Паметникът, последния бастион на агитацията

| от |

Паметникът. Или жалката днес опорна точка на поробителя, загнездила се дълбоко в част от мозъците на българите.

DSC_8643

Може би в микроскопична част от сивото им вещество, но все пак няколкото бронзови композиции са намерили мястото си там. Някъде в дълбокото, захранвайки вече толкова години динамичността на внушенията на соц-идеалите. За мен, както и за много други хора от моето поколение, обаче няма как тези агитационни опорни точки да се утаят или внушат каквото и да е в съзнанието ми. Те ще си останат само една грозна визуална треска в окото ми, както и ненужен кич в една иначе зелена градска градина.

Това е агитацията на едни недомислени идеали, идеали изкривени и нарочно подплатени с прозрачно подправена история и моменти от нея. Монумент на едно мрачно внушение за вечния съветски победител, сиреч узурпатор.
В наши дни, по-точно нощи, Паметника отново премина през поредната трансформация. Този път, вдъхновена от кървавите сблъсъци в Украйна, пропитите с толкова много кръв потвърждения, за желанието на хората за освобождаване. От подтисничеството. освобождаване от унижението и гнусните лъжи на „Модерната и демократична държава“ на днешните украински и руски олигарси (с много дебели и много тлъсти кавички). Същите олигарси като нашите, преродени от някогашните комунистически лидери и директори на заводи или предприятия.

Знаем ли обаче кои са авторите на Паметника? Знаем ли какво са мислили, какво ги е тревожело докато са рисували скиците за композициите? Знаем ли какво биха казали сега, днес? Мисля, че този автор, за който става въпрос по-долу, би повторил думите си и би подкрепил дори махането му.

DSC_8644

С последното имам предвид скулптора на едната композиция, наречена „Октомври“. Дело е на Любомир Далчев, брат на поета Атанас Далчев. Искам да припомня за съдържанието на писмото на безсмъртния скулптор*, в което той поставя под съмнение един от основните въпроси – естетиката заедно с политиката като стойност на бронзовия монумент. Естетиката, убита в зародиш. Естетиката на един голям паметник, увенчан с печален завършек от тържествена фигура на радостни посрещачи ведно със съветския воин и вдигнатия му автомат. Естетика, нарочно създадена с цел далечно визуално идеологическо посрещане.
(композицията „Великата Отечествена“ е дело на Васил Зидаров, Величко Минеков, Марин Узунов.Тези в тилната част са на Петър Дойчинов, Владимир Гиновски, Димчо Димчев).

Любомир Далчев е завършил Художествената Академия през 1926г,. после скулптура в Кралската Академия за изящни изкуства в Рим. След това специализира пластична анатомия в Париж. Твори живопис от 1926 до 1933 г., но много от картините му — портрети и фигурални композиции — биват унищожени при бомбардировките над София през 1944 г. Въпреки, че Далчев е лауреат на Димитровска награда и герой на социалистическия труд, емигрира в сан Франциско през далечната 1976г.
През недалечната 1993г. Далчев изпраща писмо до вестник „Труд“, посветено е на паметника на „съветската армия-освободителка“, и в частност за неговата композиция. Писмото е подплатено с доста убедителни и силни аргументи, пълния текст го има вероятно в националната Библиотека, но ще си позволя да цитирам блога на Комитата (http://komitata.blogspot.com/2013/11/blog-post_8.html)
Извадката е от края на статията-писмо, озаглавено иначе: „Жалоните на Поробителя”. Финала който изцедих, си заслужава да бъде прочетен от колкото се може повече хора:

„………….В комунизма всичко се замисля набързо, за да се изпълни срочно. Помощниците бяха току-що завършили студенти по скулптора, от които беше изпълнена възложената работа. Те правеха етюди по натура, каквито са правили в академията, и ги пренасяха в композициите. Фунев, Зидаров и Дойчинов идваха, за да одобрят направеното, без да влаган нищо свое, никакви подобрения и промени. Това беше „социалистическият реализъм”, който се приемаше. Моят „Октомври” беше върнат няколко пъти за поправки като „формализъм”. Не се интересуваха от психология и динамика, искаха подробности и загладена повърхност, детайли, които премахват при отливане на композицията в бронз.
Най-голямата неудача е фигурата на комисаря, вмъкната като идеологическа необходимост и която е катастрофа за устрема, постигнат в раздвижените стойки на действащите лица от антуража. И все пак моята композиция се отделя рязко от останалото.
И тогава къде са творческите ценности и постижения в тоя голям паметник?
И сега редно ли е на нашата българска земя още да стърчат паметниците – жалони на робството и жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и подозрението.
Никой народ няма да позволи и приеме такава гавра – да търпи паметници за възхвала на своите поробители. И никъде по света няма такъв един абсурд, какъвто искат да ни наложат комунистите. Проф. Янчулев е част от българския народ и неговия културен елит, изтребван поголовно, и той не само има правото, но е и задължен да махне тези противни строежи, специално направени, за да утвърдят властта на поробителя, да всяват страх и покорство, без да обръща внимание и държи сметка на крясъците на пребоядисаните комунисти. С непрестанните си саботажи и своето гнусно поведение и лъжи те и сега доказват категорично, че не са българи, нито български поданици…….“
Любомир Далчев умира два месеца, преди да навърши 100 години.

Николай Крижитски

 
 

Чанинг Тейтъм: 12 роли за чудо и приказ

| от chronicle.bg |

Днешният рожденик Чанинг Тейтъм първоначално става известен с външния си вид. Няма какво да се лъжем, човекът е секси, мускулест, с леко приматовиден, но безспорен сексапил, и разкошно, фотошопнато тяло.

Признаваме, че не го приемахме на сериозно като актьор. Може би заради глупавите продукции, в които се снимаше отначало, а може би заради клопката, в която попадат много красиви актьори, които биват подценявани заради външния си вид. Като Брад Пит, Леонардо ди Каприо, Джейк Джиленхол, Хийт Леджър др. Подобно на изброените, Тейтъм успя да се измъкне от този имидж и да докаже, че има актьорски качества. В последните няколко години.

Тейтъм е роден на 26 април 1980 в Кълман, Алабама. Той има френски, ирландски и американски произход. Семейството му се премества на Мисисипи, когато той е на шест , макар че посещава Алабама всяко лято, където все още живеят баба му и дядо му.

Тейтъм израства по поречието на река Мисисипи, където той се наслаждава на дивия живот, включително на “всички алигатори и гърмящи змии, които едно момче може да преследва, риболов всеки ден, футболна лига Pop Warner и други подобни неща”. Тейтъм е атлетичен още докато расте, играе футбол, бейзбол и се подготвя за военно училище, макар, че той казва, че “девойките са неговото най-голямо увлечение в училище”.

Първият опит на Тейтъм е в модния бизнес, като фотомодел. Участва като танцьор, във видеоклипа на Рики Мартин за песента “She Bangs“, след прослушване в Орландо, Флорида. Впоследствие подписва с модна агенция от Майями, Страница 305 (кодекса на Модната Агенция) включва и появяване на корицата на Vogue. Той скоро се появява и в рекламите на Abercrombie & Fitch, Nautica, Dolce & Gabbana, American Eagle Outfitters. Тейтъм се снима също в рекламите на American Eagle Outfitters, Pepsi и Mountain Dew, и е избран за един от „50 най-красиви лица” за месец октомври 2001.

Неговата първа отличителна роля е през 2005 в училищната драма Coach Carter. В ролята на Джейсън Лайл – умно улично момче, което играе много добре баскетбол.

Чанинг също се появява и във видеото на туиста „HOPE”, чиято песен е саундтрак на филма „HOPE”. През същата година Чанинг играе незначителна роля във „Войната на световете“, както и един от топ мотокрос рейсърите в „SUPERCROSS” и поддържаща роля във „HAVOC”.

В галерията може да видите нашия подбор на роли на Чанинг Тейтъм, където може да се насладите на таланта му. И на тялото му, естествено.

 
 

#Bookclub: Непокорният Недим Гюрсел и „Мехмед Завоевателя“

| от Спонсорирано съдържание |

В интервю за „Пари Мач” от 2015 г. турският писател Недим Гюрсел заяви: „Ердоган не харесва карикатуристи”.

Известен застъпник на светската държава, заклеймяващ намесата на армията в политиката, сега той пристига в България по повод премиерата на „Мехмед Завоевателя” и е повече от любопитно как ще се произнесе за актуалната обстановка в родната си страна.

Но да започнем от книгата. „Мехмед Завоевателя” е виртуозно построен роман в романа, избуял от плодородното въображение на своя автор. Някои от сцените в него са така майсторски обрисувани, че блестят като самородни късове художествена проза от най-висока проба. Сюжетните линии са две.

Разказвачът Фатих Хазнедар се уединява в стара вила на брега на Босфора (точно срещу крепостта Боазкесен, построена от Мехмед II), за да напише исторически роман за превземането на Константинопол от Завоевателя, когато в живота му нахлува млада жена, жертва на преследванията след военния преврат през 1980 година. В паралелната сюжетна линия оживяват войнственият Султан, неговият антураж, придворните сановници, дервиши, евнуси, еничари, защитниците и разрушителите на великия град.

Романът възкресява епопеята по превземането на Константинопол от султан Мехмед II през май 1453 година, променило завинаги хода на европейската история. Битките са ожесточени, начинът, по който разказвачът ги пресъздава – смайващ. На страниците оживяват важни фигури от епохата – султан Мехмед ІІ, великият му везир Чандърлъ Халил паша, редица учени от епохата, духовни наставници, дервиши, философи; унгарецът Урбан, изработил най-мощния топ на своето време; защитниците на Константинопол като император Константин ХІ Палеолог, историка Георгий Сфрандзис, генуезеца Джовани Джустиниани, учения Теодор Каристин, германеца Йоханес Грант…

„Защо наистина, защо героите на този роман са били убити, преди да им дойде времето? Всеки човек в себе си носи смъртта, собствената си смърт. По-точно собствената си гибел. Носи я още преди да се е ​​родил, свит в корема на майка си, с огромна глава, със сбръчкано личице, с блеснали от любопитство, невиждащи нищо наоколо очета. Не след дълго той започва да се върти в своето топло убежище, в което живее, храни се и расте, после пожелава да се измъкне навън с малките си длани, с тъничките си като клонки ръчички, с кривите си крачета, да стигне до светлина, да се появи на света. Щастливото рождение е първата крачка към смъртта.”

Cover-Mehmed-Zavoevatelya

Гюрсел освежава подхода към темата за военните подвизи, като съчетава наситеното със събития повествование с отношението на днешния човек.

След дълга и кръвопролитна схватка между османци и византийци, Мехмед II завладява този митичен град, където от векове се кръстосват пътищата и където Азия и Европа, Изтокът и Западът, мюсюлмани и християни влизат в стълкновение. Авторът неслучайно избира за мото на книгата цитат от „По следите на изгубеното време“ на Пруст, защото разказвачът е разпънат на кръст между родилните мъки на творчеството и ласките на любимата жена, а изборът се оказва невъзможен…

Недим Гюрсел е добре известен в средите на френските литератори и интелектуалци и сред ценителите на съвременна европейска проза. Тук ще възкликнете: турски писател с такова влияние във Франция? Да, това е безспорен факт, и не само защото преподава турска литература в Сорбоната. Когато фактите говорят, даже и религиозните фанатици мълчат. (Или поне така ни се иска.) След преврата през 1980 г. Гюрсел емигрира във Франция, където живее и твори и досега. Автор е на 30 книги, в това число романи, новели, пътеписи и есета. Носител е на множество турски и международни литературни отличия. Една от любимите му теми е Истанбул, столица на две велики империи: Византийската и Османската.

На български език е излизала скандалната „Едно тъй дълго лято”, която е била забранена в Турция, заради съпротивата на писателя срещу тиранията на армията. Делото срещу него се води от военен съд и продължава няколко години. Подобна е съдбата на „Дъщерите на Аллах” – обвиняват Гюрсел в обида към религията, процесът трае една година. Обвиненията произтичат от опита на автора да очовечи образа на пророка Мохамед. По-важното е, че в резултат на скандала книгата е преведена на десетки езици.

През 2012 г. авторът гостува в България и му е присъдена наградата на Фондация „Балканика“.

В едно свое интервю тогава той казва: „Войните от миналия век са белязали и литературите на балканските държави. Затова писателите от тези територии днес трябва да се изразяват свободно и открито и преди всичко да избягват национализма, който продължава да прави поразии. Важно е как се интерпретира темата за завоевателя. Дълг на писателя е да покаже какво се случва в главата на победения.”

Недим Гюрсел обича да назовава нещата с истинските им имена. Счита за пагубна тенденцията идеологиите да се заместват с псевдодуховни течения.

За съжаление, религиите вървят ръка за ръка с религиозния фанатизъм, а там където се шири религиозен произвол, изкуството се задушава.

Срещата с Недим Гюрсел е на 26 април от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото”. Вход свободен.

 
 

Принц Джофри предизвиква Фотошоп битка

| от chronicle.bg |

Какво получаваш при кръстоска между принц Джофри от „Игра на тронове“ и сладко, но леко разтревожено куче мопс? Получава епична Фотошоп битка! Епична!

Оригиналната снимка се появи в сайта Reddit и не отне много време преди да се появят колажи със страхливия син на Робърт Баратеон и Церсей Ланистър. В ролята, разбира се, е очарователният Джак Глийсън.

Трябва ви специфично чувство за хумор, за да се насладите на галерията. Въпреки това ето едни от най-забавните и сполучливи колажи.

 
 

Кой е Алекс Клер и какви ги свърши в България

| от chronicle.bg |

Алекс Клер – това име говори на мнозина в България нещо, единствено ако към него добавим и „Too Close“. Извън хитовото си парче обаче рижият британец, приел юдаизма, има три албума, страхотен плътен глас и невероятно поведение на сцената. Всичко това могат да потвърдят онези, успели да го видят на живо в Sofia Live Club на 24 април.

Алекс Клер е  роден в лондонския район Саутуорк. Израства, слушайки джаз записите на баща си и отрано бива привлечен към блуса и соул музиката. Като дете взима уроци по тромпет и китара, но с времето поставя основен акцент върху свиренето на китара. Постепенно проявява интерес и към стилове като дръм-енд-бейс и дъпстеп.

Всичко това се усеща в музиката, която прави – на сцената застава с шапка и микрофон в ръка, а от двете му страни има барабанист и басист. Музиката, която се получава в комбинация с мощния му, плътен глас, е смес между всички стилове, които са го вдъхновявали.

В свое интервю казва, че е разбрал, че трябва да се занимава с музика, когато бил на 17 години. Тогава свирел на барабани в група, но гласът му като беквокал заглушавал всички. „Не че имам по-добър глас, а че е по-силен“, казва Алекс Клер.

Ако го слушате на живо, ще разберете, че е взел правилното решение за бъдещето си. Мощният му глас преминава като ударна вълна из цялата зала.

Изненадващо, на живо звучи дори по-добре, отколкото на запис. Ако на моменти вокалът оставя баса и барабаните да водят, то в следващите силният глас на Алекс Клер се откроява ярко. През цялото време, докато е на сцената, той общува с публиката. Алекс Клер е от онези изпълнители, които не просто гледат, но и виждат различните лица пред себе си и сякаш това ни най-малко не го притеснява, точно напротив. В края на концерта вече се чувстваш свързан с изпълнителя на сцената, сякаш преживяването заедно е било сближаващо – като начало на приятелство.

Преди да изпълни хита си Too Close, Алекс Клер моли всеки от публиката да остави телефона си и да изслуша парчето, без да снима. Всички без двама-трима се подчиняват. Изпълнението кара цялата публика да пее и да се движи като общ организъм.

След като басистът, барабанистът и Алекс напускат сцената, всичко утихва. След това на бис излиза само Алекс с китара и започва акустична игра с публиката, която се превръща в негов беквокал и му помага с припевите. Казва, че от години не е имал толкова шумен концерт и на няколко пъти повтаря, че би се върнал отново с концерт тук. Затова и след като сцената угасва зад гърба му, всички са спокойни, че тази среща не е била последна.

За съжаление, няма видео, което да улови онова, което се случи на сцената на Sofia Live Club – непрофесионалната техника не може да се справи с магията на това изпълнение. Вижте няколко снимки от концерта в галерията.