Почивката на Макюън („Почивка в чужбина”)

| от | | |

Това заглавие на Макюън създава читателско усещане, че белетристът с ”Букър” е решил да си почине с  „разказ за двoйка c дългoгoдишна връзка, кoятo oтива на пoчивка във Вeнeция, за да възпламени потушените си чувcтва”.

1

Така „Колибри“ представи книгата у нас с обещанието ,че  и за читателя е оставено лениво удoвoлcтвиe от прочита. Макюън започва  пестеливо тази почивка. В  нейния  център поставя двама души и спасението на тяхната връзка. Мери и Колин са свободна двойка, за чиято история не помага настройката нито от „Събота, нито от „ Неутолима любов”, нито обещанието за лежерно четиво на Колибри. Историята е ужасяваща и това се постига с всеки детайл, който вписва в сюжета Макюън. За този похват самият писател би казва, „че си играе с детайлите и това го помни от Набоков”. Играта в литературното творчество е добре позната от херменевтиката. Още Гадамер визуализира играта като „поведение или душевно състояние на твореца”. Това е битието на  художествената  творба, чийто преобразен свят е поставен фигуративно. Познанието в тази творба изпълнява централния мотив на платонизма – „истинното битие на представяното е по- висше от битието на представения материал, но то се открива само чрез опознаване. Точно за награждащо опознаване дава възможност „почивката” на Макюън.

С модерното писане отдолу – нагоре, Макюън прави история с фатален край за недоверието, което основополага  изгубен свят.

Със стария маниер на писане, Макюън  стартира и тази история -с резерва. Читателят е поставен на дистанция, писателят задържа развръзката до последно, за да постигне максимално разтърсване от този душевен ужас. Все пак оставя една читателска възможност – да се гради кулминацията чрез действията на образите.

Описанията са поднесени в емоционален план, за да оформят образ на буксуващата любов. В съзвучие с кризата, която витае в „ почивката” на Макюън, той съвсем избирателно поставя Венеция в унисон с вътрешния свят на лутащите се герои. Градът на могъществото е  с призрачно лице, което ни среща от всеки ъгъл.  Тук туристите не са в захлас от разцвета на града. Гондолната романтика и изящната архитектура са притъпени от перото на писателя и са удавени в популярната лагуна. Макюън смело и без притеснение разбива Венецианския мит с „Почивка в чужбина” като нарушава традиционното естетическо възприятие за града.

Вместо „сакрализираната хармония на Венеция между държава, граждани, изкуство, икономика, търговия, образование, който създава мита за идеалното удоволствено място, побрало човека и неговата съдба” /Бойко Илиев/, тук виждаме град обсебен от загадъчен страх, мистерии по улиците и всичко това постигнато  чрез добре използвана тайнствената символика.

 

Мери и Колин  са в център на почивката, която избира за тях Макюън. Двамата подсказват ,че не са на правилното място, което са търсили за сплотяването си. Градът се слива с техния свят и тръгва по същата инерция, която е довела тях в него. В интуитивното съмнение за града  алюзира дефицит във взаимното  доверие. Опитът им   да засекат световете си и да наваксат липсите стои също толкова равнопоставено и на изгубването им в града, който витае като сянка на любовта.  Венеция тук се отразява във водите си, градът губи романтичния си цвят.

Лабиринтът на  отношенията им придобива и физическа форма – омагьосаният  кръг се задвижва около тяхното изгубване и те не просто търсят хотела , а спокойствие на чувствата. Така по пътя към изхода, когато предполагаме, че Макюън все пак ще помогне да героите си, те се озовават в нова пропаст и ново изпитание. Доверието им в  първия cрeщнат, в който виждат хепи енд, превръща почивката им в кошмарна, а спасението на любовта им  изгубва бледите си следи. И всичко това, защото  е изместен центърът, гравитацията е насочена към   чуждата травма, към съчувствието, за  което обаче Мери и Колин се оказват подготвени. Всичко това става някак тайно и прикрито от художествения субект, но точно това писателско поведение градира усещането за  ужас.

Когато всички са наясно ,че това е маниакално спасение на шизофренична любов , злoвeщата игра вече има своя край , а  пoчивката се превръща във вечен покой.

Как се стига до всичко това? Този път Макюън не пише като дете, но пак е  пестелив. Обира всички излишни думи, отваря пространство за тези, които внушават разрез на отношенията между Мери и Колин.

Неподходящите граници фронтирани в действията на двамата герои ги правят жертва на тяхното сляпо доверие къч непознатия град и хората в него.

Макюън засилва това впечатление като в скромните 120 страници представя детайлно изтъканите граници  в ежедневието на Мери и Колин – техните навици, проблеми и компромиси. Романистът използва смешен език, за да ни запознае с битовизма на тяхната любов, който тласка чувствата им в отегчение. Заради постигнатата с времето криза, двамата решават да търсят помощ в една почивка, към която препускат, бягайки от отегчението си.

Макюън устоява това внушение докрай и брани всеки ред, за да удържи на своите психологически търсения за човека и научния извод, че „най- добрият начин да измамите някого е първо да измамите самия себе си”.

Макюън е познавачна страшното, но и майстор на тихото му настъпване. Верен в себе си като любител на дългите разходки в « Почивка в чужбина», той подарява на  читателя  една дълга раходка в скритата душвност на двамата си герои. Тук читателят има и още едан функция – да изследва отново човешките отношения, като събира данните , които Макюън му подава от всяка страница. Почивката се оказва едно голямо безпокойство, но от онова приятните, които те държат в напражение и не ти позволяват да оставиш книгата. Тук сюжетът няма нужда от почивка, нито от време за размисъл. Действието бърза  към развръзката, но го бави, защото Макюън се враща , за да допълни елементите на  пълния ужас. И в този роман Макюън залага на прикритата информация и разказване на напрежението. Това забавяне на темпото може да се схване като мъчение за читателя, но то е задължително за претенциозния познавач на литература, който няма нищо против психологизма в творчеството. Макюън не е само национален автор на Англия, защото се изправя срещу

«надутият, задръстнен от мебели английски роман» и това  изнася четивата му  в одушевени пространства. Той е познавач на  климата на човешките отношения и ги допълва с висока степен на съпричастност и чувство «вътре в себе си».

Изкуството на неудобството, което създава Макюън напомня музиката на «Пинк флойд»- разтегнати пиеси с фийдбек и електронен саунд , в която се търсят не сладникавите хитове, а емоционалната дълбочина.

Англия си има  техния литературен еквивалент, който тръгва от модерната готика и стига до реалистичния стил,  с  намигване към  хуманистичните пиеси за човека на Пинк Флойд. Фийдбекът с Макюън влиза в литературата като детайла, който постига ефект на внушението, тъй както електронния саунд на Пинк Флойд озвучава всяка история, която разказва в дълбочина Макюън. Краят на 20 век и за групата и за белетриста е тъжно време. За Пинк Флойд тогава излиза последния им албум,  с който търсят мъдрост в тъгата. В същото това време Макюън пилотира в литературата със същото търсене- родено през  средата на 60-те и преродено в края на миналия век.

Няма нищо случайно в това английско съвпадение на музика и литература  – това е нестихващият опит да бъде открит човека в злокобния и  безсилен свят с цената на реалния и модерен поглед в изкуството.

„Почивка в чужбина” се оказа книга без почивка, която взема и последния дъх, за да не те остави чужд в съпреживяването на една фатална любовна история, която можеше да бъде спасена ако човек знае как да не се губи или ако е чувал: KEEP TALKING

Автор: Добрина Добрева

 
 

Страст и интрига в новия трейлър на „Петдесет нюанса по-тъмно“

| от chronicle.bg |

Нови кадри от едно от най-чаканите заглавия за 2017 г. разгорещяват страстите и обещават неочаквани обрати за Крисчън Грей и Анастейжа Стийл. След като Петдесет нюанса сиво счупи няколко рекорда, продължението от култовата поредица – Петдесет нюанса по-тъмно, ще влезе в киносалоните на Свети Валентин догодина.

В края на първия филм богатият и красив милиардер със специфичен сексуален вкус и срамежливата студентка Ана се разделиха. В новия трейлър към новото заглавие, обаче, Крисчън Грей е твърдо решен да спечели отново любовта на живота си. Въпреки че е объркан от чувствата, които изпитва, той целеустремено започва да преследва Анастейжа. Тя от своя страна поставя категорични условия – без правила и без тайни. Вече пораснала и не толкова наивна, тя все още изпитва чувства към него, но отказва да бъде наранена отново. И точно когато двамата намират път обратно един към друг, призраците от миналото на Крисчън възкръсват.

В Петдесет нюанса по-тъмно освен Джейми Дорнан и Дакота Джонсън, ще видим още носителките на Оскар Ким Бейсинджър и Марша Гей Хардън, както и Дженифър Ел, Люк Гримс, Рита Ора, Виктор Расук, Елоиз Мамфорд и Макс Мартини.

Петдесет нюанса по-тъмно е режисиран от Джеймс Фоли и продуциран отново от Майкъл де Лука, Дана Брунети и Маркус Висиди, заедно с Е.Л. Джеймс. Сценаристи са Майл Леопард и авторът на бестеселъра Е.Л. Джеймс.

FSD_TRL-C_Bulgaria_SUB_1080p25_H264.1

Петдесет нюанса по-тъмно идва в кината на Свети Валинтин 2017.

 
 

„Смелата Ваяна“ продължава да е най-гледаният филм у нас

| от |

Анимацията „Смелата Ваяна“ е най-гледаният филм у нас, сочат обобщените данни от киносалоните. Приключението на дъщерята на вожда Туи в търсене на неоткритото в океана е гледано от вече 36 712 зрители и има 334 466 лева за десетте дни на екраните.

На втора позиция е първата премиера от миналата седмица – петият по ред „Подземен свят: Кървави войни“. Новите приключения на вампира Селин в търсенето на примирие с върколаците са гледани от 10 238 зрители и имат 107 433 лева приходи за първите три дни у нас.

Трети по ред сред най-гледаните филми е втората премиера от миналия петък – екшънът на Робърт Земекис с Брад Пит и Марион Котияр „Съюзени“. Шпионската афера, започнала през 1942 година в Казабланка и продължила в Лондон с изпитанията на размирното време, е гледана от вече 14 117 зрители и има 129 660 лева приходи от билетите им.

Четвърта позиция е за филма по книгата на Дж. К. Роулинг отпреди 15 години – „Фантастични животни и къде да ги намерим“. Приключението на героя на Еди Редмейн в общността на вещици и магьосници в Ню Йорк през 20-те години на миналия век е гледано от вече 61 105 зрители и има 634 898 лева приходи за 17-те дни на екраните у нас.

Пето място е за анимацията „Тролчета“. Историята за пътя към щастието и за готовността да стигнеш много далеч, за да го постигнеш, е гледана от 102 55 зрители и има 890 163 лева приходи за месец и половина на екраните у нас.
Шеста позиция е за третата премиера от миналия уикенд – комедията на Уди Алън „Cafe Society“. Случващото се през 30-те години на миналия век в Холивуд и Ню Йорк с Боби Дорфман е гледано от 2 879 зрители и има 28 044 лева приходи от тях за първите три дни на екран у нас.

Седма позиция е за комиксовия екшън „Доктор Стрейндж“. Филмът за неврохирурга д-р Стрейндж, който след автомобилна катастрофа става свръхмагьосник, е гледан вече от 91 869 зрители и има 968 004 лева приходи за месец на екраните у нас.

Осма позиция е за премиерната от миналия петък биографична драма „Флорънс“. Разказът за богатата нюйоркска светска дама Флорънс Дженкинс, която има желание да бъде оперна звезда, въпреки фалшивото си пеене, е гледан от 2 023 зрители и има 28 044 лева приходи за първите три дни на екраните у нас.

На девета позиция сред най-гледаните филми е „Първи контакт“, създаден по разказа на Тед Чианг от 1998 година. Срещата на д-р Луиз Банкс с извънземните екипи, за да се разбере дали идват с мир или са заплаха, е с 26 969 зрители и има 224 241 лева приходи за месец на екраните у нас.

Десета позиция е за петата премиера от миналия уикенд – филмът на Мел Гибсън „Възражение по съвест“. Нетипичната военна история на редник Дос, превърнал се в легенда сред другарите си, е гледана от 1 456 зрители и има 12 824 лева за трите дни на екраните у нас.

 

 
 

Господин Брана, черпим те!

| от |

Известен като един от най-големите почитатели на Шекспир в наши дни, като един от мъжете, които могат да играят еднакво добре на сцена, на екран и в живота, Кенет Брана е много неща.

Роден в студена Ирландия, този прекрасен представител на седмото изкуство, има пет номинации за „Оскар“, включително по една за режисура и сценарий, пет за „Златен глобус“ и има в джоба си едно Еми и цели 4 награди БАФТА.

Когато е на 23 години, подобно на много хора на Острова, влюбени в Шекспир, Брана се присъединява към Royal Shakespeare Company, където участва в първата си главна роля – тази на Хенри V. А после прави и класиката – „Ромео и Жулиета“.

Благодарение на многообразните вариации и интерпретации на шекспировото творчество Кенет Брана е обявен за патрон на театъра от принц Чарлз, а няколко години по-късно пренася любовта си към британския драматург и на голям екран, като прави киноадаптация на „Много шум за нищо“. Което пък му носи първа номинация за „Златен глобус“, макар и не лична и поименна, в категория „най-добър комедия и мюзикъл“.

Оттам насетне Брана сигурно е един от малкото британски актьори и режисьори, които могат да се похвалят, че са адаптирали огромна част от творчеството на Шекспир, както на сцената, така и на екран. От „Хенри V“, през „Макбет“, до „Както ви харесва“, в богата му биография ще откриете почти всяко известно заглавие на драматурга, направено по различен начин на екран или сцена.

Кенет Брана работи в киното от 1981 година, като режисьорския си дебют прави 8 години по-късно и оттогава не се спира. Освен любимия му Шекспир е правил както комерсиални, така и по-бутикови филми. Някои добри, други лоши, но всички с отличителен белег на лека мелодраматичност, каквато всеки почитател на класическия театър носи в себе си.

Последно гледахме Кенет Брана в „Джак Райън: Теория на хаоса“, където освен, че играе основния злодей и режисира. А скоро очакваме и негова адаптация на „Убийство в Ориент Експрес“ по творба на друго известно британско бижу – мадам Агата Кристи. Там Брана режисира и играе основната роля – тази на известния Еркюл Поаро.

Кенет Брана е един от актьорите, които могат да правят еднакво добре кино, телевизия и театър и затова говорят част от последните му роли – в „Моята седмица с Мерилин“, „Операция Валкирия“ и „Рок радио“, както и режисьорските му неща – като последната „Пепеляшка“. В телевизията може да видите Брана в една доста различна светлина – като нещастния, затворен и тъжен инспектор Валандър в британската адаптация на шведското шоу. Там ви го препоръчваме горещо.

Както казахме в началото Кенет Брана е много неща. Освен това днес е рожденик, защото прави 56 години. А ние се черпим в негова чест с част от прекрасните му роли. Те са в галерията горе.  

 
 

Страх ни е повече от змии, отколкото от катастрофи

| от Спонсорирано съдържание |

Кампанията „Алкохолът е лош шофьор” е част от дългосрочната корпоративна политика на „Каменица” АД, която има за цел създаването на положителна промяна в поведението на пътя и безопасното шофиране. Деветото издание на кампанията протича под посланието „Петък вечер. Има само едно правило, което важи за всички – не карай пил!“, като призовава към разумно поведение и отговорност да не сядаме зад волана след употреба на алкохол.

Всяка година, като част от активностите по кампанията, „Каменица“ АД провежда национално представително проучване за навиците и нагласите на българските шофьори. Проучването тази година е реализирано през октомври с подкрепата на Gemius.

Основен фокус тазгодишната кампания „Алкохолът е лош шофьор“ поставя върху отношението на околните към водачите, които се качват в колата след употреба на алкохол. Близо 80% от българите приемат шофирането в нетрезво състояние за недопустимо, но въпреки това повечето участници в проучването биха запазили известен неутралитет, ако техен познат иска да кара, след като е консумирал алкохол.

Резултатите от проучването и нагласите на хората към употребата на алкохол и шофирането коментира Росен Йорданов, психолог и консултант на кампанията.

ABD2016_Poster

1. Всички знаем че не трябва да се качваме на колата след употреба на алкохол. Осъзнаваме рисковете, всеки ден слушаме за новите жертви на пътя и въпреки това много хора продължават да го правят. Резултатите са категорични. Защо според Вас се случва това?

Причините са много, ако щете дори еволюционни. Може да ви се стори странно, но ако направим анкетно проучване за най-силните страхове сред хора, които живеят в градовете, ще видите, убеден съм, че много повече от тях ще отговорят, че се страхуват повече от змии или паяци например, отколкото от катастрофи и пътни произшествия, а още по-малко от ПТП-та свързани с употреба на алкохол. Парадоксално, но факт е, че ние, въпреки вековете социализация и урбанизация, не сме развили достатъчно инстинктите си за градската „джунгла“. От друга страна осъзнатостта не е достатъчна, за съжаление. За да работи осъзнатостта, за да има онова необходимо възпиращо въздействие, тя трябва да се интегрира в психиката на човека в онези най-ранни години, които не помним, или да почерпим от личен горчив опит. Вие обаче виждате, че в днешни дни възрастните отделяме много повече време на образованието на децата ни и много по-малко на възпитанието им, включително и на културата на поведение на пътя.

2. Вие имате поглед върху кампанията „Алкохолът е лош шофьор“ и от предишни години. Може ли най-общо да споделите своите впечатления от тазгодишните резултати от проучването – наблюдавате ли някакви значими промени в нагласите към хората шофирането в нетрезво състояние? Какви са вашите ключови изводи?

Тазгодишното изследване дава някои поводи за оптимизъм, особено когато бъдат сравнени данните с данните от предходни кампании. Видно е, че в осезаемо по-висока степен хората показват по-добра осведоменост за законовите ограничения, свързани с шофиране след употреба на алкохол, както и за влиянието на алкохола върху преценките и реакциите на шофьорите. Също така нараства категоричността на нетърпимост към този проблем. Това показва безспорно, че кампаниите имат смисъл и си струват усилията. Въпреки че много от анкетираните вероятно имат „едно наум“ в провеждането на подобни кампании, отчитайки корпоративния елемент, бих казал, че промяната дори на 1 човек към това да бъде по-отговорен и като шофьор и като спътник, си струва.

3. Имайки предвид резултатите от проучването, според Вас коя е по-рисковата група шофьори – младите, които са безразсъдни и самоуверени или по-опитните, които се осланят на опита си зад волана и смятат, че могат да се справят с всяка ситуация на пътя? Коя от двете групи е по-склонна да шофира след употребата на алкохол?

Категорично и двете групи, но с различни мотиви. При младите „обичайният заподозрян“ е надценяването на възможностите и безразсъдството, при опитните – надценяването на опита. Аз обаче бих бил по-критичен към групата на по-опитните водачи, защото освен лична отговорност, те носят и отговорността на стожери на културата на безопасно шофиране. В много случаи именно техните погрешни действия дават „заразния“ пример, който има по-широки последствия. Както и изследването показа децата са силен възпиращ фактор срещу безумието на пийналите водачи. Трябва ли обаче техните бащи, майки, батковци и т.н да прехвърлят тежестта на тази отговорност върху техните „рамене“?!

4.    Тази година кампанията на „Каменица“ АД поставя акцент върху солидарната отговорност на спътниците на шофьори употребили алкохол – склонни ли сме да се качим при такъв водач, защо, намесваме ли се да го спрем и т.н. Резултатите показват, че едва 24% твърдят, че биха направили всичко възможно да спрат шофьора, като по-голямата част от хората заявяват, че избягват да се намесват в личния му избор. Защо, според Вас, хората не са склонни да се намесват в такава ситуация?

Резултатите дават повод за тревога, защото, виждаме немалък процент на пасивност и неангажираност в поведението на хората, когато става дума за разубеждаване на шофьори, които са консумирали алкохол. Още повече водещите причини за пасивното поведение на хората в ситуациите с нетрезви водачи, независимо дали са прикрито или директно афиширани, в отговорите са свързани с личната воля. т.е дължащи се на себесъхранителни мотиви, а не толкова на незнание за проблемите и тежките последствия, които шофирането в нетрезво състояние може да причини. С други думи въпрос на отговорна солидарност към човека до теб, независимо от цената на личния дискомфорт, особено когато става дума за здравето и живота.

А иначе, половината анкетирани са убедени, че усилията да се разубеди водач, понечил да кара пил, биха спестили 2/3 от произшествията, свързани с употреба на алкохол. Простата аритметика показва, че ако хората са по-съпричастни към проблема, би могло всяка година да се спасяват около 100 човешки живота, да не говорим за физическите травми, ако съпоставим тези резултати със статистиката на КАТ.

5. Какво бихте посъветвали хората – как да реагираме, за да спрем наш близък, приятел познат, ако реши да шофира след употребата на алкохол?

Както се казва, човешкото поведение (вкл. и шофирането след употреба на алкохол) може и да е резултат от борбата на много и различни мотиви и преценки, но то винаги се разиграва на „шахматната дъска“ на възможностите и ограниченията, определени от действията на околните. Нека не пропускаме тези „шахматни“ партии, когато нашите близки и приятели искат да шофират нетрезви! Цената на нашето участие е живот! Не играйте хазарт с живота!

6. А какво можем да направим, ако е непознат? Вариант ли е директно да се обадим в полицията или по-добре да поговорим с него?

Според мен е силно препоръчително! Условности разбира се има и то главно да не се злоупотребява с тези сигнали. Да го правим от загриженост, а не от други користни мотиви. Въпросът е жизненоважен, защото ако допуснем един човек в нетрезво състояние да шофира, ние ставаме безмълвни съучастници в ситуация с възможни непоправими последствия.

7. С оглед на предстоящите празници, в които хората ще пътуват и определено ще употребяват алкохол, какво бихте посъветвали и шофьорите и техните близки и приятели?

За шофьорите мога да кажа простичко – не се качвайте зад волана, ако сте пили дори и по-малко. Накратко „Не карай пил“.
За спътниците посланието ми е следното: нека се замислят дали попадайки пред избора – да се намеся или не – когато видят техни близки да се качват в колата с намерение да шофират след като са консумирали алкохол, дали трябва ли да се дистанцират, измисляйки си лицемерни обяснения за личната отговорност, дали си струва да мълчат, „за да не си развалят кефа“ или обратно – да се ангажират, да положат усилие, да бъдат неотстъпчиви в разубеждаването на тези хора ако трябва, но да запазим здравето и/или живота на нашите приятели и близки?