Постсъветските рани още кървят

| от |

Войната в Източна Украйна оставя след себе си разрушения и травматизирани хора. Тях ги очаква тъжната съдба на онези, които са имали нещастието да попаднат в някоя от конфликтните зони на постсъветското пространство, пише Дойче веле.

Изпепелени жилища, разрушени танкове, сред развалините се лутат възрастни и бедно облечени жени, мъже с патерици и деца, травматизирани от войната. Подобни кадри са ни отдавна познати и то не само от региона на Луганск и Донецк. В постсъветското пространство има четири области, в които войните за независимост оставиха след себе си само развалини: в Приднестровието, в грузинските Абхазия и Южна Осетия, както и в Нагорни Карабах, за който още спорят Армения и Азербайджан.

Източна Украйна също може да сподели съдбата на някой от тези четири региона със „замразени“ конфликти. Всъщност понятието „замразен конфликт“ не е точно. По-редно би било да се каже, че конфликтът се превръща в тежка рана, която не зараства, а заплашва да засегне и здравата тъкан.

Национализмът ускори разпадането на Съветския съюз

Както в Източна Украйна, така и в останалите четири конфликта става дума за езикови спорове и борба за поделянето на властта между етническите мнозинства и малцинства. Тези конфликти бяха раздухани още в началото на 20-ия век от един избуяващ тогава национализъм, а по съветско време – от отношението на Москва към народите и етносите, базиращо се на принципа „разделяй и владей“.

Когато в края на 80-те години на миналия век съветското ръководство разхлаби примката, начело на протестните движения в съветските републики застанаха най-вече националистически настроени интелектуалци. Те не само задвижиха процесите на отделяне от Москва, но и допринесоха за това конфликтите да се превърнат в открити военни стълкновения. На първия грузински президент, писателя Звияд Гамзахурдия се приписват например думите „Грузия на грузинците“ – и то в една страна, в която освен грузинци, живеят абхазци, осетинци и редица други малцинства.

Русия въдворява ред

Москва беше и продължава да е замесена във всички тези конфликти. Трябва да се признае обаче, че в началото на 90-те години на миналия век нямаше друга държава, която да е готова със собствени войски да допринесе за уреждането на военните конфликти в Молдова, Грузия и Нагорни-Карабах. Когато през лятото на 1992 година грузинските части за сигурност навлязоха в Абхазия край Черно море, руската армия беше тази, която на практика евакуира всички туристи от плажовете и помогна на много грузинци да напуснат полето на бойните действия. Фактът, че във всички тези зони на конфликти в крайна сметка победиха силите, борещи се за отцепване, се дължи отчасти на подкрепата на руските войски за сепаратистите. Въпреки това Русия държи да бъде възприемана не като страна в конфликтите, а само като посредник.

Международни посредници без успех

В решаването на конфликтите се включиха много хора през изминалите години. Но след известни фази на затишие и отделни успехи в преговорите за мир, във всички тези конфликти неизменно се стигна до повторното им разрастване. В Нагорни Карабах например и до днес едни срещу други са изправени тежковъоръжени войски. През август тази година там се стигна до най-тежките сражения от примирието през 1994 година насам.

Това се дължи не само на нежеланието на ръководствата на Армения и Азербайджан да преодолеят различията. С конфликта те оправдават и собственото си автократично управление. Международните посреднически усилия през последните 20 години също не допринесоха за някаква промяна. Т.нар. „Група от Минск“, в която влизат представители на ОССЕ, Русия, САЩ и Франция, междувременно проигра доверието, което имаше, поради доста непрозрачната си дейност. Освен това Русия допълнително подклажда напрежението с това, че се изявява като военен защитник на Армения, но и като оръжеен доставчик на Азербайджан.

Безсилни миротворци и в Грузия

Случаят с Грузия нагледно показва колко безсилни могат да бъдат понякога международните мироопазващи мисии. Още преди 2008 година ООН и ОССЕ описват в своите доклади повишената активност на сепаратистите и на войските на грузинското вътрешно министерство в регионите на Абхазия и Южна Осетия. Наблюдателите регистрират също и тревожното увеличаване на инцидентите. но независимо от всички международни дипломатически усилия, войната между Русия и Грузия през 2008 година не можа да бъде предотвратена.

Също както в Крим и в Източна Украйна, така и на останалите места – през 90-те години на миналия век, както и през 2008 година в Грузия – се биеха не редовни войски, а нелегални бойци и наемници. Има улики, че поне някои от тях са действали с подкрепата на Москва. Това си личи например от едно интервю на правозащитната организация „Хюмън Райтс Уоч“ с шестима руснаци в Абхазия през 1993 година. Те били членове на група от около 30 войници и сътрудници на КГБ , които воювали не само в Абхазия, но и в Приднестровието и някои други региони.

В интервюто те признават, че се получавали най-малкото логистична подкрепа от руското правителство. През август 2012 година президенът Путин лично призна, че Русия е обучавала членове на южноосетински милиции за военни действия срещу Грузия, и че те „воювали много смело“ срещу грузинците. По този начин Русия наруши военното примирие. Нещо повече. Южноосетинските милиции допринесоха за изостряне на напрежението, в резултат на което се стигна и до война. По време на боевете между руската и грузинската армия южноосетинските милиции бяха замесени и в престъпления срещу грузинското цивилно население.

Не просто самоотбрана

През 2008 година Руската армия навлезе в Грузия, за да „защити“ собствените си мироопазващи войски в Южна Осетия и по този начин спря настъплението на грузинската армия. Но и след това руските военни акции в Грузия „далеч надхвърляха рамките на отбрана“, както констатира тогава една международна разследваща комисия под ръководството на швейцарската дипломатка Хайди Таглиавини. Дори след сключването на примирието, руската армия продължава да нанася разрушителни удари срещу грузинска инфраструктура, връщайки по този начин развитието на страната назад. Впоследствие Русия наруши и мирното споразумение, договорено с посредничеството на ЕС, като изгради в Южна Осетия и Абхазия „обхватна военна инфраструктура“, която може да служи за изпълнението на военностратегически цели и в други региони, извън грузинския.

Независимо от примирието за Източна Украйна, Луганск и Донецк по всяка вероятност ще последват тъжната съдба на останалите конфликтни региони в постсъветското пространство. Те са изолирани и обеднели, развитието им е блокирано за много години напред. Вярно, е че от Москва текат пари към Приднестровието, Абхазия и Южна Осетия, но повсеместната корупция „попива“ огромната част от тези средства.

 
 

София Вергара – съдена от ембрионите си

| от chronicle.bg |

Звездата от „Модерно семейство“ София Вергара е съдена от…два замразени ембриона, които е заплодила заедно с бившия си партньор. 

Зародишите, наречени Ема и Исабела, са вписани в документите по съдебното дело.

Вергара се раздели с Ник Лоб през 2014 година, след като той вече веднъж се опита безуспешно да я съди за попечителството над ембрионите. Според новото дело обаче самите ембриони са били лишени от наследството, което им се полага според тръста, основан на тяхно име, защото Вергара отказва да им позволи да се развият и да бъдат родени, както първоначално е предвидено. Тръстът е създаден за тях в Луизиана, въпреки че ембрионите се намират в Калифорния. Лузиана е „пролайф“ щат и според законите му оплодена яйцеклетка е виждана като „юридическо лице“. В документите по делото фигурират имената на оплодените яйцеклетки, но не и на самия Лоб. Делото иска попечителството на зародишите да бъде дадено на Ник Лоб, който да им осигури раждане и живот.

София Вергара и Лоб преминаха пред инвитро процедура през 2013 година. Договорът, подписан от двамата тогава, постановява, че никой от тях не може да прави каквото и да е с ембрионите без съгласието на другия.

Адвокатите на Вергара подчертават, че тук дори не става дума за ембриони, а за оплодени яйцеклетки и единствената причина да бъде заведено делото е, за да намери как Ник Лоб да свързва името си с това на Вергара.

 
 

Страх ни е повече от змии, отколкото от катастрофи

| от Спонсорирано съдържание |

Кампанията „Алкохолът е лош шофьор” е част от дългосрочната корпоративна политика на „Каменица” АД, която има за цел създаването на положителна промяна в поведението на пътя и безопасното шофиране. Деветото издание на кампанията протича под посланието „Петък вечер. Има само едно правило, което важи за всички – не карай пил!“, като призовава към разумно поведение и отговорност да не сядаме зад волана след употреба на алкохол.

Всяка година, като част от активностите по кампанията, „Каменица“ АД провежда национално представително проучване за навиците и нагласите на българските шофьори. Проучването тази година е реализирано през октомври с подкрепата на Gemius.

Основен фокус тазгодишната кампания „Алкохолът е лош шофьор“ поставя върху отношението на околните към водачите, които се качват в колата след употреба на алкохол. Близо 80% от българите приемат шофирането в нетрезво състояние за недопустимо, но въпреки това повечето участници в проучването биха запазили известен неутралитет, ако техен познат иска да кара, след като е консумирал алкохол.

Резултатите от проучването и нагласите на хората към употребата на алкохол и шофирането коментира Росен Йорданов, психолог и консултант на кампанията.

ABD2016_Poster

1. Всички знаем че не трябва да се качваме на колата след употреба на алкохол. Осъзнаваме рисковете, всеки ден слушаме за новите жертви на пътя и въпреки това много хора продължават да го правят. Резултатите са категорични. Защо според Вас се случва това?

Причините са много, ако щете дори еволюционни. Може да ви се стори странно, но ако направим анкетно проучване за най-силните страхове сред хора, които живеят в градовете, ще видите, убеден съм, че много повече от тях ще отговорят, че се страхуват повече от змии или паяци например, отколкото от катастрофи и пътни произшествия, а още по-малко от ПТП-та свързани с употреба на алкохол. Парадоксално, но факт е, че ние, въпреки вековете социализация и урбанизация, не сме развили достатъчно инстинктите си за градската „джунгла“. От друга страна осъзнатостта не е достатъчна, за съжаление. За да работи осъзнатостта, за да има онова необходимо възпиращо въздействие, тя трябва да се интегрира в психиката на човека в онези най-ранни години, които не помним, или да почерпим от личен горчив опит. Вие обаче виждате, че в днешни дни възрастните отделяме много повече време на образованието на децата ни и много по-малко на възпитанието им, включително и на културата на поведение на пътя.

2. Вие имате поглед върху кампанията „Алкохолът е лош шофьор“ и от предишни години. Може ли най-общо да споделите своите впечатления от тазгодишните резултати от проучването – наблюдавате ли някакви значими промени в нагласите към хората шофирането в нетрезво състояние? Какви са вашите ключови изводи?

Тазгодишното изследване дава някои поводи за оптимизъм, особено когато бъдат сравнени данните с данните от предходни кампании. Видно е, че в осезаемо по-висока степен хората показват по-добра осведоменост за законовите ограничения, свързани с шофиране след употреба на алкохол, както и за влиянието на алкохола върху преценките и реакциите на шофьорите. Също така нараства категоричността на нетърпимост към този проблем. Това показва безспорно, че кампаниите имат смисъл и си струват усилията. Въпреки че много от анкетираните вероятно имат „едно наум“ в провеждането на подобни кампании, отчитайки корпоративния елемент, бих казал, че промяната дори на 1 човек към това да бъде по-отговорен и като шофьор и като спътник, си струва.

3. Имайки предвид резултатите от проучването, според Вас коя е по-рисковата група шофьори – младите, които са безразсъдни и самоуверени или по-опитните, които се осланят на опита си зад волана и смятат, че могат да се справят с всяка ситуация на пътя? Коя от двете групи е по-склонна да шофира след употребата на алкохол?

Категорично и двете групи, но с различни мотиви. При младите „обичайният заподозрян“ е надценяването на възможностите и безразсъдството, при опитните – надценяването на опита. Аз обаче бих бил по-критичен към групата на по-опитните водачи, защото освен лична отговорност, те носят и отговорността на стожери на културата на безопасно шофиране. В много случаи именно техните погрешни действия дават „заразния“ пример, който има по-широки последствия. Както и изследването показа децата са силен възпиращ фактор срещу безумието на пийналите водачи. Трябва ли обаче техните бащи, майки, батковци и т.н да прехвърлят тежестта на тази отговорност върху техните „рамене“?!

4.    Тази година кампанията на „Каменица“ АД поставя акцент върху солидарната отговорност на спътниците на шофьори употребили алкохол – склонни ли сме да се качим при такъв водач, защо, намесваме ли се да го спрем и т.н. Резултатите показват, че едва 24% твърдят, че биха направили всичко възможно да спрат шофьора, като по-голямата част от хората заявяват, че избягват да се намесват в личния му избор. Защо, според Вас, хората не са склонни да се намесват в такава ситуация?

Резултатите дават повод за тревога, защото, виждаме немалък процент на пасивност и неангажираност в поведението на хората, когато става дума за разубеждаване на шофьори, които са консумирали алкохол. Още повече водещите причини за пасивното поведение на хората в ситуациите с нетрезви водачи, независимо дали са прикрито или директно афиширани, в отговорите са свързани с личната воля. т.е дължащи се на себесъхранителни мотиви, а не толкова на незнание за проблемите и тежките последствия, които шофирането в нетрезво състояние може да причини. С други думи въпрос на отговорна солидарност към човека до теб, независимо от цената на личния дискомфорт, особено когато става дума за здравето и живота.

А иначе, половината анкетирани са убедени, че усилията да се разубеди водач, понечил да кара пил, биха спестили 2/3 от произшествията, свързани с употреба на алкохол. Простата аритметика показва, че ако хората са по-съпричастни към проблема, би могло всяка година да се спасяват около 100 човешки живота, да не говорим за физическите травми, ако съпоставим тези резултати със статистиката на КАТ.

5. Какво бихте посъветвали хората – как да реагираме, за да спрем наш близък, приятел познат, ако реши да шофира след употребата на алкохол?

Както се казва, човешкото поведение (вкл. и шофирането след употреба на алкохол) може и да е резултат от борбата на много и различни мотиви и преценки, но то винаги се разиграва на „шахматната дъска“ на възможностите и ограниченията, определени от действията на околните. Нека не пропускаме тези „шахматни“ партии, когато нашите близки и приятели искат да шофират нетрезви! Цената на нашето участие е живот! Не играйте хазарт с живота!

6. А какво можем да направим, ако е непознат? Вариант ли е директно да се обадим в полицията или по-добре да поговорим с него?

Според мен е силно препоръчително! Условности разбира се има и то главно да не се злоупотребява с тези сигнали. Да го правим от загриженост, а не от други користни мотиви. Въпросът е жизненоважен, защото ако допуснем един човек в нетрезво състояние да шофира, ние ставаме безмълвни съучастници в ситуация с възможни непоправими последствия.

7. С оглед на предстоящите празници, в които хората ще пътуват и определено ще употребяват алкохол, какво бихте посъветвали и шофьорите и техните близки и приятели?

За шофьорите мога да кажа простичко – не се качвайте зад волана, ако сте пили дори и по-малко. Накратко „Не карай пил“.
За спътниците посланието ми е следното: нека се замислят дали попадайки пред избора – да се намеся или не – когато видят техни близки да се качват в колата с намерение да шофират след като са консумирали алкохол, дали трябва ли да се дистанцират, измисляйки си лицемерни обяснения за личната отговорност, дали си струва да мълчат, „за да не си развалят кефа“ или обратно – да се ангажират, да положат усилие, да бъдат неотстъпчиви в разубеждаването на тези хора ако трябва, но да запазим здравето и/или живота на нашите приятели и близки?

 
 

Господин Брана, черпим те!

| от |

Известен като един от най-големите почитатели на Шекспир в наши дни, като един от мъжете, които могат да играят еднакво добре на сцена, на екран и в живота, Кенет Брана е много неща.

Роден в студена Ирландия, този прекрасен представител на седмото изкуство, има пет номинации за „Оскар“, включително по една за режисура и сценарий, пет за „Златен глобус“ и има в джоба си едно Еми и цели 4 награди БАФТА.

Когато е на 23 години, подобно на много хора на Острова, влюбени в Шекспир, Брана се присъединява към Royal Shakespeare Company, където участва в първата си главна роля – тази на Хенри V. А после прави и класиката – „Ромео и Жулиета“.

Благодарение на многообразните вариации и интерпретации на шекспировото творчество Кенет Брана е обявен за патрон на театъра от принц Чарлз, а няколко години по-късно пренася любовта си към британския драматург и на голям екран, като прави киноадаптация на „Много шум за нищо“. Което пък му носи първа номинация за „Златен глобус“, макар и не лична и поименна, в категория „най-добър комедия и мюзикъл“.

Оттам насетне Брана сигурно е един от малкото британски актьори и режисьори, които могат да се похвалят, че са адаптирали огромна част от творчеството на Шекспир, както на сцената, така и на екран. От „Хенри V“, през „Макбет“, до „Както ви харесва“, в богата му биография ще откриете почти всяко известно заглавие на драматурга, направено по различен начин на екран или сцена.

Кенет Брана работи в киното от 1981 година, като режисьорския си дебют прави 8 години по-късно и оттогава не се спира. Освен любимия му Шекспир е правил както комерсиални, така и по-бутикови филми. Някои добри, други лоши, но всички с отличителен белег на лека мелодраматичност, каквато всеки почитател на класическия театър носи в себе си.

Последно гледахме Кенет Брана в „Джак Райън: Теория на хаоса“, където освен, че играе основния злодей и режисира. А скоро очакваме и негова адаптация на „Убийство в Ориент Експрес“ по творба на друго известно британско бижу – мадам Агата Кристи. Там Брана режисира и играе основната роля – тази на известния Еркюл Поаро.

Кенет Брана е един от актьорите, които могат да правят еднакво добре кино, телевизия и театър и затова говорят част от последните му роли – в „Моята седмица с Мерилин“, „Операция Валкирия“ и „Рок радио“, както и режисьорските му неща – като последната „Пепеляшка“. В телевизията може да видите Брана в една доста различна светлина – като нещастния, затворен и тъжен инспектор Валандър в британската адаптация на шведското шоу. Там ви го препоръчваме горещо.

Както казахме в началото Кенет Брана е много неща. Освен това днес е рожденик, защото прави 56 години. А ние се черпим в негова чест с част от прекрасните му роли. Те са в галерията горе.  

 
 

Ние тая песен сме я слушали

| от |

Стига сме се възмущавали от Гери-Никол и нейните турбохитове. Тая песен сме я слушали и не само сме я слушали, ами и сме й трошили пръсти, пили сме на нея и сме били с юмрук по масата. Гери-Никол повтаря титани на поп-шока. Титани, които не се стесняват. Къде е тръгнала 18-годишната дива с едни задни части само! Това е скромност граничеща с немотия. Отмести се, мила Гери-Никол, и направи място на хората, които откриха топлата вода.

Започваме силно с една песен на 100 кила преди с Криско да запеят че са „на хип хопа дрийм тийма, шмъркаме кока в Джим Бийма“ (Из Криско и 100 Кила – Остани за обяд). Става въпрос за песента П**ки по масата, в която можем да чуем:

„Раста крий се в храс, скришум пишим фас,
с жан тонко фас, п**ката кваз
занимавам се с п**ки мънички,
мажа се с крем против гъбички.
А ти лекувай си трипера шото тука почва припева.“

И след това наистина започва припева, където става познатото и предполагано мазало.

Рапът е ясен, нека заорем надълбоко в грешното творчество. Кой е слушал Изумруд? Емблематични мъже. Веднъж празнуваха рожден ден на своя приятелка в едно караоке в Студентки град и изпяха няколко парчета. Незабравима вечер. Една от техните песни директно минава покрай Гери-Николовата:

„В сладкарница Малинка

с тебе бяхме дваминка,

а навънка дъждът ромоли.

Аз си пия кафето,

тя ме бара за дупето

и се прави на „яж ми гъза“.

Красиво е.


Така нареченият Светльо от Хиподил с така наречените Легенди също имат хубава песен за маса. За маса, а аз бих добавил и за креват. Хайде всички заедно:

„Гъза ме боли,

боли ме гъза.

Повече няма да пия, защото

боли ме гъза.“

 


Няма да има откъс от текста на следващата песен, защото е прекалена. Става въпрос за Стоян, който докарва беля, барайки в стопанството.

 


С какво помним 1998 година? С песента на Румяна – Чук-Чук, нали.

„Чук – чука, чук, чук, чук!

Хайде, скъпи, идвай тук!

Чук – чука, чук, чук, чук!

Да не ида аз при друг!“

Между другото, Гери-Никол е родена през 1998.

 


Дано четете тази статия в прилично време, защото сега ще ви се допие.

„Що не си свалиш фланелката моряшка,

а аз ще ти покажа мойта синя прашка.

Ти и без това със поглед ми събличаш,

но да знаеш, че след мене гол ще тичаш.“

 


Последната песен е логическо продължение на предната. В нея лирическият герой задава въпрос.

 

 

Искате ли бис? Добре – последната песен в плейлиста ни „1000 песни като новата на Гери-Никол“ е авторство на най-добрия аренби изпълнител в България Върбан Тодоров – Бичето. Както би казал Тома Спространов: „Следващата песен е Ай кам фром дъ вилидж, Идем от село“