Първият том на „Записки по революцията” на Евгений Дайнов излиза до дни

| от |

zx350_2315537

Новата книга на социолога Евгений Дайнов излиза на българския книжен пазар до дни. „Записки по революцията. В България и другаде“ беше представена на завършващия утре базар на книгата в НДК, София.

Книгата е посветена на революциите и революционните „времена“ . В нея авторът разказва за революционните моменти, на които е станал свидетел от 1962 г. до 1989 г. – в СССР и България през 60-те, в Англия през 70-те, в България, Франция, Англия и СССР през 80-те.

„Докато пишех, потейки се в летните жеги, в София бушуваше протестът срещу назначаването на олигарха Пеевски за шеф на контраразузнаването в марионетното правителство на Пламен Орешарски. Предната пролет пък българите се бяха вдигнали срещу „монополите“ и поискали такова преструктуриране на властта, което да включва тяхно пряко представителство – за да няма повече заробващи ги монополи, нито потискаща ги власт. Година преди това „Зелените“ се вдигнаха, за да спрат заробването на природата от приятели на властта, отнемащи на всички ни правото на живот в здравословна среда. Малко преди това младите и образовани българи се вдигнаха, за да спрат опита да бъдат заробени (и като консуматори, и като производители) от ГМО, както и за да отблъснат опита да им бъде отнета свободата в интернет от споразумението АСТА. През януари 2009 година протестиращите издържаха на щурм на специалните жандармерийски части, докато искаха край на „фасадната демокрация“ на тройната коалиция и си върнат истинската демокрация. През 1997 година българите се вдигнаха на революция, за да си върнат контрола върху живота, отнет им от изчезването на парите. През 1989-1990 година пък се вдигнаха, за да си върнат контрола върху живота, отнеман им в продължение на поколения от комунистическия режим…
Всичко това са епизоди от една и съща революция. Връщане на отнетия контрол върху живота – това е искането, което превръща излезлите на улицата хора от протестиращи граждани в „революционна тълпа“. Това искане може да отразява някаква реалност на „отнемане“ (Прага 1968) или да е по-скоро субективно чувство, не особено подкрепено с факти (Париж 1968). Но винаги става дума за рязко скъсване (преобръщане – volvere) със сега съществуващата властова ситуация, за да се върне положение, съществувало (та макар и илюзорно) преди това.“, пише Дайнов в увода на първия том на „Записки по революцията. В България и другаде“.

Ето и откъс от „Записки по революцията. В България и другаде“, том I:

Бунтът на маоистите

На 13 май 1972 година, току-що навършил четиринайсет, за пръв път оцених колко е важно човек да е в добра физическа форма, когато трябва да се премята през ограда с жив плет, за да бяга от погнали го ченгета. Но всичко по реда си…

Започваме с историческия контекст.

Някъде към края на 1969 и началото на 1970 година както в Америка, така и в Англия става ясно, че хипи революцията – flower power – не може да победи. Дотогава идеята е, че хипитата ще покажат нагледно как изглежда един свят без алчност, насилие, войни, потисничество и злоба; с една дума – светът, описан в парчето Imagine на Джон Ленън. Ще изградят модели на новия свят – по фестивали, комуни, в изоставени градски квартали, които заселват – и така, чрез силата на примера, ще убедят останалите да загърбят онова, което тогава аз наричах „света на големите“, а те наричаха „света на квадратите“ или на „костюмите“.

След катастрофалния хаос на фестивалите „Алтамонт“ в Америка (декември 1969-а) и остров Уайт в Англия (август 1970-а), след потъването на хипи общностите в наркотици и нарцисизъм, революционният момент стига своя край. Дори войната във Виетнам не е спряна, а ескалира, та какво остава за опита за изграждане на цял един алтернативен свят. Още няколко години революционният устрем се съпротивлява на територията на контракултурата, свързана с движенията на битниците и хипитата. Но и тук, както днес става ясно от мемоарите на основните участници, вече витае духът на отстъплението.

В книгата си „Цивилизацията“ (2006) Роджър Осбърн представя следната картина:

„Оказа се, че контракултурата няма шанс срещу батальоните на търговския свят и непосредствената радост от купуване и имане. Призивът на хипи движението за нова духовност, хвърлен в лицето на безмозъчното потребление, падна върху глухи уши. Избрахме да пазаруваме и с това се занимаваме от тогава до днес“.

По принцип е така, но все пак революцията продължи да припламва и след отлива на хипи движението. В началото на 70-те години революционният устрем, вече силно ограничен, се беше разделил на различни потоци – различни групи хора, опитващи различни неща като тактика на борбата срещу системата. Един от тези потоци, продължил да съществува до края на 70-те, бяха ултралевите революционни групички, най-вече маоисти и троцкисти. В Южен Лондон група млади маоисти бяха създали, още през 1969 година, полулегален ученически съюз с абревиатурата SAU (Schools Action Union – Съюз за ученическо действие). Намерението е било това да стане революционен авангард на „младежта“, за разлика от официално регистрирания и отдавна съществуващ Национален съюз на учениците.

Към 1972 година, след разбъркването на ситуацията покрай учителските протести, ръководителите на SAU решиха да се пробват в „пряко действие“ – конфронтация с властта с помощта на незаконни масови протести на ученици. Намерението, разбираме днес от публикуваните мемоари и документи, е било учениците да изиграят ролята на революционен авангард, който рязко да дестабилизира обществото и да доведе до всеобщ бунт срещу системата.

Един от тези лидери, Саймън Стейн, беше мой съученик (две години по-голям) във „Форест хил“. По нищо не приличаше на маоистите в Китай. Там те бяха облечени в еднакви униформи и подстригани по еднакъв начин. Тук Саймън имаше огромна грива до под раменете (копие на прическата на китариста на групата Free Пол Кософ) и вместо униформени ученически панталони носеше силно клоширани дънки с дузина ярки кръпки по тях.

На моя 14-и рожден ден, 11 май 1972 година, Саймън с тайнствен вид ме попита, като съм от комунистическа държава, какво мисля за революциите? Казах, че там, откъдето съм, властта е против Че Гевара, защото бил прекален революционер; но че аз съм от него, а не от властта. И че революцията ми се струва страшно добра идея. Тогава Саймън ме информира за планираните протести и два дни по-късно заедно с няколко десетки от нашите съученици избягахме от училище още сутринта и се придвижихме към центъра на града – Трафалгар скуеър, където обикновено се правят големите протести и бунтове.

Бяхме закъснели, макар да бяхме тръгнали още с началото на първия час. Центърът на града бе буквално черен от хиляди и хиляди напъплили отвсякъде ученици, облечени в традиционните черни униформи. Движението вече беше напълно блокирано, а черните вълни бързо се разливаха по околните Чаринг крос роуд, Шафтсбъри авеню (възпят по-късно от групата Dire Straits) и Риджънт стрийт. Нямаше плакати, нямаше скандиране на лозунги и никой не знаеше какъв е планът и има ли такъв. Момчетиите – бяха 90 процента от мъжки училища – се радваха на купона, катереха се по уличните фенери и по всички статуи и паметници, намиращи се в изобилие в този район. Нямаше никакво насилие – нито чупене на витрини, нито пък мятане на твърди предмети.

Минувачите, както англичани, така и многобройните туристи, бяха напълно шокирани. Стояха с отворени уста и не знаеха какво да правят. Не бяха виждали такова нещо никога през живота си. Никой не беше.

Един поток ученици ме отнесе нагоре по Чаринг крос роуд в посока Оксфорд стрийт. Сравнително тясната улица се заприщи от черния поток и закънтя от различните викове и свирене с уста. По едно време се започна скандирането на официалния – както се оказа – лозунг на протеста: Smash the Head! („Да смачкаме Главата“ и едновременно с това „Да смачкаме Директора!“). Това не ми хареса много, защото нямах нищо против нашия г-н Филипс – бях в отбора му по шах и бях убеден, че горе-долу добре се справя с невъзможната задача да дисциплинира и обучава 2000 буйни тийнейджъри.

Докато размишлявах по този въпрос, забелязах как из тълпата сноват ученици с червени ленти на ръкавите. „Аха – казах си, – наченки на организация. Може би някой ще обясни каква е задачата и какъв е планът…“

Нищо подобно не се случи освен скандирането на официалния слоган, защото междувременно и властта също започна да демонстрира наченки на организация след първоначалния пълен шок от случващото се. Преди да стигнем, нагоре до Оксфорд стрийт се натъкнахме на плътен кордон полицаи, застанали в поне пет-шест редици (толкова успях да преброя, подскачайки нагоре за по-добра видимост). Видяха ми се огромни – хем много високи, хем много широки. После разбрах, че за да станеш лондонски полицай, трябва да си най-малко 180 см висок. Като добавиш високите каски, които носеха по главите си, стават направо великани в сравнение с нас, чиято средна видима възраст беше моята – четиринайсет.

Предните редици се опитаха да пробият полицейската фаланга и, естествено, бяха отхвърлени назад. Полицаите започнаха бавно да настъпват дори без да вадят палки. Мачкаха с размера и масата си. Тръгнах с една групичка назад, към Трафалгар скуеър, но се оказа, че и отдолу има полицейски кордон. Капан… Върнахме се отново нагоре и се приклещихме в тълпата, притискана от двете страни от ченгетата. С двама-трима непознати ученици хукнахме встрани по Денмарк стрийт. В следващите десетилетия често щях да идвам на тази улица, тъй като там се продаваха (и продават) най-евтините в цяла Европа музикални инструменти. Дори уа-педалът, който ползвам днес, е купуван от тази легендарна музикантска улица някъде около 2010 година.

Тогава, през май 1972-ра, обаче мернах само с периферното зрение музикалните магазини, до един затворени и пълни с недоумяващи физиономии, надничащи отвътре. Защото зад нас се чу полицейска свирка. Бяха ни надушили и подгонили. Плюхме си на петите, пуснахме турбо-скоростта и поединично се пръснахме из възможно най-малките улички на гърба на Ковънт Гардън – днес културен център, тогава все още пазар за зеленчуци на едро.

Вече тичах сам и зад гърба си чувах трополенето на не повече от един чифт полицейски обуща. Един на един… По едно време се оказах срещу сравнително ниска – до кръста ми – тухлена ограда, зад която имаше жив плет, стигащ докъм рамото ми. Отзад имаше тревна площ и нещо като жилищен блок с проходи, които го пробиваха и отвеждаха някъде на юг. Още в София се бях научил да се премятам през училищната ограда, но това беше лесно: мяташ се отгоре й, обръщаш се надолу с главата в посоката на движение, хващаш се с ръце за телта и, ползвайки ги като опора, отмяташ цялото си тяло, прелитайки над оградата.

Тук тел нямаше да се хвана като опора, та се метнах максимално високо с главата напред, прелетях над стената, профучах през живия плет (и си надрах лицето, но това го забелязах доста по-късно) и по навик, вече оттатък, се обърнах надолу с главата и направих кълбо напред през дясното си рамо (по-късно щях да тренирам това като типично джудистко падане). Търтих през един от проходите, изскочих на някаква улица, минах през още един блок с проходи, излетях по някаква друга улица и се оказах в тълпата туристи на Шафтсбъри авеню в източния край, доста далеч от епицентъра на метежа. Ченгето зад мен го бях отказал някъде, без да забележа.

Сетих се да сваля училищната куртка и вратовръзка, за да не привличам излишно внимание. Следобеда прекарах, зяпайки рок хипарските магазини покрай Пикадили Съркъс. Даже си купих плакат на Че Гевара – онази легендарна снимка, която го направи поп икона, но в случая издържана в хипи психеделичен стил.

Вечерта гледах кадри от ученическия бунт по телевизионните новини и гледах баща ми как клати глава и мърмори какви неща се случват… Не си признах, естествено, че съм бил там, а не в класната стая.

На следващия ден, 14 май 1972 година, тръгнах към училище, абсолютно убеден, че онова, вчерашното, е било кулминацията на цялата работа. Бях доста изплашен от гонитбата с ченгетата и си представях, че и останалите бунтовници, бидейки също толкова уплашени, днес ще са си по чиновете. Нищо подобно нямаше. Училището, от което предния ден към центъра бяхме тръгнали не повече от двайсетина човека, беше на практика полупразно. Стотици момчета се бяха изнесли към центъра. Аз обаче още смилах – емоционално, физически, идеологически – вчерашното си приключение и не хукнах отново към града.

Още на другия ден се оказа – когато училището отново се напълни с момчета, шумно разказващи за приключенията си по революцията, – че не „моят“ ден, а следващият, който пропуснах, е бил кулминацията на бунта. Точно той щеше да влезе в историята и точно заради него в следващите месеци слушахме лекции от визитиращи ченгета, местни депутати, нашите собствени даскали, психолози, социални работници, дарители от местните организации, общински служители, образователни експерти и инспектори, свещеници, равини и т.н. Имаше писма до родителите и срещи с тях, но когато баща ми, разбрал-недоразбрал, ме попита дали съм бил в града на 14 май, съвсем честно, гледайки го право в очите, казах, че съм си бил на училище. Не споделих, че съм участвал в шоуто предния ден…

С това ученическата революция свърши и никога повече не беше подновена. След три години подготовка маоистите си бяха изгърмели всичките патрони за два дни. Вярно, бяха исторически, но само два. Никой никога повече нямаше да им се върже на възванията. Аз също охладнях към маоистите, защото те, използвайки новопридобитата си слава, се пуйчеха из училище и ми обясняваха небивалици колко яко било в Китай. Аз вече знаех колко. Баща ми беше ходил там предната година в командировка да отразява „културната революция“, от която маоистите от „Форест хил“ така се възхищаваха. И знаех, за разлика от тях, че ако там те видят да носиш очила или вратовръзка – да не говорим за дългите коси, които нашите маоисти размятаха, – можеха да те пребият на място…

 
 

Този път „Оскар“-ите дискриминират актьорите по възраст

| от chronicle.bg, по БТА |

Американската киноакадемия, учредила „Оскар“-ите, беше обвинена за това, че дискриминира актьорите по възраст, като звездите над 60-годишна възраст рядко са удостоявани със златните статуетки.

Порталът се позовава на най-ново изследване на сътрудниците на университета в Южна Калифорния. Те установили, че от 25-те номинирани филма за „Оскар“-и през последните три години, главният актьор в тях е бил над 60-годишен само два пъти. И в двата случая номинации получил Майкъл Кийтън.

По данни на изследването едва в 22,3 процента от споменатите филми играели и в главни роли възрастни жени.

През месец януари тази година световноизвестният режисьор Джеймс Камерън разкритикува Американската киноакадемия заради нейното предубеждение към масовата култура, припомня сайтът Дедлайн.

 
 

CHR хороскоп: оптимистично начало на седмицата

| от chronicle.bg |

Седмичен астрологичен обзор (от 20.02. до 26.02.)

Понеделник и вторник до обяд Луната ще преминава през знака Стрелец. Бихме могли да използваме този ден и половина за учене и взимане на изпити, решаване на правни или философски въпроси, занимания с любим спорт, най-вече езда, пътувания в чужбина, общуване с чужденци. Ще сме доста общителни, оптимистични и авантюристични.

Най-добре ще се чувстват през периода огнените знаци Стрелец, Овен и Лъв, както и хората с лични планети или Асцендент в тези знаци. Те ще имат изненади от близък до тях човек, както и добри предложения за срещи и забавления.

От вторник на обяд до четвъртък включително Луната ще се намира в знака Козирог, което й разположение ще ни накара да обърнем внимание на сериозните неща в живота ни.

Не е изключено да имаме сблъсък с авторитети или хора с власт и да ни се наложи да се борим и отстояваме за своето пред тях. Много е вероятно заради изникващите обстоятелства да станем много по-последователни, старателни и сериозни от обикновено. Възможно е да насочим вниманието си към строителни дейности, оправяне на документация, правене на зъби, лечение на костни или ставни проблеми.

Не е изключено земните знаци Козирог, Телец и Дева, както и хората с лични планети или Асцендент в тези знаци да имат усещането, че заобикалящите им пречат да постигнат желаното. Много е важно да са сериозни към задачите и отговорностите си и да влагат достатъчно старание в нещата, които искат да постигнат, понеже колкото повече усилия инвестират, толкова по-голям успех ще имат.

Петък и събота Луната ще преминава през знака Водолей, следователно тези два дни ще бъдат подходящи за занимания с нови технологии, политика, телевизия, срещи с приятели и социални контакти.

Много е вероятно през периода да ни хрумне идея, как да осъществим своя отдавнашна мечта или да получим дълго чакана помощ за нещо, което ни тормози отдавна. Възможно е също така да имаме изненадващи доставки, обаждания, съобщения или срещи.

В неделя Луната ще влезе в знака Риби, като в 17.00 часа настъпва Слънчево Затъмнение в същия знак.

Тогава движението на нощното Светило (което отговаря за емоционалното ни състояние, чувствителността и подсъзнателните ни копнежи) съвпада със Слънцето (символизиращо талантите, съзнателните ни нужди и желания), но и с Южния Възел (предопределеност, кармичност, съдба). Докато трае събитието Земята, Луната и Слънцето застават на една линия и Слънцето бива затъмнено от Луната за земния наблюдател.

Най-силно ще ни действа Затъмнението от 25.02. до 27.02. и през периода е много вероятно да имаме конфликт между нещата, които искаме съзнателно и между тези, от които се нуждаем на подсъзнателно ниво. Много е важно да се стараем да намерим вътрешния си баланс, за да не прекалим, нито с едното, нито с другото и по този начин да затормозим отношенията си с околните.

Не е изключено да се сблъскаме със стари проблеми или да се натъкнем на хора от миналото, които по един или друг начин ще ни накарат да направим преоценка на изминали събития и по един или друг начин ще ни върнат към предишни напрегнати ситуации. Възможно е да сме свръх емоционални и да кажем или направим неща, за които в последствие да съжаляваме.

Най-напрегнат ще бъде периодът около Слънчевото Затъмнение за подвижните знаци Риби, Близнаци, Дева и Стрелец, както и за хората с Асцендент или лични планети в тези знаци. Възможно е те много да издребняват, да бъдат със свръх-изострени нерви и не особено търпеливи към останалите.

 
 

Актрисите, получили Оскар за най-добра женска роля през последните 20 години

| от chronicle.bg |

Казахме го и вчера. Онлайн тормозът с Оскарите няма да спре до 26 февруари, когато 89-тите награди на Академията ще бъдат връчени в Лос Анджелис.

Вече ви показахме кои са последните 20 филма, тръгнали си от Dolby Theatre със статуетка, както и кои са мъжете, които са били наградени с „Оскар“ през последните 20 години.

Днес е денят на актрисите.

Вижте ги в галерията горе.

 
 

Избери порно, избери живота, избери T2

| от Зорница Аспарухова |

Избери живота, като преебеш своя. Избери порно, за да не правиш секс. Избери да си сексист, егоманиак, циничен гадняр. Избери онези, които ти го вдигат, пред онези, които обичаш. Избери истерията пред срама, избери да се друсаш качествено с реални неща, които харесваш и да дозираш социалните мрежи. Избери живота!

Също така избери „Трейнспотинг“ – на екран и на хартия. После и „Порно“ – само на хартия. Като цяло се довери на Дани Бойл и Ървин Уелш, те си знаят работата. Това важи и за последната им колаборация заедно на екран.

Да избереш „Т2 Трейнспотинг“ пред останалите заглавия в киносалона този месец е като да избереш добрата кока пред скапаната трева. По-силно е, по-смело е, по-скъпо е, вдига ти го по-добре.

Същото важи и за филма на Дани Бойл и сценариста Джон Ходж. Те го правят за пореден път и го правят добре. Избери тях и им се довери, за да те заведат на приключение в мръснишкия свят на Рентън, Sick boy, Спъд и Франк Бегби.

Точно 20 години минаха, откакто хероиновата истерия на триото Бойл-Ходж-Уелш нанесе мощното си кроше в киносалоните и оформи част от иронично-циничното поколение на 80-те и 90-те години.

Припознаването с хистеричния живот и изборите на основните персонажи не е онова, което прави „Трейнспотинг“ толкова специален, както някои от вас биха си помислили. Обратният характер на всичко онова, което този филм разказва, е циничната нотка, която ние толкова харесваме.

Неговите персонажи избират живота, отнемайки го. От себе си и от другите. Да възхвалиш живота, чрез неговото тотално унищожаване и незачитане, разбиването му на дребни парчета, ето това прави този филм това, което е. И така вече 20 години.

Рентън, Sick Boy – Саймън, Спъд или Компира и Франк Бегби, преследват съзнанието на хиляди фенове по света с реплики, сцени, крайности, гнусотии и изборите си. Отварящият монолог на Марк Рентън, който ти казва да „избереш живота“ и досега остава епопея, на която се оповава почти всеки средностатистически циник с повече акъл.

20 години по-късно нещата са се променили. „Т2 Трейнспотинг“ удря кината като наркотична доза качествено бяло, която е редно да си причиниш. Той носи духа на първата киноистерия, но има повече сантимент в себе си.

Trainspotting трейнспотинг

Старите персонажи са тук, пръснати в различни точки на красивия и тучен Единбург, за да се съберат отново в носталгия по миналите дни, добрите наркотици, голите жени, порното, съжаленията, угризенията, изборите, умиленията и новите схеми и измами. Като последното едва ли има кой знае какво значение.

Китната предрусала четворка на Единбург винаги ще намери нещо, с което да се забавлява. В „Т2 Трейнспотинг“ изборът пада върху минали измами и нови такива, включващи порно с мъже, които обичат да им го слагат отзад и една българка. Това обаче се случва само на повърхността. Като повечето неща, които са потенциално добри и този филм има няколко нива. Дали всички ще ги видят и усетят, това вече си е тяхна работа.

Тези, които са прочели „Порно“ на Ървин Уелш във влажно очакване на този филм, нека да бъдат предупредени – „Т2 Трейнспотинг“ не е „Порно“. Бойл и Ходж използват различни отправни точки и основи на романа, които заковават в сюжета, но филмът не е директна адаптация на втория роман на Уелш. Той е много различен от хероиновите истории на лудия шотландец.

Сюжетът на „Т2 Трейнспотинг“ в случая не е важен. Важни са Юън Макгрегър, Юън Бремнър, Джони Лий Милър, Робърт Карлайл, химията – тази на екрана и тази в лъжички и линийки, монолозите, музиката и за някои от нашите сънародници – и участието на Анжела Недялкова и появата на гара Подуяне.

Всичко това го има и е поднесено с показателната си хаотичност, точно като първата част, но с повече носталгия.

Кенефи, Иги Поп, псувни, дрога, измами, пари, изкуствени мъжки членове, циците на Анжела, буркан с шипков мармалад, Ървин Уелш в кадър, Рентън, който пее, Бегби социопатът, монолог за консуматорския живот и лайковете във фейсбук, кратката поява на Даян, първата сцена с купчина задъхани фитнес маниаци…

Всички тези неща обагрят света на „Т2 Трейнспотинг“ в приятни наркотични краски. Носят доволна наслада на онези, които са гледали първия филм и очакват втория. Дори и на онези, които не го очакват.

Дани Бойл знае как да прави кино и майсторски се справя с объркания свят на Ървин Уелш за втори път. Малко биха успели и почти никой не би се пробвал. Освен Бойл, който е диригент от класа и го доказва отново.

T2: TRAINSPOTTING Трейнспотинг

Нуждата от продължения на филми се е превърнала в същото, в което и нуждата да пускаш песни и статуси за живота си всеки ден във фейсбук. Безмислие. Безвремие. Тотална жалкост. Малка нужда, която се е превърнала в голяма нужда. Като тази, която правиш насаме.

„Трейнспотинг“ няма нужда от продължение и все пак получава такова. То, за разлика от повечето комерсиални заглавия, които са се окичили с втори, трети и пети части, е негов достоен събрат. Поостарял и прашасал. Но изтупан и лъснал косъма, за да покаже, че още го бива. И е така. Бива го повече от другите.

От първата сцена с роботизираните healthy идиоти, през задължителния монолог на Рентън, до разбитото с кенеф лице на Франк Бегби, всеки момент е премерен и идва в перфекни цветни дози. Облечен в добър диалог, актьорска игра, музика и цветове като дъга през погледа на весел наркоман, носещ цветни очила и яздещ пони.

„Т2 Трейнспотинг“ е пътуване към миналото на едно по-добро кино, което някак сме забравили как се прави и как се гледа. От време на време обаче някой ни го напомня. Този месец това е Дани Бойл и неговият коктейл от шотландска кръв, примесена с качествена дрога и достойно друсане за всеки киноман.

Така че, избери живота навън и около себе си. Избери по-доброто кино. И не забравяй да си поемеш дълбоко дъх в началото. После се гмурни в кенефа на „Т2 Трейнспотинг“ и се наслаждавай! Мърляво е, но ще ти хареса.

Източник: Webcafe.bg