Планът на Кремъл: да разруши ЕС

| от |

Не САЩ, а ЕС е главният враг на Москва. И затова Кремъл се опитва да разедини европейците. Прави го с най-различни средства, включително купувайки цели парламенти – например в България, твърди историкът Тимъти Снайдър за Дойче веле.

Историкът Тимъти Снайдър, който преподава в Йейлския университет, през последните месеци публикува поредица от статии и интервюта в редица големи международни медии. Снайдър защитава правото на украинците сами да решават съдбата си и критикува политиката на Путин, който, според него, просто отказва да признае, че Украйна съществува. Историкът изтъква и много грешки на така наречения „Западен свят”. Според него Европа не умее да защитава собствените си интереси и остава пасивна, докато официалната руска пропаганда ѝ приписва какви ли не грехове, включително и съучастие в свалянето на бившия украински президент Янукович. Европа не бива да отстъпва пред претенциите на Кремъл, че Украйна е руска сфера на влияние, Европа е длъжна да покаже морална устойчивост и да защитава своите либерални ценности, свободата, върховенството на закона и правото на самоопределение, твърди историкът. Украинската криза поставя целия Запад на голямо изпитание, убеден е Снайдър, който в статиите и интервютата си описва точно параметрите на това изпитание.

Мирогледът на Путин

Според Снайдър, руско-украинската криза онагледява две различни схващания за политиката. Първото гласи, че политиката е доброволно сдружаване на хора с определена цел – както се случи на киевския Майдан. Второто схващане тълкува политиката най-вече като низ от тайни споразумения, които се постигат далеч от очите на хората. Историкът вярва в индивида и неговата политическа воля – той смята, че мнозинството от украинците са изразили именно тази воля и стремежа си към независимост. Но в мирогледа на Путин няма място за такова нещо, там просто не се предвижда възможността свободните индивиди да взимат свободни решения. Ето защо за Путин и неговите съмишленици има само едно обяснение: събитията на Майдана са резултат от заговор на външни сили, твърди Тимъти Снайдър.

„В продължение на 40 години Евросъюзът получаваше удовлетворението, че много страни искат да се присъединят към него. И тъкмо разширяването се превърна в негов единствен, голям политически проект. Сега обаче ЕС е изненадан от цели три съвсем нови тенденции. Първо – САЩ станаха доста по-непредвидими. Второ – една голяма страна, каквато е Украйна, в труден за нея момент иска да се приобщи към ЕС. И трето, всъщност най-важното: Русия иска да разруши ЕС”. Снайдър прави тази неочаквано остра констатация в интервю за германския седмичник „Ди Цайт”. Историкът е убеден, че за сегашното руско ръководство тъкмо Европа е най-опасният враг – най-вече заради общите ценности на европейците, но и заради икономическата мощ на ЕС.

Аналогии с „1984“ на Оруел

„В Русия просто заявяват, че западните ценности са невалидни. Сегашното ръководство е убедено, че всеки, който се позовава на тези ценности, е или лицемер, или идиот. Но тези ценности са факт”, казва Снайдър и припомня, че в европейските страни правата на гражданите са гарантирани, че никой не може, например, току-така да ти отнеме собственост, както се случва в Русия. А във всички спорни случаи на гражданите е гарантирано правото на честен процес, на какъвто в Русия никой не може да разчита, добавя историкът: „Но най-важното е друго: отричането на западните ценности в Русия вече се е превърнало в цялостен светоглед. Тамошните хора дори се гордеят, че олицетворяват точно обратното на Европа”, казва Снайдър, който в едно свое есе в „Тагесшпигел” сравнява днешна Русия с имагинерния режим от „1984” на Джордж Оруел. Пропагандата, политическата шизофрения, та чак до „Евразия” като една от световните сили – всичко това го има още при Оруел, припомня Снайдър.

Тъкмо във връзка с „Евразия” историкът обяснява защо в момента големият план на Русия е да разруши ЕС: „Руската външна политика взе този курс още преди събитията на Майдана – той произтича от плана за Евразийски съюз. Идеята на Евразийския съюз е, че ЕС представлява идеологическа заплаха за Русия. Разбира се, руското ръководство никога няма да признае, че иска да разруши ЕС. Вместо това признание то изтъква аргумента, че ЕС е декадентен, прогнил и хедонистичен. В действителност обаче Кремъл смята ЕС за заплаха, включително и икономическа. В Москва се опасяват например, че ЕС може да разработи своя собствена, координирана енергийна политика”.

Пропагандни клишета

Продължавайки аналогията с „1984” на Оруел, Снайдър дава още примери за противоречивостта на руската пропаганда. Кремъл твърди, че Украйна е попаднала в ръцете на националисти и фашисти, но крайно десните в страната спечелиха едва 2 процента на президентските избори, пише той и обръща внимание на още няколко противоречия. Ако Украйна всъщност не съществува като нация и държава – как тогава може да се твърди, че националистите са толкова силни? И още: московските политици повтарят обвинението във фашизъм, но то е абсурдно. Най-малкото поради това, че приятелите на Путин в ЕС са именно крайно десни партии и политици като Марин льо Пен. „Как е възможно при това положение да обвиняваш украинците, че са фашисти?”, пита Снайдър и взима под лупа още едно от кремълските пропагандни клишета:

„Украйна не е получавала покана за членство в НАТО. Преди руската агресия повечето украинци бяха против такова членство. Именно руското нахлуване промени тази нагласа. Нека да го кажа пак: Русия смята за свой главен враг не другиго, а ЕС. Но руското ръководство предпочита да сочи с пръст именно НАТО и по този начин да прехвърля върху САЩ отговорността за случилото се в Украйна. По ирония на съдбата тъкмо във времето, когато САЩ се оттеглят от Европа, Русия ги обвинява, че дърпат конците.”

Крайната цел

В интервюто си за „Ди Цайт” Тимъти Снайдър прави дисекция на стратегията на Москва за разрушаването на ЕС – дисекция, в която по адрес на България се изказва едно неочаквано и доста стряскащо предположение: ”Първо – Кремъл разчита на подкрепата на крайно десните в Европа, чиято цел е да разрушат институциите на ЕС. Второ – Путин се опитва да си сътрудничи в енергийната сфера с няколко правителства на европейски държави, с които има и идеологическа близост – Унгария е добър пример за това. Трето – руският режим полага усилия да купи парламентите на някои по-слаби страни-членки на ЕС като България и Хърватия. И накрая – Русия води информационна война. Тази война цели не само да попречи на европейците да защитават собствените си интереси, но и да им наложи идиотско-конспиративния наглед на Москва към случващото се по света. Всичко това се върши с една цел: да се разрушат връзките между националните държави в ЕС, защото поотделно те са много по-слаби и уязвими”, посочва Снайдър.

 
 

Поемете дъх! Том Харди е в „Табу“

| от |

Том Харди е един от чудесните британски екземпляри, които Обединеното кралство е внесло в редиците на Холивуд за последните няколко години. До него гордо стоят Том Хидълстън, Бенедикт Къмбърбач, великолепният Хю Лори, Джак О`Конъл и още, и още, и още… Том Харди обаче е единственият сред тях, който може да предизвика у теб възбуда и страх едновременно. Той е като заешката дупка от Алиса – искаш да скочиш, защото знаеш, че ще е вълнуващо и същевременно се притесняваш какво ще намериш на дъното.

След година на мълчание, номинация за „Оскар“ – за „Завръщането“ – и поява само в два епизода на третия сезон на Peaky Blinders Харди прави мрачно завръщане в калния и свръхестествен сериал “Табу“.

Какво е „Табу“? Сериал, продуциран от Ридли Скот, самият Харди и сценаристът на Peaky Blinders Стивън Найт. Той е мрачна и мърлява история за отмъщението, примесена с древни африкански магии, подмолни британски чиновници и Уна Чаплин за разкош. Всички те позиционирани в стар Лондон.

Историята проследява Джеймс Дилейни – буквално завърнал се от мъртвите мъж, където са го пратили злите езици преди 10 години, чийто баща умира внезапно, а Джеймс се оказва единственият наследник на парче каменна земя, което група британски чиновници и политици желаят силно, за да решат набързо лека неуредица с правителството на САЩ и Канада.

Дилейни, изглеждащ точно толкова смахнат за хората, колкото и баща му приживе, не планира нито да дава, нито да продава купчината камъни, които му се падат по право. Към този основен казус и очевидно основен конфликт в сериала, който се точи и разточва във всичките 56 минути в началото, се добавят бързата смърт на бащата, за която синът вярва, че не е случайна и любовта към полу-сестра му, в чиято роля е грациозната Уна Чаплин.

„Табу“ има великолепна атмосфера. Лондон в началото на IXX век е мърляв, кален, пълен с курви, бардаци и отхвърлени деца. Кучетата ядат трупове, а хората се отдават на низки страсти с дебелани. Между всички тях Том Харди крачи класно, потънал в кал до колене, в компанията на хрътка и сложил на главата си голям цилиндър.

Към тази среда се добавят и африкански митове и легенди, тъй като персонажът на Харди е прекарал последните 10 години в Африка под опеката на вуду магьосници и страшни жени с боядисани лица, които го преследват в сънищата му в късните доби на нощта, и неговата химия с останалите персонажи – от Уна Чаплин до Франка Потенте, която е похотлива и долна съдържателка на публичен дом, наместил се удобно в един от имотите му.

Първи епизод на „Табу“ обаче не ти казва нищо повече. Той само те въвежда в мрачната магическа обстановка, която смята да разгърне пред зрителите си впоследствие. Той създава среда, която да те възбуди или поне да ти стане любопитно, поставя възлите на всички връзки, които смята да развърже нататък и ти казва да чакаш. Седмица след седмица той, в компанията на Харди, ще ти разкрива нови и нови тайни от мрачния свят, в който живи и мъртви се срещат, а британецът, като блюстител на правдата, ще раздаде правосъдие накрая.

„Табу“ е един от вълнуващите сериали този януари, спор няма. Той носи големи очаквания и дава големи заявки. Дали без участието на Том Харди – като продуцент, актьор и един от създателите на шоуто – щеше да е толкова любопитен? Едва ли. Но Харди е класната британска чаша чай, която всеки е редно да изпие в един момент. А осем мрачни и възбуждащи епизода, звучат като добра идея да го направите именно сега.   

 
 

Брит Марлинг: Странното дете на Холивуд

| от |

Брит Марлинг е сценарист, режисьор, актриса и продуцент. Тя е странна, ръбата и доста различна от хората, които обичайно обитават привилигированата прослойка на един от най-богатите и известните райони в топлия Ел Ей.

Тя е неконвенционално изглеждаща. Има големи очи, рошава руса коса и крив нос. Тя не е холивудска красавица и същевременно е толкова запомняема, че видите ли странното й лице и разпиляната й руса коса на екран, трудно ги забравяте.

Доскоро позната на отбрана част от публиката на така нареченото фестивално кино, от края на 2016-а Брит успя да се намести по удобен начин и на по-комерсиалния пазар, след излизането на сериала на Netflix – The OA.

Покрай моменталния успех на Stranger Things, The OA някак остана в периферията на добрата телевизия, каквато всъщност той е. Освен сценарист и продуцент Брит Марлинг играе и главната роля в този свръхестествен трилър за незрящо момиче, което се завръща след изчезване от 7 години, с възстановено зрение и странна история зад гърба си, достойна за ушите само на 5 аутсайдера (побойник, бъдещо юпи-наркоман, дебела учителка, трансексуален младеж и дребно отритнато момче).

The OA беше подновен за втори сезон почти веднага след излизането си и е едно от вълнуващите, нови, доста различни и свръхинтересни неща, които може да видите по телевизията през тази година.

Брит Марлинг от друга страна пише и продуцира сериала, като на режисьорското място стои нейният приятел и партньор в правенето на кино – Зал Батманглидж.

След като завършва икономика в Джорджтаун, Брит отказва оферта за работа в офис, за да стане артист. Заминава за Холивуд и в продължение на 6 години работи всякакви неща във филмовата индустрия. В крайна сметка се изкачва до категорията „актриса“, но ролите които най-често й се предлагат за „на пищящи блондинки във филми на ужасите“, както казва самата тя. Затова Брит решава, че ще си напише роля, в която иска да се види и би участвала без да остане незабележима или с размазан писък на лицето, като от картината на Мунк, докато някой я коли в кадър.

Така, през 2011-а, след два филма – политическа история и късометражна sci-fi психария, се появява най-известното заглавие във филмографията на Марлинг – „Втората земя“.

„Втората земя“ е великолепен, фестивален, апокалиптичен филм за живота и изборите, които правим. Историята проследява появата на огледална Земя, която идва до нашата планета, и на която живеят същите нас, но направили всички онези избори, които ние не сме. Можеш да отидеш до другата Земя и да видиш другото си аз, ако пожелаеш разбира се. Марлинг е сценарист на проекта, режисьорът Майк Кахил прави дебюта си с него зад камера и разбира се, Брит играе двете главни роли – на аз и другото ми аз.

Докато работи по „Втората земя“ Марлинг пише и отново участва в друг свой независим проект, този път под режисурата на Зал Батманглидж. Филмът е Sound of My Voice и заедно с „Втората земя“ прави дебют на фестивала Сънданс. Sound of My Voice остава някак на заден план, но за сметка на това „Втората земя“ е номиниран за три награди и печели Alfred P. Sloan Feature Film Prize на Сънданс за Майк Кахил.

Оттам нататък кариерата на Брит някак поема свой собствен път. Тя пише, продуцира и играе във всичките си филми. Може да сте я гледали в „Изтокът“, където си партнира с Александър Скарсгард и Елън Пейдж. Покрай тяхната така наречена „афера“, която се раздуха по време на снимките на филма, Брит остава някак настрана. Тя обаче играе една от главните роли и е сценарист и продуцент на проекта. Междувременно се появява във филма на Робърт Редфорд The Company You Keep с Шая Лебьоф, „Арбитраж“ с Ричард Гиър и Тим Рот и I Origins – вторият режисьорски проект на Майк Кахил.

Някъде там започва и работа й по сценария на The OA, докато паралелно снима британската драма Babylon, която е мини-сериал. Веднага след финала му The OA взима цялото й внимание и тя довършва внимателно осемте епизода на първи сезон.

Днес Брит Марлинг може да каже, че е една неконвенционална звезда в една иначе стандартна индустрия. Тя е различна в свят, който иначе предпочита еднаквости. А ние пък предпочитаме нея.

В галерията горе може да видите част от ролите й, а после спокойно си пуснете The OA. Няма да съжалявате и за двете.

 
 

2 CELLOS готвят грандиозно шоу в Арена Армеец

| от chronicle.bg |

Супер доброто инструментално дуо 2CELLOS са готови с новия си албум SCORE, който е посветен на филмовата музика. С иновативния си звук и някои от най-популярните мелодии, създавани за класически и съвременни филми, албумът ще е подкрепен с грандиозно шоу и със световно турне, което ще стартира през лятото на 2017.

В България, талантливите музиканти ще видим на 4 декември в зала Арена Армеец с концерт, разделен на две части. В първата 2 Cellos ще бъдат на сцената със струнен оркестър, заедно с който ще ни поведат на пътешествие из филми и сериали като Gladiator, Lord of the Rings, Game of Thrones, The Godfather, Titanic и др. Във втората част компания на сцената ще им прави известен барабанист, заедно с който ще изпълнят всички хитове, с които 2 Cellos станаха популярни у нас – Thunderstruck на AC/DC, Smooth Criminal на Michael Jackson и др.

robe_2cellos_verona_2016_photo_by_sven_kucinic_21

Капацитетът на зала Арена Армеец ще бъде ограничен за това шоу, заради спецификата на продукцията. Всички категории ще предлагат запазено седящо място, а първите 300 билета от най-скъпите две категории, закупени от мрежата на EVENTIM, ще гарантират и запазено място на паркинга на Арена Армеец до 20 минути преди старта на концерта, който е с начален час 20:00 часа.

Продажбата на билети за България стартира на 20 януари 2017 г. на цени от 50 до 110 лева. От 17 януари ще е активна специална предварителна продажба на билети на сайта 2Cellos.com

2 Cellos са сензация още от създаването на видео версията на Smooth Criminal от Michael Jackson, която имаше милиони гледания в YouTube през 2011 г. Хърватските челисти Luka Sulic и Stjepan Hauser са създали общо три високо енергични албума за Sony Music Masterworks. Новият албум ги представя в една различна и по-традиционна светлина. За да е осигурен идеалният звуков фон за тяхната виртуозност, към тях се присъединява и Лондонският симфоничен оркестър с диригент Робин Смит.

Албумът започва с аранжимент от мелодии на Ramin Djawadi, представяйки „Игра на Тронове“, чията кулминация е дръзката и героична главна тема на сериала – https://www.youtube.com/watch?v=DcFpvolRN3w

Темите, които звучат по време на някои от най-епичните моменти във филмовата история също са включени в нови преработки. Някои от тях са: „Титаник“ от Джеймс Хорнър („My hearth will go on“); темата от „Списъкът на Шиндлер“ на Джон Уилямс, както и тази от „Огнените Колесници“, написана от Вангелис; „За любовта на една принцеса“ от „Смело Сърце“, отново на Джеймс Хорнър; „May it be“ от „Властелинът на пръстените: Задругата на пръстена“, както и „Now we are free“ от филма Гладиатор, композирана от Ханс Цимер.

От друга страна, вокалната красота от звука на челата, пасва идеално на романтични теми като “Лунна река“ от „Закуска в Тифани“; красиви теми от филми като „Кино Парадисо“ и „Малена“; любовната тема на Нино Рота от „Кръстникът“, спечелилата Оскар тема от филма „Любовна история“ от Франсис Ле, завладяващата песен „Каватина“, която може да бъде чута в „Ловецът на елени“.

Билети за 2CELLOS @ ARENA ARMEEC ще намерите в бензиностанции OMV, The Mall, билетен център НДК, мрежата на Ивентим в цялата страна и онлайн на Eventim.bg

 
 

Григоре, не знаеш ли български?

| от Александър Николов |

През септември миналата година Григор Димитров достигна до осминафиналите на US open. За да се поздравят с този успех, родните „патриоти“ си намериха повод да са сърдити. След мача със Соуса, Григор говорил на английски на корта и не поздравил българите по трибуните на български. 

Няколко дни след първата му титла от 2014 насам (в Бризбейн) и също толкова преди началото на Australian Open, родната ракета номер 1 даде кратко интервю за сайта на турнира, в което за пореден път казва колко е доволен да вижда български знамена и да чува родна реч от трибуните. На английски. И „гордите Българи“ отново подскочиха като ужилени.

„Запазили сме си езика под турско робство и византийско иго и за един световноизвестен спортист трябва да е гордост да говори на родния си език, защото преди всичко е Българин“, така изглежда най-безобидната критика в социалните мрежи навсякъде, където видеото е споделено.

В определени ситуации е нужно и редно да се говори на английски и това няма нищо общо с патриотизма.

Какъв език се говори в дадена ситуация не е въпрос нито на каприз, нито на лична преценка, а на традиция, писани или неписани правила и въпрос на протокол или добро възпитание.

Международният език, харесва ли ни или не, е английският. По-рядко с такъв статут се ползва френският и донякъде – испанският. Без значение колко са велики, немският, руският, китайският или българският – не са.

В ЕС официални са всички езици на общността и при официални изказвания (в ЕП например) няма проблем да се използва български, чешки или гръцки. Въпреки това тези държавни ръководители, които могат, използват английски или друг по-разпространен език. В дипломацията говоренето на езика на домакините отключва по-лесно вратите. Затова Росен Плевнелиев се разбираше толкова добре с немския президент Йоаким Гаук, а Ирина Бокова е добре приета във Франция. По същата причина Борис Джонсън говори на френски при посещението си в Париж, а Владимир Путин се обърна на немски към Бундестага. Британските дипломати във всяка една страна пък прекарват между 3 и 6 месеца преди мандата си в изучаването на местните език и традиции. До степен, че Джонатан Алън говореше по-добър български от някои родни депутати.

Всички международни организации имат ясни правила за езиците. В УЕФА и ФИФА освен на английски се говори и на френски и това няма нищо общо с бившите генерални секретари Сеп Блатер и Мишел Платини.

Ако песните на Евровизия могат да бъдат на всеки един език на страните участнички, то официалната церемония и гласуването е на английски и френски. Френският е използван от Франция, Андора, Монако, Люксембург, Белгия, Швейцария и доста често от Великобритания. Използването на френски от британската телевизия определят като приятелско намигване към съседите и спазването на традициите, тъй като дълго време това е езика, използван от Кралския двор.

В авиацията всички международни полети използват английски за комуникация. Дори когато кулата и екипажа говорят един и същ език, английският е предпочитан, а изключение се прави само за вътрешни полети.

Във футбола владеенето на местния език също е почти задължително за най-добрите футболисти и треньори. На пресконференция и португалецът Моуриньо, и французинът Венгер, и италианците Конте и Раниери, и германецът Клоп, и испанецът Гуардиола говорят на английски. Защото такива са неписаните правила на Висшата лига на Англия.

Ако се върнем на тениса, и в ATP, и във WTA се използва предимно английски – и на пресконференции, и в интервютата на корта. Изключения са само играчите, които участват на турнир в страна, използваща родния им език. Или при желание да зарадват публиката. Надал говори на испански на турнирите в Испания, но в знак на уважение към любимия му турнир – Ролан Гарос, използва френски на кортовете му, както и в Монте Карло. Но на US open, Wimbledon или Australian Open всички говорят на английски – и Джокович, и Надал, и Федерер, и Григор. Дори Нишикори не говори на японски, без това да е повод за драми в родината му.

На турнира в София Григор ще поздрави публиката на български, но всички останали ще говорят на английски. Освен ако някой не реши да зарадва родните фенове на тениса с едно „Здравейте, как сте“.

За човек, който прекарва по 10 дни годишно в България, Григор говори чудесен български. Наскоро използва Facebook профила си, за да поздрави българските си фенове на родния си език. 

А тези, които не говорят английски, могат да се сърдят само на себе си, защото онази гордост „знам само един език – български“, ми е непонятна.

Истинският патриотизъм се крие точно в това, което прави Григор. Защото и в САЩ, и в Австралия разпознават българския флаг, а китайци изписват „Khaide Grigor“ в негова подкрепа. И предпочитам да каже, че е българин на английски, така че да го разберат хилядите по трибуните. Дано още такива като него станат посланици на България. От другите – горди, че не знаят нито думичка на чужд език, ме е леко срам.