Латинска Америка чрез достъп да пристанищата в региона не будят особено въодушевление. Външният министър на Венецуела Елиас Яуа недвусмислено заяви, че разполагането на чуждестранни военни бази в страната му противоречи на конституцията.

Подобна бе и реакцията на Никарагуа. Главнокомандващият никарагуанската армия Хулио Авилес окачестви руските планове като чиста проба спекулация и заяви, че конституцията на страната разрешава достъпа на чуждестранни войски само в случаи на хуманитарни акции или съвместни военни учения.

Кубинското правителство пък изобщо не реагира на информациите – въпреки че ден след като руското министерство на отбраната обяви плановете си за разширяване на военното си присъствие в Латинска Америка, Северна Африка и Азия, в пристанището на Хавана акостира руски военен кораб.

Тревожно мълчание

Русия се стреми към достъп до пристанищата, а в някои случаи и до военновъздушни бази, за да демонстрира влиянието си в света. „Някои страни обаче мълчат подозрително по този въпрос. А това говори само по себе си. Смятам, че тук цари известно недоволство и мнозина гледат на руските планове като на империалистичен акт“, казва Клаудия Деч от германската фондация „Фридрих Еберт“ в Аржентина.

„Ако сте чули речта на Путин от четвъртък (27.03.), ще разберете, че от негова гледна точка Русия може да съществува само като голяма империя. Руснаците искат да имат влияние в Латинска Америка. Те никога на са се отказвали от този си стремеж“, казва американският експерт по въпросите на външната политика Стивън Бланк в разговор с Дойче Веле.

Според Клаудия Деч, между опита на Москва да получи достъп до пристанищата на своите съюзници в Латинска Америка и украинската криза има пряка връзка. Деч смята, че Русия се опитва да провокира САЩ пред собствената им врата. „Същевременно обаче Русия настоява латиноамериканските ѝ съюзници да ѝ изплатят и помощите от миналите години, които включват хранителни и военни доставки“, добавя експертката.

Всичко това би могло да се разглежда като отговор от страна на Русия на усилията на НАТО да засили присъствието си в Източна Европа в близост до руските граници. „Няма съмнение, че Русия съзнателно търси достъп до пристанища и военни бази в Латинска Америка. Русия се стреми да дестабилизира региона като използва традиционните антиамерикански нагласи в много латиноамерикански държави“, изтъква от своя страна Стивън Бланк. Той смята, че въздържаните реакции от латиноамериканските страни са по-скоро тактически ход и че руснаците всъщност ще сложат на масата много пари, влияние и власт. „Това, което партньорите обявяват в преговорите, никога не е последната им дума“, казва Бланк.

„Руските козове в Латинска Америка са продажбата на оръжия и износът на енергия“, посочва американският експерт и добавя, че тъй като вносът на газ в региона би бил логистичен кошмар, Русия залага на изкупуването на енергийни фирми в Латинска Америка. „Венецуела например изнася по-голямата част от петрола си за САЩ. Следователно руснаците ще станат собственици на част от този петрол. Те вярват, че по този начин могат да окажат влияние върху американската икономика“, казва Бланк.

Дилемата на Латинска Америка

И все пак: в контекста на последните събития в Украйна латиноамериканските държави са изправени пред дилема. Повечето от тях се застъпват за ненамеса във вътрешните работи на други държави. „Те се обявиха срещу интервенция и в Либия, и в Сирия“, посочва Клаудия Деч. Подобно е и отношението им спрямо кримската криза. Те остават неутрални, но изтъкват необходимостта от политическо решение на проблема.

Сътрудничеството с Москва обаче ги вкарва в още по-затруднено положение. Бразилия например ясно заяви, че иска да продължи сътрудничеството с Русия в групата на страните от БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка), но същевременно настоява за политическо решение на кризата в Крим.

В крайна сметка обаче Русия е твърдо решена да остане в региона. Стивън Бланк смята, че това ще донесе предимства за латиноамериканските страни. „По своя темперамент и идеология те са настроени антиамерикански и затова ще се съобразяват с Русия и Китай, поне докато пред очите им е гърнето със злато“, казва той.

В момента по всичко личи, че никой не може да спре латиноамериканските планове на Русия. Защото поне от десетилетие насам ЕС и САЩ загърбват латиноамериканските държави. „Латинска Америка е дълбоко разочарована от президентството на Барак Обама, поради което отношенията им в момента са белязани по-скоро от липса на концепции и мълчание“, казва Деч и допълва, че студената война все още е в главите и на двете страни.

„След падането на Желязната завеса мнозина вярваха, че Русия ще се впише в новия западен ред. Кризата в Украйна обаче доказва, че Русия не иска да се интегрира. Тя иска да възстанови статута си на велика сила и да има пълна свобода на действие“, казва Стивън Бланк. В това отношение обаче първоначалните реакции на Никарагуа, Венецуела и Куба са по-скоро предпазливи.

 

 
 

Омара Портуондо празнува 70 години на сцената в София

| от chronicle.bg |

Омара Портуондо Buena Vista Social Club, която прослави кубинската култура по целия свят, ще отпразнува живота и музиката по най-подходящия възможен начин – със специално турне.

Кубинката ще отбележи своя 85-и рожден ден и 70 динамични години на сцената заедно с изключителни гост-звезди и ще ни припомни, че изкуството няма възраст, а само качество. По изрично желание на легендарната певица, София е една от спирките в тази фиеста, която ще отрази различни аспекти на дългата ѝ кариера, минавайки през най-обичаните класики, любовта ѝ към елегантното кабаре, паметните години с Buena Vista Social Club и настоящите ѝ творчески търсения.

На 28-и април, в зала 1 на НДК, Омара Портуондо ще ни отведе на едно задушевно прощално пътешествие с кубинската музика.

Omara_Portuondo_Sofia

Омара израства в Хавана. На 15 години започва да работи като танцьорка в бляскавия клуб Тропикана, където сестра ѝ е певица. Силата ѝ обаче също се оказва пеенето – от работата ѝ с пианиста Франко Емилио се ражда нов стил  –  “fillin” (feeling), а Омара се превръща в Кралицата на филинга – тази симбиоза между джаз и бразилска боса нова.

Кариерата ѝ се развива в женската формация Cuarteto D’Aida. По това време квартетът подгрява едни от най-големите звезди като Бени Море, Едит Пиаф, Бола де Ниеве и Нат Кинг Кол, а клуб Тропикана е в своя пик на популярност и успех.

В кризисната точка от американско-кубинските отношения сестра ѝ и много други музиканти остават в Маями. Омара решава да се върне в Куба, а там се е отворила празнина, благодарение на която  кариерата ѝ процъфтява – първо с реформирания Cuarteto D’Aida, а след 1967 г. и като солов артист.

През 1997 г., когато се очаква да намали темпото, проектът Buena Vista Social Club се отразява на творческия ѝ живот и известност по целия свят. Едноименният филм на Вим Вендерс предизвиква фурор, а Салман Рушди нарича годината „лятото на Buena Vista”.

Соловият албум на Омара от 2000 г. взима Грами, следват редица записи и турнета, както и звездни колаборации, като тази с кубинския джаз пианист Чучо Валдес. Тя е първата жена на поста Международен посланик на Червения кръст. В последните години има концерти по целия свят, от Royal Opera House в Лондон до Latin Passion festival в Хонконг.

На 28-и април в зала 1 на НДК ще имаме възможността да се докоснем до една ера, чийто завеси бавно и елегантно се спускат, оставяйки публиката винаги да иска още.

Билетите за концерта на Омара Портуондо са на цени от 50 до 110 лв. и са достъпни в бензиностанции OMV, The Mall, Билетен център НДК, Български пощи и мрежата на Eventim.bg.

 
 

Bookclub: Откъс от новата книга на Фредерик Бакман

| от chronicle.bg |

Нова книга от шведския писател Фредерик Бакман излиза на българския пазар. Бакман е познат в България с „Човек на име Уве“, „Баба праща поздрави и се извинява“ и „Брит-Мари беше тук“. Броени дни след Коледа на български излезе и новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

Смъртта е единственото нещо, което е сигурно в нашия живот. Въпреки това обикновено за нас е трудно, често дори изглежда невъзможно, да си представим живота след като близък човек си отиде. Загубата на роднина или приятел може да бъде непосилно тежка, особено ако той си отиде внезапно. А колко по-тежка може да бъде, ако знаем, че времето на човека  изтича и обратното броене вече е започнало? Колко воля е нужна, за да запазиш самообладание, когато виждаш как близък човек чезне пред очите ти? Колко сила изисква да сдържаш сълзите си пред този, за когото знаеш, че си отива бавно, но сигурно?

В търсене на отговорите на тези въпроси добре познатият Фредрик Бакман, който се радва на нечуван читателски интерес по целия свят, написва новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

vsqka_sutrin_putqt_kum_doma_cover

Предлагаме ви откъс от новелата:

В края на един живот има болница, в която някой е опънал зелена палатка насред стаята.

В нея се събужда човек. Задъхан и изплашен е, не знае къде се намира. До него седи млад мъж, който прошепва:

– Не се страхувай.

И това ако не е най-хубавата възраст, мисли си стар мъж, щом поглежда внука си. Тогава, когато едно момче е достатъчно голямо, че да разбира как работи светът, но и достатъчно младо, че да отказва да го приеме. Стъпалата на Ноа не докосват земята, когато провесва крака от ръба на пейката, но главата му достига космоса, защото още не е живял толкова дълго, че да позволи на хората да закотвят мислите му за земята. До него седи дядо му, който е нечувано, нечувано стар, разбира се. Толкова стар, че хората вече са се отказали да му натякват да се държи като възрастен. Толкова стар, че вече е твърде късно да порасне.

Тази възраст също не е толкова лоша.

Ноа примигва тежко и сънено към изгрева отвъд площада, където се намира пейката. Не иска да признае пред дядо, че не знае къде са, защото това е тяхната игра: Ноа затваря очи, а дядо го отвежда някъде, където никога не са ходили. Понякога момчето трябва здраво, здраво да стиска очи, докато с дядо сменят четири автобуса в града. Друг път пък дядо го отвежда право в гората зад къщата до езерото. Понякога излизат с лодката и често плават толкова дълго, че Ноа заспива, а когато се отдалечат достатъчно, дядо прошепва „отвори очи“ и Ноа получава карта, компас и задачата да изчисли как да се върнат обратно. Дядо винаги е сигурен, че той ще се справи, защото има две неща, в които вярва непоклатимо: математиката и Ноа.

Когато дядо бил млад, група учени измислили как да пратят трима души на Луната. Именно математиката ги отвела дотам и обратно. Цифрите винаги помагат на човек да намери обратния път.

Но това място няма координати. Не е отбелязано на картата и оттук не минават пътища.

Ноа помни, че днес дядо го помоли да затвори очи. Помни, че се измъкнаха от дядовата къща, и знае, че отидоха до езерото, защото познава всички шумове и песни на водата, независимо дали е с отворени очи, или не. Спомня си мокрите дъски под краката им, когато влязоха в лодката, но нищо повече. Не знае как двамата с дядо са се озовали тук, на пейка до кръгъл площад. Мястото е ново за него, но всичко тук му е познато. Сякаш някой е откраднал всички вещи, с които е израснал, и ги е наредил в нечий чужд дом. Малко по-нататък има бюро, точно като това в кабинета на дядо, с калкулатор и карирана хартия отгоре. Дядо свири някаква тъжна мелодия с уста. Спира за малко, за да прошепне:

– Площадът пак се е смалил през нощта.

После продължава да свири. Момчето го поглежда въпросително и дядо се изненадва, едва сега осъзнавайки, че е казал думите на глас.

– Извинявай, Ноаноа, забравих, че тук мислите се чуват.

Дядо винаги го нарича Ноаноа, защото харесва името на внука си два пъти повече от всички останали имена. Допира ръка до косата на момчето. Не я разрошва, просто отпуска пръстите си върху нея.

– Няма от какво да се страхуваш, Ноаноа.

Под пейката цъфтят зюмбюли. Милион мънички ръце се протягат над стеблата, за да прегърнат слънцето. Момчето ги разпознава – това се цветята на баба и миришат на Коледа. Други деца може би свързват празника с джинджифилови сладки и гльог, но ако някога си имал баба, която обича растения, то твоята Коледа винаги мирише на зюмбюли. Между цветята проблясват парченца стъкло и ключове, сякаш ги е носил в буркан, но се е спънал и го е изпуснал.

– Закъде са всички ключове? – пита момчето.

– Какви ключове? – пита дядо.

Погледът на стария мъж изглежда странно стъклен. Той почуква объркано слепоочията си. Момчето отваря уста, за да каже нещо, но щом го вижда, се спира. Мълчи и прави това, което дядо му го е научил да прави, когато се изгуби: оглежда околностите и търси следи и ориентири. Пейката е обградена от дървета – дядо ги обича, защото на тях не им пука какво мислят хората. Птичи силуети литват от клоните, разпръскват се по небосвода и се отпускат уверено, носени от ветровете. Дракон, зелен и сънен, прекосява площада. В един ъгъл пък спи пингвин, върху чийто корем има малки отпечатъци от длани с цвят на шоколад. До него седи пухкав бухал само с едно око. Ноа си ги спомня, едно време бяха негови. Дядо му подари дракона, когато Ноа беше още бебе, защото баба каза, че не било уместно да се дават плюшени дракони на новородени, а дядо отвърна, че не искал да има уместен внук.

По площада вървят хора, но фигурите им са размазани. Щом момчето опитва да се съсредоточи върху чертите им, те се изплъзват от погледа му като слънчеви лъчи между щори. Един от тях спира и махва на дядо. Дядо отвръща на поздрава и опитва да изглежда уверено.

– Кой е това? – пита момчето.

– Това е…  аз…  не си спомням, Ноаноа. Беше отдавна… струва ми се…

Той млъква, поколебава се, търси нещо в джобовете си.

– Днес не ми даде карта и компас, нищо, на което да разчитам. Не знам как да открия пътя към вкъщи – прошепва Ноа.

– Боя се, че тези неща няма да са ни от полза тук, Ноаноа.

– Къде сме, дядо?

Дядо заплаква, тихо и без сълзи, така че внукът му да не разбере.

– Трудно е да се обясни, Ноаноа. Много, много трудно е да се обясни.

 
 

Нова партида чудесни реклами

| от |

Когато гледате телевизия, прави ли ви впечатление, че понякога дългото тъпо нещо спира и пускат няколко кратки тъпи неща? Това са рекламите. В последно време има нови бисери, диаманти и въглища, на които сега ще обърнем взискателното си, претенциозно внимание.

Преди да започнем с похвалите, трябва да уточним, че за рекламните провали не са виновни рекламистите, а рекламодателите. В крайна сметка те избират какво да и какво не.

„Името запомни, важното забрави“

„Краварката в левия ъгъл“ стана ехо, което говори добре за кампанията. Екстравагантността на домовете обаче е халюциногенно абсурдна. Ако забравиш да купиш масло, хора с такива педантични домове обикновено те закарват в мазето и там заплащаш за грешките си с болка. Освен това в една от рекламите (розовата, с „Майка ми взе ли?“) мъжът се прибира, слизайки от горния етаж. Карлсон.

„Мила, няма такъв мъж.“

Мила, да я махаш тая червенокосата щета от вкъщи веднага! Има такива мъже, но са заети да слагат завеси на лебеди. Не! На еднорози. И килимът да е от онези – пухкавите.

Имунобор с котката.

Рекламите на Имунобор за като генетично заболяване. Още от времето на спота с баскетбола, който се задържа унизително дълго, рекламите на Имунобор, парадоксално за продукта, разболяват. Първо, котката прилича на разширена вена в лицето. Второ, цялото изпълнение е като снимано с Блекбери и монтирано на Paint.

Лекарства за гъбички.

Не съм вярвал, че ще го кажа, но – взимайте пример от рекламите за превръзки. Там всичко си е обяснено прилично, без да пречи на никого и без да показваме срамотии.

„Пак цистит“

Момиче, не взимай нищо, ами иди на преглед. Всички се притесняваме.

Рекламите на всички сайтове са скучни.

Но нищо чудно да са ефективни, затова не сме се сетили за тях.

„Това е Христос Аргиров от Пловдив“

Теленор правиха доста хубави реклами, докато не кривнаха леко с Христос от Пловдив. Христос е добро момче, графичен дизайнер. Тази година ще стане на 24 години, намерихме му фейсбука. Истината е, че Теленор го предадоха.

„Липсва само излишното“

Преди да реклама на продукта, фирмата ти е добре да има някакъв имидж, защото иначе все едно купуваме от непознат. Като видите Мерцедес, БМВ или Ферари, винаги се сещате за нещо. Като видите Дачия, за какво се сещате? Как Чаушеску върви по Дунав мост? За нищо не се сещате.

Като направим имидж, след това рекламите стават по-лесни за измисляне и няма да имат креативната стойност на саксия. Както и предния спот, в който различни хора пееха „Another one bites the duster“.

Има и един вид реклами, в които марката на продукта по никакъв начин не си личи, докато не я кажат накрая. Аз ги наричам Филм фест реклами. Рекламата на лебеди, не, на еднорози, е в тази графа. Такава е и на Хайдушка ракия, в която е тъмно и мъж гледа едно грозде на светлината все едно е паднало на пода и се чуди да го яде ли. Гледа го така, за да втълпи на зрителя, че гроздето е висок клас, но това е грозде все пак. Хората си гледат грозде по балконите. Ако няма да го ядеш, хвърляй го обратно в джибрито да не отиде фира. Чашата накрая обаче е страшно красива. Между другото, рекламата не е на Хайдушка. Нямам идея на какво е.