Приключения в Близкия изток: Иран

| от | | |

Христо Николов Колев

Пристигнахме в Урмия привечер и направихме няколко неща от първа необходимост. С помощта на Хюсеин, нашия гид, си закупихме местна предплатена сим карта, пътна карта на Иран, както и някаква програма, с която да влизаме в забранения фейсбук. Всеки тук ти казва „Уелкъм ту Иран. Инджой“. Всички са много любезни и любопитни. След като вечеряхме, заредихме празния резервоар до горе (излезе около 20 лв) и се прибрахме да отдъхнем в дома на Хюсеин.

Седнахме със семейството (бащата и по-малкия брат на Хюсеин, жените в лицето на майката и сестра му не седнаха с нас) да изпием по чай, а след спазването на тази традиция, отидохме до местната джамия. Там имаше нещо като литургия, преди утрешния мюсюлмански празник. Докато траеше литургията малкият син, Араз, който е доста добро и забавно хлапе, ми шепнеше „This is police“ за почти всеки от гостите в храма. Така и не разбрах дали е истина или не. След като приключиха с молитвите, голяма част посетителите в джамията ни наобиколиха и започнаха да ни питат всевъзможни неща. Това продължи около 30 минути, а след това се прибрахме отново в дома.

Сутринта започна благо за нас. Закусихме в дома на Хюсеин. Изборът не беше богат, но пък беше много вкусно. Майка му ни сервира чай, разбира се, както и няколко чинийки с масло, сирене, което беше като българското, и сладко от моркови. Последното, колкото и странно да звучи, е много вкусно.

В Урмия няма много забележителности и след закуска отидохме до стадиона в града преди да потеглим към Кандован и Табриз.

Нашият домакин беше така добър да ни изпрати до изхода на града, заедно с цялото си семейство. Той имаше изключително много въпроси, свързани със заговарянето на момичета в Европа, както и по-близки контакти. Особено много се интересуваше от чехкини.  Не беше чувал за платената любов, както и за червените фенери в Амстердам.

Странностите в Иран не спират само до сладкото от моркови и необразоваността на хората за пошлите привички на цивилизования свят. За да си вземеш сим карта, например, трябва да оставиш пръстов отпечатък. Това направи Хюсеин вчера. Самият той пък не знае и какво е „подкуп“ – знае само че е забранено от религията му.

Преди Табриз трябваше да минем през селцето Кандован. Това е скално селище, в което бедността и скуката царуват от дълги години. Ще царуват още дълги със сигурност. Днес беше пълно с хора, защото в Иран е религиозен празник и нищо и никой не работи. Разбиранията на иранците за пикник включват сядане на ръба на пропаст или на ръба до реката, палене на огън някъде и стоене около него. Направихме няколко снимки из един от кварталите на селцето, хапнахме неприятна, препоръчана от местен, чорба и тръгнахме към Табриз.

Малко преди града решихме да променим плана си и да оставим Табриз за нашия път на връщане. За града знаем, че е важен индустриален център, а това не е нашата търсена среда. Продължихме по магистралата към Техран (която не е нищо особено – три платна в посока с асфалт тип „Тракия при Пазарджик“), планирайки да отбием в Занджан по пътя, за да пренощуваме. Тази магистрала е платена и на няколко места спирахме, за да платим. Така и не разбрахме по колко точно трябва да дадем. Сценарият се повтори два пъти:

Иво: Hi, how much is it?

Toll-guy: Hi! Where are u from?

Иво: Булгаристан!

Toll-guy: Oh, Bulgaristan! Welcome to Iran! How r u? What was the name of that player in Bulgaristan?

Иво: Стоичков?!

Toll-guy: Yeah, yeah, Stoichkov! Good! U go now, dont pay! U go!

Първото нещо, което искахме да направим, след пристигането си в Занджан беше да се нахраним добре. Гадната супичка от обяда в Кандован не ни засити въобще и стомасите ни вече виеха след 300-те изминати километра. Влязохме в първия кебап шоп, привлечени от картинка на голям пингвин на входа му. Вътре имаше 6-7-8 момчета, които знаеха половин дума английски, за разлика от голяма част от иранците, които знаят „Hi, where are u from, welcome to Iran!“. Някак успяхме да си поръчаме 2 бургера и по 1 айрян. Един от многото работници в кебапшопа се влюби в горнището на Иво и през следващите около час и половина, в които стояхме на мястото, искаше да му го купи или Иво да му го подари. Питаше го през 5 минути, докосваше бялата одежда и след това се усмихваше и казваше нещо на фарси.

Докато чакахме, дойде младеж, който знаеше малко повече английски – ще го наричаме Али Даеи, защото май беше влюбен в този местен футболист. Изпрати ни в друга, далечна, част от заведението да седнем, след което дойде. Обсъдихме обичайните за иранците теми. Хората са много заинтересовани какво мислим за тяхната държава, дали ни харесва, дали всички са били добри с нас и след това отново какво мислим за Иран. Докато си хапвахме сладко, две момчета дойдоха и, с помощта на англоговорящия Али Даеи, ни предложиха да спим в домовете им днес. Отклонихме любезно поканите им и ги помолихме да ни покажат сносен хотел в района.

Събудихме се в хотела в Занджан и слязохме долу за закуската. Рецепционистът от снощи ни посрещна с усмивка. Снощи той ни попита какво използваме като шампоан, за да добием това благоухание. Днес въпросът все още го вълнуваше и като си тръгвахме шампоанът му беше подарен. Това изключително много го зарадва, а той явно не беше чувал за една от най-известните марки козметика.

Тръгнахме към Техран, а по пътя се обадихме на Али. Неговият номер ни беше даден от Хюсеин в Урмия. Той трябваше да е нашият домакин в Техран. Отново на няколко пъти минахме безплатно през толовете. Този път дори не трябваше да споменаваме името Стоичково. Стигаше едно „хай“ и отговор на въпроса „от къде сте?“. Хората бяха много любезни. Както почти всички в Иран. Някои до толкова искат да се харесат на чужденци като нас, че стигат до крайности. На стадиона в Урмия, например, преди два дни, един човек ни козирува, поздравявайки за добре дошли. Застана мирно и сложи ръка на челото.

Пристигнахме в Техран по обяд и спряхме, за да разгледаме най-отличителния паметник в града. Това е западната врата на столицата – площадът Азади и кулата със същото име. В нея няма нищо величествено, дори полицията, която патрулира около нея се отнася доста грубо. Няколко от тези бдители за мира и спокойствието искаха да разглеждат снимки на други туристи или просто ги гледаха лошо. Ние получихме от второто. Качихме се до върха на кулата, но не сме сигурни дали гледката от върха й, си струваше 6-те долара на човек.

Обядвахме близо до площада и малко след това се обади Али, за да ни каже адреса си в Техран. Включихме джипиеса и след известно лутане из лудницата, която тук наричат движение по улиците, успяхме да стигнем до квартала и улицата му. Али живее в много спокоен и хубав квартал на Техран. С нищо не се различава от кварталите в европейските градове. След 20-на минути чакане и той пристигна. Беше с още двама гости. Французи, тръгнали преди два месеца по света. Искат да обиколят до Индия, след това Австралия и Южна Америка. Напуснали работа преди 3 месеца и зарязали всички в Лил, за да тръгнат по света. В дома на Али живее и един германец, който на пръв поглед не се занимава с нищо.  Утре ще кажем и на втори…

За разлика от останалите иранци, с които до сега контактувахме, Али не се интересува дали ни харесва Иран, какво работим, дали сме женени и като кажем, че не сме да пита защо. Той знае английски най-добре от всички, с които сме имали досег в пътешествието си. Разказа ни за „нощния живот“ в Техран. На улицата, на която живее, хората идват с нови и хубави коли, или който каквато има, всъщност. Има коли само с жени и коли само с мъже. За да осъществят контакт, карат изключително бавно, нарочно правят задръстване по тази улица и пресичащата я, отварят прозорците и започват „свалката“.

Ние не повярвахме на тази история.

Всички в апартамента (който е доста голям, между другото) пушат, а при нас гладът и желанието за свеж ирански въздух надделяха и ние излязохме на разходка. Пуснахме се по улиците и какво да видим – истински цирк. Хаотично каращи коли (не че е странно за Иран), всички спират и свалят прозорците, промушват се през шибидаха, возят се по 7-8 човека в каросерията на пикапи, клаксони… Абсолютен парад. Видяхме много скъпи и нови коли. Поршета, мерцедеси, тойоти, бмв-та (Ауди така и не видяхме… в страната марката е непозната – в Урмия и на границата преди това ни питаха каква марка е тази кола). Жени и мъже са разделени в колите си и си говорят и се усмихват. Музиката звучи силно от почти всеки автомобил. На светофара клоуниадата е допълнена от момче с акордеон, момиче, желаещо да мие прозорци и деца палещи огън в единия ъгъл на кръстовището. Минахме по улиците 4-5 пъти и станахме свидели на множество запознанства. Липсата на нощен живот принуждава иранците да използват нестандартни методи за запознанства. За две европейчата като нас това беше изключително забавен момент от пътешествието ни…

Смятаме да стоим в Техран до понеделник, въпреки че Али ни покани за „as long as you want“. Утре ще разглеждаме забележителности на града.

Французите приключват с готвенето на рататуй в момента… Ние ще хапнем, макар и на това да му липсва месо….

***

Днес поспахме до по-късно, защото снощи имаше международно „парти“ в имението на нашия много дружелюбен домакин Али. След ставане се отправихме директно към Гранд Базаара. Пътуването ни до там беше с такси, което е забавно преживяване в натоварения Техрански трафик. Нашият бакшиш, например, реши, че е удачно да спре на местно Цариградско, за да може Иво да поснима през отворения прозорец на таксито. Тук шофьорите рядко се съобразяват с правилата, но имат страхотни рефлекси и катастрофите са рядкост. Толерантни са един към друг, псувните липсват, а ако случайно поодраскат боята, „слизат, стискат си ръцете и продължават“, както ни каза Али.

Базарът е лудо място, както и очаквахме. Успяхме бързо да се загубим, поразгледахме, поснимахме и решихме да потърсим изхода. Харесах едни шалчета и реших, че е крайно време да пробвам пазарлък с продавач. За съжаление, подходих много агресивно в преговорите и си тръгнах с празни ръце.

Излязохме от тържището и се отправихме към двореца Голестан, където щяхме да изчакаме Али и франсетата, които най-накрая се бяха накумили да излязат. Вече бяхме огладнели доста, видяхме хора, ядящи сандвичи в един парк и започнахме да разпитваме откъде са се сдобили с храната. Те не успяха да ни обяснят, но един младеж, който беше чул английска реч, вдигна ръка и изяви желание да помага. Каза, че въпросните сандвичи не са „quality food“ и тръгна да търси с нас. Не успяхме в това начинание, но чухме историята на живота му. Момчето учило английски в Малайзия и се върнало в Техран да става филмов директор. Текущият му проект бил политическа анимация, включваща „a table with Iran and USA and a war option“. Пожелахме му успех, разменихме си телефоните, след като ни покани на иранска театрална пиеса и фото изложба.

Али и франсетата най-накрая пристигнаха и озверели от глад нахлухме в двореца. Не беше лошо там, но не беше нашият топ туристически обект. Най-накрая дойде време за обяд ( може да ви прави впечатление, че често пишем, че сме гладни, но това са рисковете на туризма, а не искаме да ви спестяваме нищо), хапнахме здраво в „най-добрия ресторант в Иран“ , според местен човек.

Стъмни се, заваля и тръгнахме към кулата Милад. Трафикът, разбира се, беше ужасен и ни отне един час да стигнем до там. Но пътят си заслужаваше – гладката от върха беше страхотна, както се вижда от снимките. Там се намира и доста скъпичък ресторант, чиито вход е оценен на 60 лева. Според Али, там се предлагал сладолед със златни стърготини?!

Прибрахме се в „Алифорния“ (по негови думи) и малко след това се появиха нови съквартиранти – немска двойка и арменски пътешественик – мълчаливко – всички до един стопаджии. Забавата продължава и тази вечер. Научихме, че в Иран алкохолът е разрешен в специални заведения за не-мюсюлмани. Домакинът ни, обаче, не е добре дошъл там, затова пропускаме. Утре, иншаала, ще отидем и на футболен мач.

***

Събудихме се, а подът в хола на апартамента на Али беше претъпкан с хора – 7. На пръсти, за да не пречим на чуждия сън, стегнахме багажа, за да излезем за кратка разходка. Отидохме до националния стадион по футбол на Иран – „Азади“ – 20 километра и около 40 минути по някакви вътрешни магистрали на Техран, струваше 12 лв с такси. По някакви неведоми причини, не бяхме допуснати да влезем до съоръжението, та направихме снимки на около 200 метра от него. Помолихме един от хората на портала да ни извика такси. Той веднага се притече на помощ и след едно телефонно обаждане ни обясни със знаци, че след малко ще пристигне кола за нас. Не бяха минали и три минути и една раздрънка кола с мустакат чичка в нея спря до любезния охранител на стадиона. Явно не беше такси… в Пловдив някои биха го нарекли „нелегално такси“. Уговорихме се за цена – 7 лв и скочихме в колата на стареца. Той очевидно знаеше къде отива в този огромен град и след около 30 час лудо каране ни закара почти до адреса на нашия домакин Али.

В апартамента всички бяха станали вече, а франсетата тъкмо си тръгваха. Отпочинахме малко и с домакина тръгнахме към основния план за деня – футболната среща от Персийското първенство – Рах Ахан – Персполис. Али е фен на Персполис, но никога не беше ходил на стадиона, на който мачът щеше да се играе. Той не беше стъпвал и на посетената от нас кула Милад.

Стигнахме до стадиона в 15-та минута на мача, платихме билети от по около 4 лева и влязохме. Стадиончето беше доста прилично отвътре и присъстваха около 5-6-7 хиляди мъже и нито една жена. Персполис е най-известният отбор в страната, но въпреки че игра с един от най-слабите отбори, победи трудно с 1-0 с гол от фаул в началото на второто. Последните 15 минути бяха много живи и изпъстрени с положения и атаки, а домакините от Рах Ахан удариха напречната греда – бяха много близко до изравняване.

След мача искахме да отидем в типичен техрански пъб. Нашите разбирания за туризъм включват не толкова забележителностите на даден град, колкото това да правим неща, които правят местните. Тръгнахме към центъра на града и прекарахме следващите три часа в колата. Задръстванията в rush hour-a на Техран са огромни. Имахме време да се опознаем с Али, който ни разказа как до преди няколко месеца е помагал ежемесечно на сирачета с малки суми. Разказа ни как е започнал с couch-surfing и за интересни истории около града си. Ако си включиш блутута на телефона в метрото на Техран, например, ще получиш множество клипчета с домашно заснети секс сцени. Взехме с нас един от следващите му гости – финландец, отправил се към Индия, и отидохме към пъбчето.

За жалост, не бяхме взели фотоапаратите си и в пъба трябваше да снимаме с телефона. На мястото беше пълно с мъже от всякакви прослойки, като всички пушеха наргилета. Където и да отидехме днес, а и не само днес, неизбежно ставахме център на внимание. И на стадиона се събра група около нас и разпитваха Али, и сега в „кръчмата“ историята се повтори. След като изпихме по около 8 чая, снимахме се с нещо като сервитьор-викач-хостес-хигиенист (по неговото огромно желание), хапнахме омлет с кренвирши, се прибрахме в апартамента с площ 170 кв/м.

Утре, иншаала, ще тръгнем на юг и обмисляме да посетим кокетния град Кашан. По всяка вероятност, с нас ще дойдат Али и забавния немец Даниел. Вторият е тук по любов, след като преди няколко месеца дошъл в Техран, срещнал местна мома, искрата на любовта запалила душата му и след кратко пътешествие до Киел, за да си вземе най-важните неща, отново е тук вече 2 месеца. Този Ромео трябва да удължи визата си в Исфахан, за да остане при красивата персийка (с чието освободено държание вече имахме щастието да се запознаем). Любовта им, естествено, среща големи трудности в страната, та тъстът и тъщата не знаят за съществуването на Даниел, чиято фамилия се чете като „дик уиш“. Момчето, всъщност, е най-забавният тип тук, има най-доброто чувство за хумор и не се приема много на сериозно, което винаги е знак за завършен характер!

Техран ви пожелава лека нощ. Утре сме отново на път след три дни в застой!

*** 

Техран трябваше да остане зад гърбовете ни днес. Вечерта преди тръгването ни се уговорихме с нашия домакин Али и неговия немски приятел Даниел те да дойдат с нас до Кашан и Исфахан. И двамата имаха по нещо за вършене в последната дестинация, а ние щяхме да се насладим на тяхната компания.

Както обикновено, се събудихме рано. И понеже не искахме да разбутваме двамата от леглата им, излязохме да се разходим в един от централните паркове в Техран. Градският парк на столицата е изключително поддържан и красив. Уханието на обгрижените цветя се носи из парка, пейките са в непокътнати, има вода навсякъде. Температурите сега са близки до тези в България – 20-на градуса и разходката в парка е отпускаща.

След като прекарахме час и половина в парка, беше време да се прибираме към дома на Али, за да тръгнем към Кашан. Градчето явно предлага множество интересни места и искахме да имаме достатъчно време, за да видим повече и да се потопим в атмосферата на местните.

Пресичането в Техран не е най-лесната задача. Според Даниел, на ден в Техран, по пътищата умират около 100 човека. Откакто сме тук, разбрахме, че ако тичаш докато пресичаш, опитвайки се да избегнеш колите, шансовете да бъдеш блъснат са много по-големи. Иранските шофьори, всъщност, са най-добрите шофьори, които сме виждали. Човек остава с чувството, че умеят да предвидят действията на колегите си шофьори, а и на пресичащите, постоянно. Със спокойна крачка, но с огромен риск за животите си, пресякохме на няколко пъти, за да стигнем до такси, което да ни закара в „Алифорния”. Договорихме се за цена – 7.20 лв за около 15-на километра – и след 30 минути бяхме отново в дома.

Али и Даниел, естествено, още спяха. Разбудихме ги, защото вече беше ранния следобед, а ние искахме да тръгнем към Кашан. Иранецът, стана трудно и каза, че няма да може да дойде, защото времето го притиска, а и неговите останали гости няма къде да отидат. Немецът показа желязна дисциплина. Каза, че ще е готов за 2 минути и наистина беше. Натоварихме се в Аудито и потеглихме към Кашан.

По пътя опознахме и Даниел малко повече. След завършването на училище е влязъл в универститет за кратко. Доскучало му, па взел раницата и тръгнал да обикаля света на стоп. Явно е в кръвта му, защото баща му живял по този начин 7 години. Дори му дал раницата, с която пътувал през тези години. Преди една година и две седмици Даниел запалил към югоизточна Азия на стоп и стигнал до Виетнам. След това се върнал в Техран, заради любовта на иранката.

Стигнахме до Кашан и след ужасна храна решихме да намерим един хотел, предложен ни от Lonely Planet Iran. Беше като къща за гости и трябваше да е зад главната джамия в града. След известно лутане по основните улици на града, навлязохме в кварталите около джамията. Не намирахме хотела и попитахме местен за мястото. Той знаеше горе-долу къде е и ни каза да следваме колата му. Закара ни в традиционна голяма иранска къща, превърната в хотел. Има вътрешен двор и много стаи. Имаше известни странности – в стаите не се влиза с обувки, имаше надпис да не си духаш носа на обществени места, а нашата стая беше без един прозорец.

Уговорихме се за цената – по около 10 долара на човек. В хотела имаше доста гости – явно рекламата в Lonely Planet действаше. Имаше швейцарец и французин, които се бяха срещнали в Бангкок преди 2 години и от тогава пътуваха заедно. Швейцарчето пътуваше от 15 години. Приличаше на българския актьор Калин Врачански и обикаляше планетата по следния начин -6 месеца обикаля на стоп, с автобус и малко самолети, след това през пролетта и лятото се връща в Европа, за да работи. Калин не обичаше зимата. Французчето действаше по подобен начин.

Пихме по чаша чай в местно кафене, което отворило точно днес. Доскуча ни и решихме да вечеряме в кебапчийница. Там три доста любознателни грозновати госпожици-учителки по английски проявиха интерес към нашето трио и ни разпитваха за начина, по който живеем ние. Черпиха ни чай и имаха желание да сеснимат с нас за чао. Това не се хареса особено на местна госпожа, която гледаше укорително от масата ни и каза нещо неприятно на учителките.

Върнахме се в хотела със странните правила и легнахме… На следващия ден ни очакваше Исфахан!

Събудихме се в хотелчето в Кашан и излязохме за закуска. Момичето, което оправяше масата, беше адски любезно и след като се махнаха всички останали служители и гости на хотела се заговори с нас. Интересуваше се от обичайните за иранците теми – какво работиш, какво мислиш за Иран и т.н. Отне и около 30 секунди да разкрие, че Даниел е останал в Техран заради жена. Разделихме се и тръгнахме да обикаляме градчето.

Кашан е приятно градче с пустинен пейзаж. В централната част се намират много забележителности – историческите къщи (домовете-дворци на разни кашански богаташи от миналото), градини, бани и т.н. Видяхме Калин Врачански и приятелчето му, които също обикаляха. Те щяха да стоят в Кашан още няколко дни преди да заминат към Есфахан. Всички, с които се срещаме тук, имат изключително много време за разглеждане и буквално потопяване в атмосферата на местата, които посещават. Ние имаме 28 дни – нямаме 3 дни за Кашан, а и не мислим, че си струва.

В ранния следобяд запалихме колата към Есфахан. Пътят беше лек – платната са три, а асфалтът е все така гадничък. Или ние сме се разглезили от перфектните турски пътища, или в Иран пътната настилка е наистина подобна на тази в България. Минахме покрай града, в който е централната иранска лаборатория за обогатяване на уран – Натанз. Бяхме посъветвани от нашия домакин Али да не спираме въобще на магистралата около града, но реално не видяхме нищо различно от останалите места, освен няколко оръдия за отбрана от срещу въздушни атаки.

Даниел ни съобщи, че Али му е дал номер на момче в Есфахан, при което може да спи. Дикуиш му се обади, за да го попита и нашето спане беше уредено. Както ще се окаже по-късно, ние съжалявахме за това.

Пристигнахме в Есфахан и се запътихме към адреса, който ни даде новият ни домакин Ахмед. Не можахме да намерим точно улицата му, затова спряхме в една алейка в квартала. Спряхме един джентълмен, който да ни помогне да се ориентираме. Той се обърна изненадан и възкликна „Ах, ъх… откъде знаете, че говоря английски?”  Оказа се професор Мей от университет в Калифорния. Вече 35 години в САЩ, но всяка година се връща в родния си град, за да прекара 2 месеца отпуска. Видът му не беше като на останалите иранци, акцентът на английския му беше като на герой от Californication с Ханк Мууди, беше добре облечен, с очила и побяляла коса. Беше много приятно изненадан от факта, че сме тръгнали с кола от България. Искаше да ни приюти, но на следващия ден нямало да бъде в Есфахан, затова ни даде номера си и каза, че ако имаме някакви проблеми, може да му се обадим по всяко време.

По това време Ахмед дойде да ни посрещне и се запътихме към неговото жилище. И този тип живее в хубав квартал. Но жилището не беше така. В апартамента имаше само едно момче – Хавиер от Мадрид. До момента, в който легнахме, обаче, бяхме вече 10 човека. Всички са пътешественици, всички с различни крайни цели, но всички пътуващи по сходен начин – с автобуси, на стоп и малко със самолети. Момчетата бяха от всякакви държави. Изкъпах със студена вода, защото топла нямаше и запалихме към центъра на Есфахан. През нощта тази част на града е красива. Осветеният централен площад, който е огромен, е величествено място и основна гледка за туристите. Вечеряхме с Дикуиш и след малко снимки се прибрахме в къщата.

***

Иран прави нещо с хората. През целия ден на туризъм и разглеждане на забележителности се пазарихме с всякакви хора за суми, които в България дори не бихме се замислили преди да дадем. Имаше моменти, в които равностойността на 0.5 лева ни отказваха от сделки. Може би е, защото тук всичко е толкова евтино и като българи все мислим, че искат да ни измамят в сметката. По-късно през деня разбрахме, че можехме да си спестим цялото неприятно преживяване от вчера срещу 17 лв в един приличен хотел.

В парковете в Иран жените се държат освободено. На няколко пъти ни заговаряха закачливо – „Hi. How are u?”. Отидохме при група архитекти, които си драскаха нещо на централния площад. Разпитаха ни откъде сме и други такива въпросчета, а през това време дойде висок тип, който ги попита нещо. Отговориха Булгаристан и си казаха нещо по между си, включвайки думата „полис”. Тук започна странното.

Ние: Кой беше този и какво ви попита?

Архитектите: Кой?

Ние: Този, който току що подмина и попита нещо и вие казахте Булгаристан.

Архитектите: М? Кой?

Ние: Момчето от преди секунди. Вие му казахте Булгаристан…

Архитектите: Не знам за какво говорите. Какъв човек?

Решихме, че ще е добре да се отделим от приятната им компания, защото и агентът застана на 20 метра втренчен в нас.

Есфахан е много красив град. Местните го наричат „половината свят”, защото има толкова много за разглеждане. Централната част и специално площадът на имамите с красивите джамии е основна забележителност. За жалост, в храмовете се започваше мащабен ремонт след няколко дни и навсякъде беше пълно със скелета, а дворовете бяха превърнати в работни площадки. Всички джамии на площада на имамите са в симпатичния тюркоазен цвят, който досега ни беше познат само от картинките. Докато се разхождахме из двора на една от тях ни спря един духовник и ни разпита обичайните неща – какво мислим за Иран, welcome to Iran, oт къде сме, с какво сме дошли, на колко сме години и т.н. Той ни каза, че ремонтът ще продължи повече от 15-20 години. За Иво каза, че имал „kind face”. За мен похвала нямаше.

Има няколко неща, които не забелязваме в Иран и няма да ни липсват от България до края на пътешествието. Три от тях са най-забележителни. Няма улични кучета, няма просяци, няма хора, бъркащи по кофите за боклук. Уличните кучета си има обяснение – тук има много малко хора с домашни кученца. До сега сме видели само една женица да разхожда померан в квартала на Али в Техран. Но там живеят много дипломати и посланници от други държави, та може и дори да не е била от Иран. За просяците и хората, бъркащи по кофите в търсене на храна, само си цъкаме с език и завиждаме.

Обичаен обяд за последните дни – ориз и месо. Както каза Иво, дръпнаха ни се очите от този ориз вече. За вечеря си обещахме, че ще е пица.

На свечеряване Есфахан е най-красив. Мостът с 33 арки е осветен и вечер е най-красивото място, на което сме били до сега в Иран.

По време на обиколчиците из града си намерихме хотел за 23 долара на вечер за двойна стая и след 33-те арки отидохме до квартала на Ахмед, взехме си возилото и намерихме пътя до хотела. Направихме редица нарушения на пътя, за които в България и навсякъде в Европа щяхме да имаме много проблеми и глоби. Полицейски мотор дори тръгна след нас, но не спрях, а след като представителя на властта ни настигна в едно задръстване, просто ни подмина. А червената колица се отличава тук. Единственото Ауди в страната в момента, сигурно.

Арменският квартал в Есфахан е като град от централна и западна Европа. Тотално различен е от останалата част с площада на имамите и джамиите. Тук има дори някакъв шано Старбъкс и още по-шано Кентъки Фрайд Чикън. Отидохме до там, за да видим арменската православна църква. Стенописите в нея са изключително красиви.

След разглеждането на първия православен храм, който виждаме от 10-на дни насам, тръгнахме към Язд. Малко след като Есфахан беше останал зад гърбовете ни, докато четеше книжката на Lonely Planet, попаднах на познато име. В Техранската „Алифорния“ групата пътешественици и домакинът Али обсъждаха пустинното селце Тудешк. Близо до него можеш да нощуваш в пустинята – сред дюни и милиони звезди. До това интересно място можеш да бъдеш заведен само от камила, което го правеше още по-привлекателно. Имахме номер на човек от селото – Мохамад. Той предлагаше жилището си за спане, както и уреждал турове до мястото навътре в пустинята, където притежавал палатка и основните удобства за нощуване там. Обадихме му се.

Мохадам звучеше приятелски, но малко странно. Каза да му се обадим когато влезем в Тудешк, а като го попитахме да ни обясни за цените и всичко останало по телефона той заяви, че се „опитвал да ни е приятел, а не бизнесмен”. Явно селцето беше на пътя между Есфахан и Язд и нямаше как да го пропуснем. Малко преди табелата му се обадихме, той ни каза да отбием някъде и след 3 минути дойде. Неговото „Здрасти” включи силно ръкостискане, прегръдка, хващане през средата на гърба и вдигане и още по-силно стискане. Както се прави, когато се изпуква гръб. Говореше много бавно. Последвахме го до къщата му, от която си тръгваше австралийски бекпекър, живял 7 години в Лондон, изпратил си багажа до дома, а сега запалил да се прибира, обикаляйки света. Мохамад ни покани да седнем в една от стаите на дома му и ни направи чай. Говореше толкова бавно и напоително, че думите му се запечатваха в съзнанията ни с лекота… „Имате няколко варианта, защото днес е късно да отидем до пустинния ми лагер. Може да спите тук, ще ви приготвя закуска, вечеря, всичко. Ще пием чай, ще легнете в тази стая, защото другите са заети. На сутринта ще запалим колите, ще оставите вашата до последната част с асфалт, викаме камиларя, той идва, качвате се, отивате до лагера, там спите. Това е едно. Две се различава само след запалването на колите. Показвам ви къде е, отивате и правите каквото си искате. Ако искате спите в колата, ако искате на палатка. Палете огън, пийте алкохол, ако искате спите голи, ако искате спите с 1000 одеала по вас. Всичко е по ваш избор. След като не пушите, значи ще стоите и няма да пушите там. Ще ме извините, ако не ви звуча много приятелки, но ме боли зъб и съм малко странен днес”. Тази му реч и още малко обяснения около нея му отне около 15 минути. Думите се нижеха плавно от устата му, а ние сърбахме чай и го слушахме. За жалост, тази нощ нямаше как да се случат нещата, защото около неговия кемп се провеждало военно обучение. Не мислехме да пречим на персийските военни, а вероятно и те не бяха фенове на идеята. Не ни се оставаше и при оратора Мохамад, защото на другия ден я може, я не може да се отиде пак в пустинята и щяхме да си загубим дните. А на нас са ни малко, нямаме години да обикаляме като останалите туристи, които срещаме по пътя си. Разделихме се приятелски, като той ни даде напътствия за следващите дестинации – хотели в Язд и Керман (и двата бяха от полза), никакъв остров Киш, отивайте в Кешм и не надувайте клаксона, че глобата е много солена.

Продължихме и стигнахме до Язд без повече спирания. Намерихме препоръчания от Мохамад хотел в стария град и там за първи път чухме думата „welcome” с “not” пред нея, откакто сме в Иран. Момичето ни каза, че не сме добре дошли, защото хотелът бил изцяло резервиран от момичета, които в момента са си премахнали хиджабите и няма как да ни допусне дори до рецепцията. Това се случи на входната врата. Това не ни хареса, но се полутахме малко в стария град, който е доста живописен вечер, и на втория опит намерихме прилично изглеждащ хотел за 23 долара двойна стая. Имаше сделка – оставахме за вечерта.

Язд е един от най-старите градове в света и ни беше интересно да го разгледаме. Всичко беше съсредоточено в стария град и разходките в него бяха наистина много приятни. Докато се лутахме по улиците ни спря стар човек и с добър английски ни попита на къде сме се запътили. Казахме, че искаме да видим основните атракции, а той ни прати към петъчната джамия, където се очакваше днес да има служба. Пожела ни лека вечер, уелкъм ту Иран и ние потеглихме по указания от него маршрут. В петъчната джамия имаше много хора, но беше отворено и за християнски чеда като нас. В нея видяхме изрисувани поне две свастики. И то далеч преди Хитлер да се е опитал да обсеби света с този знак. Джамията е на повече от 400 години.

Прибрахме се в хотела и в полунощ вече бяхме заспали…

За първи път от 12 дни се чувствахме наистина свежи на сутринта…

Дни в Керман.

Най-накрая свежи тръгнахме да разгледаме каквото беше останало за разглеждане от Язд. Имахме няколко джамии да видим и селце на Зороастрийците. Жегата не беше непоносима, но слънцето грееше жарко и решихме да минем по една от многото сенчести улици, след като посетихме един от религиозните комплекси. Пред една врата ни спряха трима мъже и ни попитаха дали искаме да видим водния резервоар на Язд и след това залата и някакъв ирански спорт. Решихме, че е добра сделка за 8-те лв, които ни искаха общо и нахлухме. Не си струваше парите. Във водния резервоар нямаше вода, а беше просто едно голямо празно и мръсно пространство, което погледнахме през дупка с диаметър 20 сантиметра. Нищо особено. Решихме, че поне основното забавление – спортната демонстрация в залата ще си струва. Седнахме да почакаме да започнат и така 20-на минути. Тримата мъже си пиеха чай седнали на 10 метра от нас и не ни обръщаха никакво внимание. Най-накрая Иво ги попита „Момчета, скоро ли ще започва това?”. Те се обърнаха изненадани и казаха… „А, ама то е утре. Елате утре след 18:00”. Тръгнахме си с подвити опашки. Езиковата бариера ни спъна. Не търсихме вината у себе си!

В Язд има и други такива неразбирателства. Има сграда в стария град известна като „Затворът на Александър”. Когато попитахме местен гид дали наистина е построена от Александър, той каза, че не е. Но някога е минал през нея. След това попитахме дали поне е била затвор някога – отново не. Тоест „Затворът на Александър” не е построен от Александър и никога не е бил затвор. Друга странност, за която се сещаме веднага е и любовта им към Германия. Не че има нещо лошо, но оставаме с впечатлението, че мислят немците за братски народ. Един таксиметров шофьор дори ни каза, че се дължи на това, че иранците и германците са арийски народи?!

Следващата ни дестинация беше Керман и прекарахме няколко часа в път на юг към града. След известно лутане намерихме хотела, препоръчан от тудешкия оратор Мохамад и се настанихме след настървен пазарлък за цената. Вечеряхме в ресторанта на хотелчето, където срещнахме нов пътешественик. Холандец и като почти всеки такъв говори много добър английски. Напуснал работата си в някаква банка преди няколко месеца и тръгнал на обиколка из Иран. Била сред последните държави от Близкия изток, в които не е бил. Имаше младо лице, а ни разказваше как преди 7 години се разхождал из Индия за месец, преди три пък бил в Пакистан за същия период. Таджикистан, Киргизстан, Туркменистан, Узбекистан и всякакви подобни вече беше минал. Пътуваше с автобуси, което според нас отнема доста повече време. Но той явно имаше в повече и беше готов да го раздава за подобни приключения. Живеел в предградие на Амстердам и никой от неговите приятели не искал да му прави компания в странните дестинации, които си избирал. Всички много се радвали и им било интересно, но до там. Никой никога не го последвал…

След вечеря решихме да излезем на разходка из Керман. Стигнахме до центъра, в който според съдържателя на хотела, имаше какво да се види – библиотека, “the ice house” и петъчната джамия. Той прибави и определение към всяка от забележителностите. За библиотеката беше „стара сграда”, за ледената къща „голям стар хладилник”, а джамията беше просто петъчна, „в която няма да ви пуснат днес”. Пътувайки в таксито до центъра (2 лв), 4 момичета в една зелена като по чудо движеща се кола, ни видяха и започнаха да се хилят и подвикват нещо на фарси. Не им обърнахме никакво внимание, но те преследваха таксито ни. Нашият шофьор ни остави пред библиотеката (наистина изглеждаше като стара сграда) и ни каза „u now go in other car”. Въобще нямахме такива намерения. Зеленият им стършел спря до нас и отново същото – подвикване на фарси, хихихих и отпрашване. Докато правихме снимки на библиотеката, 15-на минути, четирите девойки навъртяха 3-4 километра, за да обикалят улиците, да ни подвикват и след това да отпрашват. Скоро обаче успяхме да им избягаме и спокойно продължихме разходката си, която в крайна сметка се оказа безсмислена.

В Керман живеят много хора от Балучистан – балучи. Според нашия гайдбук на Lonely Planet те са сред хората, на които трябва да имаш най-малко доверие. По улиците на Керман нямаше никой. Дали защото беше еквивалентът на неделя вечер, дали защото градът просто спеше не знаем, но имаше предимно недобре изглеждащи хора, млади момчета и луди, викащи по улиците и държащи се неадекватно. Няма и какво да се види в Керман. Разходката не беше особено приятна. Решихме, че сме получили достатъчно вълнение за един ден и тръгнахме да се прибираме в хотела. Имахме визитка, но улиците бяха празни. Нямаше коли. Как да си спрем такси. Излязохме на един от главните булеварди и не след дълго до нас спря бяла кола. В нея имаше младеж на около 18 години. По никакъв начин не сме му показвали, че искаме да спира. Явно просто ни беше видял, че се лутаме и като типичен балучистанец, решил да изкара някой лев. Показахме му визитката и 40 000 (малко под 3 лв) риала и се качихме в колата. Беше я тунинговал здраво с музика и надуваше много. Почти стигна до хотела и се развика нещо. Беше на фарси и нищо не му разбирахме. Явно искаше още пари, понеже се объркал и хотелът бил по-далеч отколкото си мислел – някакъв площад. Така разбрахме от обяснението му. Слязох от колата и казах на чист фарси „пуле на” (пари не) и тръгнах по посока хотела. Иво тъкмо отвори вратата да го последва, когато младото персийче, което вече се беше успокоило, ни каза да се върнем в колата. След няма и 200 метра спря пред хотела ни и се разделихме с ръкостискане и приятелско „ходаафез”.

Легнахме си и спахме 10 часа!

Почти веднага се оправихме и тръгнахме към дестинациите за този ден. Трябваше да видим три места. Градини и гробница в Махан, крепост в Райен и пустинен залез в областта Калут.

Гробницата не струваше. Не препоръчваме на никого да ходи там. Тръгнахме от нея и явно объркахме пътя за градините. Настигна ни мотор, управляван от усмихнат човечец. С много добър английски ни попита къде отиваме и след като му казахме, че сме за градините, той ни помоли да го последваме. След 4 минути бяхме там. Неговото ръкостискане беше само „ръко” – стискане от негова страна нямаше. Беше добряк. Знаеше два езика – английски и френски. Работеше при баща си в Махан, каквото и да има там, и ни попита дали искаме да подслон за вечерта. Нямахме нужда. Много живо се интересуваше „от коя година колите имат климатици”. Погледа малко червената ни красавица Ауди и каза лек ден, яхна мотора и си тръгна.

Градините на Махан са много красиви. Персийска градинка с множество цветя и фонтани.

Нямахме много време за разглеждане – дългият сън се беше отразил зле на времето ни. Искахме да сме в пустинята за залеза, а имахме да разглеждаме и крепост на 70 километра от Махан. След приятната разходка в градината, тръгнахме към Райен. Там претупахме крепостта за 5 минути, напълнихме резервоара до горе за 21 лева, докато един дядо пееше на бензиностанцията и повтаряше, че сме от Кувейт и започнахме гонитба със залеза към местността Калутс.

50-на километра преди пустинята, Иво чу неприятен звук около дясната предна гума на колата. Спряхме, не миришеше особено добре – на изгоряла гума. Погледахме малко, почудихме се и решихме да продължим. Звукът го нямаше след 100-на метра, а в следващите километри постоянно си внушавахме, че мирише на изгоряла гума. Толкова ни се заби в съзнанията, че дори и сега като пишем това май подушваме същото.

Стигнахме точно за залеза. Пустинята изглежда безкрайна, пълна е с причудливи форми, напомнящи малко на Белоградчишките скали, но без зеленината около тях. Тук няма никаква. Само пясък. Слънцето се скрива зад планините на стотици километри от нас, а на негово място малко след това изгря ярка звезда. Гледката беше красива и си заслужава да бъде споделена. В пустинята има адски много зведи. Пътят, по който дойдохме, не е натоварен и рядко има някакви шумове. Тишината е успокояваща. Това беше едно от най-силните места, на които сме били по време на пътешествието си до сега.

Върнахме се в хотела след тричасов лежерен път. Утре ни чакаха много километри… Бандер Абас и остров Кешм!

Вечерта в Техран решихме да останем да спим отново в Алифорния. Имахме нужда от малко почивка след преходите в дните след Керман. Бяхме изминали повече от 2000 километра за 3 дни и не ни се пътуваше отново. А и имахме недовършена работа в иранската столица – трябваше да видим националния музей и да се качим до Покрива на Техран.

В Алифорния все още беше немската двойка. Още не можеха да си оправят визите за Узбекистан и Туркменистан. Имаше и друг гост – французче от Бордо. Пропътувал нашият почти целия континент с колело. За моя радост, дори беше минавал и спал в Сливен (където съм роден и израстнал). В Несебър пък някакво бабе-рентиерче му откраднало чифт обувки. Казваше се Гаел и имаше проблем с дясното коляно. Това спираше пътят му към Индия. Щял да се връща в Бордо и да се оперира.

Ние успяхме да направим само една от целите си – да посетим националния музей. И то още в началото на почивния ни ден. Посетихме музея, видяхме и най-известната забележителност в него – Солния човек. Преди над 1700 години някакъв чичка, явен богаташ за времето си, според иранските археолози, получил удар по лявото око. В следствие на това загубил равновесие и паднал в някакъв солник. Там се осолявал в продължение на хилядолетие и отгоре, докато не бил намерен в доста добро състояние. Черепът и единият от краката му бяха изложени в музея. Чичакът имаше дори запазени коса и брада.

След музея се разходихме в Градския парк, в който бяхме и преди седмица. Видяхме няколко уреда за уличен фитнес. Беше добре да раздвижим кръвта. В София се стремим да посещаваме спортните зали по няколко пъти в седмицата, а откакто сме тръгнали не бяхме спортували въобще. Изморихме се дори, за да стигнем до гробниците на персийските крале над Персеполис. Тренирахме 40-на минути, колкото да има някакъв тонус и да се постегнем малко. Трябваше да се приберем при Али, който вероятно още спеше. Нищо че беше около 15:00 часа.

Отидохме да си хванем такси извън парка. Излязохме на доста оживена улица и нямаше свободно такси за Ицо и Иво. А и всички караха изключително техрански – бързо и неразумно. От нищото се появи човек на средна възраст (тук е, може би, времето да споменем, че всички иранци изглеждат много над възрастта си – голяма част от приличащите на 40-50 години, всъщност, са на по 25… или поне така казват като питаш; та може и този чичак да ни е бил „набор”) и по жестовете му разбрахме, че ни пита какво ни трябва. Казахме си, а той ни отвърна, че до минута ще го имаме. Не минаха и 30 секунди и спря някакво момче, което след кратък пазарлък за цената ни качи до адреса.

Дикуиш и иранската му приятелка бяха там. Гаел беше станал преди час, а хазяинът в дома Али тъкмо се разсънваше.Немците пък се бяха върнали от посолствата. Направихме си план, който в последствие, нямаше да издържи под ударите на малкото време, което се оказа, че имаме.

С Дики и персийското миньонче излязохме да ядем. Отидохме с колата. Грешка! Още при предната ни визита в Техран, малката иранка беше харесала колата и искаше да мине с нея по улицата, на която се правят свалките. За лош късмет, тя се намира точно зад блока на Али. Миньончето почна да писка и да се вълнува много. След като напълнихме стомасите почна да ни моли да мине през улицата със свалките и дори изяви желание да кара. В същото време, приятелят и Дики, гледаше странно и едва ли не умолително, за да и дадем ключовете. Ние сме момчета с големи сърца, та я оторизирахме. Тя твърдеше, че като сме четирима в колата и то смесени полове едва ли ще и върже (разбирайте някое момче да и поиска номера), но имаше огромно желание да опита. А ние пък нямахме желание да я оставим сама в колата.

„Дор-дор”, както е известно това сваляческо упражнение, е доста опасно предвижване по улицата, внезапно спиране, фукане с хубава кола и ненормално шофиране, дрифт от време на време, много обратни завои и шофиране с почти буквално допиране на странични огледала. Цялата игра е доста детинска, но ние разбираме младите иранци. Няма барове и клубове. Трябвало е да си измислят начин, за да се срещат и запознават. По-старите не го харесваха. Професор Мей в Есфахан, примерно, намери време да ни се оплаче от това за петте минути, в които разговаряхме. Иранското момиче караше добре и умираше от кеф на вниманието, което получава от местните свалячи с хубави коли. На „дор-дор” отиват предимно хубави коли. Такива, каквито не се виждат много в Техран, а и в целия Иран. Само на о-в Кешм, като едно Слънчев бряг уонаби, имаше по-добри автомобили. Липсваха типичните мъжки коли за Иран – Замяд и Пайкан (ужасно изглеждащи автомобили, местно производство, които са притежавани само от мъже). Приятелката на Дикуиш, който продължаваше да гледа леко притеснено от всичко случващо се, не успя да си даде номера на никой от „сладурите”, както тя ги нарече, но щеше да и върже, ако беше постояла още малко или пък беше сама. Говореше с момчетата, искаше цигари и запалки от тях. От другите коли и подаваха всичко, каквото си поиска.

След 20-на минути на обикаляне по улицата, решихме, че е време да се приберем. Искахме да отидем и на Покрива на Техран – достъпно за коли място и хубава гледка над града. Вместо това Али ни (нас двамата и Гаел) заведе в кафене в центъра на града. Там се бяха събрали около 40 негови приятели – и мъже и жени, които дори стояха сравнително смесено. Това беше различно от останалите части на страната. Отново бяхме обект на внимание. Приятелката на Дикуиш, по-рано, ни беше обяснила, че младите чужденци и туристи в Иран са рядкост. За това и получават много интерес и са привлекателни. Освен това, всички млади искали да се махнат от Иран, и им било странно, че има хора на тяхната възраст, които идвали доброволно в страната. Приятелите на Али ни ръкопляскаха, всички минаха да ни поздравят и видяхме много от тях да ни гледат с „бялото на очите”, а понякога и доста явно. Сметката ни, естествено, беше оправена от домакините.

След кафенето тръгнахме към Алифорния и по центъра имаше адски много хора. Беше ден от религиозен празник – 10-дневните празници, в които се почита паметта на имам Хюсеин. Вярващите страдаха за него, а в джамиите даваха безплатна храна на всички. Малко преди дома на Али се натъкнахме на постове на така наречената „религиозна полиция”. Той ни разказа, че проверяват много от пътниците за алкохол. Спиртните напитки са забранени в Иран, а ако някой бъде хванат да е в нетрезво състояние наказанието е доста сурово – 80 камшика. Али, обаче, ни разказа, че не знае за случай някой да е бил подложен на това. Обикновено плащали солена глоба.

Али ни разказа и за трафик полицията. Персийските катаджии били, всъщност, момчета, които отбивали военната си служба. За това и много от тях въобще не се интересували от нарушенията, които правиш и ако не спреш при подаден сигнал може и въобще да не те гонят. Нещо, което на следващия ден направихме, и Али се оказа прав.

Все пак има какво да те спре по пътя в Иран. Тук легналите полицаи са милиони. И са навсякъде. И са от всякакъв тип – малки, големи, ниски, високи, пластмасови, необозначени, асфалтови, бетонни, гумени, светещи, павирани, изрисувани, нарочно нарязан на ленти асфалт… Това убива скоростта (освен на Пайканите и Замядите) и със сигурност намалява в пъти катастрофите, ерго и без това многото жертви на пътя. Авариралите коли пък спират в дясната лента – до тук добре. Обезопасяването, обаче, никога не се състои от светещ триъгълник. Плавно наредени големи камъни в дясната лента вършат тази мръсна работа. Дали ги носят по превозните средства или си ги „берат” от близки поляни – все още не знаем.

След като се прибрахме, оставихме Дикуиш, Гаел и Али да гледат „Големия Лебовски” на компютъра на Иво, и си легнахме. На другия ден ни чакаше Каспийско море.

Избрахме живописен маршрут, подобен на Ришкия проход, но без растителност. Иранците го смятаха за нещо много красиво, но пейзажът си е „планинско сух” – почти без дървета. Беше уикенд и имаше много хора, които бяха излезли да къмпингуват из прохода. Имаше рекичка и няколко изключително мръсни места, на които бяха разпънали десетки палатки и килимчета. Запален огън точно до пътя е нещо типично за района, след като го виждахме и в Турция, а тук си е направо редовно.

Привечер стигнахме Рамсар. Градче на брега на Каспийско море – нещо като черноморски курорт от преди 50 години. Никой не говори английски, никъде няма интернет, а хората излизат по пътя с табела, на която пише „вила” и викайки си предлагат домовете за спане. Настанихме се в сравнително добре изглеждащ хотел и се разходихме из брега на морето. Там пихме по чай и след кратка разходка из скучното градче се прибрахме в стаята.

Не бяха минали и 10 минути и на вратата се почука. Беше рецепционистчето, което ни настани. Представи се като Карими и явно му беше скучно, защото ние бяхме една от двете заети стаи в хотела. Попита ни нещо на единствения език, който владееше – фарси. Ние нищо не разбрахме, естествено, но го поканихме в стаята. Стоя при нас около 20 минути и буквално ни разплака от смях с глупостите и маниерите си. Искахме от него да оправи интернета, а той май обясняваше как това ще се случи след 1-2-3 часа или утре или в България. Дори направихме видео на обясненията му, което го въодушеви още повече. Поканихме го да си тръгва, за да спим. Отне му няколко минути да разбере жеста с две ръце под главата и затворени очи, но все пак излезе.

Сутринта отидохме до брега и потопихме ръце и в Каспийско море. Валеше. И то силно. Днес трябваше да минем през едно симпатично селце – Масулех. След него искахме да посетим и Табриз.

В дъжда километрите не се нижеха лесно под гумите на червената красавица, а и имаше мъгла на моменти. Това ни забави много. Стигнахме до Масулех, където има само една интересна гледка. Селцето е в планината и къщите са построени по склона. И то така, че покривът на долната къща е двор и основа на горната.

В ранния следобяд тръгнахме към Табриз…

Масулех си заслужаваше отбивката. Гледката си струваше споделеното време и бяхме доволни, че го видяхме. Обядвахме в близкия град Фуман и потеглихме към Табриз. 

Табриз е сред големите градове в Иран, а го бяхме оставили точно за пътя към дома. Населението е милион и половина. Има типичните за персийските градове забележителности – джамия, петъчна джамия, крепост и градини. Влизането в Табриз беше трудно и продължително. В Иран има религиозен празник, който продължава десет дни. Имам Хюсеин и неговите последователи, преди много, много години, в един по-различен свят, били хванати по време на техния си път и измъчвани в продължение на десет дни. Техните похитители, нейде из днешен Ирак, не им давали храна и вода и на десетия ден ги убили. Празникът, в който иранците почитат паметта им, включва самобичуване под съпровода на музика от огромни тъпани. В същото време има и песнопения, идващи от големи колони, които са предварително инсталирани навсякъде из улиците на града. Всичко това се случва по централните улици, което удължи стигането до центъра на Табриз с няколко часа. Влязохме в града малко след 22:00, а докато стигнем до частта с хотелите и главните улици, часовниците показваха 20 минути след полунощ. Потърсихме си хотел, което в този час е трудно. В задръстванията, докато гледахме и чакахме да премине самобичуващата се с прътове тълпа, получихме покана за чай и подслон от един брадат младеж, но отказахме. На няколко места ни отказаха пък в хотелите, въпреки че вероятно имаха свободни стаи. Около 02:00 успяхме да намерим покрив над главите си в един хотел и заспахме мигновенно с уговорката утре да разгледаме Табриз и да тръгнем по предначертания път към Армения и Грузия.

Събудихме се с друго настроение. Сметките ни показаха, че ако потеглим към Армения и Грузия, ще трябва да пътуваме над 4000 километра за оставащите 6 дни. И прибирането ни нямаше да е хич лесно. Решихме да поемем по пътя към дома и да разгледаме съседната нам Турция. Закусихме в компанията на местен футболен отбор, който правеше разбора си в столовата на хотела и гледаше последния си мач. Момчетата го бяха загубили и сега получаваха конското от треньора си. По-късно във фоайето, докато се прибирахме към стаята ни, част от футболистчетата ни видяха и ни заговориха. Като казахме, че сме от България, единият каза „Диско, диско” и започна да прави движения на танци. С тези реакции никой нямаше да го вземе да играе в западните отбори. Ама то едва ли му и трябва. Според нашият домакин в Техран Али, един играч от добър ирански отбор взима над 2 млн евро на година. За чужденците, учудващо, парите били по-малко.

Стегнахме багажа, натоварихме го в колата, чиято задна броня беше одраскана от бяла Сайпа, и тръгнахме на разходка из Табриз. Бяха ни останали множество магнити за хладилник, които бяхме взели за подаръци за местните, и трябваше да ги раздадем ва-банк. Това беше сред последните места в Иран, които ще посетим. Освен това трябваше да изхарчим и риалите, с които разполагахме. Нямаше много места, където да ги обменим след това. Както се оказа по-късно, добре, че не се разделихме с всичката иранска пара.

След двучасова обиколка из Табриз, тръгнахме към границата. Пунктът се казва Базарган и се намира на малко над 200 километра на северозапад. Естествено, преди границата спряхме да напълним за последно от евтиния бензин. От следващия ден 20 лв за пълен резервоар щяха да са само прекрасен спомен за живот, който сме водили в продължение на 18 дни. Стигнахме до границата и от там ни наобиколиха поне 10-на зле изглеждащи иранци, които явно искаха да помогнат за преминаването на й. Добре е, че ги има, че по тези граници, друг език, освен местния, не се признава особено. Хора, учете го тоя английски, де! Пое ни оплешивяващ мъж на около 50 години. Влезе в колата и каза да караме към пункта. Гласът му беше дрезгав и говореше почти неразбираемо. Там взе паспорта ми, карнет дьо пасажа за колата и пълномощното и започна да обикаля по бюра и стаи. Странна бюрокрация е иранската. Отнема време и е добро кардио упражнение. Обикаляне по стаи за по един подпис, после връщане в същите стаи за печат. Никой, естествено, не си дава зор. Плешивият мъж, който приличаше на бившия треньор на ЦСКА Миодраг Йешич, знаеше идеално къде и в каква последователност да отиде, затова и упражнението отне около час. Ако разчитахме само на себе си, щеше да е повечко.

След като получихме какво ни трябва от иранските гранични власти – 10 подписа и печата – плешивецът Йешич спря до колата и държейки карнета и паспорта ми, каза на разваления си английски „100 euro ‘n you can go. Benzin is good, all is good”. Какви 100 евро, бе? За какво?! Че си минал по гишетата? Гласът му продължаваше да стърже грозно, а той си искаше 100-те евро. То дори Хюсеин в Урмия на влизане ни беше взел 15 долара за бюрокрацията. Показахме му част от последните си риали (нямаха и 10 долара) и му казахме, че това най-много да получи. Той бързо свали на 50 евро. Май наистина си вярваше, че ще вземе голяма пара. Накрая върна документите, взе риалите, каза „ходафез” и повече не го видяхме.

Беше последният иранец, който виждаме. Разделихме се със страната със смесени чувства. Прекарахме там 18 нощи и разгледахме основните забележителности. Иран очарова с цялата история, която е събрана там. Очарова с хората си и тяхната добрина, гостоприемство и любопитство. Очарова с жените, които макар и с хиджаб са красиви. Очарова с вкуса на миналото. Едно минало, което самият ти си преживял. Този вкус остава в съзнанието ти, напомняйки ти за България от преди 20-на години. Очарова с базарите и мириса на подправки по централните улици. Има, обаче, и неща, които няма да ни липсват. Постоянният мирис на природен газ, с който се отоплява населението, и изгорели газове в градовете, необразоваността на хората, легналите полицаи. Няма да ни липсва и безумният трафик, както и пустинните релефи. Няма да ни липсва и сухият режим!

Целта ни беше да стигнем и да спим в град Карс. Известен е от книгата на Орхан Памук “Сняг”. Пътищата в Турция си бяха все така добри – както ги оставихме преди две седмици и половина. Карането в гъста мъгла ни забави, но след три часа бяхме в Карс. По пътя се насладих на две кенчета Ефес. И друг път се е случвало да не пием алкохол дълго време. Но когато знаеш, че е забранено, някак повече ти се иска, и в Иран и двамата имахме желание да пием от пенливата течност. Цената от 10 долара за кен Хайнекен и заплахата от глоба или 80 камшика ни спираха.

Намерихме си хотел за минути, качихме нещата и излязохме да вечеряме. Докато го правехме, изведнъж, започнаха да излизат много млади момчета и момичета. Повечето носеха футболни шалове на Фенербахче. Имаше и такива на Галатасарай. Попитахме млад мъж какво точно се случва и той ни обясни, че „фенерите” са победили преди минути в дербито на страната с 2:0. Празненствата на футболните фенове бяха точно пред хотела ни . Имаше факли и викове, а феновете на двата отбора си стояха смесено и нямаше инциденти. За реда следяха и доста полицаи.

Върнахме се в стаята, чухме се с близките си и около полунощ вече спяхме.

Събудихме се късно. Обменихме по 300 долара (щяха да ни трябват много пари за бензин ) в местна банка и тръгнахме до крепостта в Карс. Градът някога е бил столица на арменската държава. След началото на миналия век, обаче, едва ли има много арменци останали да живеят в Карс. От крепостта, която е над града, се вижда цялата панорама. До крепостта има и църква, на която има надписи на арменски. На около 40 километра, точно до браздата с Армения, се намира и древната арменска столица Ани. По пътя за Ани, в няколко села, има паметници на арменския геноцид над Турция. Историята около съществуването на крепостта и града и притежанието му, е представена с недомлъвки в надписите и обясненията в туристическия обект. В тях думата Армения не се среща. За жалост, мястото не е особено поддържано. В миналото със сигурност е било величествено, а там са живели над 100 хиляди арменци. Днес се намира на буквално на метри от границата, но все пак в територията на Турция.

 
 

15 модела, които са доста…грозни

| от chronicle.bg |

Всички знаем какво се изисква, за да бъдеш модел. Трябва да си кльощав и красив.

Поне така беше доскоро. По подиумите и на кориците на списанията обаче вече дефилират закръглени модели със секси извивки и хората свикнаха с това, че моделите на 21 век не са като деветдесетарските модели. Напоследък се забелязва и нов тренд в избора на манекенки: далеч не всички от тях са брилянтно красиви. Някои от тях дори не са хубави.

Вижте в галерията 15 момичета, които работят като модели и не пасват на общоприетите стандарти за красота. Някои от тях не са грозни, а имат някакъв дефект, а други…е, кои пък сме ние, че да съдим. Вижте ги.

 

 
 

„Смъртоносен улов“ се завръща по Discovery Channel

| от chronicle.bg |

Популярната поредица на Discovery Channel – „Смъртоносен улов“ – се завръща с нови истории. Новият 15-и сезон на отличената с награда „Еми“ продукция е озаглавен „Дънджън Коув“, и можем да гледаме премиерата му на 13-и декември, вторник, от 20:00 ч.

Новите серии представят живота в Нюпорт, Орегон – едно от последните рибарски селища на ръба на опасното „Гробище на Пасифика“, разпростиращо се от Орегон до Британска Колумбия. Тук поколения ловци на раци и техните семейства рискуват всичко, за да изтръгнат прехраната си от морето. Хиляди плавателни съдове и животи са били изгубени в битка с морето, което го определя като мястото за най-смъртоносен комерсиален риболов в света. Орегонското крайбрежие гъмжи с морски обитатели, но и изненадва с лабиринт от плитчини и подводни течения.

Discovery Channel

„Смъртоносен улов: Дънджън Коув“ се качва на борда на корабите, които навигират сред бурните вълни и непредсказуеми условия в този участък на океана. Но какво означава това за онези, които остават на сушата? Поредицата показва живота на семействата, много от които живеят на това място от поколения. Всяка година има рибари, изгубени в коварните води, но семействата в Нюпорт понасят мъката, борейки се да запазят живо наследството на своя град.

Discovery Channel

Голяма част от героите, които ще видим в новия сезон, идват именно от семейства, в които поколения наред риболовът е служил за прехрана на фамилията и се е превърнал в традиция. Именно такава е историята на семейството на капитан Мики Редерфорд. Подобно на стотици рибари, Мики прави своите първи стъпки в занаята още като дете. Едва на 6 години той се сблъсква с рибарството, а на 21 вече управлява собствена лодка. 4 години след като напуска семейния бизнес поради несъгласия с баща си, Кени Рипка размисля и се връща обратно с ясната цел да докаже, че притежава необходимите качества, за да бъде част от семейния бизнес.

Ще успее ли новото поколение капитани да овладее морето въпреки проблемите, разяждащи флота му? Ще успеят ли героите на поредицата да съберат куража, който се изисква, за да станат легенди? Предстои да видим в новите епизоди.

 
 

Появи се невероятен акустичен кавър на „Издислав“. Чуйте го

| от chronicle.bg |

Първият опит за песен на английски на поп-фолк изпълнителя Фики Стораро предизвика вълна от шеги. Песента му „Is This Love“ беше успешно прекръстена на Издислав и намери специално място дори в новинарския блок на БНТ. Въпреки типичните чалга извивки на парчето, оказва се, че то може и да звучи добре.

Автор на чудесния кавър е Нели, която от 17-годишна поддържа свой YouTube канал, в който публикува видеа на кавъри.

Чуйте я.

 
 

Най-вероятният ден да бъдете зарязани от партньора наближава

| от chronicle.bg, по БТА |

Най-вероятният ден, в който може да бъдете зарязани от партньора наближава и той е 11 декември.

Тази неделя е набедена за най-фатална от статистиците, които внимателно анализирали думата „раздяла“ в постовете и статусите във Фейсбук. Съществуват различни теории относно това на какво се дължат тези разлъки.

По-стиснатите люде си дават сметка, че не си заслужава да се хвърлят пари на вятъра за подаръци за човека, с когото не са сигурни, че ще продължат. Други пък предпочитат скъсването на отношенията пред това да представят човека до себе си на семейството. Но не трябва да изключваме и влиянието на стреса – периодът около коледните и новогодишните празници е особено напрегнат и на мнозина не им издържат нервите.

Много тлеещи конфликти излизат наяве и от това страда любовната връзка. Ако все пак двойките преодолеят фаталния 11 декември, да не мислят, че всичко им се е разминало. Разлъките на Коледа и на Нова година намаляват, но рязко скачат през пролетта, предупреждава таблоидът.