Първият том на „Записки по революцията” на Евгений Дайнов излиза до дни

| от |

zx350_2315537

Новата книга на социолога Евгений Дайнов излиза на българския книжен пазар до дни. „Записки по революцията. В България и другаде“ беше представена на завършващия утре базар на книгата в НДК, София.

Книгата е посветена на революциите и революционните „времена“ . В нея авторът разказва за революционните моменти, на които е станал свидетел от 1962 г. до 1989 г. – в СССР и България през 60-те, в Англия през 70-те, в България, Франция, Англия и СССР през 80-те.

„Докато пишех, потейки се в летните жеги, в София бушуваше протестът срещу назначаването на олигарха Пеевски за шеф на контраразузнаването в марионетното правителство на Пламен Орешарски. Предната пролет пък българите се бяха вдигнали срещу „монополите“ и поискали такова преструктуриране на властта, което да включва тяхно пряко представителство – за да няма повече заробващи ги монополи, нито потискаща ги власт. Година преди това „Зелените“ се вдигнаха, за да спрат заробването на природата от приятели на властта, отнемащи на всички ни правото на живот в здравословна среда. Малко преди това младите и образовани българи се вдигнаха, за да спрат опита да бъдат заробени (и като консуматори, и като производители) от ГМО, както и за да отблъснат опита да им бъде отнета свободата в интернет от споразумението АСТА. През януари 2009 година протестиращите издържаха на щурм на специалните жандармерийски части, докато искаха край на „фасадната демокрация“ на тройната коалиция и си върнат истинската демокрация. През 1997 година българите се вдигнаха на революция, за да си върнат контрола върху живота, отнет им от изчезването на парите. През 1989-1990 година пък се вдигнаха, за да си върнат контрола върху живота, отнеман им в продължение на поколения от комунистическия режим…
Всичко това са епизоди от една и съща революция. Връщане на отнетия контрол върху живота – това е искането, което превръща излезлите на улицата хора от протестиращи граждани в „революционна тълпа“. Това искане може да отразява някаква реалност на „отнемане“ (Прага 1968) или да е по-скоро субективно чувство, не особено подкрепено с факти (Париж 1968). Но винаги става дума за рязко скъсване (преобръщане – volvere) със сега съществуващата властова ситуация, за да се върне положение, съществувало (та макар и илюзорно) преди това.“, пише Дайнов в увода на първия том на „Записки по революцията. В България и другаде“.

Ето и откъс от „Записки по революцията. В България и другаде“, том I:

Бунтът на маоистите

На 13 май 1972 година, току-що навършил четиринайсет, за пръв път оцених колко е важно човек да е в добра физическа форма, когато трябва да се премята през ограда с жив плет, за да бяга от погнали го ченгета. Но всичко по реда си…

Започваме с историческия контекст.

Някъде към края на 1969 и началото на 1970 година както в Америка, така и в Англия става ясно, че хипи революцията – flower power – не може да победи. Дотогава идеята е, че хипитата ще покажат нагледно как изглежда един свят без алчност, насилие, войни, потисничество и злоба; с една дума – светът, описан в парчето Imagine на Джон Ленън. Ще изградят модели на новия свят – по фестивали, комуни, в изоставени градски квартали, които заселват – и така, чрез силата на примера, ще убедят останалите да загърбят онова, което тогава аз наричах „света на големите“, а те наричаха „света на квадратите“ или на „костюмите“.

След катастрофалния хаос на фестивалите „Алтамонт“ в Америка (декември 1969-а) и остров Уайт в Англия (август 1970-а), след потъването на хипи общностите в наркотици и нарцисизъм, революционният момент стига своя край. Дори войната във Виетнам не е спряна, а ескалира, та какво остава за опита за изграждане на цял един алтернативен свят. Още няколко години революционният устрем се съпротивлява на територията на контракултурата, свързана с движенията на битниците и хипитата. Но и тук, както днес става ясно от мемоарите на основните участници, вече витае духът на отстъплението.

В книгата си „Цивилизацията“ (2006) Роджър Осбърн представя следната картина:

„Оказа се, че контракултурата няма шанс срещу батальоните на търговския свят и непосредствената радост от купуване и имане. Призивът на хипи движението за нова духовност, хвърлен в лицето на безмозъчното потребление, падна върху глухи уши. Избрахме да пазаруваме и с това се занимаваме от тогава до днес“.

По принцип е така, но все пак революцията продължи да припламва и след отлива на хипи движението. В началото на 70-те години революционният устрем, вече силно ограничен, се беше разделил на различни потоци – различни групи хора, опитващи различни неща като тактика на борбата срещу системата. Един от тези потоци, продължил да съществува до края на 70-те, бяха ултралевите революционни групички, най-вече маоисти и троцкисти. В Южен Лондон група млади маоисти бяха създали, още през 1969 година, полулегален ученически съюз с абревиатурата SAU (Schools Action Union – Съюз за ученическо действие). Намерението е било това да стане революционен авангард на „младежта“, за разлика от официално регистрирания и отдавна съществуващ Национален съюз на учениците.

Към 1972 година, след разбъркването на ситуацията покрай учителските протести, ръководителите на SAU решиха да се пробват в „пряко действие“ – конфронтация с властта с помощта на незаконни масови протести на ученици. Намерението, разбираме днес от публикуваните мемоари и документи, е било учениците да изиграят ролята на революционен авангард, който рязко да дестабилизира обществото и да доведе до всеобщ бунт срещу системата.

Един от тези лидери, Саймън Стейн, беше мой съученик (две години по-голям) във „Форест хил“. По нищо не приличаше на маоистите в Китай. Там те бяха облечени в еднакви униформи и подстригани по еднакъв начин. Тук Саймън имаше огромна грива до под раменете (копие на прическата на китариста на групата Free Пол Кософ) и вместо униформени ученически панталони носеше силно клоширани дънки с дузина ярки кръпки по тях.

На моя 14-и рожден ден, 11 май 1972 година, Саймън с тайнствен вид ме попита, като съм от комунистическа държава, какво мисля за революциите? Казах, че там, откъдето съм, властта е против Че Гевара, защото бил прекален революционер; но че аз съм от него, а не от властта. И че революцията ми се струва страшно добра идея. Тогава Саймън ме информира за планираните протести и два дни по-късно заедно с няколко десетки от нашите съученици избягахме от училище още сутринта и се придвижихме към центъра на града – Трафалгар скуеър, където обикновено се правят големите протести и бунтове.

Бяхме закъснели, макар да бяхме тръгнали още с началото на първия час. Центърът на града бе буквално черен от хиляди и хиляди напъплили отвсякъде ученици, облечени в традиционните черни униформи. Движението вече беше напълно блокирано, а черните вълни бързо се разливаха по околните Чаринг крос роуд, Шафтсбъри авеню (възпят по-късно от групата Dire Straits) и Риджънт стрийт. Нямаше плакати, нямаше скандиране на лозунги и никой не знаеше какъв е планът и има ли такъв. Момчетиите – бяха 90 процента от мъжки училища – се радваха на купона, катереха се по уличните фенери и по всички статуи и паметници, намиращи се в изобилие в този район. Нямаше никакво насилие – нито чупене на витрини, нито пък мятане на твърди предмети.

Минувачите, както англичани, така и многобройните туристи, бяха напълно шокирани. Стояха с отворени уста и не знаеха какво да правят. Не бяха виждали такова нещо никога през живота си. Никой не беше.

Един поток ученици ме отнесе нагоре по Чаринг крос роуд в посока Оксфорд стрийт. Сравнително тясната улица се заприщи от черния поток и закънтя от различните викове и свирене с уста. По едно време се започна скандирането на официалния – както се оказа – лозунг на протеста: Smash the Head! („Да смачкаме Главата“ и едновременно с това „Да смачкаме Директора!“). Това не ми хареса много, защото нямах нищо против нашия г-н Филипс – бях в отбора му по шах и бях убеден, че горе-долу добре се справя с невъзможната задача да дисциплинира и обучава 2000 буйни тийнейджъри.

Докато размишлявах по този въпрос, забелязах как из тълпата сноват ученици с червени ленти на ръкавите. „Аха – казах си, – наченки на организация. Може би някой ще обясни каква е задачата и какъв е планът…“

Нищо подобно не се случи освен скандирането на официалния слоган, защото междувременно и властта също започна да демонстрира наченки на организация след първоначалния пълен шок от случващото се. Преди да стигнем, нагоре до Оксфорд стрийт се натъкнахме на плътен кордон полицаи, застанали в поне пет-шест редици (толкова успях да преброя, подскачайки нагоре за по-добра видимост). Видяха ми се огромни – хем много високи, хем много широки. После разбрах, че за да станеш лондонски полицай, трябва да си най-малко 180 см висок. Като добавиш високите каски, които носеха по главите си, стават направо великани в сравнение с нас, чиято средна видима възраст беше моята – четиринайсет.

Предните редици се опитаха да пробият полицейската фаланга и, естествено, бяха отхвърлени назад. Полицаите започнаха бавно да настъпват дори без да вадят палки. Мачкаха с размера и масата си. Тръгнах с една групичка назад, към Трафалгар скуеър, но се оказа, че и отдолу има полицейски кордон. Капан… Върнахме се отново нагоре и се приклещихме в тълпата, притискана от двете страни от ченгетата. С двама-трима непознати ученици хукнахме встрани по Денмарк стрийт. В следващите десетилетия често щях да идвам на тази улица, тъй като там се продаваха (и продават) най-евтините в цяла Европа музикални инструменти. Дори уа-педалът, който ползвам днес, е купуван от тази легендарна музикантска улица някъде около 2010 година.

Тогава, през май 1972-ра, обаче мернах само с периферното зрение музикалните магазини, до един затворени и пълни с недоумяващи физиономии, надничащи отвътре. Защото зад нас се чу полицейска свирка. Бяха ни надушили и подгонили. Плюхме си на петите, пуснахме турбо-скоростта и поединично се пръснахме из възможно най-малките улички на гърба на Ковънт Гардън – днес културен център, тогава все още пазар за зеленчуци на едро.

Вече тичах сам и зад гърба си чувах трополенето на не повече от един чифт полицейски обуща. Един на един… По едно време се оказах срещу сравнително ниска – до кръста ми – тухлена ограда, зад която имаше жив плет, стигащ докъм рамото ми. Отзад имаше тревна площ и нещо като жилищен блок с проходи, които го пробиваха и отвеждаха някъде на юг. Още в София се бях научил да се премятам през училищната ограда, но това беше лесно: мяташ се отгоре й, обръщаш се надолу с главата в посоката на движение, хващаш се с ръце за телта и, ползвайки ги като опора, отмяташ цялото си тяло, прелитайки над оградата.

Тук тел нямаше да се хвана като опора, та се метнах максимално високо с главата напред, прелетях над стената, профучах през живия плет (и си надрах лицето, но това го забелязах доста по-късно) и по навик, вече оттатък, се обърнах надолу с главата и направих кълбо напред през дясното си рамо (по-късно щях да тренирам това като типично джудистко падане). Търтих през един от проходите, изскочих на някаква улица, минах през още един блок с проходи, излетях по някаква друга улица и се оказах в тълпата туристи на Шафтсбъри авеню в източния край, доста далеч от епицентъра на метежа. Ченгето зад мен го бях отказал някъде, без да забележа.

Сетих се да сваля училищната куртка и вратовръзка, за да не привличам излишно внимание. Следобеда прекарах, зяпайки рок хипарските магазини покрай Пикадили Съркъс. Даже си купих плакат на Че Гевара – онази легендарна снимка, която го направи поп икона, но в случая издържана в хипи психеделичен стил.

Вечерта гледах кадри от ученическия бунт по телевизионните новини и гледах баща ми как клати глава и мърмори какви неща се случват… Не си признах, естествено, че съм бил там, а не в класната стая.

На следващия ден, 14 май 1972 година, тръгнах към училище, абсолютно убеден, че онова, вчерашното, е било кулминацията на цялата работа. Бях доста изплашен от гонитбата с ченгетата и си представях, че и останалите бунтовници, бидейки също толкова уплашени, днес ще са си по чиновете. Нищо подобно нямаше. Училището, от което предния ден към центъра бяхме тръгнали не повече от двайсетина човека, беше на практика полупразно. Стотици момчета се бяха изнесли към центъра. Аз обаче още смилах – емоционално, физически, идеологически – вчерашното си приключение и не хукнах отново към града.

Още на другия ден се оказа – когато училището отново се напълни с момчета, шумно разказващи за приключенията си по революцията, – че не „моят“ ден, а следващият, който пропуснах, е бил кулминацията на бунта. Точно той щеше да влезе в историята и точно заради него в следващите месеци слушахме лекции от визитиращи ченгета, местни депутати, нашите собствени даскали, психолози, социални работници, дарители от местните организации, общински служители, образователни експерти и инспектори, свещеници, равини и т.н. Имаше писма до родителите и срещи с тях, но когато баща ми, разбрал-недоразбрал, ме попита дали съм бил в града на 14 май, съвсем честно, гледайки го право в очите, казах, че съм си бил на училище. Не споделих, че съм участвал в шоуто предния ден…

С това ученическата революция свърши и никога повече не беше подновена. След три години подготовка маоистите си бяха изгърмели всичките патрони за два дни. Вярно, бяха исторически, но само два. Никой никога повече нямаше да им се върже на възванията. Аз също охладнях към маоистите, защото те, използвайки новопридобитата си слава, се пуйчеха из училище и ми обясняваха небивалици колко яко било в Китай. Аз вече знаех колко. Баща ми беше ходил там предната година в командировка да отразява „културната революция“, от която маоистите от „Форест хил“ така се възхищаваха. И знаех, за разлика от тях, че ако там те видят да носиш очила или вратовръзка – да не говорим за дългите коси, които нашите маоисти размятаха, – можеха да те пребият на място…

 
 

Новото летище на Берлин няма да заработи и през 2017

| от CHR Aero с БТА |

Дългоочакваното откриване на новото летище на Берлин няма да стане факт и през 2017 г., потвърди ръководителят му Карстен Мюленфелд, цитиран от ДПА.

Въпреки отдавна обявеното откриване все още има затруднения пред пускането в експлоатация на новото международно летище на германската столица. Първоначалните планове бе то да заработи през 2011 г.

Откриването през тази година бе поставено под въпрос по-рано тази седмица, след като възникнаха проблеми с вратите на летището.

Летище „Берлин-Бранденбург“ се строи в Шьонефелд, извън града, на мястото на старото берлинско летище с ограничен капацитет. Новият аеропорт трябва да замени летище „Тегел“, което е близо до центъра на столицата и няма възможност за разширение.

 
 

„Воевода“: Кино и патриотизъм

| от Мария Тодорова |

Най-новият филм на Зорница София тръгна по кината с апломб. „Воевода“ е най-гледаната премиера у нас за втора поредна седмица и няма супергерои или екшъни, които да я свалят от върха на боксофиса.

Много хора се чудят на какво се дължи това. 

„Воевода“ експлоатира най-любимата тема на родната общност – патриотизма. Българското кино, подобно на българското съзнание, трудно успява да се отърве от далечното си минало. Турското владичество и бойният дух владеят ума на родните зрители години наред и това, предвид тенденциите, които наблюдаваме напоследък, особено в седмото ни изкуство, няма да приключи скоро. Но както е приказката – предлагането се определя според търсенето.

Историята, по която Зорница София работи дълго, а още по-дълго търси финансиране за проекта си, е вдъхновена от разказ на Николай Хайтов. В него той описва героичната съдба на Румена войвода – най-известната жена войвода, която оставя мъжа и детето си, за да поведе чета срещу османското поробителство.

Самата Зорница играе Румена, а компания й правят актьорите Владимир Зомбори, Алек Алексиев и Валери Йорданов. Крум Родригез отговаря за операторското майсторство. Кадрите са красиви, дълги и визуално издържани.

На моменти обаче „Воевода“ леко изпуска плавността на разказа си. На места той е разпокъсан и ако човек не се концентрира повече, може и да изпусне важна част от сюжета. За сметка на това родните актьори стоят добре на екран и си личи, че след всяка изминала година стават все по-обиграни, стане ли дума за камерата. Това облекчение за зрителя, който често се плашеше от пламенните вопли на някой, викащ от екрана насреща, все едно е на театрална сцена.

Съдбата на Румена не е сред най-популярните у нас, може би защото българското образование я е пропуснало в един етап от учебния план по история. Хубаво е, че съществуват литературата и киното, за да чуем  за нея.

„Воевода“ работи на нива, които българинът обича. Патриотизмът у нас е като екшънът в чужбина – той винаги продава билети.

Все пак никога не забравяйте, че киното, подобно на повечето неща в живота, е въпрос на избор и на решения. Патриотизмът също. Най-важното за двете е да са с мярка. Ако те в своята премереност успеят да се срещнат някъде по средата при вас, то може да изберете „Воевода“ като своя филм този уикенд.      

 
 

Джеймс Макавой: Добър британски вкус

| от |

Джеймс Макавой е британското секси чудо на модерното кино. Той е различен и по един начин хашлашки приятен не само за гледане, но и за опитване във всякакви форми. Макавой е от тези актьори, които ти се струва, че са изключително специфични, но когато го изгледаш в пет различни роли, разбираш, че този иначе дребен мъж с добри обноски, може да изиграе всичко. И той наистина го прави.

От влюбен мъж, през професор, до настървен до пръсване его маниак Макавой може да се похвали с многообразна и пъстра филмография в британското и американското кино.

От комерсиални блокбастъри до адаптации по Ървин Уелш той се раздава на екран и винаги е удоволствие да бъде гледан.

Роден в Глазгоу, Шотландия, кариерата на Джеймс Макавой започва през 1995-а с британския трилър The Near Room, след като се запознава с актьора Дейвид Хаймън. Тогава Джеймс е на 16 и кариера в актьорството не му се струва чак толкова атрактивна. Вместо това, кандидатства в Кралските военоморски сили и бива приет веднага. В крайна сметка някъде там се включва и Кралската консерватория на Шотландия и Макавой избира нея. Докато завърши образованието си през 2000 година британецът е направил няколко участия в сериали и дори работи по cheese хоръра „Басейнът“.

След това кариерата му поема лек и плавен подем, може би заради таланта му, и той снима сериалите „Децата на Дюн“ и „Играта“ за ВВС, който по-късно е адаптиран и на филм с Бен Афлек и Ръсел Кроу. Участва и в британската версия на Shameless в цели два сезона. Някъде там се запознава с бившата си вече съпруга Анн-Мари Дъф и продължава бавния си и приятен поход из британското кино.

Големият пробив на Макавой идва през 2007-а, когато играе главната роля във великолепния „Изкупление“, адаптация по романа на Иън Маккелън. Ролята му носи номинации за БАФТА и Златен глобус и купчина други награди. Печели му и приятел в лицето на Бенедикт Къмбърбач и му отваря вратите към необятното кино на Холивуд.

От там насетне Макавой подбира ролите си внимателно. Играе в нискобюджетния секси шедьовър „Транс“ на Дани Бойл и същевременно приема ролята на младия професор X в новите версии на X-men. Той играе доктор и активист в „Последният крал на Шотландия“, редом до Форест Уитакър, което му носи БАФТА за изгряваща звезда и същевременно е циничен и арогантен комарджия в романтичния „Пенелопе“.

И всички тези роли му стоят чудесно.

Макавой е единственият актьор, който е обмислян да изиграе мистър Дарси в адаптацията на „Гордост и предрасъдъци“, но в крайна сметка играе първообраза на персонажа – единствената любов на Джейн Остин – Том Лефрой – в „Да бъдеш Джейн“.

Джеймс Макавой е вкусен за пробване във всичко – от романтика до трилър.

А дори и за тези, които нямат чак толкова големи изисквания към диапазона на актьорите на голям екран, могат да си отдъхнат – Джеймс Макавой е просто адски секси. Освен че може да изиграе всичко, може да ти поднесе чай гол и да го направи с финеса на джентълмен и вида на арогантен и възбуждащ коцкар. Малко са като него, затова се радваме, че той съществува.

От тази седмица може отново да го гледате на кино. Този път в трилъра на М. Найт Шамалан „На парчета“. Там Макавой отново се раздава и играе цели четири образа и го прави забележително. Не, че някога сме се съмнявали.

И докато се подготвяте за трилъра на М. Найт, в който Джеймс може и малко ще ви стресне, ви предлагаме част от чудесните му роли. Защото няма нищо по-добро от атрактивен британец в хубаво кино.   

Вижте ги в галерията горе.

 
 

Ще видим нещо ново от LG

| от chronicle.bg |

Моделът G5 на LG – колкото и интересен да беше – се оказа провал. Сега компанията се опитва да се съвземе с друг емблематичен за марката телефон, който най-вероятно ще бъде показан на 26 февруари, ден преди Mobile World Congress в Барселона.

LG вече изпрати покани за събитието. Те не съдържат много информация – само дата и място. Но няколко неща сочат, че става въпрос за новия G6.

Поканата е с формата на телефон и на нея можем да прочетем мотото „See More, Play More“ (Виж повече, играй повече), което най-вероятно се отнася до новия дисплей на G6 – 18:9.

Освен дисплея, който официално беше потвърден от LG, G6 може да има Snapdragon 835 и 6GB RAM.

Носят се слухове, че LG ще пусне нов смарт часовник в Барселона, който ще бъде по-луксозен от стария LG G Watch R.

На Mobile World Congress изглежда ще бъде много интересен. Huawei, Motorola и Nokia също изпратиха покани за събития около тази дата, а се твърди, че  Samsung, HTC и няколко други компании ще покажат нови продукти.