Падението на Бо Силай

| от |

Падението на висшия кадър на Китайската Комунистическа Партия и princeling (термин, използван за децата на бивши високопоставени членове на ККП от времето на Мао Дзъдун) е може би един от най-наблюдаваните от западните медии политически скандали в Китай. Завършвайки с доживотна присъда за Бо Силай и смъртна присъда с отсрочка за неговата съпруга, Гу Кайлай, историята на обещаващия политик звучи като сюжет на сапунена опера или холивудски блокбъстър. Ето как започва и протича всичко.

Bo Xilai - Neil Heywood

14 Ноември 2011: Британският бизнесмен, Нийл Хейууд, е намерен мъртъв в хотелската си стая в Чунцин. Властите обявяват смъртта му за нещастен случай вследствие на алкохолно натравяне и тялото му бива кремирано. Хейууд работи като бизнес консултант в Китай в продължение на повече от 10 години.

2 Февруари 2012: Популярният в Чунцин главен секретар на полицията, Уан Лиджюн, е премахнат от поста си. Понижението му е знак, че Уан се е скарал с партийния секретар на Чунцин, Бо Силай.

6 Февруари 2012: Уан Лиджюн бяга в американското консулство в Чунцин, но остава там само едно денонощие и го напуска по „собствено желание“ според американските власти. Кметът на Чунцин лично идва да говори с служителите в консулството.

8 Февруари 2012: Местните власти в Чунцин излизат с декларация, че Уан е преуморен и стресиран и е поискал „почивка поради медицински причини.“ Истината е, че Уан е арестуван и разследван.

Bo Xilai - CCP Member

5-14 Март 2012: Бо Силай присъства на годишния пленум на ККП. На специална пресконференция Бо съобщава, че обвиненията към него и семейството му относно случаят с Уан са „пълни глупости“ и всички нападки в западните медии са изфабрикувани. Слуховете обаче продължават и неговите шансове да бъде избран за член на постоянния комитет на Политбюрото на ЦК на ККП намаляват драстично.

14 Март 2012: Тогавашният премиер, Уън Дзябао, индиректно критикува Бо за начина, по който Бо се отнася към „инцидента“ с Уан Лиджюн.

15 Март 2012: Агенция Синхуа съобщава, че Бо Силай вече не е партиен секретар на Чунцин, заради случая с Уан. Бо изчезва от публичното полезрение.

Bo Xilai - Family

20 Март 2012: Аудио запис доказва, че Бо и Уан се скарват, защото полицейският шеф има намерение да разследва член на семейството на Бо. Слуховете са, че Гу Кайлай, жената на Бо, е замесена в смъртта на Нийл Хейууд.

26 Март 2012: Британското правителство отправя нота към китайските власти за повторно разследване на смъртта на Нийл Хейууд. От Даунинг Стрийт директно отричат британският бизнесмен да е бил шпионин.

10 Април 2012: Членството на Бо към ККП бива отнето, а жена му, Гу Кайлай, и секретарят на семейството, Джан Сяоджюн, биват арестувани за убийството на Нийл Хейууд.

Bo Xilai - Bo Guagua at Harvard

25 Април 2012: Синът на Бо Силай, Бо Гуагуа, пише отворено писмо от Харвард. Той твърди, че не води екстравагантен начин на живот в чужбина и че е приет в университета благодарение на стипендия. Бо Гуагуа отказва да коментира обвиненията за корупция срещу баща му.

26 Април 2012: Братът на Бо Силай, Бо Сиюн, напуска работата си като адвокат към голяма държавна китайска компания в Хонг Конг. В същото време New York Times публикува статия, в която се твърди, че Бо Силай е подслушвал незаконно висши служители в ККП. Дори тогавашният президент, Ху Дзинтао, е бил подслушван.

16 Май 2012: Група апаратчици близки до Уън Дзябао, пише отворено писмо към президента Ху Дзинтао, в което го молят да уволни близкия до Бо, Джоу Юнкан, който е шеф на Държавна Сигурност. Те твърдят, че Джоу иска да възроди Червеното Движение на Мао.

23 Май 2012: Името на Бо Силай е премахнато от списъка на делегатите от Чунцин.

17 Юни 2012: Властите в Камбоджа арестуват френския архитект, Патрик Девил, който е бил близък с Гу Кайлай, по молба на китайското правителство.

18 Юни 2012: Новият партиен секретар на Чунцин, Джан Дъдзян, съобщава пред конгреса на ККП в града, че скандалът с Бо Силай е „сериозно навредил“ на имиджа на Китайската Комунистическа Партия в чужбина.

17 Юли 2012: Патрик Девил доброволно лети към Пекин, където е търсен като свидетел от власите.

Bo Xilai - Gu Kailai Trial

26 Юли 2012: Агенция Синхуа съобщава, че официално ще бъдат повдигнати обвинения в предумишлено убийство на Гу Кайлай и секретаря ѝ.

3 Август 2012: Адвокатите на Гу Кайлай съобщават, че процесът срещу нея ще започне на 9 Август в град Хъфей.

9 Август 2012: Делото срещу Гу Кайлай и секретарят ѝ, Джан Сяоджюн, започва. И двамата се признават за виновни и не оспорват обвиненията.

20 Август 2012: Гу Кайлай е осъдена на смърт с право на отсрочка за убийството на Нийл Хейууд. Джан Сяоджюн е осъден на 7 години затвор.

Bo Xilai - Wang Lijun

5 Септември 2012: Официално са повдигнати обвинения в корупция, опит за измяна и злоупотреба с власт на Уан Лиджюн.

17-18 Септември 2012: Делото срещи Уан Лиджюн в Чунцин започва и свършва в рамките на 24 часа. Уан признава, че е помогнал на Гу Кайлай да прикрие убийството на Нийл Хейууд.

24 Септември 2012: Уан Лиджюн е осъден на 15 години затвор, по-лека присъда от очакваното, защото е сътрудничил с властите.

28 Септември 2012: Бо Силай е официално изгонен от ККП.

Bo Xilai - Guilty

26 Октомври 2012: Бо Силай е официално изгонен от парламента. Така той вече няма имунитет и могат да му бъдат повдигнати обвинения.

25 Юли 2013: Власите повдигат обвинение в корупция и злоупотреба с власт на Бо Силай.

Bo Xilai - Trial

18 Август 2013: Процесът срещу Бо е насрочен на 22 Август 2013 година в Дзинан, провинция Шандун.

Bo Xilai - Love Triangle Wang + Bo + Gu

22-26 Август 2013: Процесът срещу Бо Силай започва. Прокурорите показват снимки на екстравагантна вила в южна Франция, за която твърдят че е негова собственост, а Нийл Хейууд е бил администратор. Жената на Бо Силай, Гу Кайлай, свидетелства срещу него и твърди, че влиятелни бизнесмени са им правили подаръци като скъпи самолетни билети и скутър Segway. Бо дискредитира Гу Кайлай публично и твърди, че тя е луда.  Бо Силай разказва, че Уан Лидзюн е имал любовна афера с Гу и когато той разбира за нея Уан бяга в американското посолство. Бо Силай твърди, че Уан е изповядал любовта си в дълго писмо, което се крие от властите. Уан е посещавал домът на Бо всеки ден. Процесът е отворен за всички западни медии, а преписите от делото могат да се намерят безпроблемно, нещо нечувано за политически скандал от този калибър.

22 Септември 2013: Бо Силай е признат за виновен по всички обвинения и осъден на доживотен затвор от Междинния Народен Съд в Дзинан

23 Септември 2013: Бо Силай съобщава, че ще обжалва присъдата си.

9 Октомври 2013: Съдът разрешава разглеждането на обжалването на присъдата.

25 Октомври 2013: Делото се гледа при закрити врати. Присъдата е потвърдена. Съдът постановява, „Фактите изложени на първа инстанция са ясни, доказателствата са надеждни и достатъчни, а присъдата е целесъобразна. Съдът приема, както следва: отхвърля жалбата, потвърждава първоначалната присъда.“

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).

 

 
 

Най-добрите корици на една легенда

| от chronicle.bg |

Тя не е просто модел, а същинска икона на тази професия. Тя е изпълзяла от провинциално градче до Лондон и е покорила най-грандиозните модни сцени в света. Тя е имала ниско самочувствие в училище.

Тя е известна и с дивия си начин на живот – алкохол, наркотици, партита. Тя получава 4 млн. долара за фотосесия с Calvin Klein. Тя влиза да се лекува от депресия в психиатрична клиника след раздялата си с Джони Деп. И все пак, продължава да обича лошите момчера, втурвайки се във връзка с Пийт Дохърти.

Тя е забъркана в един от най-шумните кокаинови скандали, които историята познава.

Тя е Кейт Мос и днес навършва 44 години.

Вижте в галерията най-добрите снимки от кариерата й.

 

 
 

Дженифър Лорънс си има ново гадже – интернет не одобрява

| от chronicle.bg |

Дженифър Лорънс си има ново гадже и хората не пропуснаха да го нагрубят за външният му вид и най-вече заради годините му. 26-годишната актриса излиза с режисьора Дарън Аронофски („Реквием за една мечта“, „Черният лебед“, „Пи“). Той е на 47 години.

Носеха се слухове, че двамата са заедно, което накара публиката да се разбунтува, но сега когато връзката им се потвърди, интернет направо полудя.

Съмнения за отношенията им са започнали на сета на „Майка“, където работят заедно. Подозренията се циментират след като били забелязани в Ню Йорк да споделят една и съща близалка.

 

 

 

Хейтът по адрес на двойката е непростим и отвратителен. В Туитър бяха публикувани техни снимки с коментари, които критикуват Дженифър за избора й.

Явно хората често забравят, че не е тяхна работа кой с кого излиза.

 

„Ию! Дженифър Лорънс и Дарън Аронофски. Июююююю, какво по дяволите е това, Джен“    

 

„Знам, че не трябва да съдим за книгата по корицата, но Дженифър Лорънс излизаше с това, а сега излиза с онова.“

 

„Медиите: Дженифър Лорънс и Дарън Ароновски излизат!

Аз: ХАХА, не.

Медиите: Ето снимки в ресторант

Аз: …

Дженифър и Дарън споделят близалка

Аз (Текст от снимката): Майната му. Приключих. Приключих тотално.“

 
 

Българското представление „Паякът“ заминава на американско турне

| от chronicle.bg |

Ако не сте гледали представлението „Паякът“ на режисьорския тандем Йордан Славейков и Димитър Касабов, сте пропуснали едно от значимите събития в българския театър през последното десетилетие.

Историята на сиамските близнаци Марта и Мартин, така прецизно, пълнокръвно и въздействащо пресъздадена от Пенко Господинов и Анастасия Лютова, е от онези театрални представления, които стискат зрителя за гърлото и не отслабват безпощадната си хватка много след излизането от салона.

Ако сте от театралните фенове, които харесват „Комиците“ и обичат да ходят на театър „да се посмеят малко“, може да спрете да четете този текст веднага. „Паякът“ е метафорична илюстрация на най-черните човешки характеристики и разказ за начините, по които те изпълзяват навън и изменят реалността. Иначе казано – постановката едва ли ще ви разсмее и разсее.

„Паякът“ е едно от най-награждаваните български театрални представления и сега заминава на 20-дневно турне в Америка.

Презокеанската обиколка на „Паякът“ е по покана на няколко родни институции и организации в Америка – Българския културен център в Сиатъл със съдействието на Генералното Консулство на РБ в Лос Анджелис, BG Voice Chicago и BG Еvents NYC.

Както вече споменахме, пиесата е написана и режисирана от Йордан Славейков и Димитър Касабов, а актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова, които са тандем и в живота, влизат в кожата на брат и сестра, сиамски близнаци, непосредствено преди операция по разделянето им.

Преди американските дати постановката ще бъде показана на 20 януари, петък, на сцената на ТР „Сфумато“.

The-Spider-American-Poster-270872-500x0

Пътуването на „Паякът“ до Америка е своеобразно завръщане след като през лятото на 2013 г. проектът беше показана на престижната сцена на Бродуей в рамките на 17-тото издание на международния театрален фестивал New York International Fringe Festival.

Тогава актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова изиграха общо 5 представления със субтитри изиграха пред американска публика.

Пиесата беше отличена от американските театроведи и журналисти, като получи блестящи рецензии в изданията на New York Times и The Village Voice. Популярният нюйорски безплатен седмичник за култура и изкуство The Village Voice излъчи българската пиеса „Паякът” като най-добра сред 10 топ спектакъла, показани на най-големия мултиартистичен фестивал в Сверна Америка – New York International Fringe Festival. Играта на българските актьори  Пенко Господинов и Анастасия Лютова беше аплодирана и от журналистът Scott Heller в неделно издание на New York Times, където в пространствена рецензия обсипа със суперлативи българската постановка.

Заглавието се играе вече 6 години на българската сцена с над 65 представления. Има в портфолиото си номинация А’Аскеер 2011 за съвременна българска драматургия, номинация за “Полет в изкуството” 2012 от Фондация Стоян Камбарев. Награди за ней-добър театрален експеримент и за най-добра актриса на Анастасия Лютова от фестивал „Артокраина“ Санкт Петербург 2013, приз за най-добър театрален дует от театрален фестивал „Славянский венец“ – Москва 2013.

Какво каза един от режисьорите, Йордан Славейков, за предстоящото турне:

Това пътуване стана възможно благодарение на енергията на една българка, която живее отдавна в Америка – г-жа Елка Русков. Още преди  три години и половина тя прочела в New York Times рецензия за нас и си казала, че иска да се срещнем. През 2015-та тя дойде в София и гледа „Паякът“. Около една година организира това турне – свърза българските общности и българските културни институции зад граница. Тя направи мрежа от контакти, за да се случи това пътуване. В Чикаго, където живее значителна част от българската общност зад океана, вероятно ще имаме две представления – едно след друго.

Едновременно ще вървят субтитри на английски на всички места, за да може и местна публика да има възможност да ни гледа. В Ню Йорк билетите вече  чудесно се продават сред англоговорящи. Може би това се дължи на факта, че по някакъв начин сме познати в този град и че имаме имаме професионални и бизнес отношения с хората, които представляват театралната общност. Те с голяма радост канят свои приятели англоговорящи. В Ню Йорк публиката ще бъде минимум 50 на 50 – наши сънародници и американци с отношение към театъра.

Преди всичко искам да подчертая, че не отиваме в Америка, за да  умиляваме родната българска публика.

Отиваме да покажем една различна гледна точка на темата за отношенията в двойка. Опитахме се много критично и честно да сложим на масата проблемите в едно партньорство – в случая са брат и сестра, могат да бъдат и син-баща, майка-дъщеря и т.н..  Подходихме към тях честно и безкомпромисно, говорим за неизричани, непомислени, премълчавани неща.  За неща, за които обикновено не се говори, тъй като хората обичат да замитат боклука под килима и да се правят, че боклук няма.