Последният влак

| от | |

Това е лично разсъждение за живота вселената и железниците.

Love-Train-Jamie-Bosworth-Photographer

Последният влак… Даже не знам как е звучало преди това понятие и какво значение съм влагала в него. Съществува ли всъщност подобно явление? От известно време си мисля, че да – съществува. Това е, когато животът ти се е подредил по начина, в чийто процес си участвал и ти и то съвсем съзнателно. На всичкото отгоре си и щастлив от крайния резултат, защото това е всичко, за което си мечтал и което си постигнал… сам.

Погледнато отстрани повечето хора ще кажат: „Ами да, всичко си е наред, трябва да се радваш! Всичко си постигнал и това е факт. Всичко което имаш – пак е факт! Прави са, така е. Но на заден план, в съзнанието си, стоиш на перона, виждаш отдалеч как приближава последния влак и си скован. Не знаеш какво да направиш, как да го хванеш (а трябва ли наистина да го)? Ще успееш ли да качиш багажа, който носиш? Ще има ли място из купетата? За къде ли пътува този влак? И неизбежно седи, отново на заден план, любимият ми детски въпрос: „Кога ще стигнем?“ И къде стигаме всъщност… изобщо? Купища въпроси. Докато си ги задаваш и докато се опитваш да си им отговориш току-виж влакът отминал.

Естествено, една такава мисъл се поражда много често, когато разбереш че си болен или ти се е случила някаква трагедия, имаш просто друг поглед върху живота или си повлиян от нещо. Варианти има много. За някои от тях не мога да коментирам, за други – както се казва, имам бегла представа. Болестта е нещо, което по филмите го виждаме представено по определен начин – всички го описват как го приемаш, как се бориш, как ставаш по-силен, как всички са с теб и т.н Някои реалности обаче не са точно така.

Уплашен си. До смърт. Не искаш да спиш, за да не изпуснеш нещо от живота. Правиш неща за един ден, които обикновено биха ти отнели седмица. Барут си живееш с 200 км в час, искаш всичко да планираш, да начертаеш, да изпълниш. Като че ли си мислиш, че като си планирал нещо няма как друго да стане – имам вече график.

Ядосан си на тези, които са били около теб, а всъщност не си прав. Затова започваш да виниш себе си. Но и това не е правилно. Изобщо каша, в която забравяш да се концентрираш върху себе си, за да оздравееш – или поне да се бориш за това… Чудеса стават! Потвърждавам.

Така, тогава разбираш, че последният влак не е минал още, че трябва да се качиш и всичко ще бъде наред… Дали е така, не знам. Разбираш, че дори да не си имал драма, този влак е щял да мине. И пак може би е възможно да се качиш (ако изобщо го видиш, потънал из дневни битовизми, които те изпиват). Ако искаш – или ако не, се возиш вече на него. Варианти хиляди.

Когато се замислите, правите ли това което искате? Щастливи ли сте, съдбата добра ли е към вас? Всеки го тълкува различно – пари, здраве, деца, щастие и т.н. Това са малка част от въпросите – всеки си ги задава, но важно е решението и отговорите. Много не си отговарят честно, защото така е по-лесно. И ако дойде такъв момент, се мобилизират бързо да си отговорят докато седят на въпросния перон, виждайки как последния влак наближава.

Е, има една вероятност да се качиш и да има много спирки, влакът да е междинен или сам да избереш да не се качиш в последния момент. Какво правиш тогава – това е въпросът. Аз искам да се кача! Къде ще отида, все едно колко ще пътувам, няма значение.

Един човек ми каза веднъж: „Съдбата е по-силна от теб, остави се тя да те води.“ Разбирам, но ако тя не ме качи на последния влак?

 
 

Холокостът през погледа на седмото изкуство

| от Дилян Ценов |

 Един милион дрехи, 45 000 чифта обувки и седем тона човешка коса – това заварват съветските войски, когато освобождават най-големия нацистки концентрационен лагер – Аушвиц-Биркенау. Това се случва на 27 януари 1945 г. Поне 1 милион души намират смъртта си там.

Общо 6 милиона убити евреи – това е равносметката за Холокоста, която става ясна едва след края на Втората световна война, когато се разбира за действията на нацистите през изминалите години.

Холокостът – геноцидът над различните, онези, които са родени на неправилното място в неправилното време. На 24 април Израел почита паметта на 6-те милиона еврей, цигани, комунисти, хомосексуални и други, които стават жертви на най-голямото зверство, което съвременната ни история познава.

Не е учудващо, че изкуството и до днес обръща поглед към тези събития, за да напомни за ужаса под една или друга форма. Нито е странно как киното успява да създаде шедьоври в тази посока. Невинаги е ясно каква е причината филмите, в чийто сюжет присъства Холокоста, да са толкова добри. Може би една от причините е в мащаба на самата трагедия – тя може  да накара човешката природа да пробие познатите граници.

Именно тези филми ни доближават до истината, която се е случила там – във всички онези „бани“, във всички онези места, „където отиваме да работим“…

Отричан или не, преувеличен (както някои противници го описват) или истински, този геноцид съществува. Съществува и то по начин, който никога няма да избледнее и да се забрави. И макар някои да казват, че темата е преекспонирана в света на киното, то Холокостът продължава да вълнува.

Има ли значение дали са засегнати шест милиона души или един единствен пианист, майка с две деца, момче с раирана пижама, или семейство с малко момче, което има рожден ден? Кое определя едно действие като недопустимо – мащабът или самата природа на действието? 

Може би денят  е подходящ да си припомним как Холокостът е представен в киното. Вижте едни от най-въздействащите заглавия по тази тема в галерията горе.

 
 

Супергероите, които харесваме

| от |

Знаем, че всички харесват Спайдърмен, Супермен и Батман. Супергероите са guilty pleasure за момчетата, заради мрачната си натура, драматичното си минало и онзи леко прокрадващ се тестостеронен момент на хора, които могат всичко. Жените пък просто харесват мъже в тесни костюми. Изобщо във всякакви костюми.

Супергероите комбинират в себе си осанката на аутсайдера, лошото момче или съответно момиче, с уникална съдба и възможности, и възможността да ти направят чай и да натупат лошите едновременно.

Вселените на DC и Marvel – най-големите производители на силни и смели момчета и момичета на глава от населението, е пълна с истински интересни и готини персонажи. Независимо, колко стереотипни ви се струват.

Ние сме избрали точно пет броя от най-новите им тв и филмови попълнения, които гледаме винаги с удоволствие.

 
 

Дъщерята на Еминем порасна

| от chronicle.bg |

За първи път чухме за Хейли Скот през 2002 година, когато татко й пусна „Hailie’s Song“. В нея Еминем обяснява как тя е дала смисъл и стойност на живота му и колко се гордее, че е неин баща. Тогава тя беше едва на 7.

В песента осен любовта към дъщеря си, Еминем изразява и омразата към майка й – Кимбърли Ан Скот или накратко Ким.

Въпреки, че знаем за Хейли още от началото на рап кариерата на баща й, тя води изключително личен живот. До скоро – когато реши да се появи в социалните мрежи.

Еминем и майката на Хейли – Ким, се запознават в гимназията. През 1999 година се женят, 4 години след като се ражда дъщеричката им. През 2001 обаче семейството се развежда. Горе-долу по това време Маршал получава обвинения, че текстовете на песните му са агресивни към жените, и в частност към Ким, която той твърди, че ще убие. Да не говорим, че по същото време рапърът трябва да се справя и със зависимостта си.

През 2006 година Еминем и Ким се женят отново, но и се развеждат отново само след няколко месеца. До 2010 година успяват да се помирят, а 4 години по-късно в песента си „Headlights“ той й се извинява публично и казва, че я обича. В момента двамата продължават да са разделени.

Това идва да ни покаже колко трудно детство е имала Хейли. Днес тя е на 21 години и най-накрая е смятана за възрастен от законите на САЩ. Акаунтът й в Instagram е на около 6 месеца, но напоследък тя започна да поства в него все повече и повече снимки.

Какво знаем за нея можете да видите в галерията ни.

 
 

Филмите, селектирани в „Петнайсетдневката на режисьорите“ в Кан

| от chronicle.bg, по БТА |

В паралелната секция „Петнайсетдневката на режисьорите“ на кинофестивала в Кан бяха селектирани 19 филма от 1649 предложени пълнометражни ленти.

Сред финалистите фигурират „Un beau soleil interieur“ на френската режисьорка Клер Дени с участието на Жерар Депардийо и Жулиет Бинош, музикалната комедия на Брюно Дюмон „Jeannette, l’enfance de Jeanne d’Arc“ и „Alive in Paris“ на Абел Ферара.

„Тази година постъпиха с 67 кинотворби повече от миналата 2016-а в паралелната секция „Петнайсетдневка на режисьорите“. Сред тях фигурират пет филмови дебюта и пет френски, пет американски, три италиански и седем ленти на жени-режисьорки“, заяви директорът на програмата Едуард Уайнтроп.

„Петнайсетдневката“ ще бъде открита с прожекцията на комедията „Un beau soleil interieur“. „Харесваме кинотворците, които изпробват нови неща, така че и ние се опитваме да дадем своя принос, като ще стартираме паралелната секция с комедия“, коментира Уайнтроп.

Сред другите включени заглавия фигурират лентите на Шон Бейкър „The Florida Project“, „The Rider“ на Клои Жао, „Patty Cakes“ на Кери Мърниън, „West of the Jordan River“ на Амос Гитай и др.