Прозрачност със ситен шрифт

| от | | |

Тази статия на Боян Юруков е публикувана на 11 април 2013 в неговия блог , където можете да намерите още много неща на тема open data (и не само), някои от тях ще качваме и тук, защото смятаме, че са важни и за съжаление също толкова актуални, колкото преди време.

Замислете се – колко пъти сте подписвали договор в банка, мобилен оператор или поредната гражданска кампания. Данните са ни навсякъде из фирми и НПО-та. Затова бях сред тези, който приветстват новината, че ще можем да проверяваме в ГРАО дали някой е злоупотребил с личните ни данни що се отнася до изборните списъци. Убеден съм, че не може 1 милион души да са се подписали и исках тази порочна практика да се осветли.

img_6980

Тази мярка на прозрачност би била прекрасен и ефективен пример за борба с корупцията и злоупотребите, ако обаче нямаше ситен шрифт. След наплива от мейли към ЦИК, МРРБ излезе с инструкции как се подават такива заявления. Искат трите имена, ЕГН, номер на лична карта, адрес за кореспонденция и изрично се декларира от лицето съгласие за обработката на личните му данни. Може да се подават или с писмо до министерството, или по мейл, но само с електронен подпис. Замислете се, колко българи имат личен електронен подпис. Тази мярка е безсмислена предвид, че на сайта на ГРАО може само с ЕГН да проверим къде трябва да гласуваме, а на при НАП – колко дължим за здравни. Да не говорим, че мейлът посочен за подаване на заявления не работи. Малка подробност, но важна.

haskovo

Въпросът е, защо са решили да направят така процедурата, че да е практически невъзможно да се използва. Вероятно нямат ресурс да отговорят на наплива от усъмнили се в честността на родните партии. Вероятно никой не се е сетил за по-удобен начин. Не мога отговорно да твърдя, че има зла умисъл в блокирането на иначе добра идея за прозрачност, но това определено е модел, който виждаме във всяка сфера на администрацията. Законът за личните данни се използва само тогава, когато не искат да ни дадат нещо. Типичен пример бяха бонусите на висшите чиновници. Преди време МВР твърдеше, че не могат да ми дадат удобен списък с имената на обявените в бюлетина им безследно изчезнали, защото това били лични данни.

Вчера комисар Нели Круз приветства одобрението на правилата за отворени данни в общността. Отбеляза как това ще донесе нови бизнес възможности и по-добра администрация. До няколко седмици очакваме евро-парламента да ги гласува. След това ще бъдат ратифицирани и въведени от всяка членка. Къде е България в това отношение? Много пъти в този блог, по различни конференции и интервюта съм хвалил определени аспекти от работата на кабинета и съм отбелязвал как да се оправят други.

Истината е, че прозрачността у нас е матова, както писах преди. Обявява се нещо интересно и полезно и се разхвърля из сложен бюрократичен лабиринт в неизползваем вид. Въпреки ЗДОИ, въпреки ратификацията на куп резолюции, въпреки политическите заявки за прозрачност и участието в Open Government Partnership бих казал направо, че в България достъпни данни от обществени институции няма. Нито един масив от данни, нито един файл, който мога да нарека отворен. Каквито и положителни примери да има, то те са “освободени” и изчистени от opendata ентусиасти. Това е.

Пиша всичко това, защото казусът с партийните подписки е емблематичен за начина на мислене в администрацията що се отнася до прозрачността. Преди малко повече от година имах разговор в Министерски Съвет и посочих, че най-важно ще е чиновниците взимащи ежедневни решения като горното да разберат за какъв хал се прави всичко това. Същото написах през 2010-та на тогавашния шеф на дирекция електронно управление Валери Борисов. Виждаме ефекта от липсата на мерки.

 
 

Трейлър на новата любовна история „The Discovery“

| от chronicle.bg |

Освен сериали, Netflix вече включва в портфолиото си и филми.

Днес на бял свят се появи първият трейлър на любовната история „The Discovery“ с Руни Мара и Джейсън Сийгъл.

Действието ще се развива в свят, в който задгробният живот е научно доказан, в резултат на което милиони хора започват да се самоубиват, за да стигнат „от другата страна“.

Режисьор е Чарли Макдауъл, а ето го и трейлъра:

The-Discovery-movie

 
 

Най-неприятните жени в Холивуд

| от chronicle.bg |

Да бъдеш актриса в Холивуд не е лесно. Трябва да си секси, красива, талантлива и да даваш всичко от себе си, за да израснеш в една силно конкурентна среда.

Ако успееш в същото време да запазиш някаква човечност и да не изглеждаш супер надута, тогава ставаш истинска звезда. Ако не успееш, израстваш в кариерата си, но разочароваш онези, които имат късмета или нещастието да те познават.

В галерията долу сме събрали онези знаменитости, които по мнение на хората, които имат досег до тях, са изключително капризни, арогантни и се държат като принцеси. Иначе казано – кифли.

Вижте 10 известни, брилянтни в професията си жени, които са се провалили в отношението си към фенове и колеги.

 
 

Виктория Бекъм може да съди Spice girls

| от chronicle.bg |

След юридическия огън между Анджелина Джоли и Брад Пит, нова може би още по-изненадваща и бурна съдебна война се появи в шоубизнеса.

Виктория Бекъм изпрати агресивни заплашителни писма на колегите си от Spice girls Мелани Браун, Мелани Чизхолм, Ема Бънтън и Гери Хорнър. В тях съпругата на английския футболист Дейвид Бекъм предупреждава за война, ако певиците изпълняват песни, за които тя има авторски права.

Три от дамите – Гери Хорнър, Ема Бънтън и Мелани Браун, планираха турне по повод 20 години от създаването на групата. Турнето трябваше да се казва GEM (от англ. – скъпоценен камък), което е абревиатура от първите букви на момичетата.

Гери първа се отказа, за да се фокусира върху множащото й се семейство. През октомври миналата година тя съобщи, че очаква детенце. Така остави Ема и Мелани сами да се оправят с правния въпрос.

„Това е невероятно тъжен начин нещата да приключат, особено след всичко, което групата е преживяла заедно“, каза източник близък на Spice girls. „Момичетата са потресени.“

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).