Първият том на „Записки по революцията” на Евгений Дайнов излиза до дни

| от |

zx350_2315537

Новата книга на социолога Евгений Дайнов излиза на българския книжен пазар до дни. „Записки по революцията. В България и другаде“ беше представена на завършващия утре базар на книгата в НДК, София.

Книгата е посветена на революциите и революционните „времена“ . В нея авторът разказва за революционните моменти, на които е станал свидетел от 1962 г. до 1989 г. – в СССР и България през 60-те, в Англия през 70-те, в България, Франция, Англия и СССР през 80-те.

„Докато пишех, потейки се в летните жеги, в София бушуваше протестът срещу назначаването на олигарха Пеевски за шеф на контраразузнаването в марионетното правителство на Пламен Орешарски. Предната пролет пък българите се бяха вдигнали срещу „монополите“ и поискали такова преструктуриране на властта, което да включва тяхно пряко представителство – за да няма повече заробващи ги монополи, нито потискаща ги власт. Година преди това „Зелените“ се вдигнаха, за да спрат заробването на природата от приятели на властта, отнемащи на всички ни правото на живот в здравословна среда. Малко преди това младите и образовани българи се вдигнаха, за да спрат опита да бъдат заробени (и като консуматори, и като производители) от ГМО, както и за да отблъснат опита да им бъде отнета свободата в интернет от споразумението АСТА. През януари 2009 година протестиращите издържаха на щурм на специалните жандармерийски части, докато искаха край на „фасадната демокрация“ на тройната коалиция и си върнат истинската демокрация. През 1997 година българите се вдигнаха на революция, за да си върнат контрола върху живота, отнет им от изчезването на парите. През 1989-1990 година пък се вдигнаха, за да си върнат контрола върху живота, отнеман им в продължение на поколения от комунистическия режим…
Всичко това са епизоди от една и съща революция. Връщане на отнетия контрол върху живота – това е искането, което превръща излезлите на улицата хора от протестиращи граждани в „революционна тълпа“. Това искане може да отразява някаква реалност на „отнемане“ (Прага 1968) или да е по-скоро субективно чувство, не особено подкрепено с факти (Париж 1968). Но винаги става дума за рязко скъсване (преобръщане – volvere) със сега съществуващата властова ситуация, за да се върне положение, съществувало (та макар и илюзорно) преди това.“, пише Дайнов в увода на първия том на „Записки по революцията. В България и другаде“.

Ето и откъс от „Записки по революцията. В България и другаде“, том I:

Бунтът на маоистите

На 13 май 1972 година, току-що навършил четиринайсет, за пръв път оцених колко е важно човек да е в добра физическа форма, когато трябва да се премята през ограда с жив плет, за да бяга от погнали го ченгета. Но всичко по реда си…

Започваме с историческия контекст.

Някъде към края на 1969 и началото на 1970 година както в Америка, така и в Англия става ясно, че хипи революцията – flower power – не може да победи. Дотогава идеята е, че хипитата ще покажат нагледно как изглежда един свят без алчност, насилие, войни, потисничество и злоба; с една дума – светът, описан в парчето Imagine на Джон Ленън. Ще изградят модели на новия свят – по фестивали, комуни, в изоставени градски квартали, които заселват – и така, чрез силата на примера, ще убедят останалите да загърбят онова, което тогава аз наричах „света на големите“, а те наричаха „света на квадратите“ или на „костюмите“.

След катастрофалния хаос на фестивалите „Алтамонт“ в Америка (декември 1969-а) и остров Уайт в Англия (август 1970-а), след потъването на хипи общностите в наркотици и нарцисизъм, революционният момент стига своя край. Дори войната във Виетнам не е спряна, а ескалира, та какво остава за опита за изграждане на цял един алтернативен свят. Още няколко години революционният устрем се съпротивлява на територията на контракултурата, свързана с движенията на битниците и хипитата. Но и тук, както днес става ясно от мемоарите на основните участници, вече витае духът на отстъплението.

В книгата си „Цивилизацията“ (2006) Роджър Осбърн представя следната картина:

„Оказа се, че контракултурата няма шанс срещу батальоните на търговския свят и непосредствената радост от купуване и имане. Призивът на хипи движението за нова духовност, хвърлен в лицето на безмозъчното потребление, падна върху глухи уши. Избрахме да пазаруваме и с това се занимаваме от тогава до днес“.

По принцип е така, но все пак революцията продължи да припламва и след отлива на хипи движението. В началото на 70-те години революционният устрем, вече силно ограничен, се беше разделил на различни потоци – различни групи хора, опитващи различни неща като тактика на борбата срещу системата. Един от тези потоци, продължил да съществува до края на 70-те, бяха ултралевите революционни групички, най-вече маоисти и троцкисти. В Южен Лондон група млади маоисти бяха създали, още през 1969 година, полулегален ученически съюз с абревиатурата SAU (Schools Action Union – Съюз за ученическо действие). Намерението е било това да стане революционен авангард на „младежта“, за разлика от официално регистрирания и отдавна съществуващ Национален съюз на учениците.

Към 1972 година, след разбъркването на ситуацията покрай учителските протести, ръководителите на SAU решиха да се пробват в „пряко действие“ – конфронтация с властта с помощта на незаконни масови протести на ученици. Намерението, разбираме днес от публикуваните мемоари и документи, е било учениците да изиграят ролята на революционен авангард, който рязко да дестабилизира обществото и да доведе до всеобщ бунт срещу системата.

Един от тези лидери, Саймън Стейн, беше мой съученик (две години по-голям) във „Форест хил“. По нищо не приличаше на маоистите в Китай. Там те бяха облечени в еднакви униформи и подстригани по еднакъв начин. Тук Саймън имаше огромна грива до под раменете (копие на прическата на китариста на групата Free Пол Кософ) и вместо униформени ученически панталони носеше силно клоширани дънки с дузина ярки кръпки по тях.

На моя 14-и рожден ден, 11 май 1972 година, Саймън с тайнствен вид ме попита, като съм от комунистическа държава, какво мисля за революциите? Казах, че там, откъдето съм, властта е против Че Гевара, защото бил прекален революционер; но че аз съм от него, а не от властта. И че революцията ми се струва страшно добра идея. Тогава Саймън ме информира за планираните протести и два дни по-късно заедно с няколко десетки от нашите съученици избягахме от училище още сутринта и се придвижихме към центъра на града – Трафалгар скуеър, където обикновено се правят големите протести и бунтове.

Бяхме закъснели, макар да бяхме тръгнали още с началото на първия час. Центърът на града бе буквално черен от хиляди и хиляди напъплили отвсякъде ученици, облечени в традиционните черни униформи. Движението вече беше напълно блокирано, а черните вълни бързо се разливаха по околните Чаринг крос роуд, Шафтсбъри авеню (възпят по-късно от групата Dire Straits) и Риджънт стрийт. Нямаше плакати, нямаше скандиране на лозунги и никой не знаеше какъв е планът и има ли такъв. Момчетиите – бяха 90 процента от мъжки училища – се радваха на купона, катереха се по уличните фенери и по всички статуи и паметници, намиращи се в изобилие в този район. Нямаше никакво насилие – нито чупене на витрини, нито пък мятане на твърди предмети.

Минувачите, както англичани, така и многобройните туристи, бяха напълно шокирани. Стояха с отворени уста и не знаеха какво да правят. Не бяха виждали такова нещо никога през живота си. Никой не беше.

Един поток ученици ме отнесе нагоре по Чаринг крос роуд в посока Оксфорд стрийт. Сравнително тясната улица се заприщи от черния поток и закънтя от различните викове и свирене с уста. По едно време се започна скандирането на официалния – както се оказа – лозунг на протеста: Smash the Head! („Да смачкаме Главата“ и едновременно с това „Да смачкаме Директора!“). Това не ми хареса много, защото нямах нищо против нашия г-н Филипс – бях в отбора му по шах и бях убеден, че горе-долу добре се справя с невъзможната задача да дисциплинира и обучава 2000 буйни тийнейджъри.

Докато размишлявах по този въпрос, забелязах как из тълпата сноват ученици с червени ленти на ръкавите. „Аха – казах си, – наченки на организация. Може би някой ще обясни каква е задачата и какъв е планът…“

Нищо подобно не се случи освен скандирането на официалния слоган, защото междувременно и властта също започна да демонстрира наченки на организация след първоначалния пълен шок от случващото се. Преди да стигнем, нагоре до Оксфорд стрийт се натъкнахме на плътен кордон полицаи, застанали в поне пет-шест редици (толкова успях да преброя, подскачайки нагоре за по-добра видимост). Видяха ми се огромни – хем много високи, хем много широки. После разбрах, че за да станеш лондонски полицай, трябва да си най-малко 180 см висок. Като добавиш високите каски, които носеха по главите си, стават направо великани в сравнение с нас, чиято средна видима възраст беше моята – четиринайсет.

Предните редици се опитаха да пробият полицейската фаланга и, естествено, бяха отхвърлени назад. Полицаите започнаха бавно да настъпват дори без да вадят палки. Мачкаха с размера и масата си. Тръгнах с една групичка назад, към Трафалгар скуеър, но се оказа, че и отдолу има полицейски кордон. Капан… Върнахме се отново нагоре и се приклещихме в тълпата, притискана от двете страни от ченгетата. С двама-трима непознати ученици хукнахме встрани по Денмарк стрийт. В следващите десетилетия често щях да идвам на тази улица, тъй като там се продаваха (и продават) най-евтините в цяла Европа музикални инструменти. Дори уа-педалът, който ползвам днес, е купуван от тази легендарна музикантска улица някъде около 2010 година.

Тогава, през май 1972-ра, обаче мернах само с периферното зрение музикалните магазини, до един затворени и пълни с недоумяващи физиономии, надничащи отвътре. Защото зад нас се чу полицейска свирка. Бяха ни надушили и подгонили. Плюхме си на петите, пуснахме турбо-скоростта и поединично се пръснахме из възможно най-малките улички на гърба на Ковънт Гардън – днес културен център, тогава все още пазар за зеленчуци на едро.

Вече тичах сам и зад гърба си чувах трополенето на не повече от един чифт полицейски обуща. Един на един… По едно време се оказах срещу сравнително ниска – до кръста ми – тухлена ограда, зад която имаше жив плет, стигащ докъм рамото ми. Отзад имаше тревна площ и нещо като жилищен блок с проходи, които го пробиваха и отвеждаха някъде на юг. Още в София се бях научил да се премятам през училищната ограда, но това беше лесно: мяташ се отгоре й, обръщаш се надолу с главата в посоката на движение, хващаш се с ръце за телта и, ползвайки ги като опора, отмяташ цялото си тяло, прелитайки над оградата.

Тук тел нямаше да се хвана като опора, та се метнах максимално високо с главата напред, прелетях над стената, профучах през живия плет (и си надрах лицето, но това го забелязах доста по-късно) и по навик, вече оттатък, се обърнах надолу с главата и направих кълбо напред през дясното си рамо (по-късно щях да тренирам това като типично джудистко падане). Търтих през един от проходите, изскочих на някаква улица, минах през още един блок с проходи, излетях по някаква друга улица и се оказах в тълпата туристи на Шафтсбъри авеню в източния край, доста далеч от епицентъра на метежа. Ченгето зад мен го бях отказал някъде, без да забележа.

Сетих се да сваля училищната куртка и вратовръзка, за да не привличам излишно внимание. Следобеда прекарах, зяпайки рок хипарските магазини покрай Пикадили Съркъс. Даже си купих плакат на Че Гевара – онази легендарна снимка, която го направи поп икона, но в случая издържана в хипи психеделичен стил.

Вечерта гледах кадри от ученическия бунт по телевизионните новини и гледах баща ми как клати глава и мърмори какви неща се случват… Не си признах, естествено, че съм бил там, а не в класната стая.

На следващия ден, 14 май 1972 година, тръгнах към училище, абсолютно убеден, че онова, вчерашното, е било кулминацията на цялата работа. Бях доста изплашен от гонитбата с ченгетата и си представях, че и останалите бунтовници, бидейки също толкова уплашени, днес ще са си по чиновете. Нищо подобно нямаше. Училището, от което предния ден към центъра бяхме тръгнали не повече от двайсетина човека, беше на практика полупразно. Стотици момчета се бяха изнесли към центъра. Аз обаче още смилах – емоционално, физически, идеологически – вчерашното си приключение и не хукнах отново към града.

Още на другия ден се оказа – когато училището отново се напълни с момчета, шумно разказващи за приключенията си по революцията, – че не „моят“ ден, а следващият, който пропуснах, е бил кулминацията на бунта. Точно той щеше да влезе в историята и точно заради него в следващите месеци слушахме лекции от визитиращи ченгета, местни депутати, нашите собствени даскали, психолози, социални работници, дарители от местните организации, общински служители, образователни експерти и инспектори, свещеници, равини и т.н. Имаше писма до родителите и срещи с тях, но когато баща ми, разбрал-недоразбрал, ме попита дали съм бил в града на 14 май, съвсем честно, гледайки го право в очите, казах, че съм си бил на училище. Не споделих, че съм участвал в шоуто предния ден…

С това ученическата революция свърши и никога повече не беше подновена. След три години подготовка маоистите си бяха изгърмели всичките патрони за два дни. Вярно, бяха исторически, но само два. Никой никога повече нямаше да им се върже на възванията. Аз също охладнях към маоистите, защото те, използвайки новопридобитата си слава, се пуйчеха из училище и ми обясняваха небивалици колко яко било в Китай. Аз вече знаех колко. Баща ми беше ходил там предната година в командировка да отразява „културната революция“, от която маоистите от „Форест хил“ така се възхищаваха. И знаех, за разлика от тях, че ако там те видят да носиш очила или вратовръзка – да не говорим за дългите коси, които нашите маоисти размятаха, – можеха да те пребият на място…

 
 

Сериали, базирани на филми

| от |

Качественото кино има навика да се провира дори и през най-малките пролуки, които комерсиалните бомбастични заглавия му оставят. То намира своите почитатели и оставя приятна следа и послевкус в зрителя.

Доброто кино ще съществува, независимо колко комерсиални екшъна и филми за надяждане с пуканки се направят. Същото важи и за добрата телевизия.

В нашата селекция днес двете се срещат. Някъде по средата, където е най-удобно.

Избрали сме шест сериала, които са базирани на шест качествени филма, които ако не сте гледали, е добре да се засрамите.

За останалите – всичко е горе в галерията.

 
 

„Историята на прислужницата“: какво трябва да знаете за сериала

| от chronicle.bg |

Когато през 1985 година канадската писателка Маргарет Атууд издава книгата си „Историята на прислужницата“ (The Handmaid’s Tale), светът е много различен. Романът е написан върху пожълтели листа и напечатан на германска пишеща машина, наета от Атууд, докато живее в Западен Берлин.

По това време Стената все още разделя обществото на две, а въздухът е наситен с усещането за Големия брат. Навсякъде цари чувство на недоверие.

В тази атмосфера се раждат светът на Гилаед и прислужницата Офред. В годините след създаването на романа, награждаван с редица престижни награди за литература,  Атууд винаги е казвала, че всичко, което се случва в нейната награждавана книга, е изградено по образ и подобие на неща от света около нас – от прислужниците на Яков в Библията до увеличаващите се нива на безплодие по света.

Това обаче не е спирало мнозина да се чудят дали Атууд всъщност не е пророк, особено като се има предвид как сериалът „Историята на прислужницата“ с участието на Елизабет Мос в ролята на Офред, се ситуира в 2017 година.

Действието в епизодите, създадени по романа, се развива в Гилаед – дистопично общество в близко бъдеще, в което темата за безплодието е водеща, а правата на жените са изпратени в миналото. За да гарантират приръста на населението си, властите в тоталитарната общност пращат млади и плодовити момичета в сексуално робство, за да помагат на заможните семейства да създават поколение.

Още преди премиерата на първия епизод от сериала, поддръжниците на Тръмп обвиниха шоуто в явен упрек към правителството му. Жени, облечени в костюми на прислужници, протестираха в Тексас срещу закон за абортите, а по време на женския марш през март имаше постери с известен цитат от книгата – „nolite te bastardes carborundorum“ („не позволявай на копелетата да те съсипят“).

Изглежда така, сякаш книгата е мрачно предсказание, в което Hulu са разпознали днешна Америка и затова са купили правата за създаване на сериала. Историята обаче е по-различна. Телевизията се заема със сериала през април 2016 година, когато Доналд Тръмп е кандидат за президент с малки шансове, а предизборната кампания тепърва се разгръща. Снимките на първи сезон са приключени около деня, в който новият американски президент полага клетва.

Това превръща „Историята на прислужницата“ в един от най-непреднамерено релевантните сериали в последните години.

Създателят на шоуто Брус Милър посочва, че ако сериалът по книгата на Маргарет Атууд звучи като анти-Тръмп изпълнение, то тогава авторката би трябвало да има умения за пътуване във времето. По думите му Гилеад има своя собствена политическа структура и тя е установена много отдавна.

Самира Уайли, една от звездите на шоуто и известен ЛГБТ активист, прочела книгата едва след като й дали ролята на Мойра – най-добрата приятелка на Офред. „Не бях запозната с „Историята на прислужницата“ на Маргарет Атууд, преди да прочета сценария. Невежо си мислех: О, виж, те са написали тази история за това време…точно сега, това е невероятно. След това да разбера, че е писана преди повече от 30 години, за мен беше ненормално“.

За Елизабет Мос, която е и изпълнителен продуцент на сериала, той е станал още по-тежък след изборите през ноември, след които епизодите изглеждат малко по-близки до реалността.

Мос и Милър са категорични, че някои сюжетни линии могат да напомнят за САЩ днес, но всъщност сериалът се занимава с много по-универсален свят и разглежда оригиналните теми, заложени в книгата на Атууд.

Сериалът по книгата на Маргарет Атууд може да се гледа в България по HBO.  Вижте в галерията жените в основните роли. 

 
 

Екипът на „Кръстникът“ се събра на кинофестивала в Трайбека

| от chronicle.bg, БТА |

Режисьорът Франсис Форд Копола и екипът на „Кръстникът“ се събраха на кинофестивала в Трайбека по случай 45-тата годишнина от премиерата на култовата лента, съобщиха световните агенции.

„Ако трябваше да заснемем „Кръстинкът“ в наши дни, той нямаше да получи зелена светлина, защото никоя филмова къща не би се ангажирала с проекта“, заяви Копола по време на кръгла маса, организирана в рамките на феста.

В обсъжданията взеха участие някои от главните действащи лица в продукцията, като Ал Пачино, Робърт Дювал, Джеймс Каан, както и Робърт де Ниро, играл в „Кръстинкът 2″.

Копола припомни, че първата част на „Кръстникът“ струвала само 6 милиона долара, а втората – между 11 и 12 милиона.

„Днес никоя голяма филмова къща не застава зад проект, който няма да има няколко продължения, или зад лента, която не е вдъхновена от комиксите на „Марвел“, изтъкна режисьорът. Той си припомни и трудностите, възникнали в хода на снимачния процес. Филмовата къща „Парамаунт“, която продуцира „Кръстникът“, не искала във филма да участват нито Марлон Брандо, нито Ал Пачино. А Брандо взе „Оскар“ за превъплъщението си в ролята на Вито Корлеоне.

По време на пробните снимки Марлон си набутал парчета хартия в устата, „за да заприлича на булдог“, разказа Копола

 
 

Смешната история за голия Чанинг и началото на връзката с Джена

| от chronicle.bg |

Чанинг и Джена Тейтъм са една от най-готините светски двойки. Двамата винаги са с огромни усмивки на лицата си и са до болка откровени.

Благодарение на Джена, вече знаем и историята как е пламнала искрата между двамата.

Двамата се запознават на снимачната площадка на Step Up. И двамата тъкмо са приключили връзки и Джена предлага просто да се забавляват, без сериозно обвързване.

Чанинг е съгласен… докато не се напие.

„Беше излязъл в някакъв текила бар с другите танцьори от Step Up, имаше шанса „да бъде свободен”, но не можеш да спре да мисли за мен. И в два посред нощ идва и започва да блъска по вратата ми. Отварям и той е гол – само по сомбреро, бельо и ботуши – и ми каза: „Да го направим!”, каза Джена в шоуто на Елън Дедженерис.

„Но това не е най-интересната част от историята – продължава Джена. – На следващия ден отивам на снимачната площадка и около час ми оправят грима. Всички обаче започват да се притесняват, защото не могат да намерят Чанинг. Дръпнах една от асистентките и й казах: „Той е в стаята ми.” Тя само кимна и тръгна. След това се появи Чанинг и всички аплодираха.”

Няма как да не ги харесвате!