Паметникът, последния бастион на агитацията

| от |

Паметникът. Или жалката днес опорна точка на поробителя, загнездила се дълбоко в част от мозъците на българите.

DSC_8643

Може би в микроскопична част от сивото им вещество, но все пак няколкото бронзови композиции са намерили мястото си там. Някъде в дълбокото, захранвайки вече толкова години динамичността на внушенията на соц-идеалите. За мен, както и за много други хора от моето поколение, обаче няма как тези агитационни опорни точки да се утаят или внушат каквото и да е в съзнанието ми. Те ще си останат само една грозна визуална треска в окото ми, както и ненужен кич в една иначе зелена градска градина.

Това е агитацията на едни недомислени идеали, идеали изкривени и нарочно подплатени с прозрачно подправена история и моменти от нея. Монумент на едно мрачно внушение за вечния съветски победител, сиреч узурпатор.
В наши дни, по-точно нощи, Паметника отново премина през поредната трансформация. Този път, вдъхновена от кървавите сблъсъци в Украйна, пропитите с толкова много кръв потвърждения, за желанието на хората за освобождаване. От подтисничеството. освобождаване от унижението и гнусните лъжи на „Модерната и демократична държава“ на днешните украински и руски олигарси (с много дебели и много тлъсти кавички). Същите олигарси като нашите, преродени от някогашните комунистически лидери и директори на заводи или предприятия.

Знаем ли обаче кои са авторите на Паметника? Знаем ли какво са мислили, какво ги е тревожело докато са рисували скиците за композициите? Знаем ли какво биха казали сега, днес? Мисля, че този автор, за който става въпрос по-долу, би повторил думите си и би подкрепил дори махането му.

DSC_8644

С последното имам предвид скулптора на едната композиция, наречена „Октомври“. Дело е на Любомир Далчев, брат на поета Атанас Далчев. Искам да припомня за съдържанието на писмото на безсмъртния скулптор*, в което той поставя под съмнение един от основните въпроси – естетиката заедно с политиката като стойност на бронзовия монумент. Естетиката, убита в зародиш. Естетиката на един голям паметник, увенчан с печален завършек от тържествена фигура на радостни посрещачи ведно със съветския воин и вдигнатия му автомат. Естетика, нарочно създадена с цел далечно визуално идеологическо посрещане.
(композицията „Великата Отечествена“ е дело на Васил Зидаров, Величко Минеков, Марин Узунов.Тези в тилната част са на Петър Дойчинов, Владимир Гиновски, Димчо Димчев).

Любомир Далчев е завършил Художествената Академия през 1926г,. после скулптура в Кралската Академия за изящни изкуства в Рим. След това специализира пластична анатомия в Париж. Твори живопис от 1926 до 1933 г., но много от картините му — портрети и фигурални композиции — биват унищожени при бомбардировките над София през 1944 г. Въпреки, че Далчев е лауреат на Димитровска награда и герой на социалистическия труд, емигрира в сан Франциско през далечната 1976г.
През недалечната 1993г. Далчев изпраща писмо до вестник „Труд“, посветено е на паметника на „съветската армия-освободителка“, и в частност за неговата композиция. Писмото е подплатено с доста убедителни и силни аргументи, пълния текст го има вероятно в националната Библиотека, но ще си позволя да цитирам блога на Комитата (http://komitata.blogspot.com/2013/11/blog-post_8.html)
Извадката е от края на статията-писмо, озаглавено иначе: „Жалоните на Поробителя”. Финала който изцедих, си заслужава да бъде прочетен от колкото се може повече хора:

„………….В комунизма всичко се замисля набързо, за да се изпълни срочно. Помощниците бяха току-що завършили студенти по скулптора, от които беше изпълнена възложената работа. Те правеха етюди по натура, каквито са правили в академията, и ги пренасяха в композициите. Фунев, Зидаров и Дойчинов идваха, за да одобрят направеното, без да влаган нищо свое, никакви подобрения и промени. Това беше „социалистическият реализъм”, който се приемаше. Моят „Октомври” беше върнат няколко пъти за поправки като „формализъм”. Не се интересуваха от психология и динамика, искаха подробности и загладена повърхност, детайли, които премахват при отливане на композицията в бронз.
Най-голямата неудача е фигурата на комисаря, вмъкната като идеологическа необходимост и която е катастрофа за устрема, постигнат в раздвижените стойки на действащите лица от антуража. И все пак моята композиция се отделя рязко от останалото.
И тогава къде са творческите ценности и постижения в тоя голям паметник?
И сега редно ли е на нашата българска земя още да стърчат паметниците – жалони на робството и жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и подозрението.
Никой народ няма да позволи и приеме такава гавра – да търпи паметници за възхвала на своите поробители. И никъде по света няма такъв един абсурд, какъвто искат да ни наложат комунистите. Проф. Янчулев е част от българския народ и неговия културен елит, изтребван поголовно, и той не само има правото, но е и задължен да махне тези противни строежи, специално направени, за да утвърдят властта на поробителя, да всяват страх и покорство, без да обръща внимание и държи сметка на крясъците на пребоядисаните комунисти. С непрестанните си саботажи и своето гнусно поведение и лъжи те и сега доказват категорично, че не са българи, нито български поданици…….“
Любомир Далчев умира два месеца, преди да навърши 100 години.

Николай Крижитски

 
 
Коментарите са изключени за Паметникът, последния бастион на агитацията