Първият том на „Записки по революцията” на Евгений Дайнов излиза до дни

| от |

zx350_2315537

Новата книга на социолога Евгений Дайнов излиза на българския книжен пазар до дни. „Записки по революцията. В България и другаде“ беше представена на завършващия утре базар на книгата в НДК, София.

Книгата е посветена на революциите и революционните „времена“ . В нея авторът разказва за революционните моменти, на които е станал свидетел от 1962 г. до 1989 г. – в СССР и България през 60-те, в Англия през 70-те, в България, Франция, Англия и СССР през 80-те.

„Докато пишех, потейки се в летните жеги, в София бушуваше протестът срещу назначаването на олигарха Пеевски за шеф на контраразузнаването в марионетното правителство на Пламен Орешарски. Предната пролет пък българите се бяха вдигнали срещу „монополите“ и поискали такова преструктуриране на властта, което да включва тяхно пряко представителство – за да няма повече заробващи ги монополи, нито потискаща ги власт. Година преди това „Зелените“ се вдигнаха, за да спрат заробването на природата от приятели на властта, отнемащи на всички ни правото на живот в здравословна среда. Малко преди това младите и образовани българи се вдигнаха, за да спрат опита да бъдат заробени (и като консуматори, и като производители) от ГМО, както и за да отблъснат опита да им бъде отнета свободата в интернет от споразумението АСТА. През януари 2009 година протестиращите издържаха на щурм на специалните жандармерийски части, докато искаха край на „фасадната демокрация“ на тройната коалиция и си върнат истинската демокрация. През 1997 година българите се вдигнаха на революция, за да си върнат контрола върху живота, отнет им от изчезването на парите. През 1989-1990 година пък се вдигнаха, за да си върнат контрола върху живота, отнеман им в продължение на поколения от комунистическия режим…
Всичко това са епизоди от една и съща революция. Връщане на отнетия контрол върху живота – това е искането, което превръща излезлите на улицата хора от протестиращи граждани в „революционна тълпа“. Това искане може да отразява някаква реалност на „отнемане“ (Прага 1968) или да е по-скоро субективно чувство, не особено подкрепено с факти (Париж 1968). Но винаги става дума за рязко скъсване (преобръщане – volvere) със сега съществуващата властова ситуация, за да се върне положение, съществувало (та макар и илюзорно) преди това.“, пише Дайнов в увода на първия том на „Записки по революцията. В България и другаде“.

Ето и откъс от „Записки по революцията. В България и другаде“, том I:

Бунтът на маоистите

На 13 май 1972 година, току-що навършил четиринайсет, за пръв път оцених колко е важно човек да е в добра физическа форма, когато трябва да се премята през ограда с жив плет, за да бяга от погнали го ченгета. Но всичко по реда си…

Започваме с историческия контекст.

Някъде към края на 1969 и началото на 1970 година както в Америка, така и в Англия става ясно, че хипи революцията – flower power – не може да победи. Дотогава идеята е, че хипитата ще покажат нагледно как изглежда един свят без алчност, насилие, войни, потисничество и злоба; с една дума – светът, описан в парчето Imagine на Джон Ленън. Ще изградят модели на новия свят – по фестивали, комуни, в изоставени градски квартали, които заселват – и така, чрез силата на примера, ще убедят останалите да загърбят онова, което тогава аз наричах „света на големите“, а те наричаха „света на квадратите“ или на „костюмите“.

След катастрофалния хаос на фестивалите „Алтамонт“ в Америка (декември 1969-а) и остров Уайт в Англия (август 1970-а), след потъването на хипи общностите в наркотици и нарцисизъм, революционният момент стига своя край. Дори войната във Виетнам не е спряна, а ескалира, та какво остава за опита за изграждане на цял един алтернативен свят. Още няколко години революционният устрем се съпротивлява на територията на контракултурата, свързана с движенията на битниците и хипитата. Но и тук, както днес става ясно от мемоарите на основните участници, вече витае духът на отстъплението.

В книгата си „Цивилизацията“ (2006) Роджър Осбърн представя следната картина:

„Оказа се, че контракултурата няма шанс срещу батальоните на търговския свят и непосредствената радост от купуване и имане. Призивът на хипи движението за нова духовност, хвърлен в лицето на безмозъчното потребление, падна върху глухи уши. Избрахме да пазаруваме и с това се занимаваме от тогава до днес“.

По принцип е така, но все пак революцията продължи да припламва и след отлива на хипи движението. В началото на 70-те години революционният устрем, вече силно ограничен, се беше разделил на различни потоци – различни групи хора, опитващи различни неща като тактика на борбата срещу системата. Един от тези потоци, продължил да съществува до края на 70-те, бяха ултралевите революционни групички, най-вече маоисти и троцкисти. В Южен Лондон група млади маоисти бяха създали, още през 1969 година, полулегален ученически съюз с абревиатурата SAU (Schools Action Union – Съюз за ученическо действие). Намерението е било това да стане революционен авангард на „младежта“, за разлика от официално регистрирания и отдавна съществуващ Национален съюз на учениците.

Към 1972 година, след разбъркването на ситуацията покрай учителските протести, ръководителите на SAU решиха да се пробват в „пряко действие“ – конфронтация с властта с помощта на незаконни масови протести на ученици. Намерението, разбираме днес от публикуваните мемоари и документи, е било учениците да изиграят ролята на революционен авангард, който рязко да дестабилизира обществото и да доведе до всеобщ бунт срещу системата.

Един от тези лидери, Саймън Стейн, беше мой съученик (две години по-голям) във „Форест хил“. По нищо не приличаше на маоистите в Китай. Там те бяха облечени в еднакви униформи и подстригани по еднакъв начин. Тук Саймън имаше огромна грива до под раменете (копие на прическата на китариста на групата Free Пол Кософ) и вместо униформени ученически панталони носеше силно клоширани дънки с дузина ярки кръпки по тях.

На моя 14-и рожден ден, 11 май 1972 година, Саймън с тайнствен вид ме попита, като съм от комунистическа държава, какво мисля за революциите? Казах, че там, откъдето съм, властта е против Че Гевара, защото бил прекален революционер; но че аз съм от него, а не от властта. И че революцията ми се струва страшно добра идея. Тогава Саймън ме информира за планираните протести и два дни по-късно заедно с няколко десетки от нашите съученици избягахме от училище още сутринта и се придвижихме към центъра на града – Трафалгар скуеър, където обикновено се правят големите протести и бунтове.

Бяхме закъснели, макар да бяхме тръгнали още с началото на първия час. Центърът на града бе буквално черен от хиляди и хиляди напъплили отвсякъде ученици, облечени в традиционните черни униформи. Движението вече беше напълно блокирано, а черните вълни бързо се разливаха по околните Чаринг крос роуд, Шафтсбъри авеню (възпят по-късно от групата Dire Straits) и Риджънт стрийт. Нямаше плакати, нямаше скандиране на лозунги и никой не знаеше какъв е планът и има ли такъв. Момчетиите – бяха 90 процента от мъжки училища – се радваха на купона, катереха се по уличните фенери и по всички статуи и паметници, намиращи се в изобилие в този район. Нямаше никакво насилие – нито чупене на витрини, нито пък мятане на твърди предмети.

Минувачите, както англичани, така и многобройните туристи, бяха напълно шокирани. Стояха с отворени уста и не знаеха какво да правят. Не бяха виждали такова нещо никога през живота си. Никой не беше.

Един поток ученици ме отнесе нагоре по Чаринг крос роуд в посока Оксфорд стрийт. Сравнително тясната улица се заприщи от черния поток и закънтя от различните викове и свирене с уста. По едно време се започна скандирането на официалния – както се оказа – лозунг на протеста: Smash the Head! („Да смачкаме Главата“ и едновременно с това „Да смачкаме Директора!“). Това не ми хареса много, защото нямах нищо против нашия г-н Филипс – бях в отбора му по шах и бях убеден, че горе-долу добре се справя с невъзможната задача да дисциплинира и обучава 2000 буйни тийнейджъри.

Докато размишлявах по този въпрос, забелязах как из тълпата сноват ученици с червени ленти на ръкавите. „Аха – казах си, – наченки на организация. Може би някой ще обясни каква е задачата и какъв е планът…“

Нищо подобно не се случи освен скандирането на официалния слоган, защото междувременно и властта също започна да демонстрира наченки на организация след първоначалния пълен шок от случващото се. Преди да стигнем, нагоре до Оксфорд стрийт се натъкнахме на плътен кордон полицаи, застанали в поне пет-шест редици (толкова успях да преброя, подскачайки нагоре за по-добра видимост). Видяха ми се огромни – хем много високи, хем много широки. После разбрах, че за да станеш лондонски полицай, трябва да си най-малко 180 см висок. Като добавиш високите каски, които носеха по главите си, стават направо великани в сравнение с нас, чиято средна видима възраст беше моята – четиринайсет.

Предните редици се опитаха да пробият полицейската фаланга и, естествено, бяха отхвърлени назад. Полицаите започнаха бавно да настъпват дори без да вадят палки. Мачкаха с размера и масата си. Тръгнах с една групичка назад, към Трафалгар скуеър, но се оказа, че и отдолу има полицейски кордон. Капан… Върнахме се отново нагоре и се приклещихме в тълпата, притискана от двете страни от ченгетата. С двама-трима непознати ученици хукнахме встрани по Денмарк стрийт. В следващите десетилетия често щях да идвам на тази улица, тъй като там се продаваха (и продават) най-евтините в цяла Европа музикални инструменти. Дори уа-педалът, който ползвам днес, е купуван от тази легендарна музикантска улица някъде около 2010 година.

Тогава, през май 1972-ра, обаче мернах само с периферното зрение музикалните магазини, до един затворени и пълни с недоумяващи физиономии, надничащи отвътре. Защото зад нас се чу полицейска свирка. Бяха ни надушили и подгонили. Плюхме си на петите, пуснахме турбо-скоростта и поединично се пръснахме из възможно най-малките улички на гърба на Ковънт Гардън – днес културен център, тогава все още пазар за зеленчуци на едро.

Вече тичах сам и зад гърба си чувах трополенето на не повече от един чифт полицейски обуща. Един на един… По едно време се оказах срещу сравнително ниска – до кръста ми – тухлена ограда, зад която имаше жив плет, стигащ докъм рамото ми. Отзад имаше тревна площ и нещо като жилищен блок с проходи, които го пробиваха и отвеждаха някъде на юг. Още в София се бях научил да се премятам през училищната ограда, но това беше лесно: мяташ се отгоре й, обръщаш се надолу с главата в посоката на движение, хващаш се с ръце за телта и, ползвайки ги като опора, отмяташ цялото си тяло, прелитайки над оградата.

Тук тел нямаше да се хвана като опора, та се метнах максимално високо с главата напред, прелетях над стената, профучах през живия плет (и си надрах лицето, но това го забелязах доста по-късно) и по навик, вече оттатък, се обърнах надолу с главата и направих кълбо напред през дясното си рамо (по-късно щях да тренирам това като типично джудистко падане). Търтих през един от проходите, изскочих на някаква улица, минах през още един блок с проходи, излетях по някаква друга улица и се оказах в тълпата туристи на Шафтсбъри авеню в източния край, доста далеч от епицентъра на метежа. Ченгето зад мен го бях отказал някъде, без да забележа.

Сетих се да сваля училищната куртка и вратовръзка, за да не привличам излишно внимание. Следобеда прекарах, зяпайки рок хипарските магазини покрай Пикадили Съркъс. Даже си купих плакат на Че Гевара – онази легендарна снимка, която го направи поп икона, но в случая издържана в хипи психеделичен стил.

Вечерта гледах кадри от ученическия бунт по телевизионните новини и гледах баща ми как клати глава и мърмори какви неща се случват… Не си признах, естествено, че съм бил там, а не в класната стая.

На следващия ден, 14 май 1972 година, тръгнах към училище, абсолютно убеден, че онова, вчерашното, е било кулминацията на цялата работа. Бях доста изплашен от гонитбата с ченгетата и си представях, че и останалите бунтовници, бидейки също толкова уплашени, днес ще са си по чиновете. Нищо подобно нямаше. Училището, от което предния ден към центъра бяхме тръгнали не повече от двайсетина човека, беше на практика полупразно. Стотици момчета се бяха изнесли към центъра. Аз обаче още смилах – емоционално, физически, идеологически – вчерашното си приключение и не хукнах отново към града.

Още на другия ден се оказа – когато училището отново се напълни с момчета, шумно разказващи за приключенията си по революцията, – че не „моят“ ден, а следващият, който пропуснах, е бил кулминацията на бунта. Точно той щеше да влезе в историята и точно заради него в следващите месеци слушахме лекции от визитиращи ченгета, местни депутати, нашите собствени даскали, психолози, социални работници, дарители от местните организации, общински служители, образователни експерти и инспектори, свещеници, равини и т.н. Имаше писма до родителите и срещи с тях, но когато баща ми, разбрал-недоразбрал, ме попита дали съм бил в града на 14 май, съвсем честно, гледайки го право в очите, казах, че съм си бил на училище. Не споделих, че съм участвал в шоуто предния ден…

С това ученическата революция свърши и никога повече не беше подновена. След три години подготовка маоистите си бяха изгърмели всичките патрони за два дни. Вярно, бяха исторически, но само два. Никой никога повече нямаше да им се върже на възванията. Аз също охладнях към маоистите, защото те, използвайки новопридобитата си слава, се пуйчеха из училище и ми обясняваха небивалици колко яко било в Китай. Аз вече знаех колко. Баща ми беше ходил там предната година в командировка да отразява „културната революция“, от която маоистите от „Форест хил“ така се възхищаваха. И знаех, за разлика от тях, че ако там те видят да носиш очила или вратовръзка – да не говорим за дългите коси, които нашите маоисти размятаха, – можеха да те пребият на място…

 
 

Тъмнокожа моделка имитира традиционни модни кадри

| от chronicle.bg |

Не само Холивуд има проблем с липсата на разнообразие за предлаганите роли, заради което лица с различни черти или по-напреднала възраст се оказват без работа. Оказва се, че подобен проблем има и в света на модата. По тази причина африканският модел Деде Хауърд пресъздава култови модни кадри на големи компании. Тя обаче поставя всички известни снимки пред „черното огледало“, което им дава различен прочит.

„Всеки ден сме бомбардирани с ярки реклами, билбордове и телевизионни реклами, които се опитват да ни вдъхновят да купим продуктите, които излизат на пазара. Нещо, което винаги ме е притеснявало, когато гледаме тези реклами е, че рядко на тях виждаме тъмнокожа жена. Когато бях момиче, винаги се чудех защо големи брандове като Gucci, Chanel, Luis Vuitton, Guess и много други рядко използват тъмнокожи модели? И ако го правят, много малък процент тъмнокожи модели успяват да пробият, но групата им остава до голяма степен без промяна в дълъг период от време“, пише тя в сайта си.

Според нея повече видимост на хората от „всички раси, независимо дали са бели, черни, азиатци, латиноси и др.“ ще помогне на всички да повярваме в потенциала си. Тя отбелязва още, че тъмнокожите рядко са представяни в добра светлина в медиите, но за сметка на това безброй пъти се съобщава за застрелването или ареста на поредния тъмнокож.

Вижте интерпретациите на Деде на модни кадри, в които се бори със стереотипите.

 

 
 

София Вергара – съдена от ембрионите си

| от chronicle.bg |

Звездата от „Модерно семейство“ София Вергара е съдена от…два замразени ембриона, които е заплодила заедно с бившия си партньор. 

Зародишите, наречени Ема и Исабела, са вписани в документите по съдебното дело.

Вергара се раздели с Ник Лоб през 2014 година, след като той вече веднъж се опита безуспешно да я съди за попечителството над ембрионите. Според новото дело обаче самите ембриони са били лишени от наследството, което им се полага според тръста, основан на тяхно име, защото Вергара отказва да им позволи да се развият и да бъдат родени, както първоначално е предвидено. Тръстът е създаден за тях в Луизиана, въпреки че ембрионите се намират в Калифорния. Лузиана е „пролайф“ щат и според законите му оплодена яйцеклетка е виждана като „юридическо лице“. В документите по делото фигурират имената на оплодените яйцеклетки, но не и на самия Лоб. Делото иска попечителството на зародишите да бъде дадено на Ник Лоб, който да им осигури раждане и живот.

София Вергара и Лоб преминаха пред инвитро процедура през 2013 година. Договорът, подписан от двамата тогава, постановява, че никой от тях не може да прави каквото и да е с ембрионите без съгласието на другия.

Адвокатите на Вергара подчертават, че тук дори не става дума за ембриони, а за оплодени яйцеклетки и единствената причина да бъде заведено делото е, за да намери как Ник Лоб да свързва името си с това на Вергара.

 
 

Spotify отказа да купи SoundCloud за 535 млн. паунда

| от chronicle.bg, по nme.com |

Spotify излезе от преговори да придобие сайта за аудио записи SoundCloud.

Преговорите започнаха по-рано през годината, но след като SoundCloud обяви 70 милиона долара загуби за последните 2 години и двама от директорите на компанията отбелязаха, че „има материални несигурности около бизнеса“, Spotify реши да се откаже.

Друга причина, поради която компанията се е отказала от покупката, е че тя може да повлияе зле на предстоящото й появяване на стоковия пазар. Това се очаква да стане някъде през 2017 година.

SoundCloud е пуснат през 2007 година и от тогава е успял да привлече 175 милиона потребители месечно. Всяка минута на сайта се качват средно по 12 часа музика. Най-големият инвеститор в сайта е социалната мрежа Twitter.

 
 

Европейската асоциация на авиокомпаниите прекрати своята дейност

| от CHR Aero |

Европейската лобистка група Association of European Airlines (АЕА) ще прекрати работата си след като голяма част от авиокомпаниите членки се присъединиха към новия алианс Airlines for Europe (A4E).

AEA ще бъде втората асоциация, която ще прекрати своята дейност през 2016, следвайки съдбата на нискотарифната групa European Low Fares Airline Association (ELFAA).

Исторически погледнато до момента е имало четири главни асоциации, които да представляват авиокомпаниите в Европа- AEA, ELFAA като представител на нискотарифните превозвачи, International Air Carrier Association (IACA) като представител на leisure авикомпаниите и European Regions Airline Association, представител на регионалните авиопревозвачи.

Според сайтa на AEA, асоциацията представлява 22 европейски авиокомпании с общо 310 милиона пътници, но много от тези компании вече са напуснали групата и са предпочели да бъдат представлявани от A4E, чиито основатели и членове са пет от най-големите авиокомпании в Европа- International Airlines Group (IAG), Lufthansa, Air France-KLM, easyJet и Ryanair.

A4E бързо се разрастна от 11 до 22 авикомпании членки, което доведе до затварянето на други асоциации. Процентово A4E представлява 60% от европейските полети, 500 милиона пътници и оборот от $109 милиарда.

Според A4E успехът на тяхната асоциация се дължи на факта, че авикомпаниите, които се представляват от тях, са както нискотарифни, така и „full service”.

AEA приключва работа след 64 години. През 1952 година четири авиокомпании- Air France, KLM, Sabena И Swissair основават Air Research Bureau, а след присъединяването на SAS и British European Airways, European Airlines Research Bureau се преименува на AEA през 1973.

Благодарение на AEA компютърните резервационни системи Amadeus и Galileo бяха въведени в експлоатация, както и автоматичното принитиране на билети и бордови карти. През 1988 АЕА допринесе и за започването на кампанията “Single European Sky” и поясни нуждата от интергрирана система за контрол на въздушния трафик над Европа.